Вирджиния Улф
Нощ и ден (30)

Трийсета глава

Денят беше много по-различен от други дни най-малкото за трима души в къщата, в която обичайното домашно ежедневие — прислужницата, която слага масата, госпожа Хилбъри, която пише писмо, часовникът, който отмерва времето, вратата, която се отваря, както и останалите признаци на отдавна установената рутина на цивилизацията — изведнъж се изпразни от всякакъв смисъл, освен този да залъже госпожа и господин Хилбъри, че нищо необичайно не се е случило. Неизвестно защо, госпожа Хилбъри се чувстваше потисната, освен ако грубостта на нейните любими елизабетинци, която на места граничеше с вулгарност, не беше причината за това нейно настроение. Във всеки случай тя затвори „Херцогинята на Малфи“ с въздишка и поиска да разбере, поне така каза на Родни по време на обяда, дали няма някой млад писател, докоснат от духа на величието, който да те накара да повярваш, че животът е красив? От Родни не получи задоволителен отговор и след като сама изрецитира любимия си скръбен реквием за смъртта на поезията, изведнъж засия в добро настроение, щом си спомни за съществуването на Моцарт. Помоли Касандра да й посвири и когато се качиха на горния етаж, Касандра веднага отвори пианото и положи всички усилия да създаде атмосфера на неподправена красота. Още при първите акорди Катарин и Родни почувстваха огромно облекчение, защото музиката ги освободи от оковите на задължителните добри обноски. И двамата потънаха в дълбините на собствените си мисли. Госпожа Хилбъри скоро изпадна в типичната си отнесеност, която представляваше наполовина мечтание и наполовина дрямка, наполовина сладостна меланхолия и наполовина чисто блаженство. Само господин Хилбъри внимаваше в музиката. Той беше изключително музикален и Касандра веднага усети, че слуша всяка нейна нота. Тя свиреше прекрасно и бързо спечели благоразположението му. Леко приведен напред, той въртеше пръстена си с малкия зелен камък и с одобрение приемаше интерпретацията на музикалните й фрази, но изведнъж я спря, за да се оплаче от някакъв шум зад гърба си. Райберът на прозореца не беше сложен. Даде знак на Родни, който веднага прекоси стаята и направи каквото е нужно. Задържа се пред прозореца може би по-дълго от необходимото, след което, преди да седне, придърпа стола си по-близо до Катарин. Музиката продължаваше. Под прикритието на изящно разливащата се мелодия той се приведе към нея и й прошепна нещо. Тя погледна към родителите си и след миг, почти незабелязани, двамата с Родни излязоха от стаята.

— Какво има? — попита го тя, щом вратата се затвори.

Родни не й отговори, а я поведе надолу към трапезарията на партера. Дори и след като бе затворил вратата, пак не й каза нищо, а отиде до прозореца и разтвори завесите. Подкани Катарин да се приближи.

— Ето го пак там — каза й. — Погледни… под уличната лампа.

Катарин погледна. Нямаше представа за какво говори. Обзе я някаква неясна и загадъчна тревога. Видя мъж, който стоеше на отсрещната страна на улицата под лампата, с лице към къщата. Докато гледаха, фигурата се раздвижи, направи няколко крачки и се върна на предишното си място. Стори й се, че мъжът я гледа втренчено и че усеща погледа й. Веднага разбра кой ги гледа. С рязък жест затвори завесата.

— Денам — каза Родни. — И снощи беше тук. — Говореше строго, държеше се властно.

Катарин се почувства така, сякаш я обвиняваше в някакво престъпление. Беше пребледняла и възбудена, чувстваше се неловко колкото от странното поведение на Родни, толкова и от застаналия долу Ралф Денам.

— Ако реши да дойде… — каза тя предизвикателно.

— Не може да го оставиш да стои отвън. Ще му кажа да влезе.

Родни говореше с толкова категоричен глас, че когато вдигна ръка, Катарин реши, че веднага ще разтвори завесите. Улови ръката му и извика:

— Чакай! Не ти разрешавам.

— Няма чакай — отвърна й той, — вече си отишла твърде далеч. — Ръката му остана върху завесата. — Катарин, защо не си признаеш — избухна той и я изгледа с презрение и гняв, — че си влюбена в него? И към него ли ще се отнесеш така, както постъпи с мен?

Тя го изгледа, учуди се, въпреки собствената си обърканост, какво му е станало.

— Забранявам ти да разтваряш завесите! — отсече тя.

Той се замисли и свали ръката си.

— Нямам право да се намесвам — съгласи се накрая. — Оставям те. Или, ако предпочиташ, да се върнем заедно в салона.

— Не. Не мога да се върна — каза му, поклати глава и я сведе замислено.

— Катарин, ти го обичаш — обади се Родни.

Тонът му бе изгубил предишната си строгост и беше като към дете, което подканваш да си признае белята. Тя вдигна очи и се загледа в него.

— Аз го обичам ли? — повтори.

Той кимна. Тя не свали погледа си от лицето му, сякаш търсеше да открие потвърждение на думите му, но тъй като той остана в очакване и не каза нищо повече, тя отново извърна глава и продължи да мисли. Без да помръдне от мястото си, той я наблюдаваше внимателно, сякаш да й даде достатъчно време да вземе решение и да изпълни задължението си. Звуците на Моцарт долитаха до тях откъм горната стая.

— Сега! — обади се тя неочаквано с нещо като отчаяние, стана от стола и като че ли заповяда на Родни да изпълни ролята си.

Той дръпна завесата веднага, а тя не направи опит да го спре. Очите им обходиха мястото под уличната лампа.

— Няма го! — извика тя.

Нямаше никого. Уилям отвори прозореца широко и погледна навън. Вятърът нахлу в стаята заедно с далечния звук от автомобилни гуми, забързани стъпки по тротоара и воя на корабните сирени надолу по реката.

— Денам! — извика Родни.

— Ралф! — каза Катарин с глас едва ли по-висок, отколкото ако говореше на човек до себе си.

С погледи, вперени в отсрещния тротоар, не успяха да забележат фигурата до перилата, разделящи градината от улицата. Но Денам я беше пресякъл и стоеше точно под тях, затова гласът му, който прозвуча наблизо, ги стресна.

— Родни!

— А, ето къде си бил. Влизай, Денам. — Родни отиде да му отвори външната врата. — Ето го — каза, когато заедно с Ралф влезе в трапезарията.

Катарин стоеше с гръб към отворения прозорец. Погледите им се срещнаха за миг. Денам изглеждаше като замаян от силната светлина, със закопчано догоре палто, косата му — разрошена от вятъра и паднала над челото; приличаше на човек, току-що спасен от лодка в открито море. Уилям бързо затвори прозореца и дръпна завесите. Действаше енергично и решително като господар на ситуацията, който е наясно какво прави.

— Денам, ти си първият, който ще научи новината — каза му. — В крайна сметка Катарин няма да се омъжи за мен.

— Къде да сложа… — започна Ралф объркано, държеше шапката си в ръка и се оглеждаше наоколо; закрепи я внимателно на бюфета върху една сребърна купа. След това се отпусна доста тежко, седна начело на овалната маса за хранене. Родни застана от едната му страна, Катарин — от другата. Изглеждаше, сякаш председателства среща, от която повечето членове отсъстват. Междувременно обаче не вдигна поглед от красивия блясък на полираната махагонова маса.

— Уилям и Касандра се сгодиха — обади се Катарин след малко.

При тези думи Денам бързо вдигна поглед към Родни, чието изражение се промени. Изгуби самообладание. Усмихна се нервно, след което вниманието му бе привлечено от мелодията, която идваше откъм горния етаж. За миг сякаш забрави за присъствието на другите. Хвърли поглед към вратата.

— Поздравления! — каза му Денам.

— Да, да. Ние всички сме полудели, Денам… съвсем сме си изгубили ума — каза. — Отчасти това се дължи на Катарин, отчасти на мен. — Огледа стаята с особен поглед, сякаш искаше да се увери, че сценката, в която участва, съществува в действителност. — Съвършено полудели — повтори. — Дори Катарин… — Погледът му най-накрая се спря върху нея, сякаш и тя се беше променила в сравнение с предишната му представа за нея. Усмихна й се, като че искаше да я окуражи. — Катарин ще ти обясни — каза, кимна към Денам и излезе от стаята.

Катарин седна и подпря брадичката си с длани. Докато Родни беше в стаята, случващото се като че ли беше под негово разпореждане и сякаш белязано от известна доза нереалност. Сега, когато остана насаме с Ралф, веднага почувства как и двамата се освободиха от неговия диктат. Усети как и двамата се намират в основата на къщата, която се издига етаж след етаж над главите им.

— Защо стоеше отвън? — попита го тя.

— За да те зърна — отвърна й.

— Можеше да останеш да чакаш цяла нощ, ако не беше Уилям. Освен това духа вятър. Сигурно ти е било студено. Какво толкова се вижда отдолу? Само прозорците и нищо друго.

— И това ми стига. Чух те, когато ме извика.

— Извикала съм те? — Повтори тя неволно. — Сгодиха се тази сутрин — каза му след малко.

— Радваш ли се? — попита я.

— Да, да — сведе глава и въздъхна. — Нямаш представа колко е добър… какво направи за мен… — Ралф измънка нещо в знак, че разбира. — И снощи ли си чакал отвън? — попита.

— Да. Умея да чакам — отвърна й Денам.

Думите му като че ли изпълниха стаята с емоция, която Катарин свърза с далечния звук на автомобилни гуми, забързани стъпки по тротоара, воя на корабни сирени по реката, с мрака и вятъра. Представи си фигурата, застанала под уличната лампа.

— Да чакаш в мрака — каза и погледна към прозореца, сякаш и той виждаше същото като нея. — Но това е различно… — и млъкна. — Аз не съм човекът, за когото ме мислиш. Докато не разбереш това, невъзможно е да…

Подпря лакти върху масата и взе разсеяно да мести рубинения пръстен нагоре-надолу по пръста си. Смръщи се срещу редицата книги с кожена подвързия пред нея. Ралф я следеше напрегнато. Много бледа, но сериозно вглъбена във всичко, което казва; красива, но толкова нехайна към себе си, че изглеждаше безчувствена и към него, у нея имаше нещо недостижимо и абстрактно, което го въодушевяваше и смразяваше едновременно.

— Да, ти си права — каза й. — Не те познавам. Никога не съм те познавал.

— Въпреки това май ме познаваш по-добре от много други — отвърна му замислено.

По силата на някакъв неосъзнат инстинкт си даде сметка, че се е загледала в книга, която по право принадлежеше към друга част от къщата. Приближи се до лавицата, свали я оттам, върна се на мястото си и постави книгата между тях. Ралф я отвори и видя портрет на мъж с широка плисирана яка, който представляваше илюстрацията в началото на книгата.

— Виж, Катарин, аз те познавам — отсече и затвори книгата. — Само в определен момент полудявам.

— Наричаш цели две нощи момент?

— Заклевам ти се, че сега, в този миг, те виждам точно каквато си. Никой никога не те е познавал по-добре от мен… Щеше ли да свалиш тази книга оттам точно сега, ако не те познавах?

— Така е — отговори, — но не можеш да си представиш колко съм раздвоена… колко ми е леко с теб и колко съм объркана. Тази нереалност… мракът… чакането отвън на вятъра… да, когато си ме гледал, без да ме виждаш, когато и аз не съм те виждала… Но аз виждам — побърза да продължи, като се раздвижи и отново се намръщи — купища неща, но не и теб.

— Кажи ми какво виждаш — подкани я той.

Но тя не можеше да опише с думи видението си, тъй като то не беше един-единствен цветен силует на фона на мрака, а по-скоро общо вълнение, атмосфера, която, опита ли се да си я представи, наподобяваше вятър, разфучал се по хълбоците на северните склонове, пръскащ светлина като фар върху житните ниви и езерата.

— Това е невъзможно — въздъхна тя и се изсмя на нелепата идея да облече в думи, макар и само част от видението.

— Опитай, Катарин — подкани я Ралф.

— Но аз не умея… говоря някакви глупости… като онези, които човек мълви, когато си говори сам. — Смути се от лицето му, което излъчваше копнеж и отчаяние. — Мислех си за планина в Северна Англия — опита се тя. — Много е глупаво… не, не искам да продължавам.

— Заедно ли бяхме там? — настоя той.

— Не. Бях самичка. — С което сякаш помрачи копнежа на дете. Лицето му посърна.

— И там винаги ли си сама?

— Не знам. — Не можеше да му обясни, че по принцип там винаги е сама. — Това не е планина в Северна Англия. Това е моето въображение… история, която човек сам на себе си разказва. И ти ли имаш такива истории?

— В моите ти си винаги с мен. Ти си нещото, което измислям, нали разбираш?

— О, да — въздъхна. — Затова е толкова невъзможно. — Обърна се някак яростно към него: — Трябва да се опиташ да спреш това измисляне.

— Не, няма — отвърна й рязко, — защото аз… — И млъкна. Изведнъж осъзна, че е дошъл моментът да й съобщи онази най-важна новина, която се бе опитал да сподели с Мери Дачет, с Родни на Ембанкмънт и с пияния скитник на пейката. Как да я поднесе на Катарин? Хвърли й бърз поглед. Видя, че се е замислила и само малка част от нея като че ли присъстваше тук. Гледката събуди у него такова отчаяние, че той едва успя да овладее желанието си да стане и да си тръгне. Ръката й с леко свити пръсти почиваше върху масата. Той я сграбчи, стисна я силно, сякаш да се увери в нейното съществуване, както и в собственото си. — Защото съм влюбен в теб, Катарин — каза.

Някаква пълнота или нежност, съществени за подобно изявление, липсваха в гласа му и тя само поклати леко глава, което му стигаше, за да пусне ръката й и да извърне лице, засрамен от собственото си безсилие. Помисли си, че тя е доловила желанието му да се махне. Че е доловила решителността, която се пречупи, празнотата в сърцевината на неговото видение. Истината е, че вън, на улицата, когато си мислеше за нея, се бе чувствал по-щастлив, отколкото сега, когато седеше с нея в една стая. Погледна я гузно. Лицето й обаче не изразяваше нито разочарование, нито упрек. Отпуснатата й поза, както и рубиненият пръстен, който търкаляше върху полираната маса, създаваха впечатление, че е изпаднала в тих размисъл. Денам се почуди какви ли идеи я спохождат и забрави за собственото си отчаяние.

— Не ми ли вярваш? — попита я. Тонът му беше смирен и тя му се усмихна.

— Доколкото те разбирам… кажи ми, моля те, какво да правя с този пръстен? — попита и вдигна пръстена пред себе си.

— Ще ти кажа да ми го дадеш аз да ти го пазя — отвърна й той със същия уж сериозен тон.

— След това, което ми сподели, не мога да ти имам доверие… освен ако си вземеш думите назад.

— Добре тогава. Не съм влюбен в теб.

— Аз обаче смятам, че си влюбен в мен… Както и аз в теб — добави тя доста предпазливо. — Или поне — продължи, като отново си сложи пръстена — не знам каква друга дума описва състоянието, в което се намираме.

Погледна го сериозно и въпросително, сякаш го молеше за помощ.

— Само когато съм с теб, започвам да се съмнявам, но никога, когато съм сам — заяви той.

— Така си и мислех — отвърна му тя.

За да й обясни душевното си състояние, Ралф й разказа за снимката, писмото и цветето, откъснато в Кю. Тя го изслуша със сериозен вид.

— След което тръгна да вилнееш по улиците — подхвърли. — Е, и така положението не е розово. Но моето състояние е по-лошо от твоето, защото няма нищо общо с никакви факти. Твоето е халюцинация, чисто и просто халюцинация или опиянение… Може ли човек да е влюбен в едно въображение? — престраши се да попита тя. — Защото, ако може да се влюби във видение, тогава, значи, в това съм влюбена.

В очите на Ралф този извод изглеждаше фантастичен и крайно незадоволителен, но след удивителните вариации на собствените му чувства през последния половин час нямаше право да я обвинява в измислици и произволно преувеличение.

— Родни май не се измъчва от съмнения — каза той с огорчение.

Музиката, която беше спряла, започна отново и Моцартовата мелодия като че ли изразяваше с лекота и изящество любовта на двойката от горния етаж.

— Касандра не се е съмнявала нито за миг. Докато ние… — тя го изгледа, сякаш да се увери в състоянието му, — ние се виждаме само от време на време…

— Като светлини, проблясващи сред буря…

— Сред бушуващ ураган — довърши тя, когато стъклата на прозореца издрънчаха под напора на вятъра.

Млъкнаха и се заслушаха. В този момент вратата се отвори много колебливо и главата на госпожа Хилбъри надникна, отначало твърде нерешително, но след като се увери, че това е трапезарията, а не някаква друга необичайна част от къщата, пристъпи по-уверено и май изобщо не се учуди на гледката, която свари. Тя като че ли беше заета да търси нещо, когато най-неочаквано, но не и неприятно се натъкна на една от онези странни и ненужни церемонии, на които други хора смятат за необходимо да се наслаждават.

— Моля ви, не ми позволявайте да ви прекъсвам, господин… — и тук изпадна в недоумение, както обикновено, защото не се сети за името, докато Катарин реши, че тя изобщо не го е познала. — Надявам се, че сте си намерили нещо хубаво за четене — добави и посочи книгата върху масата. — Байрон, аха, Байрон. Познавах хора, които са познавали лорд Байрон — подхвърли.

Катарин, леко смутена, стана от мястото си и се усмихна при мисълта, че майка й смята за напълно естествено, дори желателно дъщеря й да чете Байрон посред нощ в трапезарията в компанията на непознат млад мъж. Благослови наум благия й нрав и се разнежи към нея и нейните чудатости. На Ралф обаче му направи впечатление, че макар и госпожа Хилбъри да държеше книгата близо до очите си, тя не прочете и една дума от нея.

— Мамо, миличка, защо не си в леглото? — извика Катарин, като учудващо бързо, в порядъка само на минута, смени обичайното си състояние на авторитетно благоразумие. — Защо обикаляш наоколо?

— Сигурна съм, че ще харесам вашата поезия повече от тази на лорд Байрон — обърна се госпожа Хилбъри към Ралф Денам.

— Господин Денам не пише поезия; пише статии за татко, за неговото списание — подсети я Катарин в опит да освежи паметта й.

— О, божичко! Колко скучно! — възкликна госпожа Хилбъри и избухна в смях, който доста озадачи дъщеря й.

Ралф забеляза, че тя го фиксира с поглед, едновременно много отнесен и много проницателен.

— Въпреки това съм сигурна, че вечер чете поезия. Познавам по очите — продължи госпожа Хилбъри. („Прозорците на душата“, вмъкна уж между другото.) — Аз не съм наясно със законите — додаде, — въпреки че много от моите роднини бяха адвокати. На някои от тях перуките им стояха великолепно. Но мисля, че разбирам малко от поезия — допълни. — И всички неща, които не са написани още, ъъъ… ъъъ… — И тя размаха ръка в широк жест, сякаш да покаже необятността на ненаписаната поезия, която е навред около тях. — Нощта и звездите, изгряващата зора, плаващите ладии, заникът на слънцето… О, божичко — въздъхна, — да, залезът също е нещо много красиво. Понякога си мисля, господин Денам, че поезията не е толкова онова, което пишем, колкото онова, което чувстваме.

По време на речта на майка си Катарин се беше извърнала на една страна и Ралф имаше усещането, че госпожа Хилбъри говори само на него с намерението да установи нещо, което нарочно скриваше с неясни слова. Странно, но се почувства окуражен и насърчен по-скоро от блясъка в очите й, отколкото от действителните й думи. От разстоянието на своята възраст и пол тя като че ли му махаше, приветстваше го, както кораб, който се скрива зад хоризонта, развявайки флаг, за да поздрави друг, който тепърва поема по същия маршрут. Той сведе глава, не каза нищо, но се почувства някак странно уверен, че тя бе прочела отговора, който я интересуваше, и беше останала доволна. После се отнесе в описание на законите, което се превърна в изобличение на английското правосъдие, което според нея хвърля в затвора клети бедняци, защото не си плащат дълговете.

— Кажете ми, няма ли някога да се отървем от всичко това? — попита, но в този момент Катарин внимателно настоя, че й е време да си ляга.

От стълбата, която бяха изкачили наполовина, Катарин погледна назад и улови погледа на Денам; следеше ги втренчено и напрегнато, по всяка вероятност със същото изражение, с което там, от отсрещния тротоар, бе гледал към прозорците й.