Вирджиния Улф
Нощ и ден (34)

Трийсет и четвърта глава

Лампите светеха; светлината им се оглеждаше в полираните мебели; доброто вино обикаляше масата; още преди да дойде време за вечеря, цивилизацията беше победила и господин Хилбъри седеше начело на празненството, което все повече и повече заприличваше на весел, възвишен и обещаващ извор на бъдеще. Ако се съди по изражението в погледа на Катарин, то обещаваше нещо… но той сам прекъсна този сантиментален подход. Наля още вино, после каза на Денам сам да си сипе.

Качиха се на горния етаж, видя как Катарин и Денам се измъкнаха веднага след като Касандра го попита дали да не му изсвири нещо… малко Моцарт? Или малко Бетховен? Тя седна пред пианото, а вратата се затвори безшумно след тях. Известно време очите му останаха непоколебимо приковани към затворената врата, но постепенно упованието в тях угасна и той с въздишка се заслуша в музиката.

Без да разменят и дума, Катарин и Ралф знаеха какво искат да правят и само след миг тя беше вече в антрето до него, обличаше се за излизане. Нощта беше тиха и лунна, съвсем подходяща за разходка, въпреки че всяка нощ би им се сторила такава, тъй като повече от всичко друго копнееха за движение, тишина и свеж въздух, копнееха да са далеч от любопитните погледи.

— Най-накрая! — прошепна тя, когато външната врата хлопна.

Каза му с какво нетърпение е чакала този момент, как не я е свъртало на едно място, опасявала се, че той може да не дойде, заслушвала се в звука на вратите; как дори очаквала отново да го види под уличната лампа с вдигнат към къщата поглед. Двамата се обърнаха към грейналата фасада и обрамчените в златисто прозорци — за него светилище на толкова много благоговение. Въпреки смеха й и закачливия начин, по който се притисна в него, той не можеше да изостави надеждата си, но усещайки ръката й, говора й, който се забърза и мистериозно завладя слуха му, той вече нямаше време, нито предишното разположение — други неща привлякоха вниманието му.

Как се бяха озовали на улица с много лампи, грейнали от светлина ъгли, непрекъснати редици от моторни омнибуси, които се движеха и в двете посоки, никой от двамата не можеше да каже, нито да обясни импулса, който ги подтикна съвсем спонтанно да изберат едно от тези превозни средства, да се качат и да се настанят на най-предната седалка. След като лъкатуши известно време по доста мрачни улички, толкова тесни, че сенките от транспарантите на прозорците минаваха на няколко фута от лицата им, омнибусът стигна до едно от онези оживени кръстовища, където светлините, събрали се веднъж накуп, после изтъняваха в различни посоки. Пътуваха, докато зърнаха камбанариите на градските църкви — бледи и плоски на фона на небето.

— Студено ли ти е? — попита я той, щом спряха пред Темпъл Бар.

— Да, мъничко — отвърна му Катарин, съзнавайки, че красивото надбягване на светлини, което препускаше край очите й благодарение на чудното чудовище, в което седеше и което криволичеше и завиваше, беше към края си.

Докато се возеха, сякаш ги спохождаха еднакви мисли: понесени като победители отпред в колата на триумфа, зрители на пищното представление, което се разиграваше за тях, господарите на живота. След като се озоваха на тротоара обаче, въодушевлението им се изпари, но бяха щастливи, че отново са сами. Ралф се спря за миг да запали лулата си под една улична лампа.

Тя се загледа в лицето му, обрамчено от малък кръг светлина.

— О, онази малка къща — каза, — трябва да я купим и да отидем да живеем там.

— И да се лишим от всичко това? — попита той.

— Както ти предпочиташ — отговори му.

Зарея поглед към небето над Чансъри Лейн^[1]; сводът му се разстилаше съвършено еднакъв навсякъде; каза си, че сега е по-уверена в това, което тази висина и светлините й означават за нея; действителността това ли е: числа, любов, истина?

— Имам нещо предвид — обади се Ралф ненадейно. — Мисля си за Мери Дачет. Тук сме много близо до апартамента й. Искаш ли да се отбием?

Тя тръгна, преди да му отговори. Тази вечер нямаше желание да вижда когото и да било; струваше й се, че огромната гатанка е намерила своя отговор, че проблемът е разрешен, за един кратък миг задържа в ръце глобуса, който ние все се опитваме да оформим, да го направим кръгъл и цял, да го предпазим от пораженията на хаоса. Да се видят с Мери, означаваше да застрашат целостта на този глобус.

— Зле ли си се държал с нея? — попита го механично, без да спира.

— Мога да кажа много неща в моя защита — отвърна й предизвикателно. — Но какъв е смисълът, щом нещо те яде отвътре? Няма да се бавя и миг — продължи, — само да й кажа…

— Разбира се, че трябва да й кажеш — рече Катарин и сама настоя той да направи необходимото, щом и той ще държи в ръце този глобус — цял, кръгъл и завършен.

— Искам… бих искала… — въздъхна тя, защото меланхолия премрежи част от прозорливостта й. Глобусът заплува пред очите й като замъглен от сълзи.

— За нищо не съжалявам — отсече Ралф.

Тя сведе глава, притисна се към него, сякаш да надникне в онова, в което се бе загледал. Помисли си, че той все още може да я озадачава, само че сега все по-често й се привиждаше, че е огън, лумнал сред дим, като източник на живот.

— Продължавай — подкани го тя. — Не съжаляваш за нищо…

— За нищо… нищо — отговори й той.

„И то какъв огън!“ — помисли си тя. Представи си го как пламти красиво в нощта и все пак е толкова непроницаем, че протегнеш ли ръка, както направи тя, все едно докосваш мъглявината, обкръжила извисилия се пламък.

— Защо за нищо? — побърза да го попита, за да й каже още нещо и за да може лумналият пламък да стане по-красив, по-ален и по-неясно преплетен с извиващия се дим.

— Катарин, за какво си мислиш? — попита той с известно подозрение, след като бе забелязал мечтателния тон и неуместните думи.

— За теб… за теб, кълна се. Винаги за теб, но ти придобиваш странни форми в мислите ми. Ти премахна моята самота. Да ти кажа ли как те виждам? Не, ти ми кажи… ти ми кажи всичко от самото начало.

Започна неравно, на пресекулки, но продължи все по-уверено и по-уверено, все по-страстно и по-страстно, докато усещаше тялото й, притиснато към него, заслушана в захлас като дете, с благодарност, като жена. От време на време го прекъсваше със сериозен тон.

— Но това беше много глупаво да стоиш навън и да гледаш към прозорците. Ами ако Уилям не те беше видял? Цяла нощ ли щеше да висиш там?

Възрази на упрека й с удивлението как така жена на нейната възраст може да стои насред Кингзуей, заплесната в движението, без да помръдва.

— Но тогава за пръв път осъзнах, че съм влюбена в теб! — извика тя.

— Тогава ти ми кажи всичко от самото начало — помоли я той.

— Не, аз съм човек, който не умее да разказва — отвърна му. — Ще кажа нещо глупаво… нещо за пламъци… за огньове. Не, не мога.

Все пак успя да я склони и тя започна накъсания си разказ пред него: красив, зареден със силна емоция, и докато му говореше за тъмночервения пламък и за дима, който го обвива, накара го да си мисли, че е прекрачил прага на един друг ум с неговата мъждееща необятност, движещи се сенки — толкова големи, толкова неясни, които му се разкриваха само в отделни проблясъци, после пак поемаха към мрака, който ги поглъщаше. Вече бяха на улицата, където живееше Мери Дачет, но така обсебени от това, което си споделяха и отчасти провиждаха, че подминаха къщата й, без дори да погледнат нагоре. По това време на нощта трафик почти нямаше, нито пешеходци, затова можеха да се разхождат бавно, без нещо да ги прекъсва, хванати под ръка, като само от време на време вдигаха длани, колкото да изрисуват нещо върху безбрежната синя завеса на небето.

Така, обзети от дълбоко щастие и вглъбеност, едно вдигане на пръста вече означаваше много, а една дума казваше повече от цяло изречение. Притихнаха в мълчание, пътуваха по тъмните пътеки на мисълта един до друг и току улавяха нещо в далечината, което изведнъж ги запленяваше. Те бяха победители, господари на живота, но в същото време привлечени от пламъка, даваха живота си да усилят неговата яркост, да засвидетелстват вярата си. Така увлечени, минаха два-три пъти нагоре-надолу по улицата на Мери Дачет, преди светлината, която гореше зад тънък жълт транспарант, да ги накара да спрат, без да знаят защо го правят, тъй като тя гореше в умовете им.

— Това, което свети, е стаята на Мери — каза Ралф. — Значи си е вкъщи. — И той посочи оттатък улицата. Очите на Катарин също се обърнаха натам.

— Дали е сама? Да работи до толкова късно? Какво ли работи? — почуди се тя. — Защо да я прекъсваме? — попита разпалено. — Какво можем да й дадем? Тя също е щастлива — добави. — Има си работата. — Гласът й леко потрепери и светлината заплува като златист океан зад сълзите й.

— Не искаш да се кача при нея, така ли? — попита Ралф.

— Върви, ако ти искаш; кажи й каквото желаеш — отвърна му.

Той бързо пресече улицата и изкачи стъпалата към къщата на Мери. Катарин не помръдна от мястото си, стоеше загледана в прозореца в очакване да види нечия сянка да го прекоси, но такава не се появи, не пробяга по транспарантите; никаква светлина не трепна. Прозорецът светеше в тъмното, сякаш й даваше сигнали от другата страна на улицата; знак на триумфа, който ще свети завинаги и нищо на този свят няма да го угаси. Тя помаха с щастието си като за поздрав, кимна с благоговение. „Как горят!“ — помисли си, като че ли целият лондонски мрак бе осеян с лумнали огньове; но погледът й се върна върху прозореца на Мери и се спря там със задоволство. Изчака известно време, преди от входа да се покаже фигура, която бавно и неохотно прекоси улицата и спря при нея.

— Не влязох… не събрах сили — каза и млъкна. Застанал пред вратата на Мери, той не се беше престрашил да почука; ако беше излязла ненадейно, щеше да го свари там — безмълвен и с облени в сълзи страни.

Останаха, загледани в осветените транспаранти — олицетворение, така си мислеха, на нещо безпристрастно, но ведро по дух у жената зад тях, която пишеше и твореше посред нощ, мислеше за доброто на света, който никой от тях нямаше да види. Тогава умовете им се обърнаха към друга процесия от дребни фигури, предвождана, поне в съзнанието на Ралф, от фигурата на Сали Сийл.

— Спомняш ли си Сали Сийл? — попита той. Катарин сведе глава. — Майка ти и Мери? — продължи. — Родни и Касандра? Старата Джоун там, в Хайгейт?

Спря изброяването, тъй като не можа по никакъв начин да си обясни странната комбинация, която долавяше, докато си мислеше за тях. Повече му приличаха на отделни личности, сътворени от много различни, но обединени неща; яви му се видение на един подреден свят.

— Толкова е лесно… толкова е просто — цитира я Катарин, спомняйки си думите на Сали Сийл; искаше да покаже на Ралф, че следи нишката на мисълта му.

Усещаше, че той се опитва да свърже по един трескав и елементарен начин фрагменти от това, в което вярваше, несъгласувани и изолирани, лишени от спойката на фразите, така типична за по-старите привърженици на вярата. Двамата пълзяха опипом в тази трудна област, където недовършеното, неосъщественото, ненаписаното и неполучилото ответ напредваха заедно по призрачен начин, но все пак приличаха на нещо завършено и задоволително. И от тази конструкция на настоящето бъдещето изплува по-прекрасно от всякога. Щяха да се пишат книги, а книгите се пишат в стаи, а стаите трябва да имат завеси, а извън стаите трябва да има земя и тя да се простира до хоризонта, трябва да има може би и дървета, и хълм; и така обрисуваха своето място за живеене на фона на учрежденията по Странд и продължиха да си мислят за бъдещето, докато се возеха в омнибуса, който ги отведе до Челси; и всичко продължаваше да плува пред очите им в златистата светлина на огромна и стабилна лампа.

Тъй като нощта беше напреднала, всички места на втория етаж в омнибуса бяха празни, а улиците — съвсем пусти, с изключение на някоя случайна двойка с вид на хора, които шептят дори в полунощ, за да не ги чуят. Вече не се виждаше сянката на човек да пее пред сянката на пиано. Тук-там светеха лампи в прозорците на спални, но ето че угасваха една по една, докато омнибусът пътуваше край тях.

Слязоха и тръгнаха покрай реката. Тя усети как хваналата я под мишница ръка застина и по този знак позна, че са прекрачили в омагьосано място. Можеше да му говори, но на кого отговаряше той с този странен трепет в гласа, с тези очи, пълни със сляпо обожание? Каква жена виждаше той? И накъде отиваше тя и кой беше този до нея? Моменти, фрагменти, вътрешен взор, после бликнали води, вятърът разгонва, разпилява; после пак идва ред на връщане от хаоса, възстановяване на сигурността, твърда земя под краката, великолепна и блеснала под слънцето. От сърцевината на този мрак той изрече своята благодарност; от място далечно и скрито му отвърна тя. В юнска нощ славеите пеят, общуват един с друг, огласят цялата равнина; чуват се под прозореца сред дърветата в градината. Спряха, погледнаха надолу към реката, повлякла мътния поток на водите в безспирно движение. Обърнаха се и видяха къщата срещу себе си. Тихо огледаха приветливото място, чиито лампи светеха или в очакване да се върнат, или защото Родни и Касандра бяха още там и разговаряха. Катарин отвори вратата наполовина и застана на прага. Светлината падаше на меки златисти точици върху дълбокия мрак на притихналия дом и заспалите му обитатели. Изчакаха миг, после пуснаха ръцете си.

— Лека нощ — прошепна той.

— Лека нощ — отвърна му тихо тя.