Вирджиния Улф
Нощ и ден (23)

Двайсет и трета глава

Когато Ралф Денам влезе в стаята и видя Катарин, седнала с гръб към него, долови осезаема промяна в атмосферата, с каквато се сблъсква пътник сред природата, особено след залез-слънце, когато без предупреждение попадне от влажен хлад на запаси от неизчерпана топлина, сред която още се усеща сладостта на сеното и бобените ниви, сякаш слънцето продължава да грее въпреки изплувалата луна. Поколеба се, потрепери и с тежки стъпки стигна до прозореца, после свали палтото си. Подпря бастуна си внимателно, за да го закрепи между диплите на завесата. Потънал в собствените си усещания и приготовления, не му остана време да забележи чувствата, обзели другите двама. Такива симптоми на възбуда (като светнали очи и пребледнели лица) му се струваха съвсем удачни за актьори в голямата драма, наречена ежедневието на Катарин Хилбъри. Красотата и страстта са смисълът на живота й, така си каза.

Тя се направи, че не забелязва присъствието му, поне преди да й се наложи да демонстрира хладно спокойствие, нещо, което изобщо не чувстваше. Уилям обаче беше по-неспокоен от нея и първата порция от помощта, която му бе обещала, пристигна под формата на очевидни тривиалности относно възрастта на сградата и името на архитекта, което му даде възможност да се извини и да потърси чертежите в едно чекмедже, след което ги разтвори върху масата пред тримата.

Кой от тримата се загледа в тях най-внимателно, е трудно да се прецени, сигурно е само, че за момента нито един не намери какво да каже. Годините на обучение в домашния салон за гости обаче най-накрая помогнаха на Катарин и тя подхвърли нещо съвсем на място, като в същото време усети, че ръката й трепери, и побърза да я скрие под масата. Уилям въодушевено се съгласи с нея, Денам го подкрепи с доста писклив глас, след което избутаха чертежите встрани и придърпаха креслата си по-близо до камината.

— От всички места в Лондон най-много бих искал да живея тук — започна Денам.

„Аз пък изобщо нямам избор“ — помисли си Катарин, но на глас се съгласи с него.

— Без съмнение тук можеш да си намериш квартира, стига да искаш — отвърна му Родни.

— Не, напускам Лондон завинаги… Наех онази малка къща, за която ви разказвах. — Това съобщение не предизвика почти никаква реакция у двамата му събеседници.

— Така ли?… Колко жалко… Трябва да ми оставиш адреса си. Но сигурно няма да прекъснеш всичките си връзки тук…

— Предполагам, че и на вас двамата също ви предстои преместване — подхвърли Денам.

Уилям показа толкова ясни признаци на объркване, че Катарин побърза да се стегне и попита:

— Къде се намира тази къща?

За да й отговори, Денам се обърна към нея и я изгледа. Когато погледите им се срещнаха, тя като че ли за пръв път осъзна, че това е Ралф Денам, и си спомни, без да се сеща за каквито и да било подробности, че беше разговаряла с него съвсем наскоро и бе останала с доста неприятно впечатление. Какво беше казала Мери, също не си спомняше, но усещаше, че в ума й са се натрупали много свързани с него неща, които не бе имала време да обмисли — факти, които бяха останали от другата страна на бездната. Вълнението й блещукаше и осветяваше миналото с най-странни отражения. Трябваше обаче да се справи с настоящето, а останалото да премисли на спокойствие. Реши, че внимателно ще следи какво говори Ралф. Той казваше, че е наел малка къща в Норфък, а тя му отвърна, че познава или май че не познава този район. След миг обаче насочи вниманието си към Родни и тогава я обзе необикновено, дори безпрецедентно усещане за връзка помежду им, за това, че споделят едни и същи мисли. Ако Ралф го нямаше, веднага би се поддала на желанието си да хване ръката на Уилям и да положи главата му върху своето рамо, защото в момента точно това й се искаше повече от всичко друго, освен, разбира се, да остане сама — да, всъщност точно за това копнееше най-много. Беше отегчена до смърт от тези разговори; потрепери при мисълта да разкрие чувствата си. Беше забравила да отговори навреме и в момента Уилям се изявяваше.

— Но с какво ще се занимаваш в провинцията? — попита тя напосоки, вмъкна се в разговора, който беше чула само наполовина, по такъв начин, че и Родни, и Денам я изгледаха леко учудени.

Тя обаче направо обсеби разговора и дойде ред на Уилям да помълчи. Той веднага се отплесна нанякъде и само от време на време се намесваше с по едно „да, да“. Минутите минаваха и присъствието на Ралф ставаше все по-непоносимо за него, тъй като имаше толкова много неща, които трябваше да каже на Катарин, а в момента как да й сподели ужасните си съмнения и натрупалите се без отговор въпроси, за които само тя можеше да му помогне? Ако не остане насаме с нея, няма да може да заспи цяла нощ, нито да знае какво е казал в момент на лудост, която не беше съвсем лудост, или може би беше? Кимна, пак повтори нервно „да, да“, погледна към Катарин и си помисли, че е много красива; нямаше друг човек на света, от когото да се е възхищавал повече. Лицето й беше озарено от емоция и тя му придаваше изражение, каквото никога не беше виждал. И тогава, докато още мислеше какво да направи, за да поговори с нея насаме, тя се изправи и той се сепна, защото разчиташе, че ще остане, след като Денам си тръгне. Значи, нямаше друг шанс да я види на четири очи, освен ако я изпрати до долу и повърви с нея по улицата. Докато се двоумеше обаче, притеснен от неспособността си да изрази и най-простата мисъл с думи, след като всичките му мисли се бяха разлетели наоколо и до една бяха твърде силни, за да бъдат изречени на глас, той онемя от това, което най-малко очакваше. Денам се надигна от стола си, погледна Катарин и каза:

— И аз ще тръгвам. Да излезем заедно?

И още преди Уилям да успее да го задържи — а дали пък не трябваше да задържи Катарин?, — той вече си беше взел шапката и бастуна и държеше вратата отворена, за да даде път на Катарин. Най-многото, което Уилям успя да направи, бе да застане на стълбищната площадка и да им каже „лека нощ“. Нямаше как да им предложи да тръгне с тях. Не можеше да помоли Катарин да остане. Загледа се подир нея, докато слизаше по стълбата бавно-бавно, тъй като беше тъмно; последно погледът му се спря на главите на Денам и Катарин, сведени една към друга, на фона на прозореца, когато ненадейно го прониза болката на силна ревност и ако не се беше сетил, че е по чехли, сигурно щеше да изтича подире им или най-малкото да изкрещи. Но при това положение не успя да мръдне от мястото си. При завоя на стълбата Катарин се обърна назад, надявайки се с този последен поглед да подпечата договора им за добро приятелство. Вместо да отвърне на мълчаливия й поздрав, Уилям й се ухили и я изгледа хладно или може би ядно.

За миг тя се закова намясто, после бавно се спусна и излезе на двора. Погледна надясно, наляво и веднъж към небето. Усещаше Денам единствено като пречка, която блокира мислите й. Прецени разстоянието, което трябваше да изминат, преди да остане сама. Стигнаха Странд, но и там таксита не се виждаха и Денам наруши мълчанието:

— Май няма таксита. Да повървим малко пеш?

— Добре — съгласи се тя, без да му обръща внимание.

Забелязал нейната умисленост или пък сам потънал в мисли, Ралф не каза нищо повече, затова продължиха още известно време по Странд в пълно мълчание. Това, че Ралф се мъчеше да подреди мислите си така, че само една да излезе на преден план, и че беше решен, проговори ли, да каже нещо смислено, го караше да отлага момента, докато намери най-точните думи и дори най-точното място да ги изрече. По Странд беше шумно, движението — натоварено. Освен това имаше голям риск да се появи свободно такси. Без никакво обяснение той зави наляво по една от страничните улички, които водеха към реката. За нищо на света не биваше да се разделят, преди да се случи едно изключително важно нещо. Знаеше много добре какво точно иска да сподели и беше подредил и смисъла, и съдържанието по важност. Сега обаче, когато бе останал насаме с нея и можеше да й каже всичко, откри не само че пред него стои почти непреодолимо препятствие, но си даде сметка, че й е ядосан, задето поначало го притеснява и поставя на пътя му всевъзможни капани и фантоми, което не е никак трудно за персона с нейните преимущества. Беше решен да я притисне с въпроси така, както би притиснал и себе си, за да може веднъж завинаги и двамата да признаят нейното превъзходство или да го отхвърлят. Но колкото по-дълго време вървяха сами, толкова повече се разстройваше той от усещането за нейното реално присъствие. Полата й току се издуваше; перата на шапката й се развяваха, на моменти се озоваваше на стъпка или две пред него или пък се налагаше да я изчака, докато го настигне.

Мълчанието се проточи и най-накрая привлече вниманието й към него. Първо се беше ядосала, че няма таксита, за да се освободи от компанията му, после обаче смътно си спомни нещо неприятно, което Мери й беше казала за него; не се сети точно какво, но споменът заедно с йезуитските му номера — защо крачеше толкова бързо по тази странична уличка? — я накараха да осъзнае ясно, че върви редом с човек, който излъчва голяма, но неприятна сила. Спря, огледа се за такси и зърна едно в далечината. Това го накара да избърза с намерението си.

— Имаш ли нещо против да повървим още малко? — попита я. — Искам да ти кажа нещо.

— Добре — отговори му тя, предполагайки, че молбата му ще има нещо общо с Мери Дачет.

— По-тихо е край реката — продължи той и веднага прекоси оттатък. — Искам да те помоля само за едно — започна и спря; тогава тя успя да види главата му като изрязана на фона на небето — извивката на хлътналата му буза и големия, внушаващ сила нос. Докато стоеше на едно място, думите, съвършено различни от онези, които възнамеряваше да изрече, сами излязоха от устата му: — Откакто те видях за пръв път, за мен ти си самото съвършенство. Мечтая за теб, не мога да мисля за нищо друго, освен за теб; за мен ти си единствената реалност в този свят.

Думите му и странно напрегнатият глас, с който ги изрече, прозвучаха така, сякаш се обръщаше към друг човек, някъде надалеч, а не към жената до него.

— А сега положението е станало толкова критично, че ако не говоря с теб открито, ще полудея. Мисля, че си най-красивото, най-истинското нещо на света — продължи, изпаднал в екстаз и убеден, че вече няма нужда да подбира думите си с педантична точност, защото онова, което искаше да каже, изведнъж го осени с пределна яснота. — Виждам те навсякъде — в звездите, в реката, за мен ти си всичко, което съществува; действителността на всичко. Животът, казвам ти, животът е невъзможен без теб. И сега искам…

До момента го беше слушала с усещането, че е изпуснала някаква съществена дума, от която зависи смисълът на останалите. Повече не издържаше на това несвързано говорене, трябваше да го спре. Имаше чувството, че подслушва нещо, предназначено за друг.

— Не разбирам — каза му тя. — Казваш неща, но не ги мислиш сериозно.

— Напълно сериозен съм — отсече той недвусмислено.

Обърна се с лице към нея. И тя се сети за думите, които й бяха убягнали, докато той говореше. „Ралф Денам е влюбен в теб“. Прозвучаха с гласа на Мери Дачет. И гневът й лумна.

— Този следобед се видях с Мери Дачет — каза му тя.

Той помръдна някак изненадано, дори стреснато, но й отвърна на мига:

— И, предполагам, тя ти е казала, че съм я помолил да се омъжи за мен, нали?

— Не! — този път Катарин беше изненаданата.

— Но аз точно това направих. В деня, в който те видях в Линкълн — продължи той. — Възнамерявах да й поискам ръката, но тогава погледнах през прозореца и видях теб. След което вече не исках за никого да се женя. Въпреки това го направих, но тя разбра, че лъжа, и ми отказа. Тогава си помислих и продължавам да си мисля, че тя не е безразлична към мен. Държах се непростимо. Не се оправдавам.

— Не — каза Катарин, — надявам се, че не. Лично аз не се сещам за никакво оправдание. Ако постъпката е лоша, остава си такава и толкоз. — Каза го разпалено, сякаш думите й бяха насочени повече срещу нея, отколкото срещу него. — Струва ми се — продължи все така възбудено, — че честността е нещо задължително за хората. Няма извинение за подобно държание. — Пред очите й съвсем ясно изплува изражението върху лицето на Мери Дачет.

След кратка пауза той се обади:

— Не ти казвам, че съм влюбен в теб. Аз не съм влюбен в теб.

— Не съм си и помислила — отвърна му тя, осъзнавайки, че има някакво объркване.

— Не съм казал нито една дума, която не мисля — додаде той.

— Кажи ми тогава, какво по-точно мислиш? — попита го.

Сякаш подчинявайки се на общ инстинкт, двамата спряха, наведоха се лекичко над балюстрадата покрай реката и се загледаха в течението на водата.

— Казваш, че трябва да сме честни — започна Ралф. — Много добре. Ще се опитам да ти кажа фактите, но те предупреждавам, че сигурно ще ме вземеш за луд. Въпреки всичко факт е, че след като те видях за пръв път преди четири или пет месеца, аз по един съвършено абсурден начин те превърнах в мой идеал. Направо ме е срам да ти призная докъде бях стигнал. Ти стана най-важното нещо в живота ми. — Замълча. — Без да знам нищо за теб, освен че си красива и така нататък, започнах да вярвам, че между нас съществува някаква връзка; че заедно преследваме едни и същи цели, че сме в състояние да видим нещо… Тоест стана ми навик да си те представям; винаги си мисля какво би казала или направила; вървя по улиците и си говоря с теб; сънувам те. Това е просто един лош навик, ученически навик, някакво мечтание, фантазиране; често се среща, половината от приятелите ми го правят; ами да, това са фактите.

Двамата тръгнаха едновременно, много бавно.

— Ако ме познаваше, нямаше да си мислиш нищо подобно — каза тя. — Ние не се познаваме… винаги са ни… прекъсвали… Щеше ли да ми кажеш това в онзи ден, когато се появиха лелите ми? — попита тя и си спомни цялата сценка.

Той сведе глава.

— В деня, когато ми каза за годежа си — допълни той.

И тя изведнъж се сети, че вече не е сгодена.

— Отказвам да призная, че бих престанал да мисля така, ако те познавах — продължи той. — Може би щях да имам по-смислено обяснение за чувствата си, това е всичко. Не биваше да казвам всички тези глупости, които ти наговорих тази вечер… Но те не са глупости. Истината са — каза той непреклонно. — За мен това е важно. Може да кажеш, че са халюцинации, но нали всичките ни чувства са такива. Най-добрите от тях са полуилюзии. И все пак — добави, сякаш спореше със себе си, — ако не бяха толкова истински чувства, на колкото изобщо съм способен, тогава нямаше да променям живота си заради теб.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя.

— Вече го казах. Наел съм малка къща. Отказвам се от професията си.

— Заради мен ли? — попита тя изумена.

— Да, заради теб — отговори, но не благоволи да поясни думите си.

— Но аз не те познавам — нито теб, нито живота ти — отрони тя най-сетне, тъй като той беше замълчал.

— Нямаш никакво мнение за мен, така ли?

— Предполагам, че имам някакво… — поколеба се тя.

Той потисна желанието си и не я помоли да го каже, но за голямо негово удоволствие, тя продължи, ала като че ли още се чудеше какво да каже.

— Мислех, че си критично настроен към мен… че може би дори ме мразиш. Смятах, че си човек, който обича да съди хората…

— Не, аз съм чувствителен човек — каза той тихо.

— Кажи ми тогава, какво те накара да направиш това? — попита го след кратко умълчаване.

И той започна, вече подредено, което говореше за внимателна подготовка, да изрежда всичко, което още отначало беше възнамерявал да й каже; къде стои по отношение на своите братя и сестри; какво твърди майка му и какво премълчава сестра му Джоун; точно колко лири има в банката на свое име; какви са шансовете на брат му да си изкарва прехраната в Америка; с каква част от приходите си покриват наема и други подробности, които знаеше наизуст. Още преди мостът Уотърлу да изникне пред очите им, тя вървеше и го слушаше така, сякаш ще полага изпит по темата; въпреки това обаче по-скоро броеше паветата под краката си. Чувстваше се по-щастлива от всякога. Ако Денам можеше да види как, докато крачеха по Ембанкмънт, пред очите й ясно се редяха книги с алгебрични символи, страници, изпъстрени с точки и тирета, преплетени линии и криви, тайното му задоволство от нейното внимание щеше да изчезне. Тя все пак подхвърляше от време на време: „Да, разбирам… но това как ще ти помогне?… Брат ти взел ли си е изпита?“, така разсъдливо, че той непрекъснато трябваше да се замисля, докато през цялото време тя си представяше как гледа през телескоп към белите, накъсани от облаците дискове, които представляваха други светове, и в един момент се почувства като обсебена от две тела, едното вървеше покрай реката с Денам, а другото се бе вторачило в сребристо кълбо високо в красивата синева над облака изпарения, който покриваше видимия свят. Погледна към небето и видя, че нито една звезда не беше проявила достатъчно любопитство, за да надникне през понеслите се воднисти облаци, които препускаха стремително, подгонени от западния вятър. Побърза да сведе поглед. Няма никаква причина, каза си тя, за това щастие, което усещам; не беше свободна, не беше самичка, все още привързана към земята с милион фибри и всяка стъпка я приближаваше до дома й. Въпреки това тя ликуваше както никога досега. Въздухът беше по-свеж, светлините по-ярки, студените камъни на балюстрадата — по-студени и по-твърди, когато случайно или нарочно ръката й ги докоснеше. Не чувстваше и следа от раздразнението си по отношение на Денам; той със сигурност не можеше да попречи на нито един неин полет на въображението, било по посока към небето или към къщи, но дали това нейно състояние се дължеше на него, или на нещо, казано от него, тя недоумяваше.

Пред тях изникнаха редица таксита, файтони и омнибуси, които кръстосваха напред-назад откъм Съри; грохотът на трафика, клаксоните на автомобилите и отсеченото издрънчаване на трамвайните звънци вече отекваха все по-отчетливо и поради силния шум двамата се умълчаха. Под въздействието на общ инстинкт забавиха крачка, сякаш да удължат времето на това половинчато усамотение, което им се полагаше. За Ралф удоволствието от тези последни метри на разходката му с Катарин беше толкова голямо, че не желаеше да погледне отвъд настоящия момент към онзи, в който тя ще си е тръгнала. Не искаше да използва последните мигове на общуването им, добавяйки нови думи към онова, което бе вече казал. Бяха спрели да разговарят и за него тя отново се бе превърнала не толкова в реален човек, колкото в онази жена, за която копнееше; самотните му мечтания обаче никога не му бяха носили толкова силни усещания както тези, които изживяваше в нейно присъствие. Въпреки това успяваше да се владее. За пръв път контролираше всичките си способности. Далечните гледки пред взора му се нижеха без доловим край. Но в настроението му нямаше онова безпокойство или трескав копнеж да добавя нови и нови наслади, с които предишните му най-екзалтирани фантазии се отличаваха, дори страдаха от тази негова нужда. По-скоро беше в настроение, в което с ясен поглед съзерцаваше обстоятелствата в човешкия живот, затова изобщо не се притесни, като видя приближаващото такси; без да трепне, забеляза, че и Катарин е обърнала глава към него. Забавените им крачки означаваха, че искат да спрат таксито, заковаха се едновременно намясто и му махнаха.

— Значи, ще ми съобщиш решението си колкото е възможно по-скоро, нали? — попита я той с ръка върху вратата на таксито.

Тя се поколеба за миг. Не успя да се сети веднага по какъв въпрос трябва да вземе решение.

— Ще пиша — отвърна неопределено. — Не! — побърза да добави след секунда, като си помисли колко ще й е трудно да напише решението си по въпрос, на който изобщо не беше обърнала внимание. — Не знам дали ще успея.

Стоеше и гледаше Денам, мислеше усилено и се двоумеше, с крак върху стъпалото на колата. Но той разбра каква е работата, много бързо се досети, че тя не беше чула нищичко от думите му; беше наясно как се чувства.

— Знам само едно място, където може да обсъдим нещата на спокойствие — побърза да й каже, — и това е Кю^[1].

— Кю ли?

— Да, Кю — повтори настоятелно. Затвори вратата и даде адреса й на шофьора.

Тя на мига се отдалечи от него и таксито се вля в разклонения поток от коли, всяка белязана от светлинка и неразличима от другите. Остана още миг, загледан след нея, после нещо, идващо от мястото, на което бяха стояли заедно, сякаш го подтикна, обърна се, прекоси платното с бърза крачка и изчезна.

Движеше се под напора на обзелото го настроение от почти свръхестествен екстаз, докато стигна тясна уличка — по това време на деня почти без коли и минувачи. Тук, дали поради спуснатите кепенци на магазините, гладката, сребрееща извивка на покрития с дъски тротоар, или поради естествения отлив на чувства, екстазът му се изцеди капка по капка и го напусна. Обзе го усещане за загуба, което идва след всяко откровение; говорейки пред Катарин, той беше изгубил нещо, защото в края на краищата приличаше ли Катарин, която обичаше, на действителната Катарин? На моменти напълно я превъзхождаше; полата й се издуваше, перата се ветрееха, гласът говореше; да, но колко ужасен може да бъде понякога контрастът между гласа на твоето мечтание и гласа, който излиза от обекта на мечтанието ти! Усети смесица от отвращение и съжаление при мисълта за образа, който човешките същества извайват и на практика се опитват да осъществят онова, което имат силата да си представят. Колко дребни изглеждаха двамата с Катарин, когато излязоха от облака на обгърналите ги мисли! Спомни си малките, неизразителни, тривиални думи, с които се опитваха да общуват, дори си ги повтори. И само след секунда-две, докато си преповтаряше думите на Катарин, обзе го толкова дълбоко усещане за присъствието й, че започна още повече да я боготвори. Но тя е сгодена, щеше да се жени, каза си той и се сепна. Мигом осъзна силата на чувството си и изпадна в неудържим гняв и безпомощност. Образът на Родни му се явяваше с нови и нови примери, издаващи неговата глупост и липса на достойнство. Този дребен розовобузест танцьор ли ще се жени за Катарин? Това фъфлещо магаре с лице на маймуна, която върти латерна, ли? Това вечно позиращо, суетно, неописуемо конте ли? С неговите трагедии и комедии, с неговите неизброими омрази, гордости и дребнавости ли? Божичко! Да се омъжи за Родни! Тогава трябва да е толкова глупава, колкото е и той. Премалял от мъка и разочарование, свит в ъгъла на купето в метрото, той беше самият образ на непристъпната суровост, който човек можеше да си представи. Щом пристигна вкъщи, седна да пише на Катарин. Едно дълго, невъздържано, налудничаво писмо, молеше я заради тях двамата да скъса с Родни, умоляваше я да не прави това, което ще погуби завинаги единствената красота, единствената истина, единствената надежда; да не става предател, да не става дезертьор, защото, ако стане… и свършваше писмото си с кратко и сдържано твърдение, че каквото и да направи или не направи, той ще сметне, че то е най-доброто, и защото е от нея, ще го приеме с благодарност. Продължи да изписва лист след лист, легна си чак когато чу тропота на първите потеглили към Лондон коли.