Вирджиния Улф
Нощ и ден (20)

Двайсета глава

За Мери Дачет беше добре, че чак когато се върна в офиса, научи как по силата на някакви подмолни парламентарни маневри, за кой ли път не се е стигнало до гласуване на женските избирателни права. Госпожа Сийл беше пред полудяване. Лицемерието на министрите, коварството на хората, оскърблението по отношение на жените, спънките пред цивилизацията, провалът на делото на живота й, чувствата й като истинска дъщеря на баща си — всички тези теми се редуваха една след друга и офисът беше осеян с вестникарски изрезки, маркирани със сини на цвят, макар и немного ясни отметки на нейното неудовлетворение. Самата тя си признаваше, че не е в състояние да преценява правилно човешката природа.

— И най-обикновените прояви на елементарна справедливост — каза тя и размаха ръце към прозореца, посочвайки минувачите и омнибусите, които минаваха по отсрещната страна на Ръсъл Скуеър, — не стигат до тях, както винаги не са стигали. Ние с теб, Мери, може да гледаме на себе си единствено като на първопроходци в пустошта и търпеливо да ги запознаваме с истината. Не говоря за тях — продължи тя, сякаш окуражена от нестихващия трафик, — а за техните лидери. За онези господа, които седят в Парламента и смучат по четиристотин на година от народните пари. Ако отстояваме каузата си пред хората, а не пред Парламента, повече ще ни разберат. Винаги съм вярвала в хората и още вярвам. Но… — Тя поклати глава и даде да се разбере, че ще им даде още един шанс и ако не се възползват от него, тогава не отговаря за последствията.

Отношението на господин Клактън беше по-философско и по-добре подкрепено от статистиката. Влезе в стаята след изблика на госпожа Сийл и изясни с помощта на исторически примери, че такива обрати се случват във всяка важна политическа кампания. Може би затова този провал по-скоро бе повдигнал духа му. Врагът, каза той, е предприел офанзива, но сега вече зависи от обществото да го надхитри. Загатна, че е взел мерки срещу вражеското коварство и вече е готов за задачата, която, доколкото Мери схващаше, зависеше единствено от него. Зависеше, както разбра, след като я покани в кабинета си за разговор на четири очи, от систематичното преглеждане на картотеките, от издаването на едни лимоненожълти на цвят брошури, в които фактите да бъдат изложени за пореден път, но с повече стряскащи подробности, както и от картата на Англия в голям мащаб, изпъстрена с карфички с разноцветни главички според географското положение. При нововъведената система всяка област си имаше собствено знаменце, собствен цвят мастило и набор от документи, подредени в надлежно заведени папки, прибрани по чекмеджета, за да бъдат удобни за бързи справки, така че ако човек погледне под буквата М или С, да има подръка всички факти за женските организации. Това, разбира се, изискваше много работа.

— Трябва да се превърнем с нещо като телефонна централа, госпожице Дачет, нещо като централа за обмен на идеи — каза той и като остана доволен от сполучливото сравнение, продължи: — Трябва да се превърнем в център на огромна мрежа, която да ни свързва с всяка област от страната. Трябва да държим ръката си върху пулса на обществото и да сме наясно какво мислят хората в цяла Англия, защото искаме да ги накараме да мислят правилно.

Системата, разбира се, поне засега съществуваше само в груби очертания — всъщност нахвърляна отгоре-отгоре по време на коледните празници.

— Вместо това е трябвало да си почивате, господин Клактън — Мери се почувства задължена да каже, но гласът й прозвуча равно и уморено.

— Трябва да свикнем с работа без почивки, госпожице Дачет — каза господин Клактън с грейнал от задоволство поглед.

В частност държеше да чуе нейното мнение относно брошурата в лимоненожълт цвят. Според неговия план тя трябваше да бъде тутакси разпространена в огромни количества, за да може да стимулира и генерира, „да генерира и стимулира — повтори той — правилното мислене в страната преди свикването на Парламента“.

— Трябва да изненадаме врага — каза той. — Те няма да стоят със скръстени ръце. Видя ли обръщението на Бингам към избирателите му? От него много ясно си личи пред какво сме изправени, госпожице Дачет.

Той й връчи голям свитък вестникарски изрезки и я помоли да му даде мнението си относно жълтата брошура още преди обяд, след което усърдно се зае със своите разноцветни хартии и мастилници.

Мери затвори вратата, остави документите върху масата и оброни глава на дланите си. Чувстваше мозъка си странно изпразнен от мисли. Заслуша се, сякаш, слушайки, ще успее отново да се потопи в атмосферата на офиса. От съседната стая долиташе бързото, неравно и спорадично тракане на пишещата машина на госпожа Сийл, която без съмнение бе вече запретнала ръкави, за да помага на хората в Англия, както се беше изразил господин Клактън, да мислят правилно, да „генерира и стимулира“, според неговите думи. В момента несъмнено нанасяше удар на врага, който не стои със скръстени ръце. Думите на господин Клактън отекваха съвсем точно в ума й. Блъсна папките отегчено чак в другия край на масата. Нямаше смисъл, нещо беше станало с главата й — някаква промяна на фокуса, така че близките неща се размиваха пред погледа й. Спомни си, че същото нещо й се беше случвало само веднъж преди това, след като беше срещнала Ралф в градината на Линкълнс Ин Фийлдс; тогава беше изкарала цялата среща на комитета в мисли за врабчета и цветчета, докато чак към края на съвещанието се бе заела да изложи твърдите си убеждения. Но се бе заела, помисли си тя с презрение към собствената си слабост, защото искаше да ги използва в спора си с Ралф. Ако трябва да сме точни, това не бяха никакви убеждения. Тя не можеше да си представи света разделен на добри и лоши хора, както не можеше и сляпо да повярва в правотата на собствените си идеи до такава степен, че да държи цялото население на Британските острови да се съгласи с тях. Забоде поглед в лимоненожълтата брошура и със завист си помисли за онази вяра, която е в състояние да извлече утеха от издаването на подобни хартии; самата тя би била по-доволна да замълчи завинаги, стига съдбата да й подари малък дял лично щастие. Изчете написаното от господин Клактън със странна смесица от преценки; от една страна, й направи впечатление голото му и високопарно многословие, но в същото време му завидя за вярата, може би вяра в една илюзия, но във всеки случай вяра в нещо, и й се стори, че това е най-голямата човешка дарба. Иначе това несъмнено си беше илюзия. Хвърли поглед наоколо към обзавеждането в офиса, към машините, с които толкова се гордееше, и с умиление си помисли, че навремето копирните преси, картотеките и архивните папки бяха обединени, обвити в нещо като воал, който им придаваше единство, съвместно достойнство и целенасоченост, независимо от тяхната значимост поотделно. Сега й правеха впечатление само грозните и тежки мебели. Вече бе изгубила дух и вяра; в съседната стая пишещата машина замлъкна. Мери веднага придърпа стола си до масата, сложи ръка върху една неотворена папка и си придаде вид, с който да скрие състоянието си от госпожа Сийл. Някакво усещане за приличие я караше да смята, че тя не бива да вижда лицето й. Като закри очи с пръсти, тя проследи госпожа Сийл, която взе да отваря чекмеджетата едно след друго в търсене на някаква папка или брошура. Изпитваше желание да отдръпне ръката си и да й каже: „Сали, седни, моля те, и ми кажи как се справяш, искам да кажа, как можеш да полагаш толкова усилия, съвършено убедена в необходимостта от твоята работа, която на мен ми се струва безсмислена като жуженето на есенна муха месарка“. Не каза нищо подобно, но докато госпожа Сийл бе в стаята, продължи да се преструва, че е заета, и това по някакъв начин стимулира мозъка й, благодарение на което, както обикновено, успя да отхвърли сутрешните си задачи. В един по обед с учудване установи колко бързо бе приключила. Сложи си шапката и едновременно с това реши да хапне някъде по Странд, за да приведе в движение и другия свой механизъм — тялото. С тяло и ум вече в ход, можеше да закрачи заедно с множеството, без никой да подозира, че е куха машина, останала без най-главната си част, каквото усещане имаше.

Докато вървеше по Чаринг Крос Роуд, замисли се за себе си. Зададе си много въпроси. Например дали е против това да намери смъртта си под колелата на моторния омнибус? Не, ни най-малко. Или да изживее флирт с онзи мъж с неприятен вид, който се навърта край входа на метрото? Не, не изпитваше нито страх, нито вълнение. Дали страданието, независимо в каква форма, я привлича? Не, страданието не беше нито добро, нито лошо. А онова съществено нещо? В погледа на всеки човек съзираше пламък, сякаш искра от мозъка спонтанно се възпламеняваше при допира с неща, които среща или го привличат. Младите жени, които се заглеждаха по шапкарските витрини, имаха този плам в очите си; възрастните мъже, които прелистваха книги в антикварните магазини и трепетно очакваха да чуят цената им — ако може, най-ниската, — също го имаха. Но тя изобщо не се интересуваше от дрехи или пари. От книги пък съвсем, защото те бяха свързани твърде силно с Ралф. Тя следваше пътя си с решителна стъпка сред тълпата, в която се чувстваше чужда, усещаше само как хората ту се устремяват напред, ту отстъпват встрани.

Необичайни мисли те спохождат, когато крачиш по оживени улици, особено ако по някаква случайност нямаш определена цел; по същия начин умът рисува всевъзможни форми, приумици и образи, когато слуша музика. От острото осезание на собствената си личност Мери премина към някаква смътна схема на нещата, в която тя, като човешко същество, трябваше да поеме своя дял. Мярна й се видение, оформи се, после се смали и изчезна. Щеше й се да има молив и къс хартия, за да изрисува този мираж, който се роди от само себе си, докато се спускаше по Чаринг Крос Роуд. Но ако се случеше да пророни и дума, той със сигурност щеше да изчезне. Видението като че очертаваше границите на живота й чак до смъртта по начин, който задоволяваше възприятието й за хармония. Нужно й беше само по-силно съсредоточаване, стимулирано, колкото и да е странно, от тълпата и шума, за да изкачи билото на съществуването си и да го види, ширнало се като на длан, запечатано завинаги. Личното й страдание беше останало на заден план. От този процес, пълен с толкова напрежение, в който мисълта й скачаше неуловимо бързо и изчерпателно, водейки я от връх на връх, докато оформяше схващането за живота си на този свят, само две членоразделни думи излязоха от устата й едва чуто: „Няма щастие… няма щастие“.

Седна на пейка срещу статуята на един от лондонските герои покрай Ембанкмънт и взе да си говори на глас. За нея тези думи представляваха рядко цвете или отломък от скала, донесени от катерач като доказателство, че макар и само миг, е стоял изправен на най-високия връх на планината. Тя също е била там и е видяла света, ширнал се до хоризонта. Сега беше необходимо да промени нещо в живота си в съответствие с новата си решимост. Мястото й ще бъде в някое от онези незащитени, голи и тъжни места, които щастливите хора по принцип избягват. Мислено систематизира подробностите в новия си план с известна доза мрачно задоволство. „Сега — каза си тя и се надигна от пейката — ще си мисля за Ралф.“

Къде е неговото място в новата подредба на живота? Струваше й се, че в сегашното си приповдигнато настроение е по-безопасно да се занимае с въпроса. Но с учудване установи колко бързо страстите й изскочиха на преден план в мига, в който одобри новата посока на разсъждение. Идентифицира се с Ралф и взе да претегля неговите мисли ту с пълно себеотрицание, ту с духовен плам, обърна се наум към него и заклейми жестокостта му. „Но аз отказвам… отказвам да мразя когото и да било“ — каза на глас, предпазливо се огледа, преди да пресече улицата, и след десет минути вече обядваше, като режеше месото си на малки хапки напрегнато и настървено, без обаче да дава друг повод на клиентите да я смятат за ексцентрична. Нейният безмълвен монолог кристализира в кратки отделни фрази, които изникваха ненадейно от смутните й мисли най-вече когато й се налагаше да направи нещо — да помръдне или да си преброи парите, или да избере накъде да тръгне. „Да проумееш истината… да я приемеш без огорчение“ — по всяка вероятност това бяха най-членоразделно произнесените й слова, но никой не би могъл да разбере и думичка от странните безсмислици, измънкани пред статуята на бедфордския херцог Франсис, освен че името на Ралф се споменаваше по един крайно необясним начин, сякаш едва изговорила го, и вече суеверно държеше да го заличи, като добави друга дума, която да лиши изречението с неговото име от всякакво съдържание.

Онези поборници на феминистката кауза, господин Клактън и госпожа Сийл, не забелязаха нищо странно в поведението на Мери, освен че се бе върнала в офиса с почти половин час закъснение. За щастие, бяха погълнати от собствените си задачи и не й обърнаха внимание. Ако в този момент я бяха изненадали в стаята й, щяха да я сварят как стои, очевидно отнесена нанякъде, и с възхищение съзерцава големия хотел оттатък площада, тъй като, след като беше седнала и написала няколко думи, остави писалката върху листа и умът й тръгна да странства сред блесналите от слънцето прозорци и носещия се на талази лилав дим, които съставляваха цялата й гледка. Защото този фон не беше никак чужд на мислите й. Погледът й стигаше надалеч, отвъд битките на преден план, можеше да вижда оттатък тях, тъй като се беше отказала от собствените си нужди и изисквания и беше привилегирована да съзерцава тази обширна панорама, споделяйки безбройните желания и страдания на повечето хора. Твърде късно и твърде грубо фактите я бяха укротили, за да може да се наслади на облекчението, което това себеотрицание й носеше; задоволството, което изпитваше, идваше главно от откритието, че след като се откажеш от всичко, което прави живота щастлив, лек, прекрасен и собствен, единственото, което остава, беше суровата действителност, неразнообразена от лични приключения, далечна като звездите, неутолима като тях.

Докато Мери Дачет преживяваше тази странна трансформация от частното към всемирното, госпожа Сийл си спомни своите задължения, свързани с чайника и газовия котлон. Изненада се, като видя, че Мери е придърпала стола си до прозореца, после се наведе да запали газта, изправи се и я изгледа. Най-често срещаната причина за подобно поведение у секретарка беше някакво неразположение. Но Мери, която се изправи с усилие, отрече да се чувства неразположена.

— Този следобед страшно съм се размързеливила — додаде и погледна към масата. — Сали, трябва ти нова секретарка.

Думите бяха подхвърлени на шега, но нещо в тона им събуди ревнивата уплаха, която дремеше открай време в сърцето на госпожа Сийл. Опасяваше се, че някой ден Мери, младата жена, която олицетворяваше толкова много сантиментални и пламенни идеи, която й се явяваше като видение в бяло с букет лилии в ръка, може да пристигне и с весел глас да обяви, че ще се омъжва.

— Не ми казвай, че се каниш да ни напуснеш.

— О, все още нищо не съм решила — отговори й Мери с реплика, която можеше да се приеме като обобщение.

Госпожа Сийл извади чашите за чай от бюфета и ги сложи на масата.

— Няма да се омъжваш, нали? — попита я набързо и нервно.

— Сали, защо днес следобед ми задаваш такива абсурдни въпроси? — попита я Мери неспокойно. — Всички ли трябва да сме омъжени?

Госпожа Сийл се подсмихна някак особено. За миг сякаш призна съществуването на онази ужасна страна от живота, която е свързана с емоциите, с личните съдби, с половете, след което много бързо се шмугна в сенките на собствената си трепереща девственост. Почувства се толкова неловко от посоката, която взе разговорът, че пъхна глава навътре в бюфета в опит да измъкне оттам неясно какъв порцеланов съд.

— Имаме си нашата работа — каза тя, измъкна главата си с необичайно пламналите си бузи и демонстративно тропна върху масата бурканче сладко. За момента май не беше в състояние да се впусне в някоя от онези пламенни, но несъществени тиради за свободата, демокрацията, човешките права и произвола на правителството, които й доставяха удоволствие. Някакъв спомен от собственото й минало или от миналото на нейните посестрими изплува в ума й и тя се сконфузи. Погледна крадешком Мери, която продължаваше да седи до прозореца с ръка върху перваза. Сякаш за пръв път забеляза колко е млада и пълна с обещаваща женственост. Толкова силно се притесни от гледката, че в ръцете й чашите нервно затракаха върху чинийките.

— Да, предостатъчно работа за цял живот — отговори й Мери, сякаш като заключение на някаква своя вътрешна мисъл.

Госпожа Сийл веднага се ободри. Тя винаги бе съжалявала, че й липсва сериозно образование, както и логическо мислене, но си бе обещала да работи упорито, за да направи перспективите на каузата колкото е възможно по-примамливи и важни. Произнесе цяла тирада, в която зададе немалко реторични въпроси, на които си отговори сама, като непрекъснато удряше свитите си юмруци един в друг.

— За цял живот ли? Скъпо мое дете, за всичките ни животи. Защото една пада, но друга идва на нейно място. Баща ми беше пионер в неговото поколение… ето, аз идвам след него, правя каквото мога. Уви, какво повече да сторя! А сега, млади жени, дошъл е вашият ред… на вас се осланяме… бъдещето на вас разчита. О, мила моя, ако имах хиляда живота, всичките щях да посветя на каузата. Ще кажеш, каузата в името на жените. Аз казвам — в името на човечеството. А има едни хора — и тя хвърли свиреп поглед към прозореца — които не виждат това! Хора, които са доволни да си живеят както досега, година след година, отказват да признаят истината. А ние, които я виждаме… чайникът завря ли? Не, не, аз ще се погрижа… ние, които знаем истината — продължи тя и замаха едновременно с чайника и съда за запарване. Но поради тези две пречки в ръцете изгуби нишката на мисълта си, затова побърза да заключи тъжно: — Всичко е толкова просто. — Имаше предвид нещо, което непрекъснато я озадачаваше — невероятната неспособност на човешкия род, и то в свят, в който безпогрешно се знае кое е добро и кое лошо, в който двете неща са разграничени едно от друго и всичко се свежда до няколко основни, но простички законопроекта на Парламента, които на мига могат да променят изцяло участта на човечеството. — Човек си мисли — продължи тя, — че хора с университетско образование, хора като господин Аскуит… човек си мисли, че един разумен зов не може да остане нечут от тях. Разум — посърна тя, — какво е разумът без реалността?

Като отдаде заслуженото на тази фраза, повтори я и тя стигна до слуха на господин Клактън, който точно в този момент излизаше от стаята си; той я потрети със суха насмешлива интонация, както имаше навика да прави с фразите на госпожа Сийл. Но тъй като беше доволен от света, подхвърли ласкателно, че иска да я види изписана с големи букви като заглавие на брошурата.

— Но, госпожо Сийл, ние трябва да се стремим към благоразумна комбинация от двете — добави авторитетно, за да охлади прекомерния ентусиазъм на двете жени. — Реалността трябва да бъде тълкувана разумно, преди сама да успее да се наложи. Слабото място на всички тези движения, госпожице Дачет — продължи той, зае мястото си на масата и се обърна към Мери, както правеше обикновено, преди да оповести своите дълбоки размишления, — е, че те не почиват на достатъчно здрава интелектуална основа. По моему това е грешка. Английската публика иска да види зрънце разум в този мармалад от красноречие, едно хапче разум в този пудинг от словоизлияния — каза той, като заостри фразата до задоволителна степен на литературна прецизност.

С нещо като авторска суета погледът му падна върху жълтата брошура, която Мери държеше в ръка. Тя стана и се настани начело на масата, наля чай на колегите си и даде мнението си за брошурата. По същия начин беше наливала чай и преди, по същия начин стотици пъти беше критикувала брошурите на господин Клактън и преди; но този път усети, че има разлика; вече беше част от армията, а не само доброволец. Беше се отказала от нещо и сега — как да се изрази? — въпросът вече не опираше до това да търси спасение. Винаги е знаела, че господин Клактън и госпожа Сийл не са в същото положение, и през пропастта, която ги делеше, тя ги виждаше като хора сенки, които само прехвърчат навън и навътре в редиците на живите — ексцентрични, недоразвити човешки същества, от чиято същност някаква важна част сякаш бе извадена. Всичко това не я бе спохождало така ясно, както се случи през този следобед, когато усети, че съдбата й е свързана с тях завинаги. Една представа за света потъна в мрак; така след период на отчаяние някой по-лабилен темперамент може да заяви: а сега нека светът се завърти отново, за да покаже другата си, по-светла страна. „Не — каза си Мери с непоколебима лоялност към онова, което й се струваше вярната представа, макар и не най-добрата, — нямам намерение да се преструвам, че нещо друго може да я замени. Каквото и да се случи, не възнамерявам да живея с превземки.“ Думите й съдържаха такава яснота, каквато често идва в резултат на остра физическа болка. Госпожа Сийл пък тайничко се зарадва, че беше пренебрегнато правилото, което забраняваше да се говори за работа по време на чая. Мери и господин Клактън се впуснаха да спорят с неопровержими и яростни доводи, което накара дребната жена да усети, че се случва нещо много важно, без да разбира какво точно. Но силно се развълнува, едното й кръстче се оплете в другото, освен това направи дупка в масата, докато натискаше острия си молив, за да подчертае най-забележителните моменти в дискусията, а как изобщо е възможно министрите в кабинета да се противопоставят на подобни доводи, тя просто недоумяваше.

Беше напълно забравила за своя личен инструмент на правдата — пишещата машина. Телефонът иззвъня и тя побърза да отговори на гласа, който сам по себе си й се струваше висше доказателство за значимост, имаше чувството, че точно на това място от повърхността на земното кълбо всички подземни връзки на мисълта и прогреса се събират в едно. Когато се върна със съобщение от печатаря, видя, че Мери демонстративно нахлупва шапката си; в позата й имаше нещо властно и високомерно.

— Виж, Сали — разпореди се тя, — тези писма трябва да се препишат. Онези още не съм ги погледнала. Данните от новото преброяване трябва да се обмислят много внимателно. Но сега си тръгвам. Лека нощ, господин Клактън, лека нощ, Сали.

— Голям късмет имаме с нашата секретарка, нали, господин Клактън? — обади се госпожа Сийл с ръка върху бумагите, след като вратата се затвори след Мери.

Самият господин Клактън беше впечатлен от нещо неясно в поведението на Мери спрямо него. Предвиждаше момент, когато ще му се наложи да й напомни, че в един офис няма място за двама началници, но иначе без съмнение тя беше способна, всъщност много способна, освен това дружеше с умни млади мъже. Сигурно те й подсказваха някои от новите идеи.

Съгласи се с репликата на госпожа Сийл, но подхвърли с поглед към часовника, който показваше само половин час след пет:

— Стига да вземе работата си присърце, госпожо Сийл — нещо, което повечето умни млади дами просто не правят. — С тези думи се върна в кабинета си, а и госпожа Сийл след миг колебание също се отправи към задачите си.