Вирджиния Улф
Нощ и ден (28)

Двайсет и осма глава

Като отглас от музика, въздействието на Катарин и нейното присъствие бавно отшумяваха в стаята, в която Ралф седеше сам. Музиката беше секнала насред екстаза на мелодията. Той се напрегна да долови заглъхващото ехо на акордите й; за миг мелодията го унесе и успокои, но скоро замря и той закрачи из стаята, закопнял да чуе звука й отново, защото съзнаваше, че друг копнеж в живота му няма. Беше си тръгнала, без думичка да каже, и в пътя му отведнъж се отвори бездна, в която цялото му същество се свлече и разпадна; стовари се върху остри камъни и поиска да се погуби. Бедствието имаше силата на реално крушение и разруха. Трепереше, беше пребледнял, чувстваше се отпаднал като след неимоверно физическо усилие. Най-накрая той се отпусна в креслото срещу другото — празното, и механично регистрира с поглед върху часовника как тя се отдалечава все повече и повече от него, че вече си е вкъщи и без съмнение отново с Родни. Но преди да си даде сметка за тези подробности, неутолимата му жажда по нейното присъствие беше разстроила сетивата му, беше ги разбунила и потопила в мъгляви емоции, които бяха заличили всичките му опорни факти, и той се бе оставил на някакво усещане за дистанция дори от материалните форми на стените и прозореца, които го заобикаляха. Изгледите за бъдещето му, сега, когато си даде сметка за страстта, го ужасяваха.

Сватбата щеше да се състои през септември, така му беше казала; значи, имаше цели шест месеца, в които ще го тровят емоционални терзания. Шест месеца мъчение, а след това — тишината на гроба, уединението на безумеца, изгнанието на прокълнатия; в най-добрия случай живот, в който съзнателно и завинаги ще е лишен от най-голямото благо. Един безпристрастен съдия би му казал, че ако иска да се съвземе, може да направи само едно нещо: да потърси убежище в онова мистично състояние, в което живата жена се идентифицира с блясъка, който по принцип хората виждат един в друг, но никога задълго; че тя е нещо, което ще отмине, че желанието по нея ще изчезне, но онова, което, вече отдалечен, той ще продължава да вижда в нея, то ще остане. Тези мисли може би му дадоха известен отдих и тъй като притежаваше ум, който винаги блуждаеше над стихиите на сетивата, той се опита да въведе порядък в смътната и неуловима непоследователност на емоциите си. Притежаваше силен инстинкт за самосъхранение, а и самата Катарин го беше възродила по странен начин, уверявайки го, че семейството му заслужава неговата опора и се нуждае от нея. Тя беше права и заради тях, ако не заради себе си, тази негова очевидно безплодна страст трябваше да бъде прекратена, изкоренена, разобличена като напълно въображаема и безпочвена, както твърдеше и Катарин. Най-добрият начин, по който това можеше да стане, бе не като страни от нея, а като се изправи пред нея и след като е попил всичките й добродетели, убеди разсъдъка си, че те, както сама го увещаваше, не са онези, които той си въобразява. Че тя е практична жена, домакиня, подходяща за съпруга на второкласен поет, че романтична красота може да й припише само някой неинтелигентен по природа ексцентрик. Без съмнение красотата й не би издържала при сравнение. В това поне имаше възможност да се увери. Притежаваше фотоалбум с гръцки статуи; главата на една богиня, макар че торсът не се виждаше, често пъти го караше да се въодушевява както в присъствието на Катарин. Свали го от лавицата и откри снимката. Към нея бе добавил бележка, с която тя го канеше да се срещнат при зоологическата градина. Пазеше и едно цвете, което бе откъснал в градината Кю, за да й даде урок по ботаника. Това бяха неговите реликви. Подреди ги пред себе си и започна да си я представя така ясно, че не беше възможна никаква измама, нито заблуда. След миг я видя пред очите си, слънцето падаше косо върху дрехите й, вървеше по тревистата пътека в Кю, идваше към него. Покани я да седне на пейката. Чу гласа й, тих, но с твърди нотки; говореше разумно на различни теми. Можеше да види недостатъците й и да анализира добродетелите й. Пулсът му притихна, съзнанието му се проясни. Този път тя нямаше да излезе от мислите му. Илюзията за присъствието й ставаше все по-осезаема. Двамата като че ли влизаха в умовете си и излизаха от тях, питаха се, отговаряха си. Общуваха почти пълноценно. Така свързани, той усети как го осеняват и възвишеност, и екстаз, как се изпълва със силата на постигнатото, която никога преди това не бе усещал насаме. Още веднъж и най-съзнателно си преповтори всички нейни недостатъци на характера и външността; бяха му добре известни, но те се сливаха в безупречен съюз, роден от тяхната съгласуваност. Двамата изследваха живота до най-крайните му предели. Колко дълбок беше той, погледнат от високо! Колко величествен! Как и най-простите неща го трогваха до сълзи! Забрави за неизбежните ограничения, забрави за отсъствието й, сметна, че няма никакво значение дали тя ще се омъжи за друг, или за него; нищо нямаше значение, само това, че тя съществува и че той може да я обича. Някои от словата в тези отвлечени разсъждения механично произнесе на глас; сред тях се случи и едно „влюбен съм в теб“. За пръв път използваше думата „влюбен“, за да опише чувствата си; лудост, романтика, халюцинации — преди така ги назоваваше, но след като неволно, и това беше очевидно, попадна на „влюбен“, започна да я повтаря отново и отново с усещането за откровение.

„Да, аз съм влюбен в теб!“ — възкликна поразен. Облегна се на перваза на прозореца и погледна към града, както беше направила и тя. Сега като по чудо всичко изпъкваше ясно и изглеждаше различно. Чувствата му се оправдаха и нямаха нужда от още обяснения. Но трябваше да ги сподели с някого, защото откритието му беше толкова важно, че засягаше и други хора. Затвори албума с гръцки фотографии, скри всичките си реликви, изтича на долния етаж, грабна си палтото и излезе.

Лампите навън светеха, но улиците бяха достатъчно тъмни и празни, за да може безпрепятствено да крачи бързо и да си говори на глас. Нямаше колебание накъде е тръгнал. Отиваше при Мери Дачет. Желанието да сподели чувствата си с човек, който ще го разбере, беше така непреодолимо, че изобщо не го постави под съмнение. Скоро се озова на нейната улица. Изтича нагоре по стълбата, която водеше към апартамента й, изкачваше стъпалата по две наведнъж, без изобщо да му мине през ума, че тя може да не си е вкъщи. Натисна звънеца с усещането, че ще й съобщи нещо прекрасно, нещо независимо от него, което обаче му дава власт и сила над другите хора. След миг Мери се появи на вратата. Той мълчеше, в полумрака лицето му изглеждаше съвсем пребледняло. Влезе след нея в апартамента.

— Познавате ли се? — попита тя за негова най-голяма изненада, тъй като беше разчитал да я свари сама. Млад мъж се надигна и каза, че Ралф му е познат отнякъде.

— Тъкмо преглеждахме едни документи — каза Мери. — Налага се господин Баснет да ми помага, защото все още не съм много наясно със задълженията си. Става дума за новото общество — обясни му тя. — Аз съм секретарката. Вече не съм на Ръсъл Скуеър.

Гласът, с който му даде тази информация, беше толкова сдържан, че чак прозвуча грубо.

— Какви са целите ви? — попита Ралф. Не гледаше нито към Мери, нито към господин Баснет.

Господин Баснет реши, че рядко е виждал по-противен и страшен човек от този приятел на Мери, този господин Денам, с бледо лице и саркастично изражение, който веднага поиска, сякаш имаше право на това, да му изложат предложенията си, за да вземе да ги критикува още преди да ги е изслушал докрай. Въпреки това описа проекта колкото е възможно по-ясно, защото много му се искаше господин Денам да го одобри.

— Разбирам — започна Ралф, след като другият свърши. — Знаеш ли, Мери — внезапно се обърна към нея. — Май съм настинал. Имаш ли хинин? — Погледът му я уплаши, издаваше, вероятно без сам да го съзнава, нещо дълбоко, необуздано и страстно. Тя веднага излезе от стаята. Само от присъствието му сърцето й се бе разтупкало; биеше до пръсване, но с болка, трепет и страх. Заслуша се за миг в гласовете от съседната стая.

— Разбира се, аз съм съгласен с вас — чу Ралф да се обръща към господин Баснет с особен тон. — Но има и друго, което може да се направи. Например познавате ли Джъдсън? Трябва непременно да го привлечете.

Мери се върна с хинина.

— А какъв е адресът на този Джъдсън? — попита господин Баснет и измъкна тефтера си, готов да го запише.

В продължение на близо двайсетина минути записваше имена, адреси и съвети, които Ралф му диктуваше. След като млъкна, господин Баснет усети, че присъствието му е нежелано, и като благодари на Ралф за помощта му и с усещането, че все още е твърде млад и неопитен в сравнение с него, каза „довиждане“.

— Мери — обади се Ралф, щом господин Баснет затвори вратата след себе си и двамата останаха сами. — Мери — повтори. Но познатата му отпреди спънка да говори свободно пред нея го спря. Желанието му да обяви любовта си към Катарин бе все още силно, но бе усетил още щом зърна Мери, че не е в състояние да го сподели с нея. Това негово усещане се усили, докато говореше с господин Баснет. Въпреки това през цялото време си мислеше за Катарин и не можеше да се нарадва на любовта си. Изрече името на Мери с дрезгав глас.

— Какво има, Ралф? — попита тя, стресната от гласа му.

Гледаше го с тревога и по смръщеното й изражение си личеше, че се мъчи да го разбере, но не успява. Той почувства, че тя се опитва да проумее смисъла на посещението му, ала се подразни, като се сети как винаги я е намирал за бавна, педантична и недодялана. Той също се беше държал зле с нея, поради което раздразнението му се изостри още повече. Без да дочака отговора му, тя се надигна, сякаш изобщо не се интересуваше от него, и започна да подрежда листовете, които господин Баснет беше оставил на масата. Тихо си тананикаше някаква мелодийка и продължи да разтребва наоколо, сякаш нямаше друга грижа.

— Ще останеш ли за вечеря? — попита го небрежно, след като отново седна на мястото си.

— Не — отговори Ралф.

Тя не настоя. Седяха един до друг, без да разговарят. Мери протегна ръка, взе кошничката си с ръкоделие и вдяна конец в иглата.

— Много умен младеж — подхвърли Ралф по адрес на господин Баснет.

— Радвам се, че мислиш така. Това е изключително интересна работа и предвид всичко останало, мисля, че се справяме много добре. Но съм съгласна с теб; трябва да опитаме да бъдем по-отстъпчиви. Защото засега сме абсурдно непреклонни. Трудно ни е да видим, че понякога има смисъл и в това, което твърдят опонентите ни, въпреки че си остават опоненти. Със сигурност Хорас Баснет е прекалено безкомпромисен. Не бива да забравям да изчета писмото му, преди да го прати на този Джъдсън. Ти, предполагам, си твърде зает, за да влезеш в нашия комитет? — Говореше с възможно най-равнодушния си глас.

— Може би няма да съм в града — отговори Ралф по същия бездушен начин.

— Разбира се, изпълнителното ни бюро се събира всяка седмица — продължи тя, — но някои от членовете ни идват най-много веднъж в месеца. Най-непоправими са членовете на Парламента; смятам, че решението да ги поканим беше грешка.

Продължи да шие мълчаливо.

— Не си си взел хинина — подхвърли, след като вдигна поглед и видя хапчетата върху рамката на камината.

— Не ми трябват — отсече Ралф.

— Е, ти си знаеш най-добре — отвърна му спокойно.

— Мери, аз съм за убиване! — възкликна той. — Идвам тук да ти губя времето и на всичкото отгоре се държа отвратително.

— С настинка човек винаги се чувства зле — отговори тя.

— Нямам настинка. Излъгах те. Нищо ми няма. Сигурно съм луд. Трябваше от благоприличие да стоя настрана. Но исках да те видя… исках да ти кажа, Мери… че съм влюбен. — Изговори думата, но още изричайки я, сякаш я ограби от съдържание.

— Влюбен, така ли? — попита тихо. — Радвам се, Ралф.

— Предполагам, че съм влюбен. Както и да е, не съм на себе си. Не мога да мисля, не мога да работя, пет пари не давам за каквото и да било на този свят. Божичко, Мери! Съсипан съм! В един момент съм щастлив, в следващия — нещастен. Мразя я половин час, после съм готов да умра, само и само да бъда с нея десет минути; през цялото време не знам какво чувствам, нито защо го чувствам; това е лудост и в същото време нещо съвършено логично. Звучи ли ти смислено? Можеш ли да разбереш какво става? Знам, че говоря несвързано, не ме слушай, Мери. Продължи да си гледаш работата.

Той стана и както обикновено, закрачи из стаята. Знаеше, че току-що казаното от него няма почти нищо общо с онова, което чувстваше, тъй като присъствието на Мери му действаше като силен магнит, който изтръгва от него изрази, но не онези, с които си говореше сам, нито онези, с които изразяваше най-дълбоките си чувства. Изпитваше известно презрение към себе си заради собствените си думи, но някак не успя да сдържи езика си.

— Седни, моля те — покани го Мери. — Караш ме да се чувствам толкова… — каза го с нетипично за нея раздразнение и Ралф, който забеляза това, веднага се подчини и седна.

— Още не си ми казал името й, или… предпочиташ да го премълчиш?

— Името ли? Катарин Хилбъри.

— Но тя е сгодена…

— За Родни. Ще се женят през септември.

— Разбирам — отвърна Мери.

Но всъщност спокойното му поведение сега, когато побърза да седне, й внуши присъствието на нещо, което усещаше, че е толкова силно у него, толкова мистериозно и толкова непредвидимо, че тя дори не се опита да го прекрати с дума или с умело формулиран въпрос. Гледаше Ралф с празен поглед, с нещо като благоговение, с леко разтворени устни и повдигнати вежди. Той очевидно не усещаше погледа й. След това, сякаш повече не издържаше, тя се отпусна назад в креслото и притвори очи. Разстоянието помежду им дълбоко я наскърбяваше; в ума й нахлуха много случки, изкушаваха я да го атакува с въпроси, да го принуди да й сподели всичко и отново да изпита радост от близостта му. Но тя отхвърли всякакъв подобен подтик, защото не можеше да говори, без да наруши настанилата се помежду им студенина, която ги отдалечаваше един от друг, и сега той й изглеждаше горд и дистанциран, като човек, когото вече не познава така добре.

— Има ли нещо, което мога да направя за теб? — попита го накрая тихо и някак вежливо.

— Можеш да се срещнеш с нея… не, не искам това; не бива да се тревожиш за мен, Мери. — И неговият глас беше тих.

— Боя се, че трети човек не би могъл да помогне с нищо — добави тя.

— Така е — Ралф поклати глава. — Днес Катарин спомена колко сме самотни. — Мери забеляза усилието, с което изговори името й, и реши, че сега се мъчи да компенсира това, че в миналото дълго го беше крил и премълчавал. Във всеки случай даваше си сметка, че не изпитва гняв срещу него, а по-скоро дълбоко съжаление — като към човек, осъден да страда, както бе страдала и тя. Но що се отнася до Катарин, нещата стояха другояче; към Катарин тя беше изпълнена с негодувание.

— Поне имаме работата си — каза тя някак агресивно.

Ралф реагира мигновено.

— Сега ли искаш да работиш? — попита я.

— Не, не. Днес е неделя — отговори тя. — Мислех си за Катарин. Тя не разбира какво е да имаш работа. Никога не й се е налагало. Не знае какво представлява работата. Самата аз открих това едва напоследък. Но тя е нещото, което те спасява, в това съм убедена.

— Има обаче и други неща, нали? — поколеба се той.

— Да, но на нищо друго не можеш да разчиташ — отвърна му тя. — В края на краищата други хора… — млъкна, но с усилие на волята продължи. — Къде бих била аз сега, ако не трябваше да ходя в офиса всеки ден? Хиляди хора ще ти кажат същото… хиляди жени. Повярвай ми, Ралф, работата е единственото нещо, което ме спасява.

Той стисна устни, сякаш думите заваляха по него като удари; гледаше я, беше решен безмълвно да понесе всичко, което ще му каже. Беше си го заслужил и трябваше да го изтърпи, за да почувства поне известно облекчение. Но тя млъкна, стана, сякаш да отиде да вземе нещо от съседната стая. Преди да стигне вратата обаче, се обърна с лице към него — спокойна, но предизвикателна и страшна в своето хладнокръвие.

— При мен всичко се нареди чудесно — каза. — И при теб ще стане така. Сигурна съм. Защото в края на краищата Катарин го заслужава.

— Мери!… — извика той. Но главата й беше извърната и той не можа да каже каквото иска. — Мери, ти си чудесна! — заключи.

Тя се обърна към него и му подаде ръката си. Беше страдала, беше отстъпила, беше видяла как бъдещето й, пълно с безброй възможности, се срива в безкрайна пустота, но въпреки това, неизвестно как, го бе преодоляла, без да може дори последствията да предвиди; в крайна сметка беше победила. За пръв път, докато Ралф още я гледаше, а тя му се усмихваше гордо и сияйно, успя да се увери, че е победила. Остави го да й целуне ръката.

Улиците бяха доста празни в тази неделна вечер и сякаш не толкова неделята с типичните за нея домашни развлечения бяха задържали хората вкъщи, колкото това бе направил силният вятър. Ралф Денам си даваше сметка за този вихър из улиците, който бушуваше в унисон със собствените му усещания. Поривите, които връхлитаха откъм Странд, бяха прочистили голям къс от небето, където звездите блестяха и за кратко се видя дори препускащата сребриста луна, яхнала облаците, сякаш са вълни, които се надигат край нея и понякога над нея. Заливаха я, но тя пак изплуваше; разбиваха се над нея и я затуляха, но тя пак се показваше, несломима. Навред сред природата се виждаха поразиите на зимата: изгнили листа, повехнала орлова папрат, изсъхнала и безцветна трева, но нямаше прекършена пъпка, не бяха пострадали и новите, току-що показали се над земята стъбълца и може би още утре тънка като конец пролука ще се разтвори в тях, за да се покаже син цветец или жълт. Стихията вилнееше главно в настроението на Денам и всички тези звезди и цветчета бяха само мъждукащи светлинки сред талазите, които стремглаво се застигат един друг. Не беше успял да поговори с Мери, макар че за момент се бе почувствал изкушен от чудесната възможност двамата да се разберат. Но желанието да сподели нещо толкова важно за него го беше обсебило напълно; той все още копнееше да връчи този подарък на друго човешко същество; търсеше компанията на хора. Повече инстинктивно, отколкото по силата на съзнателен избор пое в посока, която водеше към апартамента на Родни. Почука силно на вратата му, но не получи отговор. Натисна звънеца. Изчака известно време, преди да се примири с факта, че Родни го няма. Когато бе вече безсмислено да си въобразява, че шумът от течението в старата къща е звук от някого, който се надига от креслото си, отново изтича надолу, сякаш току-що беше осъзнал, че целта му е друга. Тръгна към Челси.

Но физическата умора, тъй като не беше обядвал, а само обикалял с бърза крачка къде ли не, го принуди да седне за малко на пейка покрай Ембанкмънт. Един от редовните обитатели на тези пейки, възрастен мъж, пиян, по всяка вероятност без работа и подслон, приближи, помоли за кибрит и седна до него. Ветровита нощ, подхвърли той, а и времената са тежки, последва дълъг разказ за лош късмет и застигнали го неправди, от ония, които толкова често се чуват, че човекът сякаш го повтаряше по-скоро на себе си, или може би вечното пренебрежение на публиката отдавна бе обезсмислило опитите му да привлече вниманието й. Когато започна да разказва, Ралф изпита силно желание сам да го заговори, да го разпита, да го накара да разбере. Дори в един момент го прекъсна, но се оказа безполезно. Вятърът пое прастарата история за провал, за несгоди и незаслужени беди, несвързаните срички се разлетяха покрай ушите на Ралф ту гръмогласни, ту едва доловими, сякаш на моменти спомените на мъжа за сполетелите го злини възкръсваха, после пак угасваха, докато най-накрая заглъхваха в примиренческо мърморене, което беше и последната фаза на неизменното отчаяние. Нещастният глас трогна Ралф, но също така го и ядоса. А когато старецът отказа да слуша и продължи да мънка под носа си, в ума му изплува странен образ на фар, обсаден от летящите тела на изгубили се птици, които вятърът блъскаше до смърт срещу прозорците му. Имаше необикновеното усещане, че е едновременно и фар, и птица; че е непоклатим и блестящ и в същото време, че бурята го всмуква и върти заедно с всички други неща и го блъска в стъклата, докато изпадне в безсъзнание. Стана, остави лептата си от една сребърна монета и продължи напред срещу вятъра. Картината на фара и гъмжащата от птици буря не му излизаше от главата и изцяло измести други, по-ясни мисли, докато минаваше покрай Парламента и надолу по Гроувнър Роуд, откъм реката. В състоянието му на физическо изтощение подробностите от просторната гледка се сляха в прелитащия мрак и само примигващите светлини на уличните лампи и на частните домове се явяваха като нейни външни белези, но въпреки това през цялото време той не изгуби усещането си, че върви право към къщата на Катарин. Беше си наумил, че там нещо ще се случи, и докато вървеше, мислите му все повече и повече се изпълваха със задоволство и с трепета на очакването. На определен радиус от дома й вече усещаше присъствието й по околните улици. Всяка къща имаше своя облик, добре познат на Ралф, само заради подчертаната индивидуалност на къщата, в която живееше тя. В продължение на няколко ярда, преди да стигне външната врата на семейство Хилбъри, той вече крачеше като в сладостен транс, но когато я стигна и бутна портата на малката градинка, се поколеба. Не знаеше какво да прави. Но и нямаше за какво да бърза, тъй като и във фасадата на къщата се криеха удоволствия, които за момента му бяха достатъчни. Прекоси улицата, облегна се на балюстрадата на Ембанкмънт и се загледа в къщата.

И трите високи продълговати прозореца на гостната светеха. Във въображението на Ралф пространството отвъд тях изглеждаше като център на носещата се тъма на света; оправдание за заобикалящите ги отвред объркване и суматоха; нетрепкаща светлина, чиито лъчи, подобно на фара, обхождаха с блуждаещо спокойствие неразчертаната безпътица. В това малко светилище бяха събрани неколцина различни люде, но тяхната идентичност се бе разтворила в общата прослава на нещо, което вероятно можеше да се нарече цивилизация, тоест цялата скука, сигурност и всичко онова, което се издигаше над всеобщото вълнение и държеше на собственото си разбиране за нещата, беше съсредоточено в гостната на семейство Хилбъри. Целта беше благородна, но засега толкова над неговото полезрение, че по-скоро излъчваше строгост — светлина, която сияеше навън, но някак отчуждено и надменно. После започна мислено да различава отделните личности вътре, като засега съвсем съзнателно избягваше фигурата на Катарин. Мислите му се завъртяха около госпожа Хилбъри и Касандра; после се насочиха към Родни и господин Хилбъри. Съвсем физически ги зърна, окъпани в спокойната, постоянна жълта светлина, която изпълваше високите продълговати прозорци; бяха красиви в своите движения, а в речта си — сдържани и пестеливи, защото се разбираха с малко думи. Най-накрая, след тази полусъзнателно направена подборка и подредба, той си позволи да доближи и образа на самата Катарин, след което картината изведнъж се изпълни с вълнение. Не че я виждаше от плът и кръв, по-скоро я съзерцаваше като силует от светлина или дори като самата светлина; самият той се почувства принизен и поради изтощението си — като една от онези изгубени птици, които като омагьосани се блъскаха в светлината на фара, привлечени от великолепието на блясъка му.

Тези мисли го накараха да тръгне да снове напред-назад по тротоара пред външната врата на семейство Хилбъри. Не се опитваше да прави планове за бъдещето. Нещо от неизвестно естество щеше да реши съдбата както през следващата година, така и през следващия час. От време на време в своето бдение поглеждаше към светлината във високите прозорци или към онзи лъч, който позлатяваше няколко листа и няколко стръкчета трева в малката градина. Светлината остана дълго време непроменена. Тъкмо беше стигнал до предела на своя уличен обход, когато, обръщайки се, видя, че външната врата се отваря, от което видът на къщата се промени изцяло. Черен силует пое по пътечката отпред и спря пред портата. Денам веднага разпозна Родни. Без да се колебае, приятелски настроен към всеки, който излиза от осветената стая, той се отправи към него и го спря. Насред поредния порив на извилия се вятър Родни се сепна и за миг се опита да продължи напред, измънквайки нещо, сякаш подозираше, че ще му просят пари.

— Ти! Денам, какво правиш тук? — извика, след като го позна.

Ралф смотолеви нещо, че пътят му към къщи минавал оттук. Тръгнаха заедно, въпреки че Родни нарочно крачеше бързо, за да му покаже, че не умира за компанията му.

Беше много нещастен. Същия следобед Касандра го беше отблъснала; беше се опитал да й обясни трудностите на ситуацията и да й подскаже същността на чувствата си към нея, без да казва нищо конкретно и нищо, с което би могъл да я обиди. Но си беше изгубил ума; подтикван от насмешките на Катарин, беше казал твърде много и Касандра в своята гордост и строгост беше отказала да го слуша, след което го бе заплашила, че ако продължава, веднага ще се върне у дома. Вълнението му след вечерта, прекарана между двете жени, беше стигнало своя предел. Освен това не можеше да не подозира, че Ралф се мотае край къщата на Хилбъри в този час по някаква причина, свързана с Катарин. Вероятно между тях съществува споразумение — не че това имаше значение за него. Беше напълно убеден, че никога не е обичал друга, освен Касандра, затова и бъдещето на Катарин не го засягаше. На глас обаче подхвърли само, че е много уморен и иска да вземе такси. Но тъй като в неделя вечер, и то по Ембанкмънт таксита трудно се намират, Родни се видя принуден да повърви известно време в компанията на Денам, който продължаваше да мълчи. Раздразнението на Родни се бе уталожило и той възприе това мълчание като проява на мъжественост, която високо ценеше, а в този момент имаше и причина за това. След мистериозността, трудностите и несигурността при общуването с противоположния пол разговорът с един събрат би трябвало да има успокоително и облагородяващо влияние върху него, тъй като между мъже откровеното говорене е възможно и увъртанията са безпредметни. Родни също имаше нужда от душеприказчик, защото Катарин, въпреки обещанията си за помощ, го беше предала в сублимния момент, излизайки с Денам; по всяка вероятност тормозеше Денам също както и него. Колко сериозен и улегнал му се струваше той, говореше малко, стъпваше уверено, особено на фона на Родни и собствените му терзания и нерешителност. Замисли се, искаше да намери начин да му разкаже за отношенията си с Катарин и Касандра, но без това да го злепостави. Тогава му хрумна, че е възможно Катарин самичка да му е споделила нещо; двамата имаха доста общо помежду си и нищо чудно да са го обсъждали в днешния следобед. Желанието му да узнае какво са си говорили изведнъж надделя. Спомни си Катарин и как се смееше, преди да тръгне да се разхожда с Денам.

— Дълго ли останахте, след като ние си тръгнахме? — попита го ненадейно.

— Не. Отидохме у дома.

Това като че ли потвърди подозрението на Родни, че са го обсъждали. За миг се умълча, разсъждавайки над неприятната мисъл.

— Денам, жените са непонятни същества! — възкликна той.

— Аха — измънка Денам, който като че ли бе обзет от пълно разбиране не само за жените, но и за цялата Вселена. Родни му беше съвсем ясен, като отворена книга. Знаеше, че е нещастен, и го съжаляваше, изпитваше желание да му помогне.

— Още не си се доизказал, и те кипват. Или пък съвсем безпричинно прихват да се смеят. Според мен никакво образование не може…

Останалата част от изречението се изгуби във вятъра, срещу който вървяха с усилие, но Денам разбра, че той намеква за смеха на Катарин и че споменът за него продължава да го измъчва. В сравнение с Родни Денам се чувстваше доста по-самоуверен; Родни му се стори като една от онези изгубени птици, които се блъскаха до припадък в стъклата на фара, едно от летящите тела, изпълнили въздуха. Докато те с Катарин бяха заедно, нависоко, великолепни и грейнали в двойно сияние. Изпитваше съжаление към нещастника до себе си, както и желание да го защити, защото беше безпомощен без познанието, което бе проправило за него верния път. Бяха свързани, както са свързани авантюристите, въпреки че единият стига целта, а другият загива по пътя.

— Не може да се присмиваш на човек, на когото държиш.

Това изречение, очевидно предназначено единствено за него, стигна до слуха на Денам, въпреки че вятърът понечи да го заглуши и да отлети заедно с него. Родни ли беше изрекъл тези думи?

— Ти я обичаш. — Това неговият собствен глас ли беше, който като че ли проехтя във въздуха на няколко ярда пред него?

— Толкова мъки съм изстрадал, Денам, толкова мъки!

— Да, да, знам.

— Присмиваше ми се.

— На мен никога.

Вятърът продуха интервал между думите — отвя ги толкова надалеч, че изглеждаха неизговорени.

— Как само я обичах!

Това вече със сигурност беше изговорено от мъжа до Денам. Гласът носеше в себе си всички характеристики на Родни и събуди необикновено живия му образ. Денам можеше да го види на фона на пустите сгради и кули на хоризонта. Изпълнен с достойнство, екзалтиран и трагичен, както вероятно изглежда, докато стои сам в апартамента си и мисли за Катарин.

— Самият аз съм влюбен в Катарин. Затова съм тук тази вечер.

Ралф произнесе думите ясно и хладнокръвно, сякаш изповедта на Родни се нуждаеше от това негово изказване.

Родни възкликна нещо неразбираемо.

— О, винаги съм го знаел! — извика. — От самото начало. Ти ще се ожениш за нея!

В този вик се долови и нотка на отчаяние. Но вятърът отново пресече думите им. Не си казаха нищо повече. Най-накрая едновременно спряха под една улична лампа.

— Божичко, Денам, какви глупаци сме ние двамата! — обади се Родни.

Погледнаха се някак особено в светлината на лампата. Глупаци! Сякаш споделяха бездънните дълбини на собствената си глупост. За миг под лампата сякаш осъзнаха някакво свое общо познание, което премахваше възможността за съперничество помежду им и ги караше да изпитват повече съчувствие един към друг, отколкото към когото и да било на света. Двамата заедно си кимнаха лекичко, сякаш в потвърждение на общото им мнение, и се разделиха мълчаливо.