Вирджиния Улф
Нощ и ден (16)

Шестнайсета глава

През същата тази черна нощ, почти в същия отрязък на огрения от звездите въздух, Катарин Хилбъри стоеше и съзерцаваше природата, макар и не с оглед на това дали утрешният ден ще е добър за лов на патици. Разхождаше се нагоре-надолу по покритата с чакъл пътека в градината на Стогдън Хаус, но гледката й към небето бе отчасти препречена от леките, останали без листа арки на перголата. Все пак дори и само едно клонче клематис можеше да закрие изцяло Касиопея, а черните му очертания да затулят цели мили от Млечния път. В края на перголата обаче имаше каменна пейка и от нея се откриваше цялото небе, с изключение само на две земни препятствия: редицата брястове вдясно, които изглеждаха красиво обсипани със звезди, както и една ниска плевня, открояваща се на фона на трепкащото сребро, което се виеше от отвора на комин. Беше безлунна нощ, но светлината на звездите бе достатъчна, за да може човек да различи силуета на младата жена, както и формата на лицето й, загледано някак сериозно, дори строго в небето. Беше излязла в зимната, но не много студена нощ не толкова да погледа звездите от научен интерес, колкото да се отърси от едно чисто земно негодувание. Също както в подобни обстоятелства книжен човек ще започне разсеяно да подръпва от лавиците заглавие след заглавие, така и тя прекрачи в градината, за да е под звездите, нищо че не ги поглеждаше. Това, че не се чувстваше щастлива, и то когато трябваше да е повече от всякога — това, доколкото разбираше, беше причината за нейното недоволство, което я бе обзело почти още с пристигането й преди два дни и вече изглеждаше толкова непоносимо, че бе напуснала семейното тържество, за да остане насаме с мислите си. Самата тя не се смяташе за нещастна, а нейните братовчеди и братовчедки — те мислеха така. Къщата беше пълна с тях, повечето на нейната възраст, но и по-малки, и очите им непрекъснато шареха. Постоянно търсеха да открият нещо между нея и Родни, за което да шушукат, но все не успяваха; и докато очите им играеха, Катарин си даде сметка, че иска нещо, нуждата от което не бе осъзнала в Лондон, докато беше с Родни и родителите си. И ако не беше точно нужда, то със сигурност нещо, което й липсваше. Това я потискаше, защото беше свикнала да отговаря на чуждите очаквания, а сега самолюбието й бе засегнато. Би искала да преодолее обичайната си сдържаност, за да оправдае годежа си с човек, чието мнение ценеше. Никой не беше отправил и една критична дума, само гледаха как да я оставят насаме с Уилям; не че би имало значение и ако не проявяваха чак такава любезност; може би не би имало значение и ако в нейно присъствие не се умълчаваха така странно, едва ли не почтително, което според нея беше вече повод за критика.

Като поглеждаше небето от време на време, мислено изреди имената на своите братовчеди: Елинор, Хъмфри, Мармадюк, Силвия, Хенри, Касандра, Гилбърт и Мостин; Хенри, братовчедът, който учеше младите дами от Бънги да свирят на цигулка, беше единственият, с когото можеше да споделя, и докато се разхождаше напред-назад под арките на перголата, започна малка изповед за пред него, която звучеше горе-долу така:

„Преди всичко, аз съм много привързана към Уилям. Това не може да се отрече. Познавам го по-добре от всеки друг или почти толкова. Но защо се омъжвам за него: отчасти — признавам си, съвсем откровена съм с теб, но ти не бива да казваш на никого, — отчасти защото просто желая да се омъжа. Искам да имам собствен дом. Вкъщи вече едва издържам. За теб е лесно, Хенри, можеш да постъпваш както намериш за добре. А аз трябва винаги да се съобразявам. Освен това знаеш как е у дома. И ти не би бил щастлив, ако нямаш какво да правиш. Не че у дома ми липсва свободно време… но става дума за атмосферата.“

Тук, както можеше да се очаква, тя си представи, че нейният братовчед, който я беше изслушал, проявявайки обичайното си интелигентно съчувствие, повдига леко вежди и я прекъсва: „Добре, ама какво искаш да правиш?“.

Дори в този напълно въображаем диалог на Катарин й беше трудно да сподели амбицията си пред мнимия слушател.

„Бих искала — започна и дълго се двоуми, преди от немай-къде да добави, вече с променен глас — да уча математика, да знам всичко за звездите.“

Тук вече Хенри се стъписва, но тъй като е твърде учтив, за да изрази съмненията си на глас, само подхвърля нещо от рода, че математиката е трудна работа, а за звездите почти нищо не се знае.

Но Катарин продължи да излага доводите си:

„Не ме интересува дали някога нещо ще науча… но искам да работя с числа… нещо, което да няма общо с хора. Не държа особено на хората. Хенри, в известен смисъл може да се каже, че шмекерувам, тоест не съм това, за което всички ме мислят. Всъщност не съм домашно пиле, нито много практична, нито много разумна. Но ако се науча да изчислявам или да боравя с телескоп и да смятам задачи и да откривам грешките си в тях, тогава ще бъда напълно щастлива и вярвам, че тогава ще мога да дам на Уилям всичко, от което се нуждае.“

Като стигна до това място, инстинктът й подсказа, че е прекрачила сферата, в която съветът на Хенри би могъл да й е от полза; като освободи ума си от тази повърхностна тревога, седна на каменната пейка, вдигна очи и неволно се замисли върху големите въпроси, които трябваше да решава — това й беше ясно — самичка. Наистина ли би дала на Уилям всичко, което иска? За да намери отговора, на бърза ръка прехвърли мислено онези важни думи, погледи, комплименти и жестове, които бяха белязали общуването им през тези ден-два. Беше се подразнил, че пътническият сандък с дрехи, специално избрани за нея лично от него, се бе озовал на погрешен адрес поради проявена от нея небрежност при надписването на етикетите. Но грешката беше поправена много бързо и през първата вечер, когато я бе видял да слиза по стълбата, бе подхвърлил, че никога не е изглеждала по-красива. Била засенчила всичките си братовчедки. Беше открил, че у нея липсват грозни и тромави движения; беше споменал, че за разлика от повечето жени формата на главата й е такава, че може да носи косата си разпусната. На два пъти я беше укорил, че мълчи и дума не обелва по време на вечерята, а веднъж — че не внимава в това, което той говори. Беше изненадан от отличния й френски, но смяташе, че проявява егоизъм, като отказва да придружи майка си при посещението й у семейство Мидълтън, защото те са стари семейни приятели и много приятни хора. Общо взето, реши, че поне засега нещата са уравновесени, затова тегли една черта наум, промени гледната си точка и пред очите й се ширнаха единствено звездите.

Тази вечер те изглеждаха като заковани в небесната твърд, трепкаха и блещукаха срещу нея, и тя си каза, че сигурно са щастливи. Въпреки че не се интересуваше много от Църквата, подобно на повечето хора на нейната възраст, Катарин не можеше да погледне към небето по Коледа, без да почувства, че единствено по това време на годината то благосклонно се привежда надолу към земята и с безсмъртното си сияние дава знак, че хората също участват в това празненство. Понякога й се струваше, че вижда процесията от крале или влъхви да крачи по пътя в онази далечна част на света. Но след секунда звездите преобърнаха мисълта й и кратката човешка история потъна в прах и пепел, човешкото тяло прие маймуноподобна, покрита с козина форма — варвари, които клечат край купчина съчки и буца пръст. Картината беше последвана от друга, в която цялата Вселена зейна в гола пустота и само звездите грееха; докато ги съзерцаваше, зениците на очите й се разшириха от светлината им до такава степен, че цялото й същество сякаш се разтвори в това искрящо сребро, посипа се извън звездния корниз, завинаги и неясно се сля с безкрая. По някакъв начин в същото време, макар и нелогично, се видя как язди по морски бряг редом със своя безстрашен герой и можеше да продължи така още дълго, ако не беше негодуванието на тялото й, привикнало с по-нормални условия, което никак не одобряваше опитите на ума й да ги промени. Стана й студено, взе да трепери, изправи се и тръгна към къщата.

Под блясъка на звездите имението Стогдън Хаус светлееше романтично и изглеждаше два пъти по-голямо. Построено от пенсиониран адмирал в първите години на деветнайсети век, окръглените еркерни прозорци на фасадата му сега грееха с червеникавожълта светлина и цялата къща приличаше на трипалубен кораб, който пори моретата сред лудуващи делфини и нарвали, изрисувани от безпристрастна ръка по ръба на стари географски карти. Стълба във формата на полукръг с полегати стъпала водеше до висока порта, която Катарин бе оставила леко открехната. Поколеба се, вдигна очи към фасадата, забеляза светлинка в един малък прозорец на горния етаж и бутна вратата. За миг остана в продълговатото антре сред безчет рогати черепи, жълтеещи глобуси, маслени картини с напукана боя и препарирани бухали; още се двоумеше дали да отвори вратата вдясно, през която до ушите й стигаше оживена глъчка. Заслуша се и очевидно това, което чу, я разколеба; чичо й сър Франсис играеше вечерния си вист и по всичко личеше, че губи.

Пое по извитата стълба, която единствено придаваше внушителен вид на иначе доста порутената сграда, и продължи по тесен коридор, докато стигна стаята, чиято светлина беше зърнала от градината. Почука и получи покана да влезе. Младият мъж, Хенри Отуей, четеше, с крака вдигнати върху решетката на камината. Имаше красива глава и високо елизабетинско чело, но нежните му честни очи гледаха по-скоро скептично, отколкото с елизабетински жар. Правеше впечатление на човек, който още не е открил каузата, която приляга на темперамента му.

Той се обърна, остави книгата и я погледна. Забеляза бледото й, сякаш окъпано в роса лице — като на човек, чийто ум витае далеч от тялото. Той често беше споделял трудностите си с нея и сега предполагаше, дори се надяваше, че може би тя ще има нужда от него. Но в същото време тя се държеше като толкова независим човек, че той не очакваше да му довери каквото и да било.

— А, значи, си успяла да избягаш — каза и погледна пелерината й. На прибиране от звездобройството си Катарин беше забравила да свали тази издайническа част от тоалета си.

— Избягала ли? — попита. — Какво искаш да кажеш, от кого? О, от семейното празненство, разбира се. Да, долу е много задушно и затова излязох в градината.

— Не ти ли е студено? — попита я Хенри, хвърли малко въглени в камината, придърпа едно кресло по-наблизо и метна пелерината й настрана. Нейното безразличие към такива подробности често караше Хенри да поема ролята, която по правило се пада на жените в такива случаи. Това бе едно от нещата, които ги свързваше.

— Благодаря ти, Хенри — каза тя. — Нали не те притеснявам?

— Изобщо не съм тук. Аз съм в Бънги — отговори й той. — Давам урок по музика на Харолд и Джулия. Затова трябваше да стана от масата заедно с дамите, само ще преспя тук и после ще се върна чак на Бъдни вечер.

— Колко ми се иска… — започна Катарин и млъкна. — Тези събирания са голямо недоразумение — додаде и въздъхна.

— Ужасни са! — съгласи се той и двамата се умълчаха.

Въздишката й го накара да я погледне. Дали да не я попита защо въздиша? Дали нейната потайност относно собствените й дела е толкова неприкосновена, колкото предпочиташе да смята един доста голям млад егоист като него? Но откакто се беше сгодила за Родни, чувствата на Хенри към нея се бяха объркали — поравно разделени между желанието му да я уязви и желанието му да бъде мил с нея; през цялото време страдаше от странен гняв поради усещането си, че тя непрекъснато се отдалечава от него, че се носи в непознати води. Катарин от своя страна, щом прекрачи прага на стаята му и звездните видения отлетяха, вече знаеше, че всякакво общуване ще бъде много пристрастно; от всичките й свити на кълбо чувства само едно или две можеха да бъдат подбрани и поднесени на Хенри за размисъл, затова беше въздъхнала. После го погледна и когато очите им се срещнаха, стана ясно, че между тях има много повече общо, отколкото изглеждаше възможно. Най-малкото имаха общ дядо, но между тях съществуваше и лоялност, която понякога се среща между роднини, без да има друга причина да се харесват, както имаха тези двамата.

— Е, кога ще бъде сватбата? — попита Хенри; заядливото му настроение взе превес.

— Някъде през март — отвърна му тя.

— А след това? — попита той.

— Ще си вземем къща, предполагам, някъде в Челси.

— Много интересно — отбеляза той и я изгледа крадешком.

Тя се отпусна назад в креслото, протегна крака върху решетката на камината и вероятно за да се предпази, грабна един вестник и го вдигна пред лицето си, като от време на време прочиташе по някое изречение. Като видя това, Хенри подметна:

— Може би бракът ще те очовечи.

При тези думи тя свали вестника с инч-два, но не каза нищо и повече от минута остана безмълвна.

— Когато човек съзерцава неща като звездите, нашите дела като че ли нямат кой знае какво значение, нали? — каза ненадейно.

— Хич не ми е до звездите, че да ги удостоявам с внимание — отговори й Хенри. — Без да твърдя, че не в това е обяснението — добави и я прониза с поглед.

— Съмнявам се, че изобщо има някакво обяснение — отговори му мигновено, въпреки че не й стана много ясно за какво намеква той.

— Какво? Няма обяснение за нищо, така ли? — попита я той и се усмихна.

— Нещата просто се случват. Това е — изтърси тя по нейния си небрежен, но категоричен начин.

„Това със сигурност обяснява някои от твоите действия“ — помисли си Хенри.

— Излиза, че всяко нещо е посвоему добро, а пък и човек, все едно, трябва да прави нещо — каза той на глас, изразявайки това, което сметна за нейно мнение, и то с нейния тон. Тя със сигурност долови подражанието му, защото го изгледа мило и добави не без ирония:

— Ами да, Хенри, щом си убеден, че животът трябва да е простичък.

— Да, но аз не съм убеден — сряза я той.

— Както и аз — отвърна му тя.

— Тогава какво ще кажеш за звездите? — попита той. — Доколкото разбирам, ръководиш се от звездите.

Тя пусна репликата покрай ушите си или защото не я разбра, или защото тонът му не й хареса.

Отново се умълча, после попита:

— Ти наистина ли имаш обяснение за всичко, което правиш? И трябва ли човек винаги да има обяснение? Това важи за хора като майка ми — после се замисли. — Май е време да сляза при тях да видя какво става.

— Какво може да става? — възрази й Хенри.

— О, може да имат нужда от нещо — отвърна му мъгляво и свали краката си на пода, подпря брадичка в длан и умислено се загледа в огъня с големите си тъмни очи. — Да не забравям и Уилям — добави като впоследствие хрумнала й мисъл.

Хенри за малко да се изсмее, но се сдържа.

— Хенри, те знаят ли от какво се получават въглищата? — попита го след миг.

— Сигурно си въобразяват, че от хвощ — предположи той.

— Ти влизал ли си някога в каменовъглена мина? — продължи тя.

— Катарин, дай да не говорим за каменовъглени мини — възрази й той. — Едва ли ще се видим отново. Когато се омъжиш…

За най-голяма негова изненада, зърна сълзи в очите й.

— Защо всички искат да ме дразнят? — попита. — Не е никак любезно.

Хенри не можеше да се прави, че не я разбира, но със сигурност се учуди, че изобщо обръща внимание на другите. Още преди да му хрумне отговор обаче, внезапно помръкналите й очи отново се избистриха.

— Както и да е, няма нищо лесно — заяви тя.

Подтикнат от истинска обич към нея, Хенри я помоли:

— Катарин, обещай ми, че ако някога мога да ти помогна с нещо, ще ми позволиш да го направя.

Тя като че ли се замисли, погледна пак огъня в камината и реши, че всякакво обяснение е излишно.

— Добре, обещавам — каза най-накрая. Хенри остана доволен от нейната искреност и започна да й разказва за каменовъглените мини, за да задоволи любовта й към факти.

И ето двамата вече се спускаха в шахта с помощта на малка клетка, под тях започнаха да се чуват ударите на миньори, сякаш плъхове гризат земята, и тогава без никакво почукване вратата се отвори с широк замах.

— А, значи, тук сте били! — извика Родни. Катарин и Хенри се обърнаха рязко и някак гузно. Родни беше официално облечен. Виждаше се, че е бесен. — Значи, тук сте били през цялото време — повтори и изгледа Катарин.

— Тук съм от десетина минути — отвърна му тя.

— Скъпа моя Катарин, излезе от гостната преди повече от час.

Тя нищо не отговори.

— Това има ли някакво значение? — попита Хенри.

Родни знаеше, че не иде да се държи неразумно в присъствието на друг мъж, затова не му отговори.

— Това не е редно — отсече той. — Не е много любезно да оставиш така възрастните хора… макар и да няма съмнение, че е много по-забавно да седиш тук и да си говориш с Хенри.

— Говорехме си за каменовъглени мини — вежливо му отвърна Хенри.

— Така е, но преди това обсъждахме далеч по-интересни неща — каза Катарин.

От желанието й да го засегне и от твърдия тон, с който се обади, Хенри реши, че ще последва експлозия от страна на Родни.

— Разбирам — отвърна Родни, подсмихна се, облегна се назад в креслото си и взе да барабани с пръсти по дървената му част. И тримата млъкнаха и мълчанието им се оказа особено мъчително, най-вече за Хенри.

— Уилям, много ли е досадно? — изведнъж попита Катарин с напълно променен тон и помахване с ръката.

— Разбира се, че е досадно — отвърна й той сърдито.

— Тогава ти остани тук да си поговориш с Хенри, а аз ще сляза долу — рече му тя.

Още докато говореше, се изправи, после се обърна, за да излезе от стаята, и с необичайно гальовен жест постави длан върху рамото на Родни. Той на мига улови ръката й в такъв пристъп на чувства, че Хенри се подразни и съвсем демонстративно отвори книга.

— И аз ще дойда с теб — каза Уилям, когато тя издърпа ръката си и понечи да го отмине.

— Не, недей — отвърна му бързо. — Остани да си поговориш с Хенри.

— Наистина, защо не останеш — намеси се Хенри и затвори книгата. Поканата му беше любезна, без да е непременно сърдечна. Родни очевидно се подвоуми какво да прави, но като видя, че Катарин е вече на прага, извика:

— Не, не, предпочитам да дойда с теб.

Тя се обърна назад и каза със заповеднически тон и с властно изражение на лицето:

— Безсмислено е да идваш. След десет минути си лягам. Лека нощ.

Кимна към двамата, но на Хенри му направи впечатление, че второто кимване беше към него. Родни се отпусна тежко в креслото.

Огорчението му беше така очебийно, че Хенри не си и помисли да започне разговор с някакво подмятане от литературен характер. От друга страна обаче, ако не го спреше навреме, имаше опасност Родни да започне да говори за чувствата си, а възможността за излияния беше крайно неприятна перспектива. Затова прие да лавира между двете, което ще рече, че върху форзаца на книгата си написа следното изречение: „Положението е крайно неловко“. След това го украси с онези завъртулки и декоративни рамки, които изникват от само себе си при подобни ситуации; докато го правеше, си помисли, че с каквито и трудности да се сблъсква Катарин, те не оправдават поведението й. Думите й съдържаха грубост — дали вродена, или придобита, — която говореше, че жените страдат от особена слепота към чувствата на мъжете.

Изписването на тази фраза даде време на Родни да се окопити. По всяка вероятност, тъй като бе много суетен, той се беше засегнал повече от това, че Хенри е станал свидетел на отблъскването му, отколкото от самото отблъскване. Беше влюбен в Катарин, а любовта не отслабва суетата, напротив, усилва я, особено в присъствието на друг мъж. Но Родни се ободри от куража, който му вдъхна този смешен и симпатичен недостатък, и след като овладя първоначалния си импулс, който щеше да го изложи, почерпи сили от безупречното си вечерно облекло. Извади цигара, чукна я в опакото на ръката си, вдигна елегантните си лачени обувки върху решетката на камината и опита да се съвземе.

— Наоколо има няколко големи имения, нали, Отуей — започна той. — Стават ли за лов? Чакай да отгатна каква дружинка се събира.

— Сър Уилям Бъдж, захарният крал, притежава най-голямото имение. Купи го от бедния Станъм, който фалира.

— За кой Станъм става дума? Върни или Алфред?

— Алфред… Самият аз не ходя на лов. А ти си голям ловджия, така ли? Във всеки случай имаш репутацията на добър ездач — добави, като с това искаше да помогне на Родни в усилието му да възвърне самодоволството си.

— Обичам да яздя — отговори му Родни. — Тук мога ли да взема отнякъде кон? Колко съм глупав! Забравих, че нямам костюм за езда. Въпреки това не мога да си представя кой може да ти е казал, че яздя добре.

Преди да му отговори, Хенри изпадна в подобно затруднение; не искаше да споменава името на Катарин, затова подхвърли неясно, че отвсякъде чувал за умението му да язди. Всъщност не беше чувал почти нищо за него — нито че язди, нито че не язди, — а по-скоро гледаше на него като на някакво присъствие в къщата на леля си, което неизбежно и необяснимо бе сгодено за братовчедка му.

— Не че се интересувам много от лов — продължи Родни, — но човек трябва да го прави, за да не изпадне в забвение. Мисля, че наоколо се радвате на много красива природа. Веднъж бях отседнал в Болъм Хол. Младият Кранторп е колкото теб, нали? Той се ожени за дъщерята на стария лорд Болъм. Много мили хора, по техния си начин, разбира се.

— Не общувам с тези хора — отсече Хенри.

Но Родни, вече поел по пътя на тези приятни разсъждения, не устоя на изкушението да продължи и малко по-нататък. Той се имаше за човек, който тежи на мястото си в доброто общество, а и знаеше достатъчно за истинските стойности в живота, за да гледа на него отвисоко.

— А трябва — продължи той. — Струва си да отседне човек там поне веднъж годишно. Карат те да се чувстваш добре дошъл, а и жените са прелестни.

„Жените ли? — помисли си Хенри с отвращение. — Какво ли може да види в теб една жена?“ Търпението му беше на път да се изчерпи, но всъщност харесваше Родни и това му изглеждаше странно, защото Хенри беше деликатен мъж и такива думи от чужди уста обричаха непоправимо човека на неприязън. Накратко казано, той взе да се чуди що за създание е този Родни, който ще се жени за братовчедка му. Възможно ли е изобщо, освен ако не си някой ексцентричен тип, да си позволиш да бъдеш чак толкова суетен?

— Не мисля, че мога да се погаждам с тези хора — отговори той. — Не мисля, че знам какво да кажа на лейди Роуз, ако я срещна.

— За мен пък изобщо не е трудно — подсмихна се Родни. — Говориш им за децата, ако имат такива, за заложбите им — рисуване, градинарство, поезия, — те са толкова приятни и отзивчиви. Сериозно, знаеш ли, аз смятам, че е много важно да чуеш женско мнение за поезията си. Не ги питай защо мислят така. Питай ги само какво чувстват. Катарин например…

— Катарин… — прекъсна го Хенри, като силно наблегна на името, сякаш му стана неприятно, че Родни го използва. — Катарин е много различна от повечето жени.

— Точно така — съгласи се Родни. — Тя е… — Сякаш се канеше да я опише, но дълго време се двоуми. — Тя изглежда прекрасно — заяви или по-скоро попита с по-различен глас от този до момента. Хенри отпусна глава. — Но като род сте предразположени към мрачни настроения, нали?

— Не и Катарин! — решително се възпротиви Хенри.

— Не и Катарин — повтори Родни, сякаш претегляше смисъла на думите. — Не, може би си прав. Но годежът я промени. И това е напълно естествено — добави. Изчака Хенри да се съгласи с него, но Хенри си замълча.

— В някои отношения Катарин е имала труден живот — продължи. — Смятам, че бракът ще й се отрази добре. Тя има много сили в себе си.

— Има — отсече Хенри.

— Да… но сега в каква ли посока ще се проявят?

Родни беше забравил за позата си на светски мъж и сега, като човек в затруднение, сякаш молеше Хенри да му помогне.

— Нямам представа — поколеба се Хенри.

— Смяташ ли, че деца… домакинство… такива неща могат да я задоволят? Като ти напомням, че мен няма да ме има по цял ден.

— Със сигурност ще съумее да се справи — отвърна му Хенри.

— О, да, ще съумее — съгласи се Родни. — Но… аз съм доста погълнат от моята поезия. Виж, за Катарин тя не е важна. Тя, разбира се, се възхищава от поезията ми, но дали това ще й стига?

— Не — каза му Хенри и спря. — Мисля, че си прав — продължи, сякаш искаше да обобщи мислите си. — Катарин още не е открила себе си. Все още животът й не е реален… понякога си мисля…

— Така ли? — попита Родни, но с нетърпение, сякаш очакваше да чуе още от Хенри. — Това е, което аз… — продължи той, докато Хенри не каза нищо повече и изречението му остана недовършено, тъй като вратата се отвори и двамата бяха прекъснати от по-малкия му брат Гилбърт, и то за най-голямо облекчение на Хенри, тъй като и без това смяташе, че вече е казал повече, отколкото трябва.