Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Night and Day, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране и начална корекция
sqnka(2020)
Корекция и форматиране
Epsilon(2020)

Издание:

Автор: Вирджиния Улф

Заглавие: Нощ и ден

Преводач: Иглика Василева

Година на превод: 2016 (не е указано)

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Колибри

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: британска

Печатница: Инвестпрес

Излязла от печат: 21.10.2016

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректор: Нели Германова

ISBN: 978-619-150-892-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12989

История

  1. —Добавяне

Седемнайсета глава

Когато съмна, слънцето изгря с необичаен за тази коледна седмица блясък и извади на показ всичко овехтяло и зле поддържано в имението Стогдън Хаус и наоколо. Истината е, че сър Франсис се беше оттеглил след дълга служба на правителствен пост в Индия с пенсия, която според него не съответстваше на заслугите му, а още по-малко на амбициите му. Собствените му очаквания за кариера не се бяха оправдали и макар да беше много фин възрастен мъж с бели бакенбарди и махагонов тен на кожата, човек с голяма ерудиция и куп житейски анекдоти зад гърба си, рано или късно си проличаваше, че някаква буря го беше застигнала и той таеше в себе си болка. Тази болка водеше началото си от средата на миналия век, когато заради някаква служебна интрига професионалните му качества са били пренебрегнати по крайно безчестен начин в полза на друг с по-низш чин.

Тази история, дали справедлива, или не, ако приемем, че фактите са верни, беше съвсем избледняла в ума на съпругата и децата му, но разочарованието бе изиграло голяма роля в техния живот и бе отровило този на сър Франсис, точно както се твърди, че разочарованието в любовта може да отрови целия живот на една жена. Дългите размисли върху провала му, непрестанното нареждане и пренареждане на собствените му заслуги и тяхното незачитане до голяма степен бяха превърнали сър Франсис в егоист, а след оттеглянето му от активна служба характерът му бе станал още по-труден и сприхав.

Съпругата му бе престанала да го разтушава, когато изпадне в мрачно настроение, и така на практика беше станала излишна. Затова беше превърнал дъщеря си Юфимия в свой главен душеприказчик и най-хубавите години на живота й бяха бързо погълнати от баща й. Именно на нея диктуваше той спомените си, с които трябваше да отмъсти на миналото, а тя пък трябваше непрекъснато да го уверява, че начинът, по който са се отнесли с него, е повече от непристоен. Затова на трийсет и пет годишна възраст страните й бяха повехнали като на майка й, но за разлика от нея тя нямаше да има дори утехата на спомените от индийското слънце и индийските реки, нито от глъчката на малчугани в детската стая; почти нямаше да има съществени неща, за които да си мисли, когато един ден седне да плете, също както седеше сега лейди Отуей — с поглед, втренчен в една и съща извезана птица върху един и същ параван за камина. Но лейди Отуей беше една от онези дами, за които големите преструвки в английския светски живот са били въведени навремето; беше прекарала голяма част от времето си да залъгва себе си и своите ближни, че е много издигната, важна и ангажирана персона с високо обществено положение и достатъчно голямо богатство. С оглед на действителното положение на нещата за тази игра са били нужни доста умения; а вероятно сега, на възрастта, която бе стигнала — над шейсет години, — тя полагаше далеч повече усилия да излъже себе си, отколкото някой друг. Още повече че оръжията й вече се бяха износили и все по-често забравяше дори да си придава важност.

Избелелите на места килими, овехтялата гостна, където нито едно кресло или тапицерия не бяха подменяни от години, се дължаха не само на мизерната пенсия, но и на опустошението, причинено им от дванайсетте деца, осем от които момчета. Както често се случва в тези многолюдни семейства, винаги може да се проследи една разделителна линия, която минава някъде по средата на потомството — точно там, където изведнъж се е оказало, че парите за образование са почти изчерпани и шестте по-малки деца са израснали с много по-големи икономии, отколкото по-големите. Ако момчетата са умни, тогава печелят стипендии и започват да учат; ако не са умни, примиряват се с това, което семейните връзки могат да им предложат. Понякога момичетата също се хващат на някаква работа, но една-две винаги остават у дома да се грижат за болни животни, да отглеждат копринени буби или да свирят на флейта в стаята си. Различието между по-големите и по-малките е почти същото, както между висшите и низшите класи, защото само с половинчато образование и недостатъчно средства по-малките са принудени да се задоволяват с реализация, приятели и възгледи, които не се проповядват нито в частните училища, нито в правителствените служби. Между двете групи съществуваше голяма враждебност, като по-големите се мъчеха да покровителстват по-малките, а по-малките отказваха да уважават по-големите; но едно чувство ги свързваше и много бързо премахваше всеки риск от разпри — общата им убеденост в превъзходството на тяхното семейство над всички други. Хенри беше най-големият от групата на по-малките и техен водач; купуваше си странни книги и членуваше в странни общества; цяла година не слагаше вратовръзка и сменяше шест черни фланелени ризи. Отдавна беше отказал да постъпи в параходна компания или търговска кантора за внос на чай; настояваше, въпреки неодобрението на чичовци и лели, да свири на цигулка и пиано с оглед един ден да стане професионален изпълнител. Вярно, за тези трийсет и две години живот нямаше с какво да се похвали, най-същественото му постижение беше ръкопис на партитура за опера, която бе довършена наполовина. В това негово неподчинение Катарин винаги го беше поддържала и тъй като тя минаваше за изключително разумен човек, който се облича прилично и не страда от никакви чудатости, подкрепата й наистина му помагаше. Когато пристигаше за Коледа, тя обикновено прекарваше почти цялото време в лични разговори с Хенри и Касандра, която бе най-малката и именно тя отглеждаше копринени буби. Сред групата на по-младите тя минаваше за жена със здрав разум, както и с нещо, което те иначе презираха, но вътрешно уважаваха, и то се наричаше житейски опит, тоест познаване на начините, по които възрастни и почитани люде, които ходят по клубове, за да вечерят с министри, се държат и разсъждават. Неведнъж беше играла ролята на посланик между лейди Отуей и децата й. Клетата дама например й беше поискала съвет, когато един ден, докато обикаляла спалните, отворила вратата на Касандра и видяла, че от тавана висят листа от черница, че прозорците са задръстени с клетки, че масите са отрупани с домашно направени инструменти за производство на коприна.

„Катарин, моля те, поговори й, нека се хване с нещо като другите — казала с умолителен глас и й обяснила оплакванията си. — Знаеш ли, това е само работа на Хенри, да се откаже от всякакви гостувания и да се хване с тези гнусни гадинки. Това, че един мъж може да си прави каквото поиска, не значи, че същото важи и за една жена.“

Утрото беше достатъчно светло, затова креслата и канапетата в личната гостна на лейди Отуей изглеждаха още по-протрити, а смелите джентълмени, нейните братя и братовчеди, които бяха защитавали империята и бяха оставили костите си по бойните полета, сега гледаха света през жълтеникаво було, което сутрешната светлина хвърляше върху фотографиите им. Лейди Отуей въздъхна, може би заради овехтелите реликви, и с примирение се обърна към кълбетата вълна, които — странно, но и типично — не бяха бели като слонова кост, а по-скоро мръсно жълтеникавобели. Беше извикала своята племенничка при себе си, за да си поговорят. Имаше й пълно доверие, сега повече от преди, всъщност след годежа й с Родни, който според лейди Отуей представляваше много разумен избор, точно това, което всеки би искал за дъщеря си. Катарин неволно подсили репутацията си на мъдро момиче, като поиска и на нея да й донесат куки за плетене.

— Толкова е приятно — каза лейди Отуей — да плетеш, докато разговаряш. А сега, скъпа моя Катарин, кажи ми всичко за твоите планове.

След емоциите от предишната вечер, които бе потиснала с цената на това, че я държаха будна до сутринта, Катарин изглеждаше уморена и затова повече делова от обикновено. Беше готова да обсъжда плановете си — къщи, наеми, прислуга и икономии — така, сякаш изобщо не я засягат. Докато говореше и плетеше машинално, лейди Отуей със задоволство забеляза честното и отговорно отношение на нейната племенничка, на която предстоящата женитба й придаваше известна сериозност, както отива на истинска годеница — нещо, което рядко се срещаше в тези дни. Да, годежът беше малко променил Катарин.

„Каква съвършена дъщеря или снаха! — помисли си тя и не се стърпя да я сравни с Касандра, заобиколена в спалнята си от своите безброй буби. — Да — продължи мислено тя и погледна Катарин с кръглите си зеленикави очи, изразителни като мокри стъклени топчета, — Катарин е като момичетата от моята младост. Ние гледахме сериозно на нещата от живота.“ Но точно когато, наслаждавайки се на тази своя мисъл, понечи да даде глас на натрупаната си мъдрост, от която, уви!, нито една от дъщерите й не желаеше да се възползва, вратата се отвори и госпожа Хилбъри влезе, или по-скоро не влезе, а застана на прага и се усмихна, защото очевидно бе сбъркала стаята.

— Никога няма да я науча тази къща! — възкликна тя. — Бях тръгнала за библиотеката, пък и не искам да ви прекъсвам. Двете с Катарин имате за какво да си говорите, нали?

В присъствието на своята снаха лейди Отуей изпитваше леко неудобство. Как да продължи това, за което говореше, в присъствието на Маги, след като то бе нещо, което никога през тези години не беше споменавала пред нея?

— Тъкмо давах на Катарин няколко дребни, всеизвестни съвета за брака — рече тя и се засмя. — Маги, нима никое от моите деца не ти прави компания?

— Бракът — започна госпожа Хилбъри и прекрачи в стаята, поклащайки глава, — винаги съм казвала, че бракът е училище. А в училището, ако не го посещаваш, награди няма. Шарлот е спечелила всички възможни награди — добави и лекичко потупа своята зълва, от което лейди Отуей се почувства още по-неловко. Изсмя се с половин уста, измънка нещо под носа си и свърши с дълбока въздишка.

— Леля Шарлот иска да каже, че няма смисъл да се омъжваш, ако не си готова да се подчиняваш на съпруга си — намеси се Катарин, придавайки на думите на леля си далеч по-голяма конкретност, отколкото те изразяваха, а и като го изтърси по този начин, изобщо не прозвуча старомодно. Лейди Отуей я изгледа и млъкна за миг.

— Всъщност не бих посъветвала жена, която държи да има личен живот, да се омъжва — продължи тя, започвайки нов, по-сложен ред в плетивото си.

Госпожа Хилбъри знаеше нещичко за обстоятелствата, които бяха предизвикали тази забележка, или поне така си мислеше. За миг лицето й помръкна от съчувствие към Шарлот, което не знаеше как да изрази.

— Какъв срам беше това! — възкликна тя, забравяйки, че нишката на мисълта й не бе известна на слушателите й. — Но, Шарлот, щеше да е много по-лошо, ако Франк се беше опозорил по някакъв начин. А и не е важно какво възнаграждение получават нашите съпрузи, а какви хора са. И аз съм си мечтала за бели коне и паланкини, но ето че сега предпочитам мастилници. Кой знае — заключи тя и погледна към Катарин, — някой ден баща ти може да бъде произведен в ранг баронет.

Лейди Отуей, която беше сестра на господин Хилбъри, много добре знаеше, че помежду си семейство Хилбъри наричаха сър Франсис „онзи стар турчин“, и макар да не влезе в тона на казаното от госпожа Хилбъри, беше наясно какво го беше предизвикало.

— Но ако се научиш да отстъпваш пред съпруга си — обърна се тя към Катарин, сякаш между тях съществуваше отделно споразумение, — щастливият брак ще се превърне в най-щастливия на света.

— Да — започна Катарин, — но…

Нямаше намерение да довърши изречението си, а просто да накара майка си и леля си да продължат да обсъждат брака, защото беше склонна да смята, че всяко външно мнение би могло да й е от полза. Продължи да плете, а пръстите й действаха с решителност, която по нищо не приличаше на умереното и умислено темпо на пълничките ръце на лейди Отуей. От време на време хвърляше по един бърз поглед ту към майка си, ту към леля си. Госпожа Хилбъри държеше книга в ръката си и бързаше, както стана известно, към библиотеката, където трябваше да допише още един абзац към богатия асортимент абзаци, които съставляваха „Животът на Ричард Алардайс“. В друг случай Катарин би повела майка си надолу по стълбата с твърдото намерение да не й позволи никакво разсейване по пътя, но покрай другите промени и отношението й към живота на поета също се беше променило и тя със задоволство забрави за работната им програма по часове. Тайничко госпожа Хилбъри също остана доволна. Облекчението й, че вече е получила опрощение, си пролича в серия потайни, закачливи погледи към дъщеря й, а проявата на подобно снизхождение веднага повдигна настроението й. Наистина ли има разрешение просто да си седи и да разговаря? Беше толкова по-приятно да се отпуснеш в хубава стая, пълна с всевъзможни джунджурии, които не беше разглеждала поне от година, отколкото да издирваш определена дата, която не съвпада с тази от биографичния речник.

— Ние всички можем да се похвалим със съвършени съпрузи — заключи тя, великодушно опрощавайки накуп всички грешки на сър Франсис. — Не че смятам лошия нрав за недостатък у мъжа. Всъщност нямам предвид лош нрав — поправи се тя, разсъждавайки очевидно за сър Франсис, — а по-скоро избухлив, невъздържан нрав. Повечето, всъщност всички велики мъже са били сприхави, с изключение на дядо ти, Катарин. — И на това място тя въздъхна и подхвърли, че може би е време да продължи към библиотеката.

— Но в обикновения брак е необходимо да отстъпваш пред съпруга си, така ли? — попита Катарин, без да обръща внимание на думите на майка си, без дори да забележи депресията, която я бе обзела при мисълта за неизбежната й смърт.

— Бих казала да, със сигурност — обади се лейди Отуей с крайно нетипична за нея твърдост.

— Тогава излиза, че човек трябва хубаво да си помисли, преди да встъпи в брак — замисли се Катарин, сякаш говореше на себе си.

Госпожа Хилбъри не прояви интерес към тези реплики, в които имаше нещо меланхолично, и за да ободри духа си, прибегна до един безотказен лек — загледа се през прозореца.

— Вижте онази прекрасна синя птичка! — възкликна тя и с огромно удоволствие отправи поглед към нежното небе, дърветата и зелените ливади, които се виждаха между стволовете им, както и към голите клони, сред които се беше сгушил малкият син синигер.

— Повечето жени усещат това инстинктивно — бързо се намеси лейди Отуей с доста тих глас, сякаш искаше да го сподели, докато вниманието на снаха й е насочено другаде. — А ако не го усещаш, тогава моят съвет е: хич не се омъжвай.

— Но най-щастливият живот за жената е по време на брака й — обади се госпожа Хилбъри, която, едва дочула думата „брак“, отново обърна очи към стаята. После се замисли над собствените си думи. — Всъщност най-интересният — поправи се тя. Погледна към дъщеря си с неясна тревога и с онзи майчински трепет, който подсказва, че съзерцавайки дъщеря си, тя всъщност съзерцава себе си. Не остана много доволна, но нарочно не се опита да разколебае нейната сдържаност, тоест качеството, от което като майка най-много се възхищаваше и дори разчиташе на него. Но когато госпожа Хилбъри подхвърли, че бракът предлага много интересен живот на жената, Катарин ненадейно си каза, както често и съвсем безпричинно й се случваше, че двете добре се разбират, независимо от различията им едва ли не по всички въпроси. Но мъдростта на старото поколение като че ли се отнасяше повече до някакви общочовешки чувства, отколкото до чувствата на отделния индивид, и Катарин знаеше, че малцина на нейната възраст биха се съгласили с нея. Струваше й се, че по-скоро двете стари дами бяха научени да ценят и малкото щастие, но в момента й липсваха сили да се убеди, че тяхната версия за брака е погрешна. В Лондон, разбира се, това сдържано отношение към собствената й женитба й се струваше резонно. Откъде идваше тази промяна сега? Защо това я потискаше? Никога не й беше хрумвало, че собственото й поведение може да представлява загадка за нейната майка или пък че възрастните хора се вълнуват толкова за младите, колкото и младите за тях. Все пак беше вярно, че любовта, страстта, или както там човек предпочита да я нарича, беше играла много по-малка роля в живота на госпожа Хилбъри, отколкото изглеждаше, ако се съди по нейния вечно разпален темперамент, надарен с богато въображение. Тя винаги се беше интересувала повече от други неща. Докато лейди Отуей, колкото и странно да е, бе усетила много по-точно душевното състояние на Катарин, отколкото майка й.

— Защо всички не живеем сред природата? — възкликна госпожа Хилбъри и пак се загледа през прозореца. — Сигурна съм, че ако човек живее сред природата, ще го спохождат само красиви мисли. Няма да се потиска от вида на бедняшки бордеи, трамваи или автомобили и всички хора ще му изглеждат пълнички и засмени. Шарлот, наоколо не се ли намира някоя малка къщурка за нас, може би с една стая в повече, ако се случи да поканим приятел? Така ще спестим толкова много пари, че ще можем да пътуваме…

— Да. Няма съмнение, че много ще ти хареса за седмица-две — каза лейди Отуей. — Но в колко часа ще поръчате файтона тази сутрин? — продължи тя и натисна звънеца.

— Нека Катарин реши — отговори госпожа Хилбъри, тъй като не беше в състояние да избере час. — Катарин, тъкмо се канех да ти кажа, че тази сутрин, като се събудих, всичко в главата ми изглеждаше така кристално ясно, че ако имах молив подръка, мисля, че бих могла да напиша цяла една, и то дълга глава. Докато пътуваме с файтона, ще избера къща за нас. С няколко дървета наоколо, малка градинка, езерце с китайска патица, кабинет за баща ти, кабинет за мен и гостна за Катарин, защото тя вече ще е омъжена дама.

При тези думи Катарин потрепери, приближи се до камината и стопли ръце, като разпери длани над жаравата. Искаше й се да върне разговора към темата за женитби, за да чуе схващанията на леля Шарлот, но не знаеше как точно да го направи.

— Лельо Шарлот, дай да видя годежния ти пръстен — каза тя, като се сети за собствения си.

Взе покрития със зелени камъни пръстен и започна да го разглежда, но не знаеше какво да каже.

— Бях много огорчена, когато получих този нищо и никакъв стар пръстен — рече умислено лейди Отуей. — Толкова исках диамантен, но, естествено, не посмях да кажа на Франк. Този ми го купи в Симла.

Катарин огледа пръстена още веднъж и мълчаливо го върна на леля си. Докато го въртеше в ръка, стисна здраво устни, стори й се, че и тя като тези жени би могла да угажда на Уилям; би могла да се преструва, че харесва смарагди, докато предпочита диаманти. Лейди Отуей си сложи пръстена отново и подметна, че е доста хладно, но не повече, отколкото може да се очаква по това време на годината. Човек дори трябва да е благодарен, че изобщо има слънце, затова посъветва и двете да се облекат топло за пътуването. Катарин подозираше, че тези запаси от плоски забележки, с които разполагаше леля й, се използваха специално за запълване на неловки умълчавания и нямаха почти нищо общо с нейните лични мисли. Но в този миг като че ли бяха в унисон със собствените й преценки, затова отново взе плетката и се заслуша, главно с цел да се увери в твърдението, че да си омъжена за човек, в когото не си влюбена, е нещо неизбежно в свят, в който страстта е само история на пътешественик, дошла от дебрите на тъмни гори и разказвана толкова рядко, че умните хора с право се съмняват във верността й. Чу как майка й попита дали има новини от Джон и как леля й отговори с истинската история за годежа на Хилда с офицер от индийската армия, ала умът й пак отлетя към горски пътечки и звездолики цветчета, към страници с четливо изписани математически знаци. А когато умът й кривваше натам, тогава бракът й се струваше като едно минаване под свод, за да се сбъдне желанието ти. В такива моменти бързеят на нейната природа се понасяше със страшна сила в дълбокото си тясно корито, проявявайки ужасяващо незачитане на всякакви други чувства. Точно след като двете дами приключиха прегледа на семейните перспективи и лейди Отуей изнервено очакваше някакво обобщение на тема „живот и смърт“, Касандра влетя в стаята с новината, че файтонът чака отпред.

— Защо Андрюс не дойде сам да ми каже? — разгневи се лейди Отуей, обвинявайки цялата прислуга, че нехае за нейните разпореждания.

Когато госпожа Хилбъри и Катарин се появиха в преддверието, облечени за път, откриха, че цялото домочадие оживено обсъжда намеренията си за деня. И това си личеше по вратите, които се отваряха и затваряха, двама-трима души стърчаха на стълбата и се двоумяха, ту изкачвайки едно-две стъпала, ту слизайки пак надолу, а самият сър Франсис се беше подал от кабинета си с „Таймс“ под мишница, за да се оплаче от шума и течението, което става заради отворената врата, в резултат на което хората на бърза ръка се разделиха на две — тези, които не искат да се качват във файтона, и тези, които не искат да си стоят по стаите. Беше решено, че госпожа Хилбъри, Катарин, Родни и Хенри ще тръгнат към Линкълн с файтона, а всеки друг, който също желае да поеме натам, ще трябва да вземе или велосипед, или каручката с понито. Лейди Отуей много държеше всеки отседнал в Стогдън Хаус да посети Линкълн и идеята за това й беше подсказана от модните списания, в които се описваше, че именно така домакините в големите херцогски имения забавляват гостите си по Коледа. Впрегнатите коне бяха охранени и престарели, но още се справяха; самият файтон беше раздрънкан и неудобен, но върху всяка негова дъска беше изписан гербът на Отуей. Лейди Отуей стоеше на най-горното стъпало, увита в белия си шал, и им махаше механично, докато се изгубиха зад завоя край лавровите храсти, и тогава се прибра в къщата с усещането, че е изиграла добре своята роля, и с въздишка при мисълта, че нито едно от нейните деца не се чувстваше задължено да поеме своята.

Файтонът се понесе плавно и бързо по меките извивки на пътя. Госпожа Хилбъри изпадна в приятен унес, в който забелязваше само движещите се зелени редици на живия плет, издутите буци на орната земя и нежното синьо небе, които поне през първите пет минути й послужиха за пасторален фон на драмата, наречена човешки живот; после си представи малка къща с градинка и жълти нарциси на фона на синьо езерце; и дали защото бе заета с тези различни перспективи и изразяването им с две-три красиви фрази, отначало не забеляза, че младите хора в купето се бяха умълчали. Хенри беше включен в компанията против волята си и сега си отмъщаваше, съзерцавайки Катарин и Родни с напълно обезверен поглед, докато Катарин в резултат на обзелата я мрачна потиснатост бе изпаднала в пълна апатия. Когато Родни се обръщаше към нея, тя му отговаряше или с едно „хм“, или се съгласяваше толкова вяло, че той се виждаше принуден да отправи следващата си реплика към майка й. Неговото почтително отношение допадаше на госпожа Хилбъри, а и обноските му бяха безупречни; когато пред очите им изникнаха камбанариите и фабричните комини на града, тя се ободри и потъна в спомени за топлото лято на 1853-та, които бяха в унисон с мечтите й за бъдещето.