Вирджиния Улф
Нощ и ден (31)

Трийсет и първа глава

В подноса, с който на следващата сутрин бе донесен чаят на Катарин, имаше и бележка от майка й, в която пишеше, че още днес възнамерява да хване ранния влак за Стратфорд ъпон Ейвън.

„Моля те, провери как най-бързо се стига дотам — продължаваше бележката — и телеграфирай на милия сър Джон Бърдет да ме чака, добави и едно «с любов». Скъпа Катарин, цяла нощ съм сънувала теб и Шекспир.“

Това не беше моментен импулс. През последните шест месеца госпожа Хилбъри беше сънувала Шекспир почти непрестанно, блазнеше се от идеята за екскурзия до това, което се смята сърцето на цивилизования свят. Да застанеш два метра над костите на Шекспир, да видиш камъните, по които е стъпвал кракът му, да си представиш как престарялата майка на най-възрастния местен мъж по всяка вероятност е виждала дъщерята на Шекспир — подобни мисли събуждаха у нея емоция, която, без да се съобразява, тя изразяваше в неподходящи моменти и със страст, неподобаваща дори за поклонник към най-святата светиня. Единственото необичайно нещо беше, че предпочиташе да отиде самичка. Разбира се, имаше много приятели, които живееха недалеч от гроба на Шекспир и с удоволствие щяха да я приютят. Тръгна към гарата в повишено настроение. На улицата стоеше човек, който продаваше теменужки. Денят беше хубав. Да не забрави да изпрати първия нарцис, който види, на господин Хилбъри. Върна се за малко обратно в антрето, за да каже на Катарин, че чувства — както винаги е чувствала, — че желанието на Шекспир да оставят костите му на мира се отнася само до любопитните нахалници, а не до такива като милия сър Джон и като нея. Като остави дъщеря си да размишлява върху теорията за сонетите на Ан Хатауей и за заровените ръкописи, които подобна идея предполагаше, както и върху скритата заплаха за сигурността на самото сърце на цивилизацията, тя затвори рязко вратата на таксито и пое към първата част на своето поклонническо пътуване.

Без нея къщата изглеждаше странно различна. Прислужниците бяха вече окупирали стаята й; докато я няма, възнамеряваха да я изчистят основно. На Катарин й се стори, че още с първия размах на мокрите си парцали изметоха поне шейсет години. Стори й се още, че работата, която майка й се бе опитвала да свърши тук, в тази стая, се бе събрала в една съвсем незначителна купчина смет. Порцелановите китайски пастирки грейнаха след банята с гореща вода. Писалището сякаш принадлежеше на подреден човек с методични навици.

Катарин прибра няколко листа, върху които беше работила, и продължи към стаята си с намерение да ги изчете, за предпочитане още същата сутрин. На стълбите обаче я срещна Касандра, която тръгна подире й, но на такова разстояние след нея, че Катарин усети как се разколеба още преди да стигнат вратата на стаята й. Касандра се надвеси над перилата, погледна към персийския килим, който застилаше пода в антрето.

— Тази сутрин не ти ли се струва, че всичко изглежда някак особено? — попита тя. — Наистина ли се каниш да си прекараш времето с тези скучни стари писма, защото, ако…

Скучните стари писма, от които повечето запалени колекционери биха изпаднали във възторг, лежаха върху масата и след кратка пауза Касандра, чието изражение изведнъж стана сериозно, попита Катарин къде може да намери „История на Англия“ от лорд Маколи. Книгата обикновено стоеше долу, в кабинета на господин Хилбъри. Двете братовчедки се спуснаха заедно надолу да я потърсят. Минаха направо през трапезарията само защото вратата беше отворена. Портретът на Ричард Алардайс привлече погледите им.

— Чудя се що за човек е бил? — въпрос, който Катарин често си задаваше напоследък.

— О, измамник като всички останали… или поне така твърди Хенри — отговори й Касандра. — Въпреки че не вярвам на всичко, което Хенри казва — добави в своя защита.

Влязоха в кабинета на господин Хилбъри и взеха да ровят из книгите. Толкова хаотично беше това тяхно търсене, че през първите петнайсет минути не успяха да намерят въпросния том.

— Касандра, непременно ли трябва да прочетеш „Историята“ от Маколи? — попита Катарин и протегна ръце.

— Непременно — отсече Касандра.

— Тогава ще те оставя сама да си я търсиш.

— О, недей, Катарин. Моля те, остани да ми помогнеш. Нали разбираш… нали разбираш… обещах на Уилям да чета всеки ден по малко от нея. Като дойде, искам да му кажа, че съм започнала.

— Кога ще идва Уилям? — попита Катарин и пак се обърна към лавиците.

— За чая, ако ти е удобно?

— Искаш да кажеш, ако ми е удобно да ме няма.

— О, колко си ужасна… Защо не можеш…

— Не мога какво?

— Да се зарадваш.

— О, много се радвам — отвърна й Катарин.

— Искам да кажа, на мен, Катарин! — изрече въодушевено. — Хайде да се омъжим в един и същ ден!

— И за един и същ мъж ли?

— О, стига! Защо не се омъжиш… за някой друг?

— Ето го твоя Маколи — каза Катарин и се обърна с книгата в ръка. — Съветвам те да започнеш да я четеш веднага, за да се образоваш, докато дойде време за чая.

— Да върви по дяволите този лорд Маколи! — извика Касандра и удари с книгата по масата. — Не предпочиташ ли да си говорим?

— Вече достатъчно си говорихме — отвърна й Катарин уклончиво.

— Знам, че няма да мога да се съсредоточа върху Маколи — каза й Касандра и хвърли натъжен поглед върху тъмночервената корица на предписания й том, която обаче притежаваше качеството на талисман, тъй като Уилям се възхищаваше от него. Беше я посъветвал по малко, но задълбочено да чете в сутрешните часове.

— Ти чела ли си Маколи? — попита я.

— Не. Уилям никога не се е опитвал да ме ограмотява. — Докато го казваше, видя, че сияещото лице на Касандра посърна, сякаш беше намекнала за някаква друга, по-загадъчна връзка между тях. Изпита угризение, но в същото време се възхити на собствената си прибързаност, с която бе повлияла на живота на друг — в случая на Касандра. — Но ние нямахме сериозни намерения — добави.

— Моите обаче са ужасно сериозни — пророни Касандра и леко потрепери; виждаше се, че казва истината.

Обърна се, погледна Катарин така, както никога преди това не я беше поглеждала. Имаше уплаха в погледа, с който я прониза и после гузно сведе надолу. О, Катарин си имаше всичко — красота, ум, характер. Тя изобщо не можеше да се сравнява с Катарин и никога няма да е в безопасност, докато Катарин господства наоколо и може лесно да се справи с нея. Смяташе я за безчувствена, ненаблюдателна, безскрупулна, но външно не се издаде с нищо, освен дето протегна ръка към историческата книга. В този момент иззвъня телефонът и Катарин отиде да отговори. Касандра, вече освободена от нейния взор, пусна книгата и сви юмруци. В тези няколко мига изстрада повече мъчителна болка, отколкото през целия си живот, и научи повече за способността си да чувства. Но когато Катарин се появи отново, тя изглеждаше съвсем спокойна, беше си придала горд вид, което беше нещо ново за нея.

— Той ли беше? — попита.

— Беше Ралф Денам — отговори Катарин.

— За него питах.

— Защо ще питаш за Ралф Денам? Какво ти е казал Уилям за Ралф Денам? — Сега, когато любопитството й беше възбудено, обвинението, че Катарин е невъзмутима, безчувствена и равнодушна, изгуби стойност. Дори не даде време на Касандра да съчини някакъв отговор. — Кажи ми, кога ще се жените вие с Уилям? — попита.

Известно време Касандра не можа да отговори. Наистина това беше труден въпрос. В разговора им предишната вечер Уилям беше подхвърлил пред Касандра, че според него, докато били в трапезарията, Катарин и Ралф Денам са се сгодили. Касандра, в розовата светлина на обстоятелствата около нея, беше склонна да мисли, че въпросът е вече решен. Но в писмото, което бе получила от Уилям същата сутрин и в което пламенно изразяваше любовта си, той й бе намекнал косвено, че би предпочел обявяването на годежа им да съвпадне с това на Катарин. Именно този документ извади сега Касандра и зачете на глас със значителни съкращения и голямо колебание: „… хиляди извинения… аха… боя се, че, естествено, ще предизвикаме доста раздразнение. От друга страна обаче, ако се случи онова, което имам причина да вярвам, че ще стане… в разумно време и ако сегашното положение по никакъв начин не те обижда, забавянето, по мое мнение, ще бъде в наш интерес много повече, отколкото преждевременното известяване, което със сигурност ще даде повод за повече изумление, отколкото е желателно…“.

— Съвсем в стила на Уилям — възкликна Катарин, която схвана насоката на тези пояснения с бързина, която сама по себе си разстрои Касандра.

— Много добре разбирам чувствата му — отвърна Касандра. — И съм съгласна с тях. Според мен ще е много по-добре, ако възнамеряваш да се омъжваш за господин Денам, да изчакаме, както казва Уилям.

— Ами ако минат месеци, преди да се омъжа за него, или ако изобщо не се омъжа?

Касандра не каза нищо. Тази възможност я ужасяваше. Катарин беше говорила с Ралф Денам по телефона и изглеждаше особено; би трябвало да е сгодена за него или това да предстои. Но ако Касандра можеше да подслуша разговора й по телефона, нямаше да е толкова сигурна в това. Насоката му горе-долу се свеждаше до следното:

— Ралф Денам се обажда. Сега се чувствам съвсем нормално.

— Колко време стоя отвън пред къщата?

— Прибрах се вкъщи и ти написах писмо. После го скъсах.

— И аз ще скъсам всичко.

— Ще дойда.

— Добре, ела днес.

— Трябва да ти обясня…

— Да, трябва да се обясним…

Последва дълга пауза. Ралф започна изречение, което прекъсна с думата „нищо“. И изведнъж заедно, в един и същ миг, си казаха „довиждане“. Все пак, ако телефонът по някакво чудо би бил свързан с висш слой на атмосферата, наситен с миризмата на мащерка и вкуса на сол, това едва ли би могло да предизвика по-голямо въодушевление у Катарин. Изтича надолу, вече на гребена на тази еуфория. Учуди се, че заради Уилям и Касандра се чувства решена да се омъжи за собственика на задавения глас, който току-що бе чула по телефона. Нейната душевност имаше съвършено различна нагласа, различна същност. Беше й достатъчно само да погледне Касандра, за да види какво означава любов, която стига до годеж и брак. Замисли се, после каза:

— Ако сама не искаш да го обявиш, аз мога да го направя вместо теб. Знам, че Уилям е много чувствителен на тази тема и затова му е трудно да предприеме каквото и да било.

— Защото е ужасно деликатен и щади чувствата на хората — каза Касандра. — Може за седмици да се поболее само от мисълта, че ще разстрои леля Маги или чичо Тревър.

Тази интерпретация на онова, което тя наричаше робуване на обществените порядки, беше нещо ново за Катарин. Но знаеше, че това е самата истина.

— Да, права си — каза.

— Освен това боготвори красотата. Иска животът да е красив във всяко отношение. Забелязала ли си с какво старание изпипва всичко? Погледни адреса върху този плик. Всяка буква е изящна.

Ала дали това се отнасяше и до емоциите, изразени в писмото, Катарин не беше много сигурна; когато загрижеността на Уилям е насочена към Касандра, тя не само не я дразнеше, както това ставаше, когато самата тя беше неин обект, но дори повярва, както заяви и самата Касандра, че е плод на неговата любов към красотата.

— Да — потвърди тя, — той обича красотата.

— Надявам се да имаме много деца — подхвърли Касандра. — Той обожава децата.

Тази реплика по-ясно от всякакви други думи накара Катарин да си даде сметка колко дълбока е тяхната близост; в един миг изпита ревност, а в следващия — унижение. Беше познавала Уилям от години, но нямаше представа, че той обича деца. Погледна към странния екстаз в очите на Касандра, с който съзерцаваше същинския дух на човешкото съществуване, и изведнъж й се прииска тя да продължи още дълго да говори за Уилям. Касандра нямаше нищо против и наистина продължи да говори. Сутринта мина бързо. Катарин почти не промени позата си, седнала до писалището на баща си, а Касандра така и не отгърна страниците на „История на Англия“.

Въпреки това трябва да се признае, че се случваха и дълги паузи във вниманието, с което Катарин удостояваше братовчедка си. По един чудесен начин атмосферата благоприятстваше собствените й мисли. Понякога потъваше в такива отнесени мечтания, че Касандра, след като вече бе спряла да говори, оставаше задълго незабелязана. За какво ли друго можеше да си мисли Катарин, освен за Ралф Денам? Би останала доволна и от няколко небрежно подхвърлени извинения на Катарин, че се е отплеснала от темата за съвършенствата на Уилям, но и това не получи. Катарин винаги приключваше тези паузи, казвайки нещо толкова естествено, че Касандра отново се подлъгваше и я затрупваше с пресни примери от темата, която не излизаше от главата й. После обядваха и единственото нещо, от което си пролича разсеяността на Катарин, беше, че забрави да поднесе пудинга. Толкова приличаше на майка си, ей така седнала, съвсем забравила за пудинга с тапиока, че Касандра се сепна и извика:

— Колко много приличаш на леля Маги!

— Глупости! — отвърна й Катарин с по-голямо раздразнение, отколкото репликата предполагаше.

Истината е, че сега, когато майка й я нямаше, Катарин се чувстваше не толкова разумна, колкото й бе присъщо, но както сама си напомняше, не беше и нужно. Тайничко си призна, че тази сутрин леко се разочарова, след като сама се увери в способността си — как да го нарече? — да блуждае мислено върху неща, които са твърде глупави, за да бъдат изречени на глас. Представи си например как върви по път някъде в Нортъмбърланд по залез-слънце през август; в местната кръчма е оставила своя придружител, който е Ралф Денам, и се е пренесла, не с помощта на краката си, а по някакъв друг неведом начин на върха на висок хълм. Тук миризмите и звуците сред изсъхналите корени на орловата папрат, стръкчетата трева, притиснати върху дланта на ръката й, бяха така осезаеми, сякаш можеше да усети всяко едно поотделно. След това умът й отлетя да странства в сумрачния въздух или пък над повърхността на морето, което беше някъде там, или пък също толкова безпричинно се връщаше в ложето от пирен под звездите на нощта, или се зарейваше към снежните долини на луната. Тези фантазии изобщо не биха били странни, тъй като стените на всеки ум са изписани с подобна ажурна украса, но този път най-ненадейно бе открила, че ги преследва с необикновена страст, която се превръщаше в желание да смени действителното си състояние с нещо, което повече да отговаря на мечтанието й. После се сепваше, пробуждаше се за факта, че Касандра я зяпа изумена.

Касандра просто искаше да е сигурна, че когато Катарин изобщо не й отговаря или само подхвърля нещо неопределено, си мисли за предстоящата женитба, но да установи това, беше много трудно, ако не и невъзможно; нямаше как да изтълкува подмятанията, които Катарин пускаше за бъдещето. На няколко пъти спомена лятото така, сякаш възнамеряваше да прекара въпросния сезон в самотни разходки. Сякаш в главата си имаше план, който включва разписанието на Брадшо^[1] и имената на определени кръчми.

Най-накрая, подтиквана от собственото си безпокойство, Касандра се облече и тръгна из улиците на Челси под претекст, че трябва да си купи нещо. Но тъй като не беше добре запозната с квартала, паникьоса се при мисълта, че може да закъснее, и едва открила магазина, който търсеше, хукна обратно, за да си е вкъщи преди Уилям. И наистина той пристигна само пет минути след като беше седнала пред масичката за чай; имаше големия късмет да го посрещне самичка. Поздравите му премахнаха всичките й съмнения относно чувствата му, но първият въпрос, който й зададе, беше:

— Катарин говорила ли ти е нещо?

— Да, но каза, че не е сгодена. И май изобщо не мисли за годеж.

Уилям се намръщи, изглеждаше недоволен.

— Телефонът звъня тази сутрин и оттогава тя се държи много странно. Забрави да поднесе пудинга — добави Касандра в опита си да го развесели.

— Скъпо мое дете, след онова, което видях и чух снощи, тук не става дума за догадки и подозрения. Тя или е сгодена за него… или…

Изречението остана недовършено, тъй като точно в този момент се появи самата Катарин. Спомняйки си сценката от снощи, той така се сконфузи, че дори не я погледна; вдигна очи чак след като му спомена, че майка й е заминала за Стратфорд ъпон Ейвън. Изпита голямо облекчение и веднага му пролича. Огледа се наоколо, отпусна се, а Касандра извика:

— Не мислиш ли, че всичко изглежда по-различно?

— Преместили сте канапето, така ли? — попита той.

— Не. Нищо не е преместено — отговори Катарин. — Всичко си е на мястото.

Докато го казваше с решителност, която като че ли намекваше, че не само канапето си е на мястото, тя вдигна чашата си, но беше забравила да налее чай в нея. Като й напомниха тази разсеяност, тя се смръщи сърдито и заяви, че Касандра й действа деморализиращо. Погледът, който им хвърли, и резкият тон, с който ги попита какво толкова са се умълчали, накараха Уилям и Касандра да се почувстват като деца, хванати да надничат в забранено място. Послушаха я покорно и подновиха разговора си. Всеки случайно влязъл сигурно щеше да си каже, че са познати, които не се срещат за пръв път. Ако е така, тогава се налагаше изводът, че домакинята изведнъж се е сетила за ангажимент, който не търпи отлагане. Катарин първо погледна часовника си, после попита Уилям колко е часът. Щом й каза, че е пет без десет, тя стана на мига и заяви:

— Тогава, боя се, че трябва да тръгвам.

Излезе от стаята, като продължаваше да държи в ръка недоядената си филийка с масло. Уилям погледна към Касандра.

— Нали ти казах, че е странна! — рече Касандра.

Уилям изглеждаше обезпокоен. Познаваше Катарин по-добре от Касандра, но дори и той не беше в състояние да каже… След секунда Катарин се върна облечена за излизане, още държеше филийката с масло в ръката си без ръкавица.

— Ако закъснея, не ме чакайте. Ще съм вечеряла. — И с тези думи ги напусна.

— Но тя не може…! — възкликна Уилям, щом вратата се затвори. — Без ръкавици и да яде по пътя!

Двамата изтичаха до прозореца и я видяха да крачи забързано по улицата към Ситито. После се скри от погледите им.

— Сигурно отива на среща с господин Денам — предположи Касандра.

— Един бог знае! — подхвърли Уилям.

Случката им направи впечатление с това, че имаше нещо необяснимо и заплашително в нея, нещо несъответстващо на външната й странност.

— Също както се държи и леля Маги — подхвърли Касандра в опит да намери обяснение.

Уилям поклати глава и взе да крачи из стаята, изглеждаше силно притеснен.

— Точно това предполагах, че ще стане — избухна, — щом паднат обичайните условности… Благодаря на Бога, че поне госпожа Хилбъри я няма. Но господин Хилбъри е тук. Как да му обясним? Ще трябва да те оставя самичка.

— Но, Уилям, има много време, преди чичо Тревър да се върне! — каза Касандра с умоляващ го тон.

— Няма как да си сигурна. Може вече да идва насам. Или пък, да речем, госпожа Милвейн… твоята леля Силия… или пък госпожа Косам, или някой друг от твоите лели или чичовци може да се появи всеки момент и да ни свари заедно. Нали знаеш какво говорят по наш адрес.

Касандра беше смаяна от това безпокойство на Уилям и ужасена от вероятността да остане самичка.

— Може да се скрием — подхвърли му смелата си идея и погледна към завесата, която отделяше стаята с реликвите.

— Категорично отказвам да пълзя под масата — отсече Уилям саркастично.

Тя забеляза, че трудността на положението го ядоса. Инстинктът й подсказа, че да призове обичта му в този момент, би било изключително зле преценен ход. Овладя се, седна, наля си чай и кротко отпи. Това естествено действие, което издаваше пълно самообладание и я показваше в една от онези женствени пози, които Уилям намираше за възхитителни, успокои напрежението му повече от всякакви думи. Това прилягаше на рицарския му дух. Взе своята чаша. После помоли за резен от кейка. След като кейкът беше изяден и чаят — изпит, личните въпроси отпаднаха и двамата вече обсъждаха поезията. Неусетно преминаха от въпроса за поетическата драма като цяло към по-конкретните примери, скътани в джоба на Уилям, а когато прислужницата пристигна да прибере приборите за чай, Уилям помоли за разрешение да прочете един кратък абзац на глас, „освен ако това няма да те отегчи“.

Касандра сведе мълчаливо глава; нищо от това, което чувстваше, не блесна в погледа й, и така окуражен, Уилям доби самоувереност, която му казваше, че някаква си госпожа Милвейн не е достатъчна, за да го лиши от сегашната му позиция. Започна да чете на глас.

Междувременно Катарин вървеше бързо по улицата. Ако трябваше да обясни импулсивното си действие, напускайки следобедния чай, би могла да спомене най-много това как Уилям погледнал Касандра и Касандра — Уилям. И тъй като наистина се бяха погледнали, положението й станало невъзможно. Някой просто забравя да си налее чай в чашата и те веднага бързат да отсъдят, че е сгодена за Ралф Денам. Знаеше, че след около половин час вратата ще се отвори и Ралф Денам ще се появи. Не можеше да седи и да си представя как очите на Уилям и Касандра ще се впият в него, за да преценят точно колко са близки двамата и евентуално кога ще насрочат сватбата. Веднага реши, че трябва да се срещне с Ралф навън; все още разполагаше с достатъчно време да стигне до Линкълнс Ин Фийлдс, преди той да излезе от кантората. Махна на едно такси и поръча да я закарат до магазин, в който се продаваха географски карти, спомни си, че е на Грейт Куин Стрийт, тъй като не искаше да спре точно пред вратата. Пристигна в магазина, купи карта на Норфък в голям мащаб и въоръжена с нея, забърза към Линкълнс Ин Фийлдс, след което провери точно къде е кантората на господата Хоупър и Грейтли. Големите газови полилеи светеха в прозорците на кантората. Тя си представи как Ралф седи под един от тях, пред огромна маса, отрупана с папки, в предната стая с трите високи прозореца. Като си каза, че вероятно е там, взе да крачи нагоре-надолу по тротоара отпред. Не се появи никой с неговия ръст. Взираше се във всяка мъжка фигура, която приближаваше и отминаваше, но всяка мъжка фигура имаше в себе си по нещо от него, което вероятно се дължеше на професионалното облекло, енергичните стъпки и проницателния поглед, с който я удостояваха, докато бързаха към къщи след работния ден. Сякаш самият площад говореше много за него с огромните си, запълнени до краен предел сгради със строга външност, с кипящата атмосфера на неспирен труд, власт и влияние, сякаш тук дори врабчетата и децата работеха за насъщния си, сякаш самото небе със своите сиви и розови облаци отразяваше сериозния замисъл на града под него. Помисли си, че това е най-подходящото място за техните срещи; най-подходящото и за нея да се разхожда и да размишлява. Не се сдържа и започна мислено да го сравнява с кварталните улици в Челси. След това сравнение разшири периметъра още малко и се озова на главната улица. Неспирният поток от товарни и леки автомобили се носеше по Кингзуей; пешеходците се движеха в две ленти по тротоарите. Тя застана на ъгъла като омагьосана. Глухият тътен изпълваше слуха й; променящата се глъчка носеше в себе си неизразимото очарование на разнообразния живот, който не спираше да се лее с цел, която, докато го съзерцаваше, й се стори, че е голямата цел, оправдаваща живота и неговото пълно безразличие към отделния човек, цел, която го поглъща и продължава напред; това я изпълни най-малкото с временно въодушевление. Смесицата от дневна и електрическа светлина я превръщаше в невидим наблюдател, така както преобразяваше и минувачите в полупрозрачни същества с бледи като слонова кост овални лица, в които само очите тъмнееха. Те образуваха огромния прииждащ наплив — голямото гъмжило, дълбокия поток, неутолимия прилив. Стоеше невидима и умислена, открито се любуваше на екстаза, който денем пълзи подмолно. Ненадейно и почти несъзнателно нещо я сепна — сети се защо бе дошла. За да намери Ралф Денам. Бързо се върна обратно в Линкълнс Ин Фийлдс и се заоглежда да открие своя ориентир — светлината в трите високи прозореца. Напразно. Сега фасадите на сградите се сливаха в общия мрак и тя не можеше да разпознае онази, която търси. В призрачните си стъкла трите прозореца на Ралф отразяваха само сиво-зеленикавото небе. Натисна продължително звънеца под изписаното име на фирмата. След известно забавяне й отвори чистачка и нейната кофа и парцал много ясно й дадоха да разбере, че работният ден е приключил и служителите са си тръгнали. Никой не е останал, освен господин Грейтли, така каза на Катарин; всички други са напуснали преди десет минути.

Тази новина накара Катарин бързо да се опомни. Обзе я тревога. Забърза се към Кингзуей и видя как като по чудо хората са възвърнали своята плътност. Не спря да тича чак до станцията на метрото, оглеждаше чиновник след чиновник, адвокат след адвокат. Но нито един от тях нямаше дори приблизителна прилика с Ралф Денам. Той все по-ясно изпъкваше пред очите й и тя все повече не можеше да го оприличи на никой друг. При входа на метрото спря и се опита да събере мислите си. Сигурно е тръгнал към нейната къща. Ако вземе такси, по всяка вероятност ще успее да го изпревари. Но веднага си представи как отваря вратата на гостната, Уилям и Касандра вдигат очи, Ралф влиза миг по-късно, после погледите… намеците. Не, не е в състояние да го понесе. Ще му напише писмо и веднага ще го занесе в неговата къща. Купи хартия и молив от една сергия за книги, влезе в съседната чайна ABC, където си поръча кафе, намери празна маса и веднага започна да пише:

„Дойдох да те пресрещна, но те изпуснах. Не мога да понеса компанията на Уилям и Касандра. Те искат ние… — Тук спря. — Твърдят, че сме били сгодени — промени мисълта си, — затова изобщо не можем да говорим пред тях, нито да им обясним каквото и да било. Желая… — Нейните желания бяха толкова необятни сега, докато пишеше на Ралф, че моливът се оказа крайно неподходящо средство да ги предаде върху хартията, сякаш целият необуздан поток от Кингзуей трябваше да мине през него. Вторачи се в табелката, която висеше на украсената с варак стена срещу нея: — … да изредя какви ли не неща“ — добави, като изписваше всяка дума най-старателно като малко дете. Но когато отново вдигна очи, за да помисли над следващото изречение, до себе си усети келнерката, чието изражение говореше, че ще затварят, и като се огледа наоколо, Катарин видя, че е последният човек, останал в помещението. Прибра писмото, плати си сметката и отново се озова на улицата. Значи, налага се да вземе такси до Хайгейт. Но в същия момент се сети, че не може да си спомни адреса. Сякаш бариера се спусна и препречи пътя на силното й желание. Взе да рови из паметта си, като отчаяно се мъчеше да си спомни името, първо, като си представи вида на къщата, а после, като мислено проследи думите, които веднъж бе изписала върху плик. Колкото повече се напрягаше, толкова повече думите се отдалечаваха. Къщата не беше ли нещо като Орчард, а улицата нещо като Хил? Отказа се. Никога, нито дори като малка не бе чувствала такава празнота и безутешност. И като че ли се събуди от сън, изведнъж я връхлетяха всички последствия на необяснимото й шляене и мечтателство. Видя лицето на Ралф как се извръща от вратата без всякакво обяснение, приел отхвърлянето като удар лично от нея, като бездушна категоричност, че не желае да го види. Мислено проследи излизането му навън, но се оказа много по-лесно да си го представи как се отдалечава с бърза крачка в която и да е посока за незнайно колко дълго време, отколкото да приеме, че той ще се върне в Хайгейт. Може би ще направи повторен опит да я потърси в Чейни Уок? И именно защото така ясно го виждаше във въображението си, тя тръгна, подсетена от тази възможност, и за малко да вдигне ръка за такси. Не! Беше твърде горд, за да се върне отново в къщата; потисна желанието си и продължи напред и напред, и напред… Само ако можеше да прочете имената на онези илюзорни улици, по които той вървеше! Но и в този момент въображението й изневери или се подигра с нея; улиците й изглеждаха непознати, тъмни и отдалечени. Наистина, вместо да измисли някакво решение, тя само пълнеше ума си с огромната необятност на Лондон и невъзможността да открие един-единствен човек, който се скита из града насам или натам, който завива надясно или наляво или поема по онази там малка мръсна задна уличка, където децата играят на платното, и така… Сепна се, стана още по-неспокойна. Закрачи бързо по Холбърн. Но много скоро, все така забързано, закрачи в обратната посока. Тази нерешителност не беше просто отвратителна, в нея имаше нещо, което я паникьосваше, както вече се бе случило един или два пъти през този ден; почувства се напълно неспособна да се справи с упорството на собствените си желания. За човек, свикнал да следва навиците си, имаше нещо унизително и плашещо в ненадейното отприщване на сила, която й се струваше непреодолима и неразумна. Болка сви мускулите на дясната й ръка и я подсети, че така неистово стиска ръкавиците и картата на Норфък, че можеше да смачка и далеч по-твърд предмет. Отпусна свитата си в юмрук ръка; продължи да се вглежда в лицата на минувачите, за да види дали очите им се спираха върху нея по-дълго, отколкото е прието, или пък я следват с любопитство. След като приглади смачканите си ръкавици и след като се постара да изглежда естествено, забрави за зяпачите и отново се остави да я завладее отчаяното желание да открие Ралф Денам. Сега то вече се бе превърнало в желание необуздано, ирационално, необяснимо, напомняше й нещо, което бе изпитвала като дете. Още веднъж се обвини за непростимото си нехайство. Но като си даде сметка, че стои срещу входа за метрото, стегна се и побърза, както преди, да се вслуша в идеята, която й хрумна: веднага да отиде при Мери Дачет и от нея да вземе адреса на Ралф Денам. Решението й донесе облекчение, като не само я въоръжи с цел, но и с разумно оправдание за собствените й действия. Именно тази цел я накара да се вкопчи още по-силно в обсесията си; затова, когато позвъни в апартамента на Мери Дачет, тя нито за миг не беше помислила как това нейно посещение може да се отрази на Мери. За нейно най-голямо раздразнение Мери не си беше вкъщи; една чистачка й отвори. На Катарин не й оставаше нищо друго, освен да приеме поканата да я изчака. Бяха минали може би петнайсетина минути, през които не бе спряла да крачи от единия край на стаята до другия, когато чу ключа във вратата, спря пред откритата камина и Мери я свари да стои изправена, с изражение едновременно на нетърпение и решителност, като човек, който изпълнява поръчка от такава огромна важност, че му се налага да започне без встъпителни думи.

Мери възкликна изненадана.

— Да, да — прекъсна я Катарин, отмахна с жест възклицанията й, сякаш й пречеха да продължи.

— Пила ли си чай?

— О, да — каза, мислейки си, че е пила чай преди сто години, чай или каквото и да било.

Мери млъкна, свали си ръкавиците, взе кибрита и се наведе да запали огъня в камината.

Катарин я спря нетърпеливо и каза:

— Недей да палиш камината заради мен… Трябва ми адресът на Ралф Денам.

Държеше молив, готова да го запише върху плика. Чакаше с властно, високомерно изражение на лицето.

— Апъл Орчард, Маунт Арарат Роуд, Хайгейт — Мери го издиктува бавно и с особен тон.

— О, сега си го спомних! — извика Катарин, ядосана на собствената си глупост. — Как смяташ, дали ще успея да стигна с кола дотам за двайсетина минути? — Взе си чантата и ръкавиците и понечи да тръгне.

— Няма да го намериш там — каза Мери, застанала с кибритената клечка в ръка.

Катарин, която беше вече пред вратата, спря и я изгледа.

— Защо? Къде е?

— Би трябвало да е още в кантората.

— Тръгнал си е оттам — отговори й. — Единственият въпрос е дали вече се е прибрал у дома. Би трябвало да е отишъл до Челси, за да се видим, но аз се опитах да го пресрещна и го изпуснах. Там няма кой да му обясни какво е станало. Трябва да го намеря… колкото е възможно по-скоро.

Мери бавно преглътна обяснението.

— Но защо не се обадиш по телефона? — попита спокойно.

Катарин веднага захвърли всичко, което държеше; напрегнатото й изражение се отпусна и тя извика:

— Ама разбира се! Защо не се сетих по-рано? — сграбчи телефонната слушалка и продиктува номера.

Мери не откъсваше поглед от нея, но след малко излезе от стаята. Най-накрая изпод наслагващите се шумове на Лондон Катарин долови загадъчния звук от стъпки в собствената си къща, които се качваха към малката стая с картините и книгите, и те изплуваха съвсем ясно пред очите й; наостри слух да чуе встъпителните вибрации, след което се представи:

— Господин Денам отбивал ли се е?

— Да, госпожице.

— Мен ли търсеше?

— Да. Казахме, че ви няма, госпожице.

— Остави ли съобщение?

— Не. Тръгна си. Преди двайсет минути, госпожице.

Катарин затвори телефона. Взе да крачи из стаята така ужасно разстроена, че отначало не усети отсъствието на Мери. После се обади с дрезгав, властен глас:

— Мери!

Мери се преобличаше в спалнята. Чу Катарин.

— Да — отвърна й, — идвам след миг.

Мигът се проточи, сякаш по някаква причина и с известно задоволство Мери искаше да изглежда не само добре и прилично, а и елегантно. Един етап в живота й бе приключил през последните месеци и той завинаги бе оставил следи върху поведението й. Разцветът на младините й се бе оттеглил, оставяйки само решителност в чертите на лицето й — в хлътналите страни, в стиснатите устни и в очите, които вече не гледаха чистосърдечно и разсеяно, а се присвиваха, устремени в далечна цел. Сега тази жена се беше превърнала в отдаден на работата си човек, господарка на собствената си съдба, и така по силата на комбинация от схващания смяташе, че й отива да се кичи със сребърни верижки и блестящи брошки. Влезе спокойно в стаята и попита:

— Е, получи ли отговор?

— Вече не е в Челси, тръгнал си е оттам — отговори й Катарин.

— Въпреки това едва ли се е върнал у тях.

За пореден път Катарин усети неудържимо желание да проследи мислено въображаемата карта на Лондон, да обходи с поглед завоите и извивките на неназовани улици.

— Ще се обадя у тях да попитам дали се е върнал — каза Мери, отиде до телефона и след няколко реплики обяви: — Не. Сестра му каза, че не се е връщал. О! — И тя пак долепи ухо до слушалката. — Получили са съобщение. Да не го чакат за вечеря. Тогава какво ли възнамерява да прави?

Съвсем пребледняла, с широко отворени очи, загледани не толкова в Мери, колкото в далечината от неотзивчива пустош, Катарин се обърна с въпроса и пак не толкова към Мери, колкото към неумолимия дух, който сега сякаш открито й се присмиваше отвсякъде.

Мери изчака малко и подхвърли равнодушно:

— Нямам представа.

Доволно отпусната в креслото, седеше загледана в малките пламъчета, които равнодушно се разпалваха сред въглените, сякаш и на тях им беше все едно.

Катарин я изгледа, изпълнена с негодувание, и стана.

— Нищо чудно да се отбие тук — продължи Мери, без да променя небрежния си тон. — Струва си да изчакаш, ако държиш да го видиш тази вечер. — Наведе се напред и побутна дървените въглища, за да могат пламъците да се проврат в процепите между тях.

— Ще почакам още половин час — умислено й отвърна Катарин.

Мери стана, отиде до масата, разтвори своите книжа под лампата със зелен абажур и с жест, който й бе станал привичен, взе да навива един кичур около показалеца си. Погледна скришом гостенката си, която не помръдваше, седеше толкова неподвижно, с вторачени в една точка очи, така че човек можеше да си помисли, че съзерцава нещо — някакво лице, което не поглежда към нея. Мери установи, че не е в състояние да пише. Обърна очи, колкото да види в чие присъствие се е загледала Катарин. В стаята витаеха духове и един от тях, странно и тъжно, беше нейният. Минутите отлитаха.

— Колко ли е станало? — попита Катарин най-накрая. Половиният час още не беше минал.

— Ще приготвя нещо за вечеря — каза Мери и се изправи.

— Тогава ще си тръгвам — каза Катарин.

— Защо не останеш? Къде ще вървиш?

Катарин обходи стаята с неуверен поглед.

— Може би ще го открия — рече умислено.

— Но защо това ти е толкова важно? Ще го видиш друг път — обади се Мери; беше жестоко и преднамерено.

— Не биваше да идвам — отвърна й Катарин.

Изгледаха се враждебно, но нито една не трепна.

— Имаш пълното право да идваш тук — отговори й Мери.

Прекъсна ги силно почукване на вратата. Мери отиде да отвори и се върна с бележка или пакетче, но Катарин извърна очи, за да не може Мери да прочете разочарованието й в тях.

— Разбира се, че имаш пълно право да идваш — повтори Мери и остави бележката върху масата.

— Не — отговори Катарин. — Човек има подобно право само когато е отчаян. Аз съм отчаяна. Как да разбера какво се случва сега с него? Способен е на всичко. Може да се скита по улиците цяла нощ. Всичко може да го сполети.

Говореше така импулсивно, както Мери никога не я беше чувала преди.

— Знаеш ли, преувеличаваш, говориш глупости — скастри я грубо.

— Мери, имам нужда да говоря… трябва да ти кажа…

— Не е нужно да ми казваш каквото и да било — прекъсна я Мери. — И самичка го виждам.

— Не, не — извика й Катарин. Не е това…

Погледът й, отправен отвъд Мери, отвъд стаята, отвъд всякакви думи, които й хрумваха, необуздани и страстни, убеди Мери, че в никакъв случай не е в състояние да проследи този поглед до крайната му цел. Беше озадачена и объркана; опита да си припомни силата на собствените си чувства към Ралф. Притисна с пръсти клепачите си и промълви:

— Забравяш, че и аз го обичах. Мислех, че го познавам. Наистина го познавах.

Всъщност какво беше познавала? Вече не си спомняше. Натисна очните си ябълки силно, докато звезди и слънца не засвяткаха в чернилката. Каза си, че рови в пепелта. Престана. Учуди се от собственото си откритие. Вече не обичаше Ралф. Огледа стаята замаяно, очите й се спряха върху масата с листовете, пръснати под светлината на лампата. За миг й се стори, че непотрепващата светлина има своя двойник вътре в нея; стисна очи, отвори ги и отново погледна към лампата; нова любов гореше на мястото на старата, или поне така реши в мигновеното си озадачение, преди откровението да изчезне докрай и обичайната обстановка да й напомни за себе си. Притихна, облегна се върху рамката на камината.

— Има различни начини да обичаш — пророни накрая, сякаш повече на себе си.

Катарин не отговори нищо, като че ли не я чу. Изглеждаше напълно вглъбена в собствените си мисли.

— Може би и тази вечер ще чака на улицата отпред — умисли се. — Тръгвам. Трябва да го намеря.

— Далеч по-вероятно е да дойде тук — каза й Мери.

Катарин се замисли за миг и отвърна:

— Ще почакам още половин час.

Отново потъна в креслото и зае същата поза, която Мери бе сравнила с положението на човек, който гледа невидимо лице. И тя наистина съзерцаваше, но не лице, а процесия, и не на хора, а на самия живот: доброто и злото; смисъла; миналото, сегашното и бъдещето. Всичко й изглеждаше съвсем очевидно и никак не се срамуваше от собствената си ексцентричност, стигнала до крайностите на съществуването, откъдето държеше светът да й отдаде дължимото. Никой друг, освен нея не знаеше какво означава да изпуснеш Ралф Денам точно тази вечер; в това злочесто събитие пропълзяха чувства, които и големите кризи в живота невинаги могат да предизвикат. Тя го беше изпуснала и така позна огорчението на провала; желаеше го, и така позна терзанието на страстта. И никак не е важно какви тривиални случки бяха довели до тази кулминация. Нито пък се интересуваше колко странно изглежда, нито колко безсрамно излага чувствата си на показ.

Когато Мери приготви вечерята, покани я да седне и тя се подчини така смирено, сякаш бе оставила Мери да ръководи движенията й вместо нея. На масата мълчаха почти през цялото време и когато Мери й казваше да си вземе още, тя го правеше, когато й казваше да опита виното, тя отпиваше. Въпреки това обаче Мери знаеше, че под това привидно подчинение тя безпрепятствено витае в собствените си мисли. Не толкова, че не говореше, колкото като че ли отсъстваше; в един момент изглеждаше така отнесена и така вторачена в някакво си нейно видение, че Мери се разтревожи, направо се паникьоса при мисълта за някакъв сблъсък между Катарин и силите на външния свят. Щом приключиха, Катарин заяви, че възнамерява да си тръгва.

— Но къде ще отидеш? — попита Мери, която смътно усещаше, че иска да я спре.

— О, вкъщи… не, по-добре в Хайгейт.

Мери видя, че няма смисъл да се опитва да я задържи. Можеше само да поиска да я придружи и тук не срещна съпротива; Катарин изглеждаше напълно безразлична към нейното присъствие. След няколко минути вече крачеха по Странд. Вървяха много бързо и Мери реши, че Катарин знае къде отиват. Самата тя нямаше претенции. Движението по осветените улици навън й доставяше удоволствие. Премисляше с болка и донякъде със страх, както и с необяснима надежда откритието, което най-неочаквано бе направила за себе си тази вечер. Отново беше свободна, с цената на една своя способност, може би най-добрата, която притежаваше, но слава богу, вече не беше влюбена. Изкушаваше се поне в първия отрязък от своята свобода да си позволи известно разточителство; например Колизея^[2], тъй като в този момент минаваха покрай вратата му. Защо да не влезе и така да отпразнува освобождението си от тиранията на любовта? Или да вземе омнибуса за някое място като Камбъруел или Сидкъп, или още по-далеч, до Уелш Харп.^[3] За пръв път от седмици насам забелязваше тези имена, изписани върху малки табелки. Или да се върне в стаята си и да прекара нощта, изпипвайки детайлите на един доста сполучлив и вдъхновен проект? От всички възможности май последната най-много й допадаше и веднага си представи камината, лампата, спокойната светлина там, където някога бе горял далеч по-буен пламък.

Катарин спря намясто и Мери изведнъж разбра, че тя не следва никаква цел. Закова се пред едно кръстовище, погледна на едната страна, после на другата и накрая като че ли потегли към Хавърсток Хил.

— Чакай… къде отиваме? — извика Мери и улови ръката й. — По-добре да вземем това такси и да отидем у вас. — Тя махна на едно такси и настоя Катарин да влезе в него, после каза на шофьора да кара към Чейни Уок.

— Добре — съгласи се Катарин. — Беше й все едно дали ще е там, или някъде другаде.

Изглеждаше отчаяна. Отпусна се в ъгъла на таксито — мълчалива и очевидно изтощена. Мери, макар и заета със собствените си мисли, забеляза колко е пребледняла и потисната.

— Сигурна съм, че ще го намерим — окуражи я с по-нежен глас, отколкото досега.

— Може да е твърде късно — отговори й Катарин.

Без да я разбира, Мери вече я съжаляваше, като виждаше как страда.

— Глупости! — каза, взе ръката й и започна да я разтрива. — Ако не го намерим там, ще го открием някъде другаде.

— Ами ако обикаля улиците часове наред, без да спира?

Приведе се и надникна през прозореца на таксито.

— Може да откаже дори да говори с мен — каза го тихо, сякаш на себе си.

Преувеличението беше толкова голямо, че Мери дори не се опита да го опровергае, само продължи да стиска китката на Катарин. Опасяваше се, че може да отвори вратата изведнъж и да скочи. Катарин, изглежда, схвана целта на така сграбчената й китка.

— Не се бой — каза й и се изсмя сподавено. — Няма да скоча от таксито. В края на краищата от това няма полза.

При тези думи Мери демонстративно отдръпна ръката си.

— Трябва да ти се извиня — продължи Катарин с известно усилие, — задето те забърках в тази история; дори не съм ти казала и половината от нея. Вече не съм сгодена за Уилям Родни. Той ще се жени за Касандра Отуей. Всичко е уредено… и всичко е както трябва… След като беше чакал отвън на улицата часове наред, Уилям ме накара да го поканя вътре. Стоеше под лампата и гледаше към нашите прозорци. Като влезе в стаята, беше бял като платно. Уилям ни остави насаме, седнахме и се разприказвахме. Сега ми се струва, че се е случило преди векове. Снощи ли беше? Дълго ли съм стояла навън? Колко е часът? — Рязко се приведе напред да зърне един часовник, сякаш точното време беше от особено важно значение в случая. — О, само осем и половина! — извика. — Значи, може още да е там. — Надникна през преградата и каза на шофьора да кара по-бързо. — Ами ако го няма там, тогава какво ще правя? Къде мога да го открия? Улиците са пълни с хора.

— Ще го намерим — повтори й Мери.

Мери нямаше никакво съмнение, че по един или друг начин ще го намерят. И като го намерят? В усилието си да проумее как той би могъл да задоволи това странно желание, тя започна да си мисли за Ралф като за чужд човек. Припомни си старото впечатление от него и макар с известно усилие, успя да извика в ума си онази мъгла, в която бе обвит, както и усещането за объркано, пресилено въодушевление, което го заобикаляше, сякаш от месеци не бе чувала гласа му и не бе виждала лицето му, или поне така й се струваше. Прониза я болката на тази загуба. Нищо не би могло да я компенсира — нито успехът, нито щастието, нито забравата. Но веднага след тази болка се появи успокоението, че сега поне знае истината; докато Катарин, помисли си тя и я погледна крадешком, не знае истината; да, Катарин беше за съжаление.

Таксито, което бе попаднало в натоварения трафик, сега се измъкна от задръстването и се засили по Слоун Стрийт. Мери усети напрежението, с което Катарин следеше движението му, сякаш умът й бе фиксиран върху точка някъде напред и отмерваше секунда по секунда приближаването към нея. Мълчаха и в настъпилата тишина Мери се съсредоточи в себе си, отначало с разбиране към Катарин, но после забрави за приятелката си. Представи си я като ниска звезда на фона на тъмния хоризонт. Там и за нея, и за двете се намираше целта, към която се бяха устремили, както и краят на възбудените им страсти; но къде беше тя или какво представляваше и защо се чувстваше толкова уверена, че това търсене ги свързва, докато се носеха бързо по улиците на Лондон една до друга, това тя не можеше да каже.

— Най-сетне! — въздъхна Катарин, когато таксито спря пред вратата.

Изскочи и огледа тротоара на двете страни. В това време Мери натисна звънеца. Вратата се отвори, след като Катарин вече се беше уверила, че нито един от хората наблизо не приличаше на Ралф. Щом я видя, прислужницата каза:

— Госпожице, господин Денам се отби повторно. Чака ви от известно време.

Катарин се скри от погледа на Мери. Вратата помежду им се затвори и Мери продължи бавно и замислено сама по улицата.

Катарин сви веднага към трапезарията. Но вече с ръка върху дръжката, се спря. Вероятно давайки си сметка, че този момент няма никога да се повтори. Може би за миг й се стори, че никаква реалност не може да се мери с нейното въображение. Може би някакъв неясен страх я спираше или пък стаено упование, които я караха да се бои от размяната на думи, от неочакван обрат. Но ако тези съмнения и страхове или това върховно блаженство я спряха, то беше само за миг. В следващата секунда натисна дръжката на вратата, прехапа устни, за да дойде на себе си, отвори вратата и застана пред Ралф Денам. Щом го видя, прогледна с необикновена яснота, така се почувства. Стори й се толкова дребен, самотен, толкова откъснат от всичко останало, причината за тези нейни бурни вълнения и въжделения. Можеше да се изсмее в лицето му. Но именно заради ясната си прозорливост, неохотно и противно на волята си, попадна във вихър от обърканост, облекчение, увереност, от смирение и желание повече да не воюва, да не разединява нещата; остави се на тази стихия, потъна в обятията му и му призна любовта си.