Вирджиния Улф
Нощ и ден (5)

Пета глава

Денам изобщо не възнамеряваше да последва Катарин, но като видя, че си тръгва, грабна шапката си и се забърза надолу по стълбите по-енергично, отколкото ако я нямаше отпред. Настигна един свой приятел на име Хари Сандс, който вървеше в същата посока, и двамата се озоваха на няколко крачки зад Катарин и Родни.

Нощта беше много тиха, а в такива нощи, когато трафикът изтънява, човек непременно забелязва луната, сякаш завесите на небето са се разтворили и то се е оголило, както става в природата. Въздухът беше мек и прохладен, затова и тези, които допреди миг бяха разговаряли на затворено, решиха да повървят малко, преди да спрат омнибус или да се озоват отново сред светлините на метрото. Сандс, който беше адвокат, но се увличаше по философията, извади лулата си, запали я, изпусна едно „хм“ и едно „ха“, после млъкна. Двойката пред тях поддържаше дистанцията и по всичко личеше, поне доколкото Денам можеше да прецени по начина, по който двамата се обръщаха един към друг, че не спират да разговарят. Направи му впечатление, че когато някой идващ насреща им минувач ги принуждаваше да се разделят, за да му направят път, те бързо след това се събираха отново. Не че възнамеряваше да ги следи, но Денам нито за миг не изпусна от поглед жълтия шал, който покриваше главата на Катарин, нито лекото пардесю, с което Родни изглеждаше много елегантен на фона на останалите. Предположи, че на Странд ще се сбогуват, но вместо това те минаха на отсрещния тротоар и поеха по тесен пасаж, който извеждаше към старите малки улички край реката. Докато вървяха по пълните с народ булеварди, изглеждаше, сякаш Родни просто изпраща Катарин, но сега, когато тълпите оредяха и крачките на двамата отекваха в тишината, на Денам му се стори, че в разговора им е настъпила промяна. Светлините и сенките, които сякаш ги удължаваха, ги правеха да изглеждат загадъчни и значими, така че Денам спря да се дразни от Катарин и като че ли по-скоро изпадна в някакво мечтателно и мълчаливо помирение със света. Да, тя му помагаше да мечтае… ала Сандс изведнъж се разприказва. Беше самотник и всичките му приятели бяха момчета от колежа, затова и винаги се обръщаше към тях, сякаш са все още старите му състуденти, подхванали спор в апартамента му, въпреки че в някои случаи много месеци, дори години бяха изминали между тогавашното му изречение и неговото продължение сега. Методът му беше необичаен, но спокоен, тъй като напълно пренебрегваше всякакви промени и обстоятелства в човешкия живот и умееше да прехвърля мост над дълбоки бездни само с една-две простички думи.

В този случай се обади, щом се спряха в края на Странд.

— Чувам, че Бенет се е отказал от своята теория за истината.

Денам му отговори нещо утвърдително, а Сандс взе да му обяснява как се е стигнало до това решение и какви промени се налагат във философията, която двамата изповядват. Междувременно Катарин и Родни бяха избързали още по-напред и с една част от ума си Денам продължаваше да ги следи, ако това е точната дума за инстинктивното му действие, докато с останалата се мъчеше да разбере за какво му говори Сандс.

Докато разговаряха, пресичайки малките улички, Сандс му посочи с върха на бастуна си един от камъните, образуващи древна арка, почука го замислено два-три пъти, за да подчертае нещо крайно неясно за сложната природа на фактите и способността ни да ги разбираме. По време на нужната за целта пауза Катарин и Родни завиха зад ъгъла и се скриха от погледите им. За миг Денам спря машинално насред изречението си, после продължи, но с усещането, че е изгубил нещо.

Без да съзнават, че ги наблюдават, Катарин и Родни излязоха на Ембанкмънт^[1]. Когато прекосиха улицата, Родни шляпна с длан каменния парапет покрай реката и извика:

— Катарин, обещавам ти, повече и една дума няма да пророня, но спри за миг и погледни лунното отражение във водата.

Катарин се спря, погледна нагоре-надолу по реката и подуши въздуха.

— Сигурна съм, че долавям мирис на море, май вятърът духа оттам — каза тя.

Умълчаха се, докато реката препускаше напред, разделяше сребристите и червеникави светлинки върху повърхността си и отново ги събираше. Нагоре по течението, някъде в далечината параход наду сирената си глухо, с неописуема тъга, сякаш гласът му идваше от сърцевината на самотни, обвити в мъгла плавания.

— О! — извика Родни и пак шляпна парапета с длан. — Защо човек да не може да каже колко красиво е всичко това? Защо, Катарин, защо съм осъден вечно да чувствам онова, което не мога да изразя? И да няма никакъв смисъл да давам от онова, което мога да дам. Обещавам ти, Катарин — добави бързо, — няма повече да ти говоря така. Но в присъствието на тази красота — погледни ореола около луната! — човек чувства… човек чувства… Може би, ако се омъжиш за мен… Аз съм почти поет, нали виждаш, и не мога да се преструвам, че не чувствам онова, което чувствам. Ако умеех да пиша… о, тогава всичко щеше да е различно. Тогава, Катарин, нямаше да държа да се омъжиш за мен.

Изговори тези несвързани изречения доста припряно, като местеше поглед от луната към реката.

— Но ако става дума за мен, предполагам, че ще ми препоръчаш брак, нали? — каза Катарин с вперени в луната очи.

— Да, със сигурност. И не само на теб, а и на всички жени. И защо не, без него вие сте нищо; вие сте полуживи и способностите ви остават наполовина неизползвани; сигурно и сама го чувстваш. Ето защо…

Тук той се спря и двамата продължиха бавно по Ембанкмънт, а луната грееше точно пред тях.

— Как тихо тя се качва в небесата, така изпита, с толкоз бледен лик^[2] — изрецитира Родни.

— Тази вечер чух достатъчно неприятни неща за себе си — обади се Катарин, без да се обръща специално към него. — Господин Денам май смята за свой дълг да ме поучава, въпреки че аз почти не го познавам. Между другото, Уилям, ти го познаваш, кажи ми що за човек е.

Уилям си пое дълбоко дъх.

— О, за това ни бива, можем да поучаваме до посиняване…

— Добре… но що за човек е той?

— Освен това посвещаваме сонети на твоите очи, на теб, практично, жестоко създание. Денам ли? — добави, защото Катарин си замълча. — Бих казал, добър човек. Естествено, интересува се от каквото трябва. Така предполагам. Но въпреки това ти не трябва да се омъжваш за него. Смъмрил те е, така ли? Какво ти каза?

— Ето какво се случи: господин Денам беше поканен у нас на чай. Аз направих всичко възможно да го предразположа, а той само седеше и ме гледаше навъсено. После му показах нашите ръкописи, при което той направо побесня и ми каза, че нямам право да се наричам жена от средната класа. Разделихме се сърдити, след което пак го виждам — тази вечер, — той идва право при мен и ми вика: „Върви по дяволите!“. Ето такова поведение майка ми не понася. Искам да знам какво означава то.

Тя млъкна, забави ход и се загледа в светлините на влака, който спокойно прекосяваше моста Хънгърфорд.

— Означава, че те смята за студена и неотзивчива.

Искрено развеселена, Катарин се изсмя с кръшни, накъсани нотки в гласа си.

— Време е да скоча в първото такси и да се скрия вкъщи — извика тя.

— Майка ти ще се сърди ли, че те виждат с мен? Никой не може да ни разпознае, нали така? — попита Родни с известна загриженост.

Катарин го изгледа, усети, че загрижеността му е истинска, изсмя се отново, този път с иронична нотка в гласа си.

— Може да ти е смешно, Катарин, но ако някой от твоите приятели ни види заедно по това време на нощта, ще тръгнат приказки, което няма да ми е никак приятно. На теб защо ти е толкова смешно?

— Не знам. Защото си мисля, че си странна смесица. Наполовина поет, наполовина стара мома.

— Знам, че в твоите очи винаги съм изглеждал страшно нелепо. Но нищо не мога да направя, след като съм наследил традиции, които се опитвам да спазвам.

— Глупости, Уилям! Може да произлизаш от най-стария род в Девъншър, но това не е причина да се притесняваш, че може да те видят с мен по Ембанкмънт.

— Катарин, аз съм десет години по-възрастен от теб и познавам света по-добре.

— Добре, тогава ме остави и се връщай вкъщи.

Родни погледна назад през рамо и усети, че недалеч от тях едно такси ги следва и очевидно очаква да го повикат. Катарин също го видя и бързо се намеси:

— Не ми викай такси, Уилям. Ще повървя пеш.

— Глупости, Катарин, да не съм чул! Почти дванайсет е, пък и доста повървяхме вече.

Катарин се изсмя и ускори крачка, така че и Родни, и таксито трябваше да се забързат, за да я настигнат.

— Слушай, Уилям — каза му тя, — ако някой ме види как препускам по Ембанкмънт, тогава със сигурност ще тръгнат приказки. По-добре ми кажи „лека нощ“, ако не искаш хората да шушукат.

В този миг Уилям махна императивно на таксито с една ръка, а с другата задържа Катарин до себе си.

— За бога, нека не се караме пред човека! — измърмори той и Катарин се закова до него.

— У теб има повече от старата мома, отколкото от поета — процеди през зъби тя.

Уилям затвори вратата с трясък, даде адреса на шофьора, обърна се и педантично свали шапка за сбогом към невидимата дама.

На два пъти погледна подозрително към таксито, сякаш очакваше, че тя ще го спре и ще слезе, но то я понесе бързо напред и скоро се скри от погледа му. Уилям изпадна в настроение за кратък монолог на негодуванието, тъй като Катарин беше успяла да го вбеси по няколко причини.

„От всички неразумни и егоистични създания, които познавам, тя е най-лошото! — възмути се на глас и продължи по Ембанкмънт. — Не дай боже пак да ми се случи да стана за смях пред нея. Господи, по-скоро бих се оженил за дъщерята на хазяйката си, отколкото за Катарин Хилбъри! Тогава и един миг спокойствие няма да имам… и никога няма да ме разбере… никога, никога, никога!“

Изговорени на глас с такава ярост, че и звездите в небето можеха да го чуят, тъй като иначе жива душа не се мяркаше наоколо, тези емоции му прозвучаха доволно неопровержими. После Родни се поуспокои и умълча, докато не усети, че някой приближава, и то човек, у когото нещо — походката или дрехите — му подсказваше, че трябва да е негов познат, и то още преди да може да го види. Беше Денам, който, след като се беше разделил със Сандс на стъпалата пред дома му, сега крачеше към станцията на метрото на Чаринг Крос, като продължаваше да мисли за разговора си със Сандс. Беше забравил за гостуването в апартамента на Мери Дачет, беше забравил за Родни, за метафорите и за елизабетинската драма, дори можеше да се закълне, че и за Катарин Хилбъри не си спомняше нищо, въпреки че това беше малко вероятно. Умът му упорито катереше най-високите върхове на неговите Алпи, където имаше само звездна светлина и девствен сняг. Когато двамата се срещнаха под една улична лампа, той изгледа Родни разсеяно.

— Виж ти! — възкликна Родни.

Ако не беше потънал в мислите си, Денам сигурно щеше да го поздрави и да отмине. Но внезапно прекъснат, той се закова намясто и още преди да разбере какво става, се обърна и смирено прие поканата на Родни да се отбие у тях за едно питие. Денам не изпитваше никакво желание да пие с Родни, но някак по инерция го последва. Родни остана доволен от това смирение. Искаше му се да си поприказва с този мълчаливец, който очевидно притежаваше всички най-добри мъжки качества, които Катарин, за жалост, не намираше у него.

— Хубаво правиш, Денам — започна той без предисловия, — че не се занимаваш с млади жени. Ето какво съм научил аз: повярваш ли им, после непременно ще се разкайваш. Не че точно сега имам причина — побърза да уточни — да се оплаквам от тях. Но това е тема, която изниква периодично и безпричинно. Госпожица Дачет, смея да твърдя, е изключение. Харесваш ли госпожица Дачет?

Тези подмятания показваха съвсем ясно, че Родни е изнервен, което много бързо върна Денам в онова състояние на духа, в което се намираше преди час. Последно беше видял Родни да върви заедно с Катарин. Съжали за нетърпението, с което умът му се върна към този негов интерес и отново го затормози с предишните си тривиални тревоги. И пак падна в собствените си очи. Разумът му диктуваше да се раздели с Родни, който очевидно си търсеше душеприказчик, и то още преди да е изгубил нишката на възвишените си философски разсъждения, които го занимаваха. Вдигна очи и мислено си набеляза една улична лампа на около стотина ярда напред и реши, че щом стигне до нея, ще се раздели с Родни.

— Да, харесвам Мери, пък и надали има човек, който да не я харесва — подхвърли предпазливо, без да изпуска въпросния уличен стълб от погледа си.

— О, Денам, ти си толкова различен от мен. Никога не се издаваш. Наблюдавах те тази вечер с Катарин Хилбъри. Докато аз инстинктивно се доверявам на всекиго, с когото разговарям. Затова, предполагам, и винаги оставам излъган.

Денам сякаш се замисли върху думите на Родни, но всъщност нито той, нито излиянията му го интересуваха, а само желанието да го накара отново да спомене нещо за Катарин, преди да стигнат уличната лампа.

— Сега кой те излъга? — попита. — Катарин Хилбъри ли?

Родни спря и отново взе да си тактува с ръка по гладкия камък на балюстрадата покрай Ембанкмънт, сякаш отмерваше ритъма на симфоничен откъс.

— Катарин Хилбъри — повтори той и се подсмихна странно. — Не, Денам, не храня никакви илюзии по отношение на тази млада жена. И мисля, че тази вечер й помогнах да го разбере. Но не оставай с погрешно впечатление — продължи разпалено, обърна се и хвана Денам под ръка, сякаш да не му избяга; принуден по този начин, Денам отмина набелязания уличен стълб и въздъхна наум, но как би могъл да издърпа ръката си, след като Родни го беше притиснал така здраво към себе си? — Не бива да си мислиш, че съм огорчен от нея… съвсем не. Тя няма никаква вина, бедното момиче. Тя живее, и ти го виждаш, по един противен и егоцентричен начин — противен според мен — за жена, като си пълни главата с какво ли не, контролира всичко и въдворява собствените си представи за порядък у дома; в известен смисъл е разглезена, смята, че всички стоят по-долу от нея, и изобщо не си дава сметка, че обижда хората, тоест че се държи грубо с онези, които нямат нейните привилегии. Но в интерес на истината ще кажа, че не е никак глупава — добави той, сякаш като предупреждение към Денам да не си прави илюзии. — Има вкус. И разум. Когато разговаряш с нея, те изслушва с разбиране. Но тя е жена и това слага точка на въпроса — допълни той с още едно подсмихване и освободи ръката на Денам.

— И тази вечер ти й каза всичко това? — попита Денам.

— Божичко! Не, разбира се. Не бих си и помислил да кажа истината за Катарин в лицето й. Това изобщо няма да помогне. За да се разбираш с Катарин, трябва да я обожаваш.

„Сега, след като ми стана ясно, че тя му е отказала да се омъжи за него, време е да се прибирам“ — помисли си Денам. Въпреки това продължи да върви до Родни. Умълчаха се за известно време, само дето Родни си тананикаше мелодия от опера на Моцарт. Презрението и харесването са чувства, които много естествено се съчетават в ума на човека, пред когото някой съвсем непреднамерено е разкрил повече от себе си, отколкото е възнамерявал. Денам взе да се чуди що за човек е Родни, докато в същото време Родни се замисли за Денам.

— Кажи, и ти ли като мен чиракуваш? — попита го.

— Да, в адвокатска кантора.

— Понякога се чудя защо не вземем да зарежем всичко. Денам, защо не емигрираш? Би ти отивало.

— Имам семейство.

— Да знаеш как понякога ми се иска самият аз да замина. Но съм наясно, че не бих могъл да живея без това… — И с широк замах посочи центъра на Лондон, който в този момент приличаше на град, изрязан от сивосинкав картон и залепен на фона на небето, което пък тъмнееше в наситено синьо. — Има един-двама души, към които съм привързан, малко добра музика, известен брой картини и от време на време… ами, достатъчно неща, които да ме задържат тук. И да, не бих могъл да живея сред диваци! Обичаш ли книги? Музика? Картини? Интересуваш ли се например от първи издания? Вкъщи имам само едно-две ценни неща, които съм успял да купя евтино, защото все не мога да си позволя сумите, които ми искат.

Бяха стигнали малка алея с високи къщи от осемнайсети век, в една от които Родни държеше апартамент. Изкачиха се по много стръмна стълба, през чиито голи прозорци лунните лъчи осветяваха перилата с извити колони, купищата чинии по первазите и полупразни буркани с мляко. Апартаментът на Родни беше малък, но прозорецът на гостната му гледаше към покрит с плочи вътрешен двор с едно-единствено дърво, а отсреща се виждаха плоските тухлени фасади на къщи, които не биха изненадали д-р Джонсън^[3], ако например излезе от гроба си да се поразходи на лунна светлина. Родни запали лампата, дръпна завесите, предложи стол на Денам и като метна върху масата ръкописа на лекцията си за употребата на метафори в елизабетинската поезия, извика:

— О, божичко, каква загуба на време! Но край, свърши се и повече няма да мислим за това.

После се разшета доста чевръсто, запали огън в камината, извади стъклени чаши, уиски, кейк, както и чаши за кафе с чинийки. Облече овехтял ален халат, обу червени чехли и приближи Денам с чаша в едната ръка и лъскава книга в другата.

— Баскервилският Конгрив^[4] — каза Родни и я подаде на госта си. — Не съм в състояние да го чета в евтино издание.

Докато го наблюдаваше сред собствените му книги и ценни предмети, приятелски настроен и пламнал от желание да предразположи госта си, как снове ловко и грациозно като персийска котка, Денам смекчи критичното си отношение към него, дори се почувства повече като у дома си с Родни, отколкото с много други по-близки познати. Стаята на Родни беше стая на човек с вкус и много лични предпочитания, които ревностно пазеше от агресивните напъни на широката публика. Неговите ръкописи и книги се издигаха от масата и от пода в неравни планини, които той заобикаляше предпазливо, да не би халатът му да ги докосне и размести. Върху един стол имаше купчина снимки на статуи и картини, които той редуваше, излагайки ги на показ една по една за не повече от ден или два. Книгите по лавиците бяха строени като войници, а гръбчетата им блестяха в бронз като крилата на безброй бръмбари; но ако човек посегнеше да извади някоя, зад нея се виждаше по-прокъсан том, защото поради липса на място бяха подредени в две редици. Овално венецианско огледало висеше над откритата камина и в мрачната му дълбочина на петна се оглеждаше вазата с бледожълти и червени лалета, която заедно с писмата, лулите и цигарите стоеше върху рамката над камината. В единия ъгъл на стаята се виждаше малко пиано, а върху подставката му за ноти — отворената партитура на „Дон Жуан“.

— Е, Родни — обади се Денам, след като напълни лулата си и огледа стаята, — имаш си много хубаво и уютно местенце.

Родни се обърна към него и се усмихна със собственическа гордост, после стана отново сериозен.

— Поносимо е — измънка едва чуто.

— Според мен е добре, че сам си изкарваш прехраната.

— Ако искаш да кажеш, че нищо смислено не бих вършил, ако разполагах със свободно време, сигурно си прав. Но бих бил десет пъти по-щастлив, ако можех да прекарвам деня си както намеря за добре.

— Съмнявам се — отвърна му Денам.

Умълчаха се, а димът от лулата му се изви приятелски в синкав облак над главите им.

— Всеки ден мога да прекарвам по три часа в четене на Шекспир — подхвърли Родни. — Освен това нали има музика, картини, да не говорим за компанията на хора, които харесваш.

— Само след година ще се отегчиш до смърт.

— О, със сигурност бих се отегчил, ако бездействам. Но аз пиша пиеси.

— Така ли?

— Трябва да пиша — повтори той, — три четвърти от едната ми пиеса са вече готови и сега с нетърпение чакам ваканцията, за да я довърша. При това не е никак лоша… не, на места е направо добра.

Денам се запита мислено дали не трябва да му поиска тази пиеса, както без съмнение се очакваше от него. Изгледа крадешком Родни, който разбутваше въглените с ръжена и почти физически потреперваше — така реши Денам — от желание да поговорят за пиесата му, от незадоволена суета и нетърпение. Сякаш се бе оставил на благоволението на Денам и дори само заради това не можеше да не събуди симпатиите му.

— Е… ще ми дадеш ли пиесата си? — попита Денам и Родни на мига се успокои, но въпреки това нищичко не отговори, ръженът остана да стърчи в ръката му право нагоре, беше втренчил в него изпъкналите си очи, после отвори уста, но пак я затвори.

— Въобще интересуват ли те такива неща? — попита най-накрая, вече с по-различен тон от този, с който беше разговарял досега. И без да дочака отговор, продължи някак сприхаво: — Малко хора се интересуват от поезия. Сигурно тя те отегчава.

— Може би — отвърна му Денам.

— Добре, ще ти я дам — заяви Родни и остави ръжена настрана.

Когато отиде да вземе пиесата, Денам се пресегна към етажерката до него и взе първия том, който пръстите му докоснаха. Случи се малко, изящно издание на сър Томас Браун, което включваше „Урнопогребение“, Hydriotaphia, Quincunx Confuted и „Градината на Кир“^[5]. Денам го отвори, попадна на абзац, който знаеше почти наизуст, и се зачете. Продължи още известно време.

Родни се върна, седна на мястото си, положи ръкописа в скута си, като току поглеждаше към Денам, после допря връхчетата на пръстите си и вдигна тънките си крака върху решетката пред камината, сякаш да се наслади на гледката. Най-накрая Денам затвори книгата, изправи се и застана с гръб към камината, като от време на време си изтананикваше нещо, вероятно свързано със сър Томас Браун. Сложи си шапката и щръкна над Родни, все още излегнал се в креслото с крака върху решетката на камината.

— Ще се отбия пак — каза Денам, при което Родни протегна ръка и му връчи ръкописа си, без да каже нищо друго, освен:

— Както обичаш.

Денам взе ръкописа и си тръгна. След два дни с изненада откри малък пакет върху подноса за закуска и като го отвори, видя същото онова томче от сър Томас Браун, в което се беше зачел така вглъбено при Родни. От чист мързел не му благодари, но сегиз-тогиз се сещаше за Родни, без да го свързва с Катарин, и наистина възнамеряваше някоя вечер да го навести и да изпуши една лула с него. Родни много обичаше да подарява неща, от които приятелите му се възхищаваха искрено. Затова и библиотеката му непрекъснато се смаляваше.