Вирджиния Улф
Нощ и ден (6)

Шеста глава

От всички часове в обикновен работен ден кои са най-приятните, кои очакваме с нетърпение, за кои си спомняме с най-голямо удоволствие? Ако един пример стига, за да си изградим теория, може да се каже, че минутите сутрин между девет и двайсет и пет и девет и половина са най-любимите на Мери Дачет. Прекарваше ги в завидно състояние на ума; задоволството й беше почти непомрачено. До апартамента й високо във въздуха лъчите на утринното слънце стигаха дори през ноември, връхлитаха завесата, креслото, килима и там изписваха три светли, равни кръга в зелено, синьо и лилаво, върху които погледът й спираше с удоволствие, което я сгряваше с физически осезаема топлина.

Почти нямаше сутрин, в която Мери да не вдигне очи, докато завързва обувките си, и проследявайки жълтата ивица от завесата до масата за закуска, да не въздъхне с благодарност, че животът я дарява с такива моменти на чисто щастие. Не ограбваше никого с нищо, но да се наслаждаваш толкова много на простички неща, например да закусваш сама в стая, грейнала в красиви багри, блеснала в чистота от первазите на дюшемето до ъглите на тавана, изглежда, толкова й прилягаше и харесваше, че отначало все търсеше да се извини на някого или да открие някаква нередност в това положение на нещата. От шест месеца живееше в Лондон и нередност не намираше, но това, както неизменно заключаваше, след като обувките й бяха вече завързани, се дължеше единствено и изцяло на факта, че имаше работа. Всеки ден, преди да напусне апартамента си, застанала на прага с куриерската си чанта в ръка, хвърляше поглед назад в стаята, за да се увери, че всичко е изрядно, и заедно с това си казваше колко е доволна, че излиза, защото не би издържала, ако трябваше да стои по цял ден в него и да се радва на свободното си време.

Отвън на улицата обичаше да се възприема като част от чиновниците, които в този час крачат забързано един след друг по широките тротоари на града с леко приведени глави, сякаш съсредоточени в усилието да не изпуснат човека пред себе си; тогава Мери си представяше права заешка пътечка, запазена само за нея и отъпкана от непоколебимите стъпки по плочника. Обичаше да си мисли, че по нищо не се различава от останалите, и когато се случеше някой ден дъждът да я подкара към метрото или омнибуса, тя даваше и вземаше своя дял от тълпата и влагата и заедно с останалите чиновници, машинописки и търговци участваше във важното дело да се навие часовникът на света за през следващите двайсет и четири часа.

Потънала в подобни мисли, през въпросната сутрин тя пресече Линкълнс Ин Фийлдс, тръгна по Кингзуей и после по Саутхамптън Роу, за да стигне до офиса си на Ръсъл Скуеър. От време на време спираше да разгледа витрината на някоя книжарница или цветарница, където в този ранен час все още подреждаха стоката и през стъклото се виждаха пролуки с празни неукрасени места. Мери съчувстваше на всички продавачи и се молеше да успеят да привлекат обедните тълпи към щандовете си, защото в този утринен час тя беше изцяло на страната на продавачите и банковите чиновници, а всички, които спят до късно и разполагат с много пари, смяташе за свои естествени врагове и противници. Когато прекоси улицата при Холбърн обаче, всичките й мисли, и това беше съвсем в реда на нещата, се насочиха към работата й и тя забрави, ако трябва да сме честни, че е само един сътрудник без заплата и едва ли можеше да се каже, че участва в навиването на часовника за ежедневните световни задачи, тъй като светът, поне до този момент, не показваше почти никакво желание да се възползва от благата, които му предлагаше дружеството на Мери, занимаващо се с това жените да получат избирателни права.

По целия път до Саутхамптън Роу не спря да мисли за канцеларска хартия и другата — за писма, и как може да се икономиса от нея (без, разбира се, госпожа Сийл да се обиди), тъй като беше убедена, че в началото големите организатори винаги изпипват дребните подробности, за да могат да прокарат победоносните си реформи, стъпили върху абсолютно непоклатима основа; а без дори и за миг да си дава сметка за това, Мери Дачет беше решена да стане голям организатор, тъй че и дружеството й бе обречено на най-радикални преобразувания. Вярно, че напоследък на няколко пъти се сепваше като насън, преди да завие към Ръсъл Скуеър, и най-строго се осъждаше за това, че вече върви в отъпкания коловоз, че мисли шаблонно за едни и същи неща всяка сутрин по едно и също време, така че по някаква странна логика кафеникавите тухли от фасадите на Ръсъл Скуеър се свързваха в ума й с нуждата от икономии и същевременно й подсказваха, че трябва да влезе във форма, да е подготвена за срещата с господин Клактън или госпожа Сийл, или който и да е друг, пристигнал в офиса преди нея. Тъй като не беше религиозна, проявяваше повече усърдие в живота си, като от време на време се вглеждаше в положението си много сериозно, и нищо не можеше да я вбеси повече от онези лоши навици, които незабелязано подкопават безценната същност на идеите. В края на краищата какъв е смисълът да си жена, ако не можеш да се поддържаш в добра форма, ако не обогатяваш живота си с всевъзможни нови идеи и експерименти? Затова, завивайки зад ъгъла, тя винаги се стягаше и често стигаше до прага на собствената си стая, небрежно подсвирквайки си откъс от някоя съмърсетшърска балада.

Офисът на суфражетките^[1] се намираше на последния етаж в една от големите къщи на Ръсъл Скуеър, в която навремето бе живяло семейството на едър градски търговец, а сега се даваше под наем на парче и много сдружения бяха окачили на вратите си от матово стъкло всевъзможни инициали, а зад всяка от тях по цял ден се чуваше тракането на пишеща машина. Старата къща с огромното си каменно стълбище кънтеше глухо от десет до шест под акомпанимента на машинописките и разносвачите. Гръмналите пишещи машини, разпространяващи какви ли не възгледи — за защита на туземците, за стойността на житото, — ускориха крачките на Мери и както винаги, в какъвто и час да пристигнеше, тя вземаше на бегом последния ред стъпала, които водеха към нейната площадка, за да изпревари останалите и първа да седне пред пишещата си машина.

Зае се с писмата и много скоро всички останали разсъждения бяха забравени, а две бръчки се вдълбаха между веждите й, докато съдържанието на писмата, мебелите в офиса и шумът от работещите в съседната стая постепенно я завладяха. В единайсет работната атмосфера насочваше всички умове в една посока и всяка мисъл от друг порядък би могла да оцелее най-много за миг-два. Задачата, която я чакаше, бе да организира серия от забави, приходите от които трябваше да подпомогнат сдружение, загиващо поради липса на средства. Това беше първият й опит за организация в голям мащаб и тя възнамеряваше да постигне нещо забележително. На тежката си машина щеше да напише покани към една, втора или трета по-интересна обществена личност и в продължение на седмица да ги използва така, че да привлече вниманието на министри от кабинета, и веднъж привлечено, да представи на въпросното внимание старите доводи с нова, неподражаема оригиналност. Такава, общо взето, беше схемата и докато я обмисляше, цялата пламваше от вълнение и размишления, като непрекъснато си повтаряше да не пропусне някой от онези детайли, които можеха да попречат на успеха й.

Тогава вратата се отваряше и господин Клактън нахълтваше да потърси някаква брошура, заровена под планина от всевъзможни хартии. Беше слаб мъж с пясъчножълта коса, на около трийсет и пет, говореше на кокни и излъчваше някаква пестеливост, сякаш природата не беше проявила щедрост към него в нито едно отношение, което на свой ред, естествено, му пречеше и той да проявява такава към другите хора. Щом си откриеше брошурата, обикновено подмяташе нещо уж шеговито за порядъка в офиса, пишещата машина млъкваше отведнъж и тогава госпожа Сийл влиташе в стаята с писмо в ръка, за което държеше да получи обяснение. Това прекъсване биваше по-сериозно от първото, защото тя никога не знаеше какво точно иска, разпореждаше се за половин дузина неща едновременно, нито едно от които не беше ясно формулирано. Облечена в тъмновиолетово памучно кадифе, с късо подстригана прошарена коса и лице, неизменно пламнало от филантропичен ентусиазъм, тя изглеждаше вечно забързана и изнервена. Носеше два кръста, чиито тежки златни верижки често се заплитаха върху гърдите й и според Мери олицетворяваха нейната умствена обърканост. Единствено огромният й ентусиазъм и обожанието, което хранеше към госпожица Маркам — един от пионерите в обществото им, я задържаха на това място, за което й липсваше нужната квалификация.

Така се точеше сутринта, купчината писма растеше, докато на Мери вече й се струваше, че е станала главният ганглий във фина плетеница от нервни окончания, покриваща цяла Англия, и че много скоро, един ден, когато докосне сърцевината на системата, тя ще започне да тръпне и тупти ведно с нея и да изстрелва великолепните огнени искри на революционните си фойерверки, защото само такава метафора можеше да изрази онова, което мислеше за работата си, когато мозъкът й прегрееше от тричасово напрягане.

Малко преди един господин Клактън и госпожа Сийл преустановяваха работа и изтърканата им шега за обяда, която се пускаше редовно в този час, прозвуча отново без нито една промяна в подбора на думите. Господин Клактън беше редовен клиент на вегетариански ресторант; госпожа Сийл си носеше сандвичи, които ядеше под платана на Ръсъл Скуеър, докато Мери обикновено се отбиваше наблизо в едно евтино заведение с тапицерия от червен плюш, където, за голямо огорчение на вегетарианеца, човек можеше да си купи пържола, дебела два инча, или пък печено пилешко, плувнало в сос и сервирано в калаена купа.

— Голите клони на фона на небето действат толкова добре — заяви госпожа Сийл, загледана навън към площада.

— Но, Сали, човек не може да се нахрани с дървета — подметна Мери.

— Трябва да ти призная, госпожице Дачет, че недоумявам как се справяш — обади се господин Клактън. — Но знам, че ако аз се натъпча с толкова тежко ядене по средата на деня, след това ще трябва да спя цял следобед.

— Какви са последните новини в литературата? — попита го Мери добродушно и посочи книгата с жълти корици, която господин Клактън стискаше под мишница, защото в обедната си почивка той винаги четеше някой нов френски автор или отскачаше до някоя картинна галерия, разнообразявайки социалната си работа с любов към културата, с което тайно се гордееше, както Мери успя да установи след време.

Разделиха се и Мери тръгна да излиза, като се зачуди дали двамата са се досетили, че всъщност копнее да се махне от тях, но реши, че още не са стигнали това ниво на чувствителност. Купи си вечерния вестник и го изчете, хранейки се, като току надзърташе над горния му край към странните хора, които си поръчваха кексчета или си споделяха тайни. Но ето че се появи една млада жена, която Мери познаваше, и веднага й подвикна: „Елинор, ела да седнеш до мен“. Двете заедно довършиха обяда си, после се разделиха на тротоара пред едно кръстовище с приятното усещане, че всяка отново се отправя към работното си място в големия вечен кръговрат на живота.

Но вместо да поеме право към офиса си, днес Мери влезе в Британския музей, продължи по коридора с каменни фигури, докато намери място за сядане точно под погледите на мраморните статуи на лорд Елджин^[2]. Загледа се в тях и както обикновено, се понесе на вълната на екстаза и емоцията, при което животът й отведнъж стана тържествен и красив — впечатление, което вероятно се дължеше толкова на самотата, студа и тишината в галерията, колкото и на действителното изящество на статуите. Но можеше да се предположи, че възторгът й не беше изцяло естетически, тъй като, след като остана загледана в Одисей цяла минута или две, започна да си мисли за Ралф Денам. Така успокоена се чувстваше сред тези безмълвни фигури, че едва не се поддаде на импулса да изрече на глас: „Влюбена съм в теб“. Присъствието на тази невероятна, устояла на времето красота я накара почти панически да осъзнае копнежа си и в същото време да изпита гордост от това чувство, което по нищо не можеше да се мери с онова, което я вълнуваше в работата й.

Потисна желанието си да каже нещо на глас, стана, продължи да се лута вече доста безцелно сред останалите статуи, докато се озова в друга галерия, в която бяха изложени обелиски с издълбани върху тях йероглифи, както и крилати асирийски бикове. Тогава емоциите й свърнаха в друга посока. Представи си как пътува заедно с Ралф в земя, където тези чудовища лежат в пясъка с вирнати глави. „Защото — каза си мислено, докато изчиташе информацията, поставена под стъкло, — най-чудесното нещо у теб е, че си готов на всичко и изобщо не си скучен и банален като повечето умни мъже.“

Представи си как язди камила в пустинята, докато Ралф командва цяло племе туземци.

„Това го умееш — продължи да си мисли, приближавайки следващата статуя, — винаги успяваш да накараш хората да правят това, което ти искаш.“

Сияние обви духа й, очите й грейнаха. Въпреки това, преди да напусне музея, тя все още не беше готова да си каже, дори насаме и наум: „Влюбена съм в теб“; това изречение може би никога нямаше да бъде изречено. Всъщност я беше яд на самата нея, че изобщо си беше позволила целия този необмислен пробив в сдържаността, който — и тя го знаеше — можеше да отслаби съпротивителните й сили, ако отново му даде шанс. И докато крачеше по улицата, у нея отново надделяха всичките й обичайни възражения срещу това да си влюбен, независимо в кого. Изобщо не желаеше да се омъжва. Струваше й се, че има нещо незряло в това да смесваш любовта с чистото откровено приятелство, каквото беше нейното с Ралф и което вече две години почиваше на взаимните им интереси по общи теми, като например жилищния проблем при бедните или стойността на поземлените данъци и налози.

Но следобедното настроение се различаваше коренно от сутрешното. Мери ту се заглеждаше в полета на птица, ту рисуваше клоните на платана върху попивателна хартия. Влизаха хора, идваха при господин Клактън по работа, от стаята му долиташе приятната миризма на тютюнев дим. Госпожа Сийл се занимаваше с вестникарски изрезки и все й се струваше, че те са „повече от прекрасни“ или че хич „не са за показване“. Лепеше ги върху листове, правеше цели книги от тях и ги изпращаше на приятели, като преди това теглеше отвесно една широка синя черта — процедура, която разделяше поравно и по неясен принцип дълбините на нейните упреци и висините на нейното одобрение.

Към четири часа същия този следобед Катарин Хилбъри вървеше по Кингзуей. Изведнъж й се допи чай. Уличните лампи вече светеха и докато стоеше под една от тях, се помъчи да се сети къде наблизо може да има чайна с открита камина, която да отговаря на настроението й. А то беше такова, че било заради засиления трафик, или заради вечерното було на нереалност, изобщо не се нуждаеше от домашен уют. Може би един магазин би бил най-доброто място, за да задържи това странно усещане на приповдигнатост. В същото време обаче й се искаше да си поприказва с някого. Сети се за Мери Дачет и честите й покани, затова прекоси улицата, зави към Ръсъл Скуеър, огледа се наоколо, изчитайки номерата с усещането за приключение, макар че това тук едва ли можеше да се нарече така. Озова се в зле осветено фоайе, в което нямаше портиер, и отвори първата двукрила врата пред себе си. Но момчето вътре не беше чувало за госпожица Дачет. Тя към ДРФП^[3] ли е? Катарин поклати глава и се усмихна объркано. Един глас отвътре се провикна: „Не. Тя е към ООИП — на последния етаж“.

Катарин се изкачи, минавайки покрай безчет стъклени врати с инициали, обзета от нарастващо съмнение дали постъпва разумно. Най-горе се спря за миг да си поеме дъх и да изпъне снага. Чу тракането на пишеща машина, както и равни делови гласове, които, помисли си тя, не са на никого от моите познати. Натисна звънеца и в същия миг вратата й отвори самата Мери. Като видя Катарин, изражението на лицето й изцяло се смени.

— Ти! — възкликна тя. — А ние си помислихме, че е печатарят. — Като продължаваше да държи вратата отворена, тя се провикна назад към стаята: — Не, господин Клактън, не е човек от Пенингтънс. Ще им звънна отново — три-три-осем-осем, централа. Виж ти, истинска изненада! Влизай! — И додаде: — Тъкмо навреме за чая.

В очите на Мери блесна облекчение. Скуката на следобеда беше разсеяна на мига и тя много се зарадва, че Катарин я сварва в момент на трескава заетост заради това, че печатарите им бяха забавили коректурите.

Голата крушка, която светеше над отрупаната с листове маса, замая Катарин за миг. След разходката й по здрач и блуждаещите мисли животът в тази тясна стая й се стори концентриран и ярък. Инстинктивно обърна глава към незапердения прозорец, но тозчас Мери се обади:

— Колко хубаво, че си се наканила да дойдеш — при което, както си стоеше с усещането, че е изцяло изолирана и чужда на това място, Катарин наистина се почуди защо всъщност бе дошла.

Дори в очите на Мери тя изглеждаше съвсем не на мястото си в този офис. Фигурата й с дълга пелерина, която падаше на богати дипли, както и лицето й, застинало в маска на осезаем стрес, обезпокоиха Мери за миг, в който тя я усети като присъствие на човек от чужд свят и следователно застрашаващ нейния. Тя искаше да впечатли Катарин със значимостта на своята работа и много се надяваше, че нито госпожа Сийл, нито господин Клактън ще се появят, преди да успее да й внуши това впечатление. Но точно тук я чакаше разочарование. Госпожа Сийл нахлу в стаята с чайник в ръка, постави го на печката, след което припряно и несръчно запали газта, която лумна нагоре, изсъска и угасна.

— Винаги, винаги става така — оплака се тя. — Кит Маркам е единственият човек, който знае как да борави с това нещо.

Наложи се Мери да й помогне, после двете подредиха масата, като се извиниха за липсата на изисканост в порцелановите чаши и обикновената храна.

— Ако знаехме, че госпожица Хилбъри ще дойде, щяхме да купим кейк — обади се Мери, при което госпожа Сийл за пръв път изгледа Катарин подозрително, за да види защо е притрябвал чак кейк за тази персона.

Ето че и господин Клактън отвори вратата и влезе, държеше написано на машина писмо, което зачете на глас.

— Солфорд се сдружава с нас — заяви той.

— Браво на Солфорд! — извика въодушевено госпожа Сийл и удари с чайника по масата вместо ръкопляскане.

— Най-накрая тези провинциални градове като че започват да се пробуждат — каза господин Клактън и тогава Мери го представи на госпожица Хилбъри, а той я попита съвсем официално дали се интересува „от нашата работа“.

— Коректурите още ли ги няма? — обади се госпожа Сийл, опря лакти върху масата и подпря брадичката си в длани, докато Мери се зае да налива чая. — Много лошо… много лошо. При това темпо ще изпуснем пощата за провинцията. Което ми напомня, господин Клактън, трябва ли да разпратим в провинцията последната реч на Партридж? Какво? Не сте я чели? О, това е най-доброто нещо, което са чували в Камарата през тази сесия. Дори министър-председателят…

Мери я прекъсна рязко.

— Сали, не говорим за работа по време на чая — отсече твърдо. — Глобяваме я по едно пени всеки път, когато наруши правилото, и вече са се натрупали монети колкото за един сливов кейк — поясни тя, с което се опита да приобщи Катарин към компанията. Вече се беше отказала да я впечатлява.

— Много съжалявам, много съжалявам — извини се госпожа Сийл. — Вечният ентусиаст, това е моето нещастие — каза, обръщайки се към Катарин. — Какво може да се очаква, какъвто бащата, такава и дъщерята. Не познавам друг като мен, който да е участвал в толкова много комитети. За безпризорни деца, за спасителни операции, за църковни и благотворителни каузи — в местните клонове, разбира се, — а към всичко това се добавят и обичайните ми цивилни задължения като притежател на дом, които съм занемарила заради тази работа тук, но нито за миг не съжалявам. Според мен това е основният въпрос, докато жените не получат избирателни права…

— Сали, вече станаха шест пенса — обади се Мери и удари с юмрук по масата. — На всички ни е дошло до гуша от жените и техните избирателни права.

Госпожа Сийл се сепна, сякаш не можеше да повярва на ушите си, изцъка неодобрително с език, погледна към Катарин, след това пак към Мери и поклати глава. После кимна към Мери и подхвърли доверително на Катарин:

— Тя работи за каузата повече от всички нас. Жертва младостта си за… уви! Когато аз бях млада, тогава обстоятелствата у дома… — тя въздъхна и млъкна отведнъж.

Господин Клактън побърза да се върне към шегата за обяда и взе да обяснява как госпожа Сийл се храни с пакетче бисквити под дърветата, когато времето позволява, сякаш, помисли си Катарин, госпожа Сийл е някакво домашно кутре, което изпълнява изтъркани трикове.

— Така е, взимам си пакетчето и излизам на площада — отвърна госпожа Сийл притеснително и с чувство за вина като смъмрено от възрастните дете. — Много укрепващо е наистина, а голите клони на фона на небето ми действат толкова добре. Но трябва да се откажа от това излизане на площада — продължи тя и смръщи чело. — Такава несправедливост! Защо аз да имам на разположение този красив площад, а бедни жени, които се нуждаят от почивка, да няма къде да седнат? — Изгледа свирепо Катарин и тръсна късите си къдрици. — Ужасно е какъв тиранин продължаваш да бъдеш въпреки всички усилия. Опитваш се да водиш приличен живот, а не можеш. Разбира се, щом човек си помисли за това, веднага си казва, че всички площади трябва да са отворени за всекиго. Господин Клактън, има ли сдружение, което да се е посветило на тази цел? Ако няма, със сигурност трябва да се основе.

— Похвална цел — отговори господин Клактън с професионално разбиране. — В същото време, госпожо Сийл, жалко е това разрастване на организациите. Толкова качествени усилия се хвърлят на вятъра, да не говорим за лирите, шилингите и пенсовете. Госпожице Хилбъри, имате ли представа колко организации с филантропична насоченост действат сега само в Лондон? — попита и сви устни в странна бегла усмивка, сякаш да покаже, че въпросът има и своята несериозна страна.

Катарин също се усмихна. Фактът, че тя не приличаше на никого от тях, едва сега стигна до ума на господин Клактън, защото той по природа си беше ненаблюдателен човек и чак сега се зачуди коя ли е тя; същата тази различност обаче подтикна госпожа Сийл да се опита да я направи техен привърженик, докато Мери я гледаше така, сякаш я умоляваше да не влошава атмосферата. Катарин не си беше отворила устата нито веднъж, но мълчанието й, макар сериозно и замислено, се струваше на Мери по-скоро критично.

— Ами да, в тази сграда има повече, отколкото си представях — обади се Катарин. — На партера защитавате туземци, на следващия етаж сменяте местожителството на жени и съветвате хората да се хранят с ядки…

— Защо казваш, че ние правим тези неща? — намеси се Мери с остър тон. — Ние не отговаряме за всички особняци, които се помещават заедно с нас в сградата.

Господин Клактън се прокашля и изгледа трите дами една по една. Той беше доста впечатлен от външността и обноските на госпожица Хилбъри, които според него я поставяха сред онези образовани богаташи, в чиято среда си мечтаеше да бъде. От друга страна, двамата с Мери доста си приличаха, само дето тя имаше склонност да го командва малко повече. Той взе да събира трохите, останали от сухите бисквити, и да ги пъха в устата си с невероятна скорост.

— Значи, не принадлежите към нашето общество? — заключи госпожа Сийл.

— Не, боя се, че не — отвърна й Катарин така непринудено, че госпожа Сийл се почувства натясно и я зяпна с недоумение, сякаш не можеше да я класифицира сред познатите й разновидности на човешкия род.

— Но, как… — започна тя.

— Госпожа Сийл е ентусиаст в това отношение — каза господин Клактън вместо извинение. — Понякога трябва да й напомняме, че и други хора имат право на мнение, макар то да се различава от нашето… Тази седмица „Пънч“ публикува много смешна карикатура за една суфражетка и един селски труженик. Госпожице Дачет, разгръщали ли сте тазседмичния „Пънч“?

— Не — каза Мери и се изсмя.

След това господин Клактън им разказа смисъла на карикатурата, чието внушение обаче очевидно зависеше повече от изражението, което художникът е изписал върху лицата на персонажите. През цялото време госпожа Сийл остана съвършено сериозна. Щом той спря да говори, тя избухна:

— Но как така, ако изобщо ви интересува благосъстоянието на жените, тогава трябва да държите на правото им на глас!

— Не съм казала, че не държа на правото им на глас — възрази й Катарин.

— Тогава защо не сте член на нашето общество? — поиска да узнае госпожа Сийл.

Катарин взе да върти лъжичката си в кръг, загледана във водовъртежа на чая, но нищо не каза. Междувременно господин Клактън измисли въпрос и след моментно колебание се обърна към Катарин:

— Чудя се, не сте ли по някакъв начин свързана с поета Алардайс? Негова дъщеря, доколкото си спомням, се беше омъжила за някой си господин Хилбъри.

— Да, аз съм внучка на поета — отговори Катарин и след кратка пауза въздъхна леко; за момент всички млъкнаха.

— Внучка на поета! — повтори госпожа Сийл не на себе си и поклати глава, сякаш това обясняваше нещо иначе непонятно.

Очите на господин Клактън грейнаха.

— Наистина ли? Това живо ме интересува — каза той. — Госпожице Хилбъри, аз дължа много на вашия дядо. Навремето знаех почти цялата му поезия наизуст. Но, за жалост, човек постепенно отвиква да чете поезия. Предполагам, че вие не го помните.

Остро почукване на вратата заглуши отговора на Катарин. Госпожа Сийл вдигна глава с отново блеснала в очите й надежда и извика:

— Коректурите най-накрая! — и изтича да отвори. — О, това е само господин Денам! — каза, без дори да се опита да скрие разочарованието си.

Изглежда, Ралф, така предположи Катарин, гостува често тук, защото единственият човек, когото сметна за нужно да поздрави, беше самата тя, а пък Мери побърза да обясни необичайното й присъствие с думите:

— Катарин е дошла да види как се управлява офис.

Ралф усети как се сковава от притеснение, но отговори:

— Надявам се, Мери не е успяла да ви убеди, че знае как се управлява офис?

— Наистина ли не знае? — отвърна Катарин, като погледна единия, после другия.

При тези реплики госпожа Сийл взе да показва признаци на безпокойство, като току поклащаше глава, а когато Ралф извади писмо от джоба си и посочи с пръст едно изречение, тя го изпревари, като възкликна объркано:

— О, господин Денам, знам какво ще кажете сега! Но това се случи в деня, когато Кит Маркам беше тук, а тя така обърква хората с неукротимата си енергия, като непрекъснато измисля по нещо ново, което трябва да правим, а не сме се сетили преди нея, че аз още тогава си мислех, че съм сгрешила датите. Това няма нищо общо с Мери, уверявам ви.

— Скъпа Сали, не се извинявай — изсмя се Мери. — Мъжете са такива педанти; те просто не знаят кои неща имат значение и кои нямат.

— Е, господин Денам, кажете нещо в защита на нашия пол — подхвърли господин Клактън, вярно, с шеговит тон, но като повечето безлични мъже, и той много бързо се жегваше от женски упреци, а влезеше ли в спор с дами, често повтаряше „Аз съм просто един мъж“. Искаше му се обаче да подхване литературен разговор с госпожица Хилбъри, затова прекъсна тази тема.

— Госпожице Хилбъри, не ви ли се струва странно — започна той, — че французите, с огромната си съкровищница от знаменити имена, нямат нито един поет, който да мери ръст с дядо ви? Чакайте да видя. Шение, разбира се, Юго и Алфред дьо Мюсе — чудесни са, но в същото време у Алардайс има богатство, има свежи идеи…

На това място телефонът иззвъня и му се наложи да се оттегли с усмивка и поклон, които трябваше да означават, че макар литературата да е нещо прекрасно, работата си е работа. В същото време и госпожа Сийл се надигна, но първо се помота край масата, колкото да дръпне една тирада срещу партийното правителство.

— Защото, ако ви кажа каквото аз знам за задкулисните интриги и докъде стига силата на парите, няма да ми повярвате, господин Денам, няма да ми повярвате. Затова смятам, че единствената работа за мен като достойна дъщеря на баща си, защото той, господин Денам, беше един от пионерите и върху надгробната му плоча е изписан стих от Псалтира, онзи за семето и сеячите^[4]… И какво не бих дала сега да е между живите, да може да види това, което ще видим ние… — Но като се сети, че славното бъдеще, поне отчасти, зависи и от работата на нейната пишеща машина, тръсна глава и побърза да се уедини в малката си стая, от която веднага долетяха ентусиазираните, но неравномерно накъсани звуци на нейното съчинителство.

Като подхвана нова тема от общ интерес, Мери даде ясно да се разбере, че макар и да вижда колко комична е нейната колежка, изобщо не възнамерява да й се присмива.

— Нивото на морала е паднало толкова ниско — отбеляза умислено тя, доливайки чашите чай, — особено сред жените, които не са добре образовани. Не виждат, че дребните неща имат значение, защото именно от тях тръгват неудачите, а после защо сме се озовали в това затруднено положение… Вчера едва не избухнах — продължи тя и хвърли бегла усмивка към Ралф, сякаш той беше наясно какво става, когато тя избухне. — Страшно се ядосвам, когато хората ме лъжат… а вие? — И тя се обърна към Катарин.

— Нека не забравяме, че всички лъжат — отбеляза Катарин и огледа стаята да види къде е оставила чадъра и пакета си, защото в начина, по който Мери и Ралф се обръщаха един към друг, прозираше интимност, която я караше да смята, че трябва да ги остави насаме. Мери, от друга страна, много държеше, поне така изглеждаше, Катарин да остане и по този начин да й вдъхне сили в решимостта й да не се влюбва в Ралф.

Ралф отдели устни от чашата чай и още докато я поставяше върху масата, си науми, че ако госпожица Хилбъри си тръгне, той ще излезе заедно с нея.

— Лично аз не мисля, че лъжа, нито че Ралф лъже, нали, Ралф? — продължи Мери.

Катарин се изсмя още по-развеселено и безпричинно, както се стори на Мери. На какво толкова се смееше? По всяка вероятност на тях. Катарин стана, хвърли поглед напред-назад, после към вградените шкафове и долапи, към машините в офиса, сякаш и те заслужаваха част от злонамерения й присмех, което накара Мери да я изгледа вторачено и свирепо, сякаш беше пъстрокрил вредител, птица, която може да кацне на най-високия клон и без никакво предупреждение да си откъсне най-зрялата череша. Човек мъчно може да си представи две толкова различни жени, помисли си Ралф, като погледна към едната и после към другата. В следващия миг той също стана и като кимна към Мери, докато Катарин казваше „довиждане“, отвори й вратата и я последва.

Мери не помръдна от мястото си, дори не се опита да ги спре. За миг-два, след като бяха излезли, очите й останаха втренчени във вратата с откровена ярост, в която за малко се прокрадна и известно недоумение, но след кратко колебание остави чашата си и се захвана да разчиства масата.

Импулсът, подтикнал Ралф да предприеме това действие, бе дошъл в резултат на светкавично премисляне, което на свой ред идеше да покаже, че не го е направил съвсем импулсивно. Беше му минало през ума, че ако изпусне шанса да поговори с Катарин сега, след това, останал насаме в стаята си, ще трябва да се срещне с един разярен дух, който ще му поиска сметка за това негово малодушие. Общо взето, беше по-добре да рискува да претърпи поражение сега, отколкото вечерта му да мине в измисляне на оправдания пред своята безкомпромисна половина или в разиграване на невъзможни сцени. Защото, откакто беше посетил семейство Хилбъри за пръв път, той се бе озовал изцяло под влиянието на фантома Катарин, който го навестяваше, когато е сам, говореше както на него му харесва и бе винаги до него, за да коронясва различните му победи, които въображението му разиграваше почти всяка вечер, докато крачеше по осветените улици на път към къщи. Но това да крачи до една Катарин от плът и кръв, щеше или да подхрани въпросния фантом със свежа кръв, което, както знаят всички фантазьори, е необходимо да се случва от време на време, но може и да го префини и отъни до такава степен, че той да стане ненужен, въпреки че понякога и това е добре дошла промяна за мечтателя. През цялото време Ралф си даваше сметка, че истинската Катарин изобщо не фигурира в копненията му, и все пак, когато я срещна, беше сериозно озадачен от факта, че тя няма нищо общо с бленуваната от него жена.

Когато излязоха на улицата и Катарин видя, че господин Денам продължава да върви до нея, тя се изненада и може би малко се подразни. Тя също имаше навика да си фантазира, но сега дейността в тази неясна област на ума й имаше нужда от усамотение. Ако беше самичка, щеше да поеме към Тотнъм Корт Роуд, да скочи в едно такси и бързо да се прибере у дома. За нея гледката от вътрешността на офиса беше нещо като съновидение. Затворени там горе, тя си представи госпожа Сийл, Мери Дачет и господин Клактън като пленници в омагьосана кула, с увиснали по ъглите паяжини на тавана, а подредени около тях да стоят всички инструменти за викане на духове; толкова нереални, откъснати и отчуждени от нормалния свят й се струваха те в онази къща с безброй пишещи машини, които редяха монотонни заклинания, забъркваха упоителни отвари и хвърляха тънко було върху целия поток на живота, който бушуваше долу на улицата.

Вероятно си даваше сметка, че тези нейни фантазии са малко преувеличени, защото за нищо на света не би искала да ги сподели с Ралф. Според него, така предполагаше тя, Мери Дачет седи сред пишещите машини в офиса и се занимава с това да съчинява писма и брошури до министри в кабинета, което е нещо интересно и истинско, затова и Катарин престана да мисли за тях, погълната от шумната улица с огърлицата от лампи, с осветените прозорци и тълпите мъже и жени, които я въодушевяваха до такава степен, че почти забрави за кавалера си. Вървеше много бързо и ефектът от хората, които крачеха в обратната посока, тоест срещу нея и Ралф, създаваше усещане за световъртеж и у двамата, когато трябваше да се разделят, за да им направят път. Но въпреки това, макар и несъзнателно, както бе възпитана, тя подхвана разговор със своя придружител.

— Мери Дачет се справя много добре с тази работа… Върши я с отговорност, така ми се струва.

— Така е. Другите изобщо не й помагат… Успя ли да ви приобщи?

— О, не. В смисъл че аз вече съм приобщена.

— Но не ви е убедила да работите за тях, нали?

— О, за бога, не… Няма как да стане.

Продължиха да вървят надолу по Тотнъм Корт Роуд, като ту се раздалечаваха, ту се приближаваха, а Ралф се чувстваше, сякаш говори с върхарите на топола при силен вятър.

— Дали да не вземем омнибус? — предложи й той.

Катарин се съгласи и двамата се качиха, седнаха на втория етаж, където се оказаха сами.

— Накъде отивате? — попита го Катарин. Вече излизаше от транса, в който я бе хвърлил забързаният им ход сред вихъра от движение.

— Отивам до Темпъл — отвърна й Ралф, измисли си целта на момента. Усети промяната у нея, щом седнаха и омнибусът потегли. Представи си, че съзерцава булеварда пред тях с онези честни тъжни очи, с помощта на които тя го държеше на разстояние от себе си. В лицата им духаше лек ветрец, който повдигна шапката й за миг, но тя извади иглата от нея и отново я забоде — незначителен жест, който по някаква причина я направи да изглежда не така безпогрешна в неговите очи. О, ако можеше шапката й да отхвръкне, косата й да се разпилее и после той да й я подаде!

— Тук е като във Венеция — каза тя и посочи с ръка. — Искам да кажа: потокът автомобили, които профучават със запалени фарове.

— Никога не съм виждал Венеция — отговори й Ралф. — Пазя си я, както и някои други неща, за стари години.

— Кои са другите неща? — попита тя.

— Ами Венеция и Индия, но също така и Данте.

Тя се изсмя.

— Значи, гледате да си подсигурите старините! А ще се откажете ли от Венеция, ако преди това изникне възможност?

Вместо да й отговори, замисли се дали да не й каже нещо друго, което беше самата истина за него; и докато се двоумеше, изрече:

— Планирал съм живота си по етапи, и то още от малък, за да мога да го удължа. Нали разбирате, винаги си мисля, че нещо изпускам…

— Също като мен! — възкликна Катарин. — Но в края на краищата — добави, — защо трябва да изпускаме каквото и да било?

— Защо ли? Ами, първо, защото съм беден — отвърна й Ралф. — Вие, предполагам, можете да имате и Венеция, и Индия, и Данте, щом си пожелаете.

Тя не каза нищо, само сложи голата си ръка върху перилото пред себе си и се замисли за много неща, едно от които беше, че този странен млад мъж произнасяше „Данте“ както беше свикнала да го чува, и другото, че притежава — и това го откри най-неочаквано — усещане за живота, което не й беше чуждо. Тогава може би той е човек, към когото си струва да прояви интерес, като го опознае по-отблизо, но тъй като вече го бе включила в списъка с онези, които не би искала изобщо да познава, това се оказа достатъчна причина да замълчи. Припомни си онова първо впечатление от него в малката стая, където държаха семейните реликви, и мислено зачеркна половината от впечатленията си, също както човек задрасква зле написано изречение, тъй като се е сетил за по-добър вариант.

— Но да знаеш, че можеш да получиш неща, не променя факта, че не си ги получил — каза тя, леко объркана. — Как бих могла да отида в Индия например? Освен това… — започна тя спонтанно, но се спря.

В този момент се появи кондукторът и ги прекъсна. Ралф зачака да довърши изречението си, но тя не каза нищо повече.

— Бихте ли предали едно съобщение на баща си? — попита той. — Може би вие ще му го предадете, или пък аз бих могъл да дойда…

— По-добре вие елате — отговори му Катарин.

— Не разбрах защо не бихте могли да отидете в Индия — започна Ралф, за да я спре, тъй като му се стори, че се кани да стане.

Въпреки това тя стана, каза му „довиждане“ с непоколебимо изражение и го изостави със стремителност, която бе вече забелязал във всичките й движения. Погледна към улицата и я видя да стои в края на тротоара — властна, бдителна фигура, която изчаква момента да прекоси, след което бързо и дръзко премина на отсрещната страна. И жестът, и действието можеха да допълнят представата, която имаше за нея, но в този момент жената от плът и кръв беше напълно изтласкана от бленуваната.