Вирджиния Улф
Нощ и ден (2)

Втора глава

Този следобед младият мъж затвори вратата с по-силен трясък от останалите гости и продължи по улицата със забързан ход, като цепеше въздуха с бастуна си. Беше доволен, че се е измъкнал от онзи салон, че вдишва студената мъгла и се намира сред недодялани хора, които не искаха нищо повече от полагащото им се място на тротоара. Помисли си, че ако можеше да доведе тук господин или госпожа, или пък госпожица Хилбъри, щеше някак да успее да ги накара да усетят неговото превъзходство; помисли си го, защото се ядоса, като се сети за онези спънати и измъчени изречения, с които не беше успял да убеди никого в своите качества, най-малко пък младата жена с тъжни очи и стаена в тях ирония. Опита да си припомни точните думи на сприхавите си изблици, несъзнателно взе да ги допълва с безброй красноречиви слова и така успя да успокои раздразнението си от провала. Неочаквани проблясъци от чистата истина го пронизваха болезнено от време на време, защото по природа не гледаше на поведението си в розови краски, но дали поради шума от стъпките си по тротоара, или от онези картини, които зърваше през полузатворените пердета на кухни, трапезарии и гостни, разкриващи му с безгласна сила сценки от различни съществувания, собственото му преживяване изгуби остротата си и претърпя странна промяна.

Забави ход, увеси глава ниско над гърдите си, а светлината от уличните лампи току проблясваше върху лице, обладано от странно спокойствие. Беше така дълбоко потънал в мисли, че когато поиска да види на коя улица се намира, взе да се оглежда, преди да прочете името й, а когато стигна до една пресечка, наложи му се с две-три почуквания по бордюра, досущ като слепец, да се увери в местонахождението си; като стигна станцията на метрото, замига срещу яркия кръг светлина, погледна си часовника, реши, че разполага с време, за да се наслади още малко на мрака, и продължи напред.

Размишленията му обаче си останаха същите. Продължаваше да си мисли за хората от къщата, която бе напуснал; ала вместо да си възстанови, доколкото е възможно, техните лица и думи, той съвсем съзнателно обърна гръб на голата истина. Завой в улицата, стая, грейнала от огъня в камината, или нещо интересно в редицата улични лампи, кой може да каже каква случайна светлина или форма най-неочаквано бе променила предварителните му преценки, което го накара да промълви на глас: „Тя ще стане… Да, Катарин Хилбъри ще стане… Ще взема Катарин Хилбъри.“

Щом го изрече, забави крачка, сведе глава и присви очи. Желанието му да докаже правотата си, което допреди миг бе така непреодолимо, престана да го измъчва и сякаш освободени от някаква принуда, сетивата му заработиха без търкане, без натиск и съвсем освежени препуснаха напред, за да се фиксират върху образа на Катарин Хилбъри. Удивително е колко много храна откриха те там, особено като се има предвид унищожителната критика на Денам в нейно присъствие. Очарованието, което се бе опитал да отрече, докато беше под прякото му въздействие, красотата, характерът и отчуждението, на които си беше забранил да обръща внимание, сега го обсебиха докрай; а когато — защото такава е природата на нещата — изчерпи впечатленията си, прибегна до въображението си. Даваше си сметка какво прави, защото, разсъждавайки по този начин върху качествата на госпожица Хилбъри, той показваше нещо като метод, сякаш тази представа за нея му беше нужна за определена цел. Затова уголеми ръста й, направи косата й по-тъмна, но чисто физически не намери какво друго да промени у нея. Най-дръзката му волност беше насочена към ума й, който по лично негови съображения държеше да е извисен, непогрешим и толкова независим, че само за Ралф Денам да снишава високия си поривист полет; макар и взискателен отначало, искаше му се този ум накрая да се спусне от висините на своето величие и да го короняса с одобрението си. Разклоненията на тези сладостни подробности обаче трябваше да бъдат обмислени на спокойствие; главното бе, че Катарин Хилбъри ще му свърши работа за седмици напред, дори може би месеци. Приемайки я, той щеше да си набави нещо, чиято липса от дълго време зееше като гола дупка в съзнанието му. Въздъхна доволно и мисълта за действителното му местонахождение някъде в Найтсбридж отново го завладя и много скоро той вече пътуваше във влака към Хайгейт.

Макар и с воля, укрепена от това ново, безценно притежание, не можеше да се отърве от познатите си мисли, породени от тези улици в покрайнините и влажните шубраци в предните дворове, както и от абсурдните имена, изписани с бяло върху градинските порти. Вървеше нагоре по стръмна улица, умът му — зает с мрачни мисли за къщата, която приближаваше, където щеше да намери шест или седем братя и сестри, майка вдовица и по всяка вероятност някоя леля или вуйчо, седнали пред безвкусна вечеря под ослепителната светлина на гола крушка. Дали да не изпълни заканата си отпреди две седмици, която подобно събиране го беше принудило да изрече — ужасната закана, че когато имат гости в неделя, той ще вечеря сам в стаята си? Един мислено отправен поглед към госпожица Хилбъри го окуражи да удържи на думата си още тази вечер и затова, щом влезе в къщата и установи присъствието на вуйчо си Джоузеф по бомбето и огромния чадър, той се разпореди на прислужницата и продължи нагоре по стълбата към своята стая.

Изкачвайки тези доста на брой стъпала, забеляза — което му се случваше рядко — колко протрит е килимът, вече за нищо не ставаше, колко избелели са стените поради пълзящата влага, както и светлите квадрати на вече свалени картини, как тапетите са се отлепили по краищата и се поклащат свободно, как голямо парче мазилка се е откъртило от тавана. Самата стая, в която се прибираше в този злокобен час, представляваше безрадостна гледка. По-късно вечерта канапето с хлътнала тапицерия щеше да се превърне в легло; под една от масите имаше машина за пране; дрехите и обувките му изглеждаха небрежно разхвърляни сред книги, които носеха златния печат на колежански герб, а за украса по стените висяха снимки на мостове, катедрали и големи, несимпатични на вид групи разсъблечени млади мъже, насядали в редици един над друг върху каменни стъпала. Имаше нещо убого, някаква нищета в това обзавеждане и в завесите, и никъде нищо не издаваше лукс, нито дори добър вкус, ако не се смятат евтините класики в етажерката за книги, които може би представляваха бегло усилие в това отношение. Единственият предмет, който хвърляше известна светлина върху характера на собственика на стаята, беше голям прът, закрепен на прозореца, за да има повече слънце и въздух, върху който опитомена и очевидно престаряла врана подскачаше апатично от единия му край до другия. Птицата при първия знак — едно почесване зад ухото — веднага кацна върху рамото на Денам. Той запали газовата камина и потъна в мрачно и търпеливо очакване на вечерята си. След като поседя така известно време, малко момиче надникна в стаята и рече:

— Ралф, мама пита няма ли да слезеш долу? Вуйчо Джоузеф…

— Чакам да ми донесат вечерята тук — отсече сърдито Ралф, при което малката изчезна и в бързината да се махне остави вратата открехната.

След като Денам почака още малко, в което време нито той, нито враната свалиха поглед от огъня в камината, той изруга тихомълком, изтича надолу по стълбата, пресрещна прислужницата и сам си отряза парче студено месо и филия хляб. В същото време вратата на трапезарията рязко се отвори и един глас се провикна: „Ралф!“, но Ралф не му обърна внимание и изтича нагоре с чинията си. Постави я върху стола срещу него и взе да се храни с настървение, отчасти заради гнева и отчасти заради глада, който го мъчеше. Значи, майка му е решила да не зачита желанията му, значи, за семейството си той няма значение — бяха изпратили да го повикат, значи, се отнасяха с него като с дете. Така размишляваше и обидата му растеше, защото всяко негово действие, откакто беше отворил вратата на стаята си, приличаше на мъчително извоювана победа над строгите семейни порядки. Защото правилното беше сега да седи долу в трапезарията и да им разказва за следобедните си приключения или да слуша за следобедните приключения на другите; самата стая, газовата камина, креслото — всичко това беше трудно извоювано; нещастната птица, с почти окапали пера и окуцяла с единия крак след котешко нападение, беше спасена от него сред всеобщо негодувание; но онова, което семейството му ненавиждаше най-силно, беше желанието му да се усамотява. Да се храни сам, да остава сам след вечеря — това се тълкуваше като откровен бунт и завоеванията трябваше да се отстояват с всички средства, с подмолни оръжия или открити молби. Какво ненавиждаше повече — лъжата или сълзите? Във всеки случай едно не можеха да му отнемат — неговите собствени мисли, не можеха да го принудят да им каже къде е бил или с кого се е срещал. Това си беше негова работа, това наистина беше стъпка изцяло в правилната посока; запали си лулата и след като наряза на ситно остатъците от вечерята за враната, прекомерното му раздразнение най-сетне се уталожи и Ралф се замисли върху перспективите си.

Именно този следобед беше стъпка в правилната посока, защото представляваше част от плана му да се запознае с хора извън семейния кръг, да се захване с изучаването на немски тази есен и да рецензира книги за „Критичен преглед“ на господин Хилбъри. Той още от малък си правеше планове, защото сиромашията и това, че е първороден син в голямо семейство, го бяха научили да мисли за пролетта и лятото, за есента и зимата като за етапи в продължителен военен поход. Въпреки че още нямаше трийсет, навикът му да мисли за бъдещето беше издълбал две извити линии над веждите му, които в този миг заплашваха да хлътнат още по-надълбоко в обичайната си форма. Но преди да се замисли, той се изправи, взе парче картон, върху което с големи букви беше написано ВЪН, и го закачи на дръжката на вратата. След това подостри един молив, светна настолната лампа и отвори книга. Но продължаваше да стърчи прав. Почеса враната, приближи се до прозореца, разтвори завесите и се загледа към мъгливото сияние на града под него. Вдигна поглед към изпаренията откъм Челси; напрегна взор, после се върна в креслото си. Но обемистият трактат върху нарушенията, които дават право за предявяване на иск, от някакъв прекомерно начетен адвокат не можеше да му послужи за прикритие. През страниците на книгата той продължаваше да вижда салона, празен и просторен; чуваше снишените гласове, виждаше фигурите на жените, дори подушваше миризмата на кедровия пън, който тлееше в камината. Умът му, освободен от напрежението, сега като че ли изпускаше това, което беше попил несъзнателно. Спомни си точните думи на господин Фортескю и напевната му интонация, започна да повтаря казаното от него за Манчестър с неговите жестове и мимики. Зарея се из къщата и се почуди дали има и други стаи като салона; помисли си, без всякаква връзка, колко ли красива е банята и колко ли охолен е животът на тези заможни хора, които несъмнено и сега седят в същия салон, само дето са се преоблекли и дребният господин Анинг е там, и лелята, която не можела да понесе счупеното стъкло на картината. Госпожица Хилбъри е сменила тоалета си („въпреки че е облечена в толкова красива рокля“, чу той думите на майка й) и разговаря за книги с господин Анинг, който е преминал четирийсетте, а на всичкото отгоре е плешив. Колко спокойно и просторно беше всичко и същият покой го превзе така плътно, че мускулите му се отпуснаха, книгата се изплъзна от ръката му и той забрави, че времето му за работа се топи минута след минута.

Сепна го скърцане по стълбата. Стресна се, почувства се гузен, пооправи се, намръщи се и забоде поглед в петдесет и шеста страница на книгата. Стъпките спряха пред вратата му и той разбра, че човекът, който и да е, стои пред табелката и се двоуми дали да се съобрази със заповедта, или не. Разбира се, политиката му го заставяше да не помръдва и да пази пълно мълчание, тъй като навикът в семейството можеше да се затвърди, ако всяко нарушение не бъде строго санкционирано поне през първите шест месеца. Но Ралф усети, че иска някой да го прекъсне, затова се разочарова, като чу скърцащият звук да се отдалечава надолу по стълбата, сякаш гостенинът беше решил да се оттегли. Той стана, отвори вратата с излишно рязък замах и зачака на площадката. Едновременно с това въпросната личност също спря половин ред стъпала по-долу.

— Ралф? — попита глас.

— Джоун?

— Идвах при теб, но видях надписа.

— Ела, ела — прикри желанието си с тон, който преправи да звучи колкото е възможно по-неохотно.

Джоун влезе, но остана права, с ръка върху рамката на камината, с което искаше да му покаже, че е дошла с конкретна цел, след което ще си тръгне.

Беше по-голяма от Ралф с три или четири години. Имаше кръгло, но уморено лице и по него се четеше онова търпеливо, но вечно тревожно благоразположение, което е запазена марка на по-големите сестри в многолюдни семейства. Благите й кафяви очи приличаха на Ралфовите, но не и по изражение, защото, докато той гледаше обекта направо и вторачено, тя по навик като че ли го изучаваше от всички възможни страни. И това я правеше да изглежда по-голяма от него с повече години, отколкото всъщност ги деляха. За миг-два изгледа враната, после каза без никакво предисловие:

— Става дума за Чарлс и предложението на чичо Джон… Мама дойде да говори с мен. Казва, че след като приключи този семестър, повече не може да му плаща таксата. Защото тогава би се наложило да превиши кредита.

— Това изобщо не е вярно — отвърна й Ралф.

— И аз така мисля, но като й обяснявам, тя не ми вярва.

Сякаш предвиждайки продължителността на този познат спор, Ралф придърпа един стол за сестра си и седна на друг.

— Не прекъснах ли нещо? — попита тя.

Ралф поклати глава и двамата се умълчаха за миг. Бръчките над очите им се извиха като дъги.

— Тя не разбира, че понякога човек трябва да рискува — обади се той най-сетне.

— Може би мама би рискувала, ако е сигурна, че Чарлс е момче, на което това ще му е от полза.

— Не е глупав, нали така? — продължи Ралф.

В гласа му се прокрадна войнствена нотка, която подсказа на сестра му, че го мъчи някаква лична болка и затова се държи така. Почуди се каква ли би могла да бъде, но си спомни за какво е дошла и побърза да се съгласи.

— Но трябва да кажа, че в някои отношения е ужасно изостанал в сравнение с това, което беше ти на неговата възраст. А и вкъщи е станал нетърпим. Кара Моли да му слугува.

Ралф издаде някакъв звук на пренебрежение към този довод. На Джоун й стана ясно, че е сварила Ралф в едно от свадливите му настроения и че е готов да обори майка си, каквото и да кажеше тя. Наричаше я „тя“, което го доказваше. Въздъхна неволно, което подразни Ралф и той избухна:

— Ужасно е да завреш едно седемнайсетгодишно момче да кисне по цял ден в кантора!

— Никой не иска това — отсече тя.

Тя също се подразни. Цял следобед беше стояла да обсъжда с майка си досадни подробности, свързани с образованието и семейните харчове, и сега беше дошла при брат си с надежда да й помогне, окуражена, май неоснователно, от факта, че той цял следобед е бил някъде навън — нито знаеше къде, нито искаше да пита.

Ралф обичаше сестра си и раздразнението й го накара да се замисли колко несправедливо е да я товарят с цялото това тягостно бреме.

— Истината е — отбеляза той мрачно, — че навремето аз трябваше да приема предложението на чичо Джон и сега вече щях да печеля по шестстотин на година.

— Нито за миг не съм си го и помислила — отвърна му Джоун на мига и съжали за гнева си. — Според мен въпросът е дали не може по някакъв начин да свием разноските си.

— По-малка къща ли?

— Или по-малко прислуга?

Нито един от двамата не говореше сериозно и след кратко замисляне върху предложените реформи и какво всъщност биха означавали те в едно домакинство, ограничило и без това харчовете си докрай, Ралф обяви решително:

— Дума да не става!

Беше немислимо тя да се нагърби с още и още домакински задължения. Не, той трябваше да поеме грижата за тези затруднения, тъй като си беше наумил, че пред семейството му трябва да има толкова възможности за напредък, колкото и пред всяко друго — семейство Хилбъри например. Вярваше тайно и непоколебимо, тъй като това не беше доказуем факт, че в неговото семейство има нещо забележително.

— Ако мама откаже да рискува…

— Не може да очакваш от нея, че пак ще започне да разпродава.

— Тя трябва да погледне на това като на инвестиция; но ако откаже, ще се наложи да изнамерим друг начин, това е положението.

В изречението прозираше някаква заплаха и без да пита, Джоун знаеше каква е тя. В продължение на целия си професионален живот, който вече наброяваше шест-седем години, Ралф беше успял да спести някъде около триста или четиристотин лири. Предвид огромните лишения, които беше изтърпял, за да задели тази сума, Джоун недоумяваше как така се решава да играе с нея на борсата, като купува акции, после пак ги продава, понякога на печалба, понякога на загуба, като всеки път рискува в някой ден на борсов срив да изгуби всичко до последното пени. Но колкото и да недоумяваше, тя го обичаше още повече заради това странно съчетание у него на спартански дух и нещо като романтични детинщини. Ралф я интересуваше повече от всеки друг в света и тя често замлъкваше насред някой от тези разговори за икономии въпреки важността им, открила поредната нова черта в характера му.

— Според мен ще бъде глупаво да рискуваш парите си заради милия Чарлс — подметна тя. — Колкото и да го обичам, не ми изглежда чак толкова умен… Освен това, защо да се жертваш?

— Скъпа ми Джоун — възкликна Ралф и протегна ръка в жест на непримиримост, — не разбираш ли, че всички ние ще бъдем жертвани? Има ли смисъл да го отричаме? Има ли смисъл да се съпротивляваме? Така е било винаги и така ще си остане. Нямаме пари и никога няма да имаме. Като се замисли човек, ще се въртим в мелницата на живота, докато един ден, капнали докрай, ще тупнем на земята и ще умрем, както става с повечето хора.

Джоун го погледна, понечи да каже нещо, но се отказа. После се обади много плахо:

— Ралф, щастлив ли си?

— Не. А ти? Но сигурно съм щастлив колкото повечето хора. Един бог знае дали съм щастлив, или не. Какво е щастието?

Погледна сестра си и се усмихна вяло въпреки мрачното си настроение. Както обикновено, тя изглеждаше така, сякаш претегля в ума си всяко нещо и внимателно го преценява, преди да вземе решение.

— Щастието — обади се накрая със загадъчен тон, бавно, като че дегустираше думата, после млъкна. Мълча дълго, май обмисляше щастието от всичките му страни. — Хилда беше днес тук — изтърси ненадейно, като че никога не е ставало дума за щастието. — Доведе и Боби… вече е станал голямо момче.

Ралф я наблюдаваше насмешливо, с иронична усмивка, знаеше, че сега ще се изплъзне на бърза ръка от подходите към тази опасна интимност и ще подхване тема от най-общ семеен интерес. Въпреки това, каза си той, тя е единственият човек в семейството, с когото би говорил за щастието, макар че това можеше да стане и при първата му среща с госпожица Хилбъри. Изгледа критично Джоун, щеше му се да няма този провинциален и еснафски вид със зелената си, закопчана догоре рокля с избелели дантели, да не е толкова търпелива и толкова сдържана. Щеше му се да й разкаже за семейство Хилбъри, за да ги оплюе, защото в миниатюрната битка, която често припламва между две непосредствено редуващи се впечатления, той реши, че животът на семейство Хилбъри демонстрира надмощие над живота на семейство Денам, а той копнееше да се увери, че поне у Джоун има някакво качество, с което тя безкрайно да превъзхожда госпожица Хилбъри. Искаше му се да установи, че сестра му е по-оригинална, по-енергична и жизнерадостна от госпожица Хилбъри, но основното му впечатление от Катарин беше за човек, далеч по-енергичен и уравновесен, затова в този момент той не беше в състояние да определи какво по-точно беше спечелила скъпата му Джоун от обстоятелството, че е внучка на съдържател на дюкян, и от това, че сама си изкарва прехраната. Обзе го безкрайна тъга, а и нищетата на живота им го потисна въпреки дълбоката му вяра, че като семейство те са по някакъв начин забележителни.

— Ще говориш ли с мама? — попита Джоун. — Защото, нали разбираш, този въпрос трябва да се реши по един или друг начин. Чарлс трябва да пише на чичо Джон, ако ще отиде да работи при него.

Ралф въздъхна изнервено.

— Едва ли има значение какво решение ще вземем — възкликна той. — В крайна сметка и той е обречен на мизерия.

Страните на Джоун леко пламнаха.

— Знаеш, че говориш глупости — каза му. — Няма нищо лошо в това човек сам да си изкарва хляба. Аз го правя и съм много доволна, че успявам.

Ралф се зарадва, че тя мисли така, и й пожела да продължава по същия път, но едновременно с това побърза да я захапе.

— А не е ли така, защото си забравила да се забавляваш? Никога нямаш време за нещо по-различно…

— Например?

— Ами разходки, музика, книги, срещи с хора. И ти като мен никога не вършиш нещо, което истински си струва.

— Струва си например да си подредиш стаята в нещо по-уютно, ако имаш желание, разбира се — подметна тя.

— Какво значение има стаята, щом най-хубавите години от живота ми минават в съставяне на нотариални актове?

— Преди два дни каза, че правото ти е много интересно.

— Така е, ако можеш да си позволиш да го изучиш подробно.

— Това е Хърбърт, който вече си ляга — Джоун го прекъсна, когато една врата на площадката отвън се хлопна с трясък. — А на сутринта все не му се става.

Ралф погледна към тавана и стисна устни. Защо, почуди се той, Джоун не може и за миг да се откъсне от подробностите на домашния живот? Струваше му се, напротив, че все по-здраво се заплита в мрежите му, че все по̀ за кратко и все по-нарядко се пренася във външния свят, а беше само на трийсет и три.

— Изобщо ходиш ли на гости? — скастри я той.

— Не ми остава време. Защо питаш?

— Защото би било хубаво да се срещаш с хора, затова.

— Бедният Ралф! — произнесе тя неочаквано и с усмивка. — Смяташ, че сестра ти е остаряла и затъпяла, това ли? Кажи си.

— Нищо подобно — отрече сърдито той, но в същото време се изчерви. — Джоун, живееш като куче. Едва излязла от кантората, и вече започваш да се тревожиш за нас. А и аз, боя се, не ти помагам много.

Джоун се изправи, остана за миг да посгрее ръцете си и очевидно се замисли дали да каже още нещо, или не. Брат и сестра бяха силно привързани един към друг и дъгите над веждите им се изгладиха. Не, нямаше какво повече да си кажат. Докато минаваше покрай него, Джоун протегна ръка, разроши косата му гальовно, каза „лека нощ“ и излезе от стаята. В продължение на няколко минути Ралф остана съвсем неподвижен, подпрял глава на ръката си, но постепенно очите му помръкнаха и бръчката на челото му отново се появи, щом приятното впечатление от тяхното другарство — защото те открай време се разбираха — избледня и той остана сам с мислите си.

След малко отвори книгата и започна да чете най-прилежно, като току поглеждаше часовника си, сякаш си беше наумил, че трябва да свърши в определено време. В къщата от различни посоки долитаха гласове, после вратите на спалните се затвориха, което означаваше, че всички килийки на сградата, на чийто таван се помещаваше той, бяха заети. Когато удари полунощ, Ралф затвори книгата и със свещ в ръка се спусна до приземния етаж, за да се увери, че всички лампи са угасени и всички врати заключени. Къщата, която оглеждаше, беше порутена и овехтяла, сякаш обитателите й бяха опоскали целия й лукс и разкош и я бяха докарали до ръба на поносимата обитаемост; а нощем, лишени от живота, оголените места и старите дефекти изпъкваха още по-натрапчиво. Катарин Хилбъри, помисли си той, щеше да я отхвърли с най-категорично неодобрение.