Вирджиния Улф
Нощ и ден (21)

Двайсет и първа глава

Мери тръгна към най-близката станция на метрото и за много кратко време се прибра вкъщи, тоест точно толкова, колкото й трябваше, за да се запознае със световните новини от „Уестминстър Газет“. Броени минути след като отвори вратата, вече беше готова да се захване с вечерната си работа. Отключи едно чекмедже и извади ръкопис, който се състоеше само от няколко страници, озаглавени с нейния делови почерк: „За някои аспекти на демократичната държава“. Аспектите се свеждаха до поправени, зацапани редове и зачертани изречения, които показваха, че авторът им е бил прекъснат или пък с вдигната във въздуха писалка сам се е убедил в безполезността да продължава… Точно така, на това място се беше появил Ралф. Тя задраска целия лист със замах и като взе нов, започна много бързо да обобщава структурата на човешкото общество, и то доста по-дръзко, отколкото беше обичайно за нея. Веднъж Ралф й беше казал, че не умее да пише на английски, имайки предвид нейните чести зачерквания и вмъкнати добавки, но тя загърби всичко това и смело продължи напред с каквито думи й идваха на ум, докато преполови страницата с обобщения и вече можеше заслужено да си поеме дъх. Щом ръката й спря да пише, умът й престана да работи и тя се заслуша. Вестникарче викаше долу на улицата; омнибус спря, изпъшка под тежестта на неспирното си бреме и пак потегли; приглушените звуци говореха, че след като се е върнала, е паднала мъгла, ако е вярно, че мъглата притъпява звука — факт, в който засега не можеше да бъде сигурна. Фактът беше от онези, които Ралф Денам със сигурност знаеше. Във всеки случай това не я интересуваше и тъкмо да топне перодръжката в мастилото, когато слухът й долови стъпки по каменната стълба. Проследи ги, докато отминаха стаята на господин Чипън, после на господин Гибсън, после на господин Търнър, след което идваше нейният ред. Пощаджия, перачка, циркулярно писмо или сметка — изброи всяка една от тези съвсем естествени възможности, но за нейна изненада, умът й бързо и неспокойно ги отхвърли. Стъпките се забавиха, както можеше да се очаква в края на стръмното изкачване, и Мери, заслушана в равномерния им звук, се изпълни с непоносима тревога. Облегна се на масата и усети съвсем безпогрешно как сърцето блъска тялото й напред-назад — типично състояние на възбуда, нещо необяснимо и осъдително у една улегнала жена. Фантазиите й приеха гротескни форми. Сам-самичка, на последния етаж на къщата, с някакъв непознат, който пристъпва все по-близо и по-близо — как да избяга? Изход нямаше. Дори не знаеше дали онзи продълговат белег на тавана е капак на отвор към покрива, или не. А дори и да стигне до покрива, от там надолу до тротоара са около шейсет фута. Замръзна намясто, но когато почукването отекна, стана и без колебание отвори вратата. Отвън стоеше висока фигура, както й се стори, с нещо зловещо в погледа.

— Какво обичате? — попита, тъй като не разпозна лицето в променливото осветление на стълбището.

— Мери? Аз съм Катарин Хилбъри!

Мери мигом възвърна самообладанието си, но я поздрави доста хладно, сякаш да компенсира абсурдните си, напразно пропилени емоции. Премести лампата със зеления абажур на друга маса и побърза да покрие „За някои аспекти на демократичната държава“ с лист попивателна хартия.

„Защо не ме оставят на мира?“ — помисли си с огорчение, свързвайки Катарин и Ралф в заговор да й отнемат дори този единствен час на лични занимания, тази нейна крехка защита срещу света. И докато приглаждаше листа попивателна, прикрил ръкописа й, тя се стегна, готова да се възпротиви на Катарин, чието присъствие я бе озадачило не само със своята неочакваност, а и с нещо заплашително в него.

— О, ти работиш — каза Катарин и се поколеба, тъй като усети, че не е добре дошла.

— Нищо важно — отговори й Мери, предложи й най-хубавото кресло и побутна огъня в камината.

— Не знаех, че се занимаваш и след работно време — каза й Катарин с тон, който създаваше впечатление, че мисли за нещо друго, какъвто всъщност беше случаят.

Двете с майка й бяха тръгнали на гости у различни приятели, а помежду посещенията госпожа Хилбъри току влизаше в някой магазин и беше успяла да купи калъфки за възглавници и папки попивателна хартия, без дори да има идея за бъдещото обзавеждане на къщата на Катарин, която пък имаше чувството, че отвсякъде я дебнат препятствия. Най-накрая се бяха разделили, защото Катарин трябваше да вечеря с Родни в неговата квартира. Но не възнамеряваше да отиде преди седем, затова разполагаше с предостатъчно време и можеше, ако е в настроение, да повърви пеш от Бонд Стрийт до Темпъл. Потокът лица, който течеше от двете й страни, я хипнотизира така, че я обзе дълбока безнадеждност, която мисълта за предстоящата вечер насаме с Родни само усили. Двамата отново бяха много добри приятели, дори по-добри от преди, както си бяха казали. Що се отнася до нея, това беше вярно. У него, предполагаше тя, има още много неща, които емоцията може да извади наяве — сила, привързаност, разбиране. Именно върху тях разсъждаваше, докато наблюдаваше отминаващите лица, мислеше си колко всички те си приличат и какво разстояние неизбежно дели човек от човека дори при близки хора, а демонстративната им сърдечност беше възможно най-лошата преструвка. Защото… „О, божичко — каза си тя, загледана във витрината на дюкянче за цигари, — те изобщо не ме интересуват, Уилям изобщо не ме интересува, хората твърдят, че това било най-важното нещо, а аз изобщо не разбирам за какво говорят“.

Погледна обезверено към някаква водосточна тръба и се зачуди дали да тръгне по Странд, или по Ембанкмънт. Това не беше прост въпрос, защото ставаше дума не толкова за различни улици, колкото за различни мисли. Ако тръгне по Странд, ще трябва да се насили, за да реши проблема за бъдещето или някаква математическа задача; но ако тръгне покрай реката, тогава със сигурност ще трябва да започне да си мисли за онези несъществуващи неща като гората, океанския бряг, буйната зеленина и безстрашния герой. Хиляди пъти не! — няма да стане; в момента подобни мисли я отблъскваха; трябва да се откъсне, не беше в настроение за тях. Тогава се сети за Мери и това я зареди с увереност, дори изпита нещо като тъжно удоволствие, сякаш триумфът на Ралф и Мери само доказваше, че причината за нейния провал е в нея, а не в живота. Всъщност неясно хрумване, че среща с Мери може да й помогне поради естественото й доверие в нея, й подсказа идеята за това посещение; защото това, че я харесваше, със сигурност означаваше, че Мери също я харесва. След моментно колебание реши и въпреки че тя рядко взимаше импулсивни решения, този път направи изключение, сви в една странична уличка и излезе пред външната врата на Мери. Но начинът, по който бе посрещната, охлади ентусиазма й; беше ясно, че Мери няма желание да се вижда с нея, не можеше да й помогне, и неувереният подтик на Катарин да й се довери се изпари начаса. Дори я досмеша за тази нейна прибързана илюзия, затова погледна разсеяно, взе да подмята ръкавиците си напред-назад, сякаш от благоприличие да убие няколко минути, преди да каже „довиждане“.

Тези няколко минути можеха да бъдат любезно използвани за въпроси относно проектозакона за женското избирателно право и докъде е стигнал той или пък в излагане на собственото си доста разумно мнение по въпроса. Но нещо в тона й, или нюанс в убежденията й, или просто това подмятане на ръкавиците страшно подразни Мери Дачет и държанието й стана още по-прямо, рязко, дори враждебно. Изведнъж й се прииска да накара Катарин да проумее колко важна е нейната работа, защото тя се отнасяше към нея пренебрежително, сякаш има представа какво е да правиш толкова много жертви. Подмятането на ръкавиците спря и след десет минути Катарин се раздвижи, сякаш се канеше да си тръгва. Като забеляза това, Мери осъзна — тази вечер тя осъзнаваше нещата с особена острота — друго свое силно желание; не, няма да позволи на Катарин да си тръгне току-тъй, да изчезне в свободния, щастлив свят на безотговорните личности. Трябва да й бъде обяснено, да почувства…

— Не разбирам — започна тя, сякаш Катарин я беше предизвикала — как при това състояние на нещата човек може изобщо да не се опита да направи нещо.

— Ами… Но какво е състоянието на нещата?

Мери стисна устни и се усмихна иронично; сега вече Катарин й беше паднала в ръцете и стига да пожелае, можеше да стовари върху главата й цели купища отблъскващи доказателства за състоянието на нещата, които случайният, непросветеният, циничният страничен зяпач и незаинтересован наблюдател гледа от разстояние и игнорира. Но се поколеба. Както обикновено, когато разговаряше с Катарин, винаги започваше бързо да променя мнението си за нея и остри, странни усещания пронизваха защитната й обвивка, която иначе така удобно ни пази от нашите събратя. Каква егоистка и колко надменна! Въпреки това не толкова думите, колкото гласът, лицето и позата й издаваха някаква мека, умислена тъга, както и чувствителност — непритъпена и дълбока, — която докосваше мислите и действията й, а на обноските й придаваше привична деликатност. Хвърлени срещу такава броня, аргументи и фрази като тези на господин Клактън кънтяха кухо.

— Ще се омъжваш и има други неща, за които да мислиш — подхвърли й тя без никаква връзка и някак снизходително.

Едва ли ще може да накара Катарин да разбере за един миг — както сама би могла — всичко онова, което беше осъзнала с цената на толкова много огорчения. Не. Катарин трябваше да си остане щастлива; Катарин трябваше да си остане непросветена, а Мери щеше да запази за себе си мнението си за безличния й живот. Мисълта за тазсутрешното й отричане жегна съвестта й и тя отново опита да се озове в онова хладно и безучастно състояние, което бе така възвишено и безболезнено. Трябваше непременно да обуздае порива си да изглежда като личност, чиито желания са в конфликт с тези на другите хора. Съжали за острия си тон.

Катарин пак показа, че иска да си тръгва; беше сложила едната си ръкавица и се огледа, сякаш търсеше някаква банална фраза за сбогом. Няма ли тук картина, часовник или скрин, тоест повод да започне с нещо миролюбиво и дружелюбно и така да сложи край на притеснителната им среща. Лампата със зелен абажур стоеше в ъгъла, осветяваше книги, писалки и една попивателна хартия. Видът на мястото събуди у нея други мисли, завидя на Мери за свободата й; в такава стая човек може да работи, може да има собствен живот.

— Мисля, че си голяма късметлийка — подхвърли тя. — Завиждам ти, живееш си самичка, всички вещи са си твои… „И захласната по своите си неща, не се интересуваш от признание или годежни пръстени“ — добави си тя наум.

Мери леко разтвори устни. Не можеше да разбере за какво Катарин, която очевидно говореше искрено, може да й завижда.

— Мисля, че нямаш никаква причина да ми завиждаш — каза тя.

— Може би човек винаги завижда на другия — отвърна й Катарин малко мъгляво.

— Да, но ти имаш всичко, което може да иска човек.

Катарин си замълча. Загледа се в огъня безмълвно, без следа от самодоволство. Враждебността, която беше доловила в тона на Мери, сега беше напълно изчезнала и тя забрави, че се канеше да си тръгва.

— Ами да, може би е така — пророни най-накрая. — Въпреки това понякога си мисля… — Направи пауза, не знаеше как да изрази това, което искаше да каже. — Случи ми се в метрото онзи ден — започна, усмихна се, — какво кара всички тия хора да изберат една посока, а не друга? Не е любов, не е разум, вероятно някоя идея. Може би, Мери, нашата обич е само сянка на дадена идея. Може би няма такова нещо като обич сама по себе си… — Говореше полунасмешливо, питаше се за неща, но не смееше да отправи въпросите си нито към Мери, нито към друг конкретен човек.

На Мери Дачет обаче тези думи й се сториха плитки, презрителни, хладни и всичките заедно — цинични. Инстинктивно се разбунтува срещу тях.

— Виж, аз съм на обратното мнение — каза.

— Да, знам, че си — отговори Катарин и я погледна така, сякаш се канеше да обясни нещо, по всяка вероятност нещо важно.

Мери усещаше безпогрешно и искреността, и честността във всяка нейна дума.

— Мисля, че обичта е единствената реалност — каза.

— Да — обади се Катарин тъжно. Разбираше, че Мери говори за Ралф, но чувстваше, че няма право да я притиска да й разкаже повече за това екзалтирано състояние; можеше единствено да признае факта, че понякога, макар и рядко, животът се подрежда задоволително и продължава напред. Затова се изправи на крака. Мери обаче възнегодува остро, най-настоятелно я помоли да остане, двете се виждали толкова рядко, а тя много искала да си говори с нея… Катарин се изненада от тази настойчивост. Стори й се обаче, че няма да е недискретно, ако спомене името на Ралф.

Седна отново „само за десет минутки“ и каза:

— Между другото, господин Денам ми спомена, че се кани да зареже адвокатската професия и да заживее на село. Заминал ли е вече? Тъкмо започна да ми разказва, когато ни прекъснаха.

— Продължава да има такова намерение — отсече Мери и лицето й пламна.

— Струва ми се много добра идея — каза Катарин с обичайния си категоричен тон.

— Така ли мислиш?

— Да, защото ще успее да направи нещо смислено, ще напише книга. Баща ми винаги е казвал, че той е най-забележителният от всички млади мъже, които му сътрудничат.

Мери се приведе над огъня, взе ръжена и разбърка въглените през преградите на решетката. Споменаването на Ралф събуди у нея почти неудържимо желание да обясни на Катарин истинското положение на нещата между нея и Ралф. Беше сигурна, разбираше го по тона на гласа й, че Катарин няма намерение да любопитства относно тайните на Мери, нито да споделя собствените си. Още повече че тя харесваше Катарин, имаше й доверие и я уважаваше. Първата стъпка към доверяването беше сравнително проста; ала следващата, както се оказа, докато Катарин говореше, не беше чак толкова лесна, но въпреки това Мери я прие като задължение; трябваше да каже на Катарин онова, което беше повече от ясно, но за което тя нямаше никаква представа… трябваше да каже на Катарин, че Ралф е влюбен в нея.

— Не знам какво възнамерява да прави — изрече бързо, колкото да спечели време, под напора на собствената си убеденост. — Не съм го виждала от Коледа насам.

Катарин си каза, че това е странно, но в края на краищата може би нещо не е разбрала. По принцип знаеше, че не е много наблюдателна и невинаги схващаше по-тънките нюанси в емоциите, затова причисли и сегашното си недоумение към доказателствата, че е прекалено практична, вечно погълната от собствените си мисли, тоест човек, по-способен да се оправя с числата, отколкото с чувствата. Във всеки случай така би казал Уилям Родни.

— Време е… — каза тя.

— О, моля те, остани! — извика Мери и протегна ръка да я спре.

При първото помръдване на Катарин почувства — мълчаливо и остро, — че не може да я остави да си тръгне. Защото, тръгнеше ли си, губеше единствения шанс да говори, губеше единствения шанс да й каже нещо изключително важно. Няколко думи биха били достатъчни да събудят интереса на Катарин, а да се спотайва и да си мълчи, вече не беше по силите й. Въпреки че думите бяха на върха на езика й обаче, гърлото й се стегна и тя ги преглътна. В крайна сметка, помисли си, защо да й казва? Защото така е редно, отвърна инстинктът й; редно е да се разкриеш без задръжки пред чужди хора, нали така? Потръпна само при мисълта за това. Твърде много е да искаш подобно нещо от човек, вече достатъчно разкрит. Все нещичко трябва и за себе си да запази. Веднага си представи един затворен живот, който ще продължи до безкрай, едни и същи чувства до безкрай, които нито ще отслабват, нито ще се променят, затиснати като в кладенец с дебели каменни стени. Уплаши се само при мисълта за такава самота, но да говори… да изгуби самотата си, която вече й бе домиляла, й се стори непосилно.

Ръката й се спусна към подгъва на полата на Катарин и като напипа кант от кожички, наведе глава да го разгледа.

— Харесват ми тези кожички — каза. — Харесвам дрехите ти. Освен това не си мисли, че ще се омъжвам за Ралф — продължи със същия тон, — защото той няма никакви чувства към мен. Чувствата му са към друга. — Остана с приведена глава и с ръка все още върху полата й.

— Това е една овехтяла стара рокля — отвърна й Катарин.

Единственото нещо, по което пролича, че думите на Мери са стигнали до нея, бе лекото й запъване, когато отвори уста.

— Нали нямаш нищо против, че ти го казвам? — попита Мери и стана от стола си.

— Не, не — отвърна Катарин, — но не мислиш ли, че грешиш?

Почувства се ужасно неловко, беше объркана, дори може би разочарована. Този внезапен обрат на нещата не й хареса. Засегна се от самата му непристойност. Страданието, стаено в тона, я ужаси. Погледна Мери крадешком, очите й издаваха уплаха. Но ако се беше надявала да открие, че тези думи са били изречени, без смисълът им да е осъзнат, трябваше да остане разочарована. Мери се отпусна назад в креслото, навъси се леко и заприлича, поне така си помисли Катарин, на човек, остарял с около петнайсет години в рамките на няколко минути.

— Има неща, нали знаеш, в които човек не може да се излъже — каза Мери тихо и апатично. — Точно това ме озадачава в този въпрос за влюбването. Винаги съм се гордяла, че съм разумен човек — добави. — Не съм предполагала, че съм способна да чувствам това… искам да кажа, когато другият не откликва. Бях глупава. Поддадох се на преструвките. — Тук спря. — Защото, виждаш ли, Катарин — продължи, като стана на крака и заговори разпалено, — аз съм влюбена. Няма съмнение в това… Много съм влюбена… в Ралф. — Тръсна глава и малкият кичур коса заедно с пламналите страни й придадоха вид на човек едновременно горд и предизвикателен.

Катарин си помисли: „Значи, така се чувства човек“. Поколеба се, имаше усещането, че не е нейна работа да се обажда, после промълви тихо:

— Личи ти.

— Да — отвърна Мери. — Така е. Нямаше да ми личи, ако не бях… Но не възнамерявам да говоря за това, само исках да знаеш. Има друго, което държа да ти кажа… — Млъкна. — Нямам позволението на Ралф да ти го кажа, но съм сигурна, че той е влюбен в теб.

Катарин я изгледа отново, сякаш първият поглед я беше подвел, защото би трябвало да има някакъв външен признак, по който да познае, че Мери говори превъзбудено, объркано или че си фантазира. Но не, все още с леко свъсени вежди, сякаш се мъчи да разчете клаузите в неясно споразумение, тя продължаваше да прилича на човек, който повече разсъждава, отколкото чувства.

— Това доказва, че грешиш… напълно грешиш — каза й Катарин; и тя като нея говореше спокойно.

Нямаше нужда да търси доказателства за грешката, допитвайки се до спомените си, тъй като в съзнанието й ясно се бе запечатал фактът, че ако Ралф има някакви чувства към нея, те се свеждат до критична враждебност. Затова не удостои въпроса с повече размисли, а Мери, след като вече бе оповестила факта, не продължи с други доказателства, а се опита да обясни по-скоро на себе си, отколкото на Катарин, какви са нейните мотиви.

Събра кураж, за да стори това, което й подсказваше някакъв властен и неумолим инстинкт, и без повече да разсъждава, се почувства като понесена на гребена на вълната.

— Казах ти го — продължи тя, — защото искам да ми помогнеш. Не искам да ревнувам. А всъщност ревнувам, изпитвам ужасна ревност. Единственият лек, така реших, е, като ти кажа.

Тя се поколеба; трескаво, макар и опипом, търсеше начин да изтълкува собствените си чувства.

— Защото, като ти кажа, ще можем да си говорим, и когато ревнувам — пак ще мога да ти кажа. А ако се изкуша да извърша нещо ужасно подло, ще мога да ти се доверя; ти ще ме предразположиш да ти споделя. Защото на мен ми е много трудно да говоря, но и самотата ме плаши. Ще го заключа в ума си и толкоз. Точно от това се опасявам. Цял живот да държиш в ума си нещо такова, което никога не се променя. На мен ми е много трудно да се променям. Когато си кажа, че нещо не е редно, не спирам да го мисля, и Ралф е съвсем прав, сега го разбирам, като твърди, че няма редно и нередно; няма такова нещо, искам да кажа, да съдиш хората…

— Ралф Денам ли го каза? — попита Катарин с немалка доза възмущение.

За да й причини такова страдание, значи, се беше държал крайно безсърдечно с Мери. Помисли си, че сигурно е пренебрегнал приятелството й в момент, когато така му е било изгодно, изтъквайки някакви измислени философски доводи, което говореше още по-зле за него. И точно това се канеше да каже, когато Мери я прекъсна:

— Не, не — каза й тя, — ти не разбираш. Ако има вина, тя е изцяло моя; в края на краищата, щом предпочиташ да рискуваш…

Гласът й секна, после замълча. Беше решила, че в желанието си да рискува бе изгубила наградата си, и то така безвъзвратно, че вече нямаше право, когато става дума за Ралф, дори да си признае, че мислите й за него бяха изместили всички останали мисли. Тя вече не владееше любовта си, тъй като неговият дял в нея беше доста съмнителен; и сега, за да бъде огорчението й още по-голямо, установи, че представата й за това как ще живее от тук нататък се оказа още по-неуверена и нестабилна, тъй като имаше и друг свидетел. Копнежът, който я обзе по тази несподелена близост, беше твърде силен, за да мине без сълзи, затова стана, отдалечи се в ъгъла на стаята, разтвори завесата и застина намясто, колкото да се овладее. Самата тъга не е нещо недостойно, но болката идваше от това, че е била подведена да извърши това предателство спрямо себе си. Хваната в капан, измамена, ограбена — първо от Ралф, после от Катарин, тя като че ли се разтвори в дълбоко унижение, лишена от всичко, което би могла да нарече свое. Очите й плувнаха в сълзи на слабост, които се застичаха по страните й. Но сълзите поне можеше да контролира и мигом го стори, после застана с лице към Катарин и доколкото можа, успя да си възвърне каквото беше останало от нейния сринал се кураж.

Когато се обърна, видя, че Катарин не е помръднала; седеше в креслото си леко приведена напред и съзерцаваше огъня в камината. Мери си помисли, че нещо в позата й напомня за Ралф. Точно така и той имаше навика да седи приведен напред, вторачен пред себе си, докато умът му се рееше надалеч, изследваше, размишляваше, а в един момент се сепваше с неизменното: „Е, Мери?“, и мълчанието, което за нея до този момент бе изпълнено с романтика, бързо преминаваше в приятен разговор.

Но имаше и нещо непознато в позата на смълчаната фигура, нещо притихнало, тържествено и сериозно и то я накара да затаи дъх. Спря се. Нямаше огорчение в мислите й. Изненада се от обзелото я спокойствие и самоувереност. Пристъпи безшумно и отново седна до Катарин. Мери нямаше никакво желание да говори. В прихлупилата ги тишина тя усети, че вече не е самотна; беше едновременно страдаща и състрадателен свидетел на страдание; никога не се беше чувствала по-щастлива, но и по-съкрушена; беше отблъсната и в същото време обичана. Нямаше смисъл да се опитва да изрази тези смесени чувства, тъй като вярваше, че макар и неназовани, те бяха споделени. Двете останаха така дълго време, умълчани, седнали една до друга, а Мери пак опипа кожичките в подгъва на старата рокля.