Вирджиния Улф
Нощ и ден (9)

Девета глава

Също като баща си и Катарин не искаше да казва на майка си за непристойното поведение на Сирил, и то по същата причина. И двамата се снишаваха нервно, досущ като хора, които чуват гърмежи на сцената, при необходимостта да й се разкрие всичко по случая. Още повече че Катарин не беше в състояние да реши за себе си какво мисли за поведението на Сирил. Както обикновено, тя провиждаше нещо, за което майка й и баща й бяха напълно слепи, и ефектът от това бе, че поведението на Сирил си оставаше неквалифицирано в ума й. Те да решават дали е правилно, или не, за нея това си беше нещо, което просто се е случило.

Когато Катарин влезе в кабинета, госпожа Хилбъри вече бе топнала перодръжката си в мастилото.

— Катарин — обади се тя и вдигна писалката си във въздуха, — току-що открих нещо много странно и необикновено относно дядо ти. Сега съм с три години и шест месеца по-голяма от възрастта, на която е умрял. Е, не бих могла да съм му майка, но по-голяма сестра — със сигурност, и ми е много приятно да си фантазирам по темата. Тази сутрин започвам наново и възнамерявам да отхвърля много работа.

Наистина започна да пише, а Катарин седна пред своята масичка, развърза купчина стари писма, върху които работеше, приглади страниците им разсеяно и се зае да дешифрира избелелия почерк. След миг вдигна очи към майка си, за да прецени настроението й. Всеки мускул на лицето й изглеждаше щастливо и спокойно отпуснат; седеше с леко разтворени устни и дишаше равномерно като дете, което се е заградило с кубчета и докато строи с тях, все повече се въодушевява. Така с всяко драсване на перото госпожа Хилбъри се заграждаше все по-плътно с небесата и дървесата на миналото, припомняйки си гласовете на мъртвите. В тишината на стаята и необезпокоявана от звуците на настоящия момент, Катарин си представяше дълбоките води на миналото и как двете с майка си стоят окъпани в светлината на случилото се преди шейсет години. Какво можеше да им предложи настоящето, запита се тя, в сравнение с богатите подаръци на миналото? Ето, четвъртък сутрин е и процесът на сътворяване е в ход; часовникът върху рамката на камината изсича всяка следваща секунда. Тя напрегна слух и откъм далечината долови клаксон на автомобил и шума от гуми, които приближават, после шумът заглъхна; чу провикванията „Старо желязо!“ и „Зеленчуци!“ на мъжки гласове в една от по-бедняшките улици зад къщата. Стаите, разбира се, съхраняват всевъзможни внушения и всяка стая, в която човек се е занимавал с нещо конкретно, пази в себе си спомени за настроения, идеи и състояния, на които е станала свидетел; затова да опитваш друго занимание в нея, е почти невъзможно.

Всеки път, когато Катарин влезеше в стаята на майка си, неволно усещаше тези влияния, появили се преди години, когато беше още малка и в тях имаше нещо ласкаво и тържествено, връщаха я към ранни спомени, свързани с пещерния мрак и кънтящото ехо на Уестминстърското абатство, където беше погребан дядо й. Всички книги и картини, дори столовете и масите бяха негови или по някакъв начин напомняха за него; дори порцелановите кучета върху полицата над камината и малката овчарка със стадото бяха купени от него за по едно пени парчето от мъж, който стоял на Кензингтън Хай Стрийт с табличка играчки в ръце, както Катарин беше чувала от майка си. Много често се унасяше в тази стая с ум така обсебен от онези вече изчезнали персони, че почти можеше да види мускулите около очите и устните им, да чуе гласовете, всеки със своето различно произношение, да зърне палтата и широките им вратовръзки. Неведнъж си представяше как се движи сред тях, невидим дух сред живи, познава ги по-добре от собствените си приятели, защото владее тайните им и притежава божественото предчувствие за тяхната съдба. Всички бяха толкова нещастни, толкова твърдоглави и своенравни, и както й се струваше, вечно се забъркваха в непоправими каши. Тя би могла да им каже какво да правят и какво да не правят. Жалко наистина, че те не й обръщаха никакво внимание и затова търпяха провал след провал, защото я караха, както те си знаят, постарому. Често поведението им беше нелепо, направо гротескно; порядките им — чудовищно абсурдни; но все пак, докато си мислеше, тя се чувстваше така привързана към тях, че нямаше смисъл да се опитва да ги съди. Направо й прилошаваше при мисълта, че не е част от тях; искаше да е сред тях, но и да има свое собствено бъдеще. В сутрини като тази, когато се чувстваше леко потисната, се опитваше да открие обяснение за безпътицата, която проличаваше от старите им писма; или нещо, което е било важно за тях; или цел, която са преследвали неотклонно… но ето че нещо я изтръгна от мислите й.

Госпожа Хилбъри беше станала от масата и стоеше до прозореца, загледана в колоната шлепове, които плаваха нагоре по реката.

Катарин я наблюдаваше. Госпожа Хилбъри се обърна рязко и възкликна:

— Няма съмнение, че някой ми е направил магия! Трябват ми само три изречения, нали разбираш, нещо конкретно и най-обикновено, но не съм в състояние да ги измисля.

Взе да крачи напред-назад, грабна бърсалката за прах, но беше твърде изнервена, за да намери утеха, поне засега, в избърсването на книжните гръбчета.

— Освен това — продължи тя, като подаде изписания лист на Катарин — не вярвам, че от това ще излезе нещо. Катарин, дядо ти посещавал ли е някога Хебридите? — Хвърли странен, умоляващ поглед към дъщеря си. — Тези Хебриди не излизат от ума ми, просто трябва да ги опиша, макар и накратко. Може би това ще свърши работа като начало на главата. Нали знаеш, че главите обикновено започват с нещо много по-различно от това, което следва.

Катарин изчете написаното от майка й. Приличаше на учителка, която критикува съчинението на дете. Изражението й, което госпожа Хилбъри наблюдаваше трепетно, не й остави място за надежда.

— Това е много красиво — започна Катарин, — но виж, мамо, ние трябва да се придържаме към темите и да ги следваме една по една…

— О, знам — съгласи се госпожа Хилбъри. — Но точно това не мога да направя. В главата ми непрекъснато нахлува какво ли не. Не че не съм наясно с всичко, не че не усещам всичко — кой да е наясно, ако не аз?, — но нали разбираш, не мога да го опиша. Като че имам някакво сляпо петно — каза и докосна челото си — ето тук. И нощем, когато ме мъчи безсъние, все си мисля, че ще умра, преди да съм го свършила.

И ето че след възбудата тя бързо се озова в дълбините на депресията, причинена от мисълта за евентуалната й смърт. Депресията й се предаде и на Катарин. Колко безсилни бяха двете, как си прахосваха времето с тези бумаги! Часовникът удари единайсет, а те нищичко не бяха свършили! Погледна майка си, в момента ровеше в голяма кутия с месингов обков, която стоеше до масата, но не отиде да й помогне. Разбира се, рече си Катарин, ще се окаже, че майка й е изгубила важен документ, и цялата им сутрин ще отиде да го търсят. Сведе раздразнено поглед и препрочете мелодичните изречения на майка си за сребристите чайки, за коренчетата на розовите цветчета, които се къпят в прозрачни поточета, и за сините воалетки на зюмбюлите, докато в един момент се сепна от пълното й умълчаване. Вдигна очи. Госпожа Хилбъри беше изсипала върху масата една кожена папка със стари снимки и ги разглеждаше.

— Катарин, няма съмнение — каза тя, — че навремето мъжете са били много по-красиви от сега въпреки противните им бакенбарди. Погледни стария Джон Греъм с бялата жилетка, о, виж чичо Харли. Това май е слугата Питър. Чичо ти Джон го довлече чак от Индия.

Катарин погледна майка си, но нито помръдна, нито й отговори. Изведнъж страшно се ядоса, изпадна в гняв, който отношенията им не допускаха, поради което беше двойно по-силен и критичен. Усети цялата несправедливост на претенциите, които майка й тихомълком предявяваше към нейното време и съчувствие, но това, което госпожа Хилбъри й отнемаше, помисли си Катарин с огорчение, отиваше на вятъра. После в миг на просветление изведнъж се сети, че трябва да й каже за непристойното поведение на Сирил. Гневът й моментално изчезна; разби се като вълна, надигнала се високо над останалите, но водите й се върнаха обратно в морето и Катарин веднага се почувства напълно спокойна, но много загрижена да не би майка й да се разстрои от случилото се със Сирил. Прекоси стаята и седна върху страничната облегалка на креслото й. Госпожа Хилбъри облегна глава на нея.

— Има ли нещо по-благородно — каза умислено, като продължаваше да разглежда фотографиите — от това да си жена, към която всеки се обръща в мигове на мъка или изпитание? Кажи, Катарин, какво повече са направили младите жени от твоето поколение? Тези от снимките са още пред очите ми — как се разхождат в парка на Мелбъри Хаус с волани, дантели и панделки, така спокойни, самоуверени и величествени, а след тях върви маймунка или дребен чернокож гном — сякаш на света няма нищо по-важно от това да си красив и изискан. Но понякога си мисля, че те направиха повече от нас. Те бяха, и това е по-добре, отколкото да правиш нещо. На мен ми приличаха на кораби, на величествени кораби, които порят вълните напред по пътя си, не се блъскат, не се дърпат, не се заяждат на дребно като нас, а следват курса си като кораби с бели платна.

Катарин се опита да прекъсне тази прочувствена проповед, но така и не й се удаде; не се стърпя и запрелиства страниците на фотоалбума. Лицата на тези мъже и жени направо грееха в сравнение с шумната навалица на живите и излъчваха, както майка й бе отбелязала, достолепие и спокойствие, сякаш са управлявали справедливо цели кралства и така са заслужили голямата любов на поданиците си. Някои лица бяха невероятно красиви, други — пленително грозни, но нито едно не беше сиво, скучно или невзрачно. Великолепните колосани дипли на кринолините отиваха на дамите; пелерините и цилиндрите на господата издаваха стил и характер. Катарин отново усети ведрина във въздуха, а в далечината като че дочу тържествения плисък на прибоя. Но знаеше, че трябва да се върне в настоящето.

Госпожа Хилбъри прескачаше несвързано от история на история.

— Това е Джейни Манъринг — каза й тя и посочи една съвършена дама с бяла коса, чиято атлазена мантия беше обшита с перли. — Сигурно съм ти разказвала как беше намерила готвача си мъртвопиян под кухненската маса точно когато очаквала гостуването на императрицата^[1] за вечеря; запретнала кадифените си ръкави — самата тя винаги се обличаше като императрица — и собственоръчно приготвила всички ястия, след което се появила в залата, сякаш цял ден е спала върху ложе от уханни рози на речния бряг. Можеше да направи всичко с ръцете си — всички можеха, — да скове колиба или да избродира фуста.

— А това е Куийни Колхун — продължи тя, прелиствайки страниците, — която, като замина за Ямайка, взе със себе си и един ковчег, натъпкан с красиви шалове и бонета, тъй като в Ямайка ковчези не се намирали, а тя изпитваше ужас, че може да умре там — както и стана — и че ще бъде изядена от белите мравки. А това тук е Сабайн, най-красивата от всички; о!, влезеше ли в стаята, сякаш звезда изгряваше. А това е Мириам с пелерината си на кочияш, допълнена с куп къси наметки, под които носеше високи ботуши с прегънат горен край. О, вие, младите, се имате за много свободомислещи, но нищо не представлявате в сравнение с нея.

Отгърна страницата и попадна на снимка на красива дама с доста мъжкарски вид, чиято глава фотографът беше украсил с императорска корона.

— Ах ти, мръсница такава! — възкликна госпожа Хилбъри. — Какъв деспот и диктатор беше навремето! Как всички ти се кланяхме! „Маги — така ми казваше тя, — ако не бях аз, какво щеше да стане с теб?“ И това си беше самата истина; тя ги събра, така да се каже. Каза на баща ми: „Ожени се за нея“, и той го направи; после каза на малката клета Клара: „Сниши се и го обожавай“, и тя го направи; но след време, разбира се, отново се надигна. Какво друго можеше да се очаква? Тя беше още дете — на осемнайсет, — освен това трепереше от страх. Но тази тук, като истински тиранин, така и не се разкая. Обичаше да повтаря, че им дава три месеца брачно блаженство, а и на повече никой нямал право; знаеш ли, Катарин, понякога си мисля, че това е вярно. Дори е повече, отколкото някои от нас получават, но трябва да се преструваме, което пък е нещо, на което никоя от тях не беше способна, така си мисля — каза госпожа Хилбъри, — в онези дни обаче съществуваше някаква прямота между мъжете и жените, която вие днес, въпреки цялата ви липса на преструвки, нямате.

Катарин отново се опита да я прекъсне, но госпожа Хилбъри все повече се въодушевяваше от спомените си и вече се намираше в превъзходно настроение.

— Сигурно са се чувствали като добри приятели — отново подхвана тя темата, — тъй като тя обичаше да пее песните му. Как започваше? — и госпожа Хилбъри, която имаше приятен глас, запя едно от известните стихотворения на баща си, за което някакъв ранен викториански композитор беше написал абсурдно и очарователно сантиментална мелодийка. — Всички горяха от любов към живота! — заключи тя и удари с юмрук по масата. — Това, което ние сега нямаме! Ние сме много целомъдрени, много сериозни, ходим по гости, по събрания, плащаме заплати на бедните, но не живеем както те са живели. Много често, може би в три от седем нощи, баща ми не преспиваше у нас, но сутрин се появяваше свеж като кукуряк. И досега го чувам как пее, докато изкачва стълбата към детската стая, поднася хляба за закуска, набучен в края на бастуна му, после идваше ред на излетите за развлечение — Ричмънд, Хамптън Корт, Съри Хилс. Защо да не излезем и ние, Катарин? Денят е хубав.

В този момент, точно когато госпожа Хилбъри беше отишла до прозореца да прецени времето, на вратата се почука. Влезе дребна възрастна дама, която Катарин поздрави с повече от очевиден смут с думите „Лельо Силия!“. Беше поразена, защото се досещаше защо е пристигнала леля Силия. Без съмнение, за да обсъди случая със Сирил и жената, която не му е съпруга, но заради тази нерешителност на Катарин и нейното туткане сега госпожа Хилбъри беше съвсем неподготвена за това. По-неподготвена не можеше и да бъде. Ето, предлага трите да излязат на разходка до Блакфрайърс, да разгледат мястото, където се е намирал театърът на Шекспир, тъй като времето не изглеждало подходящо за излет извън града.

Госпожа Милвейн изслуша това предложение със снизходителна усмивка, което означаваше, че години наред е приемала подобни чудатости у снаха си с философска ироничност. Катарин се отдръпна, качи единия си крак върху решетката пред камината, сякаш от тази позиция щеше да има по-добра видимост към въпроса. Но въпреки присъствието на леля й, колко нереален й се струваше въпросът за Сирил и неговия морал! По всичко личеше, че трудността сега идваше не от това да съобщят новината на госпожа Хилбъри най-внимателно, а да я накарат да я проумее. Как човек да улови ума й като с ласо и да го завърже за това малко и незначително „тук и сега“? Май най-добре с едно делово изречение.

— Мамо, мисля, че леля Силия е дошла да говори с теб за Сирил — намеси се тя направо. — Леля Силия е разбрала, че Сирил е женен. Има жена и деца.

— Не, не е женен — прекъсна я госпожа Милвейн, после с тих глас се обърна към госпожа Хилбъри. — Има две деца и третото е на път.

Госпожа Хилбъри ги изгледа — първо едната, после другата — в пълно недоумение.

— Решихме да изчакаме и да не ти казваме, преди да сме сигурни — добави Катарин.

— Но аз срещнах Сирил преди две седмици в Националната галерия! — каза госпожа Хилбъри. — Не вярвам на нито една дума — тя тръсна глава и се усмихна на госпожа Милвейн, сякаш искаше да каже, че разбира грешката й, защото това е съвсем естествено за жена, която няма деца и чийто съпруг работи нещо скучно в Министерството на търговията.

— Маги, и на мен не ми се вярваше — каза госпожа Милвейн. — Дълго време наистина не можех да повярвам. Но след като видях със собствените си очи, налага се да повярвам.

— Катарин — попита госпожа Хилбъри, — баща ти знае ли?

Катарин кимна.

— Сирил женен! — повтори госпожа Хилбъри. — И нищо не ни е казал, а ние го отгледахме в тази къща… сина на почтения Уилям! Не мога да повярвам на ушите си!

Като усети, че бремето на доказателствата е легнало върху нейните плещи, госпожа Милвейн продължи да разказва. Беше възрастна и крехка жена, но това, че е бездетна, сякаш я караше да се нагърбва с най-неприятните задължения; да благоговее пред семейството и да го поддържа в изрядност за пред хората, се беше превърнало в основна цел на живота й. Разказа случката със сподавен глас — тихо и накъсано:

— От известно време насам подозирах, че не е щастлив. По лицето му се появиха нови бръчки. Затова отидох в апартамента му, щом разбрах, че е взел часове в колежа за бедни. Там води лекции — по римско право или май беше гръцко. Хазяйката обаче ми каза, че сега господин Алардайс преспива там най-много по веднъж на две седмици. Не изглеждал добре, така подметна. Видяла го с млада дама. И аз веднага заподозрях нещо. Влязох в стаята му, където върху рамката на камината стоеше плик и писмо с адрес на Ситън Стрийт, след Кенингтън Роуд.

Госпожа Хилбъри се раздвижи неспокойно и затананика фрагмент от песничката си, сякаш искаше да я накара да млъкне.

— Отидох на Ситън Стрийт — продължи непоколебимо леля Силия. — Много долнопробно място — нали знаеш, мебелирани стаи, на прозорците по едно канарче. Номер седем — досущ като останалите. Позвъних, почуках — никой. Поразходих се наоколо. Сигурна съм, че мернах някого вътре… деца… люлка. Но никакъв отговор, никакъв. — Тя въздъхна и се втренчи право пред себе си, премрежените й сини очи гледаха изцъклено. — Останах на улицата — продължи тя, — в случай че някой се появи. Стори ми се, че чаках доста дълго. Някакво грубиянско пеене кънтеше откъм кръчмата на ъгъла. Най-накрая вратата се отвори и някой — може би въпросната жена — излезе и мина почти до мен. Делеше ни само пощенската кутия.

— Как изглеждаше? — попита госпожа Хилбъри.

— Ами става ти ясно защо се е подлъгало нашето бедно момче — беше всичко, което госпожа Милвейн благоволи да отговори вместо описание.

— Бедничкият! — извика госпожа Хилбъри.

— Бедничкият Сирил! — повтори госпожа Милвейн, натъртвайки лекичко върху името.

— Но те нямат с какво да живеят — продължи госпожа Хилбъри. — Ако беше дошъл при нас като мъж и беше казал: „Постъпих глупаво“, човек да го съжали, да се опита да помогне. В края на краищата няма нищо чак толкова срамно… А той толкова години ходи насам-натам, преструва се, прави се на ерген. А бедната му изоставена съпруга…

— Тя не му е съпруга! — прекъсна я леля Силия.

— Никога не съм чувала нещо по-противно! — отсъди госпожа Хилбъри и удари с юмрук по страничната облегалка на креслото. Щом осъзна фактите, това дълбоко я възмути, въпреки че, както изглежда, беше повече огорчена от прикриването на греха, отколкото от самия грях. Беше превъзбудена и крайно недоволна; Катарин обаче почувства огромно облекчение, гордееше се с майка си. С просто око се виждаше, че негодуванието й е съвсем искрено и че умът й е изцяло обсебен от фактите — много повече, отколкото бе умът на леля Силия, който сякаш притеснително и с нездраво удоволствие обикаляше неприятните сфери на този полумрак. Двете с майка й решиха, че ще се заемат лично с въпроса, ще се срещнат със Сирил и ще видят как стоят нещата.

— Първо трябва да осмислим гледната точка на Сирил — обърна се тя директно към майка си като към своя връстница.

Но още преди думите да излязат от устата й, пред вратата се чу шум и братовчедката Каролайн, братовчедка на госпожа Хилбъри по бащина линия, влезе в стаята. Въпреки че по рождение беше Алардайс, а леля Силия — Хилбъри, сложната схема на семейните отношения беше такава, че всяка се явяваше едновременно първа и втора братовчедка на другата, както и леля и братовчедка на престъпника Сирил, затова непристойното му поведение засягаше толкова Каролайн, колкото и леля Силия. Братовчедката Каролайн беше дама с внушителна височина и широчина, но въпреки обема и красивите си труфила в изражението й имаше нещо открито и оголено, сякаш в продължение на години фината й зачервена кожа, гърбавият нос и двойната брадичка, които в профил наподобяваха какаду, са били изложени на капризите на времето; всъщност беше стара мома, но имаше навика да повтаря, че е „господарка на живота си“ и затова очаква подобаващо уважение.

— Толкова неприятна работа — започна, както беше още задъхана. — Ако влакът не беше потеглил под носа ми, като пристигнах на гарата, отдавна щях да съм тук. Силия без съмнение ви е казала. Маги, ще се съгласиш с мен, нали? Той трябва да бъде вразумен и веднага да се ожени — заради децата…

— Ама той отказва ли да се ожени? — попита госпожа Хилбъри в нов пристъп на недоумение.

— Написал е едно абсурдно, засукано писмо, пълно с цитати — изпъшка братовчедката Каролайн. — Смята, че постъпката му е много благородна, докато ние виждаме в нея единствено глупост… Момичето е лудо по него, както и той по нея, за което обвинявам него.

— Тя го е оплела в мрежите си — прекъсна я леля Силия със странно равен тон, който като че ли внушаваше картината на нишки, които сами оплитат жертвата си в гъста мрежа.

— Силия, вече е безсмислено да обсъждаме кой крив, кой прав — сприхаво се обади братовчедката Каролайн, защото смяташе себе си за единствения практичен човек в семейството и много съжаляваше, че заради изостаналия часовник в кухнята госпожа Милвейн бе успяла вече да размъти мозъка на бедната Маги със собствената си непълна версия на фактите. — Злото е сторено, при това много грозно зло. Но ще позволим ли и третото дете да се роди извънбрачно? Катарин, съжалявам, че споменавам тези неща пред теб. Маги, то ще носи твоето име… не забравяй, името на твоя баща.

— Тогава да се надяваме, че ще е момиче — отвърна й госпожа Хилбъри.

Катарин, която не сваляше очи от майка си, докато бръщолевенето бе в разгара си, забеляза, че изражението й на силно негодувание бе изчезнало; очевидно сега мислено търсеше начин за излизане от положението, някакъв лъч светлина или щастливо хрумване, с което като по чудо и неопровержимо да убеди останалите, че всъщност случилото се е за добро.

— Ужасно е… направо ужасно! — повтаряше тя, но все по-неубедително; в един момент върху лицето й грейна усмивка, отначало колеблива, но след малко по-самоуверена. — За разлика от преди хората днес не гледат с толкова лошо око на подобни неща — започна тя. — Понякога ще си имат неприятности, но ако са смели, умни деца, каквито несъмнено ще бъдат, предполагам, че в крайна сметка от тях ще излязат чудесни, много свестни хора. Робърт Браунинг казваше, че във всеки велик мъж тече еврейска кръв, и ние трябва да се опитаме да погледнем на нещата в тази светлина. И в края на краищата Сирил е бил принципен. Човек може да не е съгласен с неговите принципи, но поне може да ги уважава — както в случая с Френската революция или с Кромуел, който е отрязал главата на краля. Някои от най-ужасните неща в историята са извършени в името на определени принципи — заключи тя.

— Боя се, че моето схващане за принципност е много по-различно — тросна й се братовчедката Каролайн.

— Принципен ли! — обади се леля Силия с изражение, от което си личеше, че не одобрява използването на тази дума в подобен случай. — Утре ще отида да се срещна с него — добави тя.

— Но, Силия, защо ще се нагърбваш с нещо толкова неприятно? — попита я госпожа Хилбъри, при което братовчедката Каролайн се намеси с друг план, включващ саможертва от нейна страна.

След като се отегчи от всичко това, Катарин се обърна към прозореца, скри се между диплите на завесата, доближи се до стъклото и се загледа безутешно в реката, също като дете, угнетено от безсмислените приказки на възрастните. Беше много разочарована от майка си, както и от себе си. Лекото подръпване, при което щорите литнаха шумно нагоре, разкри раздразнението й. Беше много сърдита, но все пак безсилна да даде израз на гнева си, нито пък знаеше на кого да се сърди. Как само разговаряха и проповядваха морал, и измисляха истории, които да съответстват на разбиранията им за подобаващо поведение, как тайничко възхваляваха собствената си тактичност и преданост към семейството! Не, те живееха в мъгла, реши тя; на стотици мили надалеч… надалеч от какво? „Може би ще е по-добре да се омъжа за Уилям“, каза си неочаквано тя, мисълта й изплува от мъглата като спасителен бряг. Стоеше и размишляваше върху собствената си съдба, а възрастните дами продължаваха да говорят, докато най-накрая стигнаха до извода, че трябва да поканят младата жена на обяд и много приятелски да й обяснят как изглежда подобно поведение в очите на дами като тях, опознали живота. Тогава госпожа Хилбъри беше осенена от друга идея.