Вирджиния Улф
Нощ и ден (15)

Петнайсета глава

Селцето Дисъм се намираше някъде из хълмистите обработваеми земи край Линкълн, не толкова във вътрешността, че да не се чува далечният плисък на морето в тихи летни нощи или когато зимни хали шибат вълните и ги блъскат в брега. Толкова голяма бе черквата и по-точно камбанарията й в сравнение с тесните улички и малките къщи на селото, че отпращаше ума на случайния пътник назад към Средновековието — като единственото време, когато все още е била възможна такава голяма набожност. Подобно доверие в Църквата със сигурност не можеше да принадлежи на настоящето, затова и случайният пътник вероятно предполага, че всеки в това село е стигнал пределната възраст на човешкия живот. Такива биха били разсъжденията на странника, а зърне ли населението, представено от двама-трима мъже с мотики в нивата с ряпа, малко дете, понесло стомна, или млада жена, която тупа черга пред прага на къщата, той би открил всичко типично за средните векове в днешното селце Дисъм. Тези хора, макар и достатъчно млади, изглеждаха така недодялани и грубовати, че напомняха за картините, рисувани от монаси около главните букви в техните манускрипти. Едва ли би разбрал говора им, затова ще вика силно и ясно, сякаш гласът му наистина трябва да преодолее дистанция от стотина години, че и повече, преди да стигне до тях. Много по-лесно би разбрал жител на Париж или Рим, на Берлин или Мадрид, отколкото тези родни селяни, които през последните две хиляди години са живели на по-малко от двеста мили от Лондон.

Пасторският дом се издигаше на около половин миля извън селото. През вековете просторната къща се е разраствала около голяма кухня с тесни червени кахли, както свещеникът обича да посочва на гостите си още през първата вечер след пристигането им, след което взема месинговия свещник и им казва да внимават по стъпалата нагоре и надолу, да обърнат внимание на дебелите стени и на солидните подпорни греди на тавана, на стъпалата — стръмни като изправена бояджийска стълба, и на таванските помещения с дълбок островръх като палатка покрив, където лястовичките свиват гнезда, а веднъж дори и един бял бухал. Но нищо много интересно или много красиво не беше произлязло от различните пристроявания, направени от различните енорийски свещеници.

Къщата беше заобиколена от градина, с която свещеникът се гордееше особено много. Ливадата, която се виждаше от прозорците на гостната, представляваше равна наситено зелена площ, чието еднообразие не се нарушаваше от нито една маргаритка, а от другата страна две прави пътечки минаваха покрай лехи с цветя с високи стъбла и водеха към тревиста алея, по която преподобният Уиндам Дачет обичаше да крачи нагоре-надолу по едно и също време всяка сутрин, като отмерваше продължителността на разходката си с пясъчния часовник. Почти винаги носеше в ръката си книга, в която поглеждаше, после я затваряше и продължаваше одата до края по памет. Знаеше почти целия Хораций наизуст и имаше навика да свързва точно тази алея с определени оди, които повтаряше надлежно, като същевременно следеше цветята и от време на време се навеждаше да откъсне някое от тях — увехнало или прецъфтяло. Толкова силен беше този негов навик, че в дъждовни дни ставаше от креслото си в определения час и тръгваше да крачи из кабинета си пак точно толкова дълго, като току поспираше да намести някоя книга в етажерката или да промени положението на двете месингови разпятия, изправени над купчинка змийски камъни върху рамката на камината. Децата го уважаваха, смятаха го за много по-начетен, отколкото беше всъщност, и доколкото бе възможно, гледаха да не пречат на привичките му. Като повечето хора, които действат методично, преподобният притежаваше повече целенасоченост и всеотдайност, отколкото интелект или оригиналност. В студени и ветровити нощи, без да се оплаква, той яхваше коня си да посети болни и нуждаещи се; и по силата на това, че изпълняваше стриктно еднообразните си задължения, беше ангажиран с много местни комитети, комисии и други съвещателни органи; в този период от живота му (беше на шейсет и осем) разни стари деликатни дами взеха да го жалят, тъй като беше много слаб и изпит, защото, казваха те, препуска по пътищата, вместо да си почива вкъщи пред камината. Голямата му дъщеря Елизабет живееше с него и стопанисваше дома, освен това беше заприличала на него по бездушната си прямота и закоравели навици; от двамата синове единият, Ричард^[1], беше агент по недвижимо имущество, а другият, Кристофър, се учеше за адвокат. За Коледа, естествено, те се събираха и тогава цял месец покрай подготовката за събитието Коледата не излизаше от ума на господарката и прислугата, които всяка година все по-заслужено се гордееха с превъзходната организация. Покойната госпожа Дачет им бе оставила цял долап с качествени ленени покривки, които Елизабет, като най-голяма, беше наследила още на деветнайсет години, при смъртта на майка си, заедно с отговорността за домакинството. Освен това отглеждаше жълти пиленца, рисуваше по малко, розовите храсти в градината бяха изцяло нейно задължение; и било покрай грижите за къщата, грижите за пиленцата, грижите за бедните, не й оставаше и една свободна минутка. Това, което й придаваше тежест в семейството, бе по-скоро една изключителна праволинейност на ума, отколкото някаква дарба. Когато Мери й писа да съобщи, че е поканила Ралф Денам да им гостува, от уважение към сестра си беше добавила, че е много приятен, но малко странен млад мъж и че се преуморява от работа в Лондон. Разбира се, Елизабет веднага реши, че Ралф е влюбен в Мери, но от само себе си се разбираше, че не е нужно това да се обсъжда на глас, освен ако някакъв сблъсък не направеше споменаването му неизбежно.

Мери пристигна в Дисъм, без да знае дали Ралф има намерение да дойде, но два или три дни преди Коледа получи телеграма от него с молба да му наеме стая в селото. Тя беше последвана от писмо, в което обясняваше, че се надява да може да се храни с тях, но тишината, така необходима за работата му, изисква да спи на друго място.

Писмото свари Мери, докато се разхождаше в градината с Елизабет и двете оглеждаха розите.

— Но това е нелепо! — отсече решително Елизабет, когато планът й беше представен. — В къщата има пет свободни стаи дори когато момчетата са тук. Освен това няма да получи стая в селото. И не е нужно да работи, след като и без това се е преуморил.

„Вероятно не иска да сме непрекъснато пред очите му“ — каза си Мери, въпреки че външно се съгласи с Елизабет и дори й беше благодарна, че я подкрепи в това, което си беше просто една нейна приумица. Двете режеха рози и ги нареждаха главичка до главичка в плитка кошница^[2].

„Ако Ралф беше тук, щеше да каже, че това е много скучна работа“ — помисли си Мери и я полазиха тръпки на раздразнение, което я накара да постави розата си на обратно в кошницата. Междувременно бяха стигнали до края на пътеката и докато Елизабет изправяше някои от стъблата да не висят извън телената оградка, Мери погледна към баща си, който крачеше нагоре-надолу с ръце на гърба и с приведена в размисъл глава. Подтикната от желание да прекъсне този методичен марш, Мери стъпи на затревената пътечка и докосна ръката му.

— Татко, цвете за бутониерата — каза и му поднесе една роза.

— О, скъпа? — каза господин Дачет, без да се спира, взе цветето и го постави под ъгъл, удобен за влошеното му зрение. — Откъде се взе това приятелче? Една от розите на Елизабет ли? Дано си я питала, защото тя не обича да й пипат розите без нейно разрешение и е съвсем права.

Това му е навик, каза си Мери, но преди никога не беше обръщала чак такова внимание как провлачва изреченията си, докато се превърнат в неразделно мънкане, след което се отнасяше в някакви абстракции, които децата му смятаха за твърде дълбокомислени, за да бъдат изречени на глас.

— Какво? — попита Мери, след като мънкането спря; май го прекъсваше за пръв път в живота си.

Той не отговори. Тя разбра, че иска да бъде оставен на мира, но въпреки това се лепна за него, както би направила с някой сомнамбул, за когото смята, че трябва да бъде събуден много внимателно. Не успя да измисли друго, с което да привлече вниманието му, затова каза:

— Татко, градината изглежда много добре.

— Да, да, да — съгласи се господин Дачет, който имаше навика да слива думите по същия отнесен начин, после оброни глава още по-ниско върху гърдите си. Съвсем ненадейно, щом направиха завой и тръгнаха обратно, той взе да нарежда на пресекулки:

— Знаеш ли, тук трафикът много зачести. Май вече има нужда от повече превозни средства. Вчера преброих цели четирийсет товарни вагона само на влака в дванайсет и петнайсет. Махнаха онзи в девет и половина и вместо него ни пуснаха друг, в осем и половина, заради хората, които отиват на работа. Вчера си пристигнала с онзи в три и десет, предполагам?

Каза му „да“, защото той като че ли чакаше отговор, след което погледна часовника си и пое към къщата, като продължаваше да държи розата под същия ъгъл, който позволяваше на слабите му очи да я виждат. Елизабет беше вече отишла при пиленцата, така че Мери остана сама с писмото на Ралф. Беше напрегната. Бе отложила момента, в който да обмисли нещата на спокойствие, но сега, след като Ралф щеше да пристигне на следващия ден, взе да се безпокои какво впечатление ще му направи нейното семейство. Предположи, че баща й ще подхване разговор с него за влаковете, че Елизабет ще се държи приветливо и любезно и често ще излиза от стаята, за да дава нареждания на прислугата. Братята й вече обещаха, че в един от дните ще го заведат на лов. Предпочиташе да не мисли за евентуалните отношения на Ралф с младите мъже, като се надяваше, че все ще намерят общи теми, по които да стигнат до мъжко разбирателство. Но какво ли ще си помисли за нея? Ще види ли, че е по-различна от другите в семейството? Беше си наумила да го заведе в стаята си и много изкусно да насочи разговора към английските поети, които сега заемаха видно място в малката й библиотечка. Освен това на четири очи би му дала да разбере, че тя също смята семейството си за странно — да, странно, но не и скучно. Това бе скалата, край която бе решила да го преведе. Замисли се как да насочи вниманието му към Едуард и страстта му по „Джорокс“^[3], към ентусиазма, който караше Кристофър да събира пеперуди, включително и нощни, въпреки че вече бе на двайсет и две. Или може би към рисунките на Елизабет, стига да не ги вижда, и как всичко това ще обагри общото впечатление, което искаше да остави у него, а именно за семейство ексцентрично, дори малко ограничено, но не и скучно. Тогава си представи как Едуард вместо гимнастика се въргаля по ливадата и щом пред очите й изплуваха розовите му бузи, малките му живи кафяви очи и това, че приличаше на тромаво товарно пони със зимното си сиво-кафеникаво палто, Мери веднага се засрами от амбициозния си план. Тя си го обичаше точно такъв, какъвто е; всички ги обичаше и докато крачеше нагоре-надолу, надолу-нагоре, вроденото й чувство за почтеност мигом скастри тази суета и романтичност, породени у нея само при мисълта за Ралф. Беше напълно сигурна, че за добро или зло, тя много прилича на останалите членове на семейството си.

Следобеда на следващия ден, свил се в ъгъла на третокласно купе, Ралф взе да разпитва седналия срещу него търговски пътник. Стигнаха до село, което се наричаше Лампшър, на не повече от три мили, както успя да разбере, от Линкълн; а в Лампшър има ли голямо имение, попита той, притежание на господин, който се казва Отуей?

Търговецът не знаеше нищо по въпроса, умислено затъркаля името върху езика си и това бе достатъчно за Ралф, ала в същото време му даде повод да извади писмо от джоба си, за да потвърди верността на адреса.

— Стогдън Хаус, Лампшър, Линкълн — прочете той.

— В Линкълн все ще се намери някой да ви упъти — каза мъжът и Ралф му призна, че точно тази вечер не е тръгнал натам.

— Трябва да стигна до Дисъм — продължи той, но дълбоко в себе си не можеше да се насити на удоволствието, което изпита от това, че във влака успя да накара един търговец да повярва в нещо, в което самият той не вярваше. Тъй като писмото, макар и подписано от бащата на Катарин, не съдържаше никаква покана, нито пък гаранция, че и Катарин ще бъде там; единственият факт, който разкриваше, бе, че през следващите две седмици и това е адресът, на който може да бъде намерен господин Хилбъри. Но когато Ралф погледна през прозореца, замисли се за Катарин, защото и тя е съзерцавала тези сивкави поля и може би се намираше ей там, където дървета покриваха стръмния склон, в подножието на който една жълта светлинка се появи, после угасна. Прозорците на старото сиво имение греят, помисли си той. Отпусна се назад в ъгъла и напълно забрави за търговския пътник. Мислено се озова край въпросното имение, но точно тогава бленуваната Катарин изведнъж изчезна; инстинктът му го предупреди, че ако продължава да мечтае, реалността много скоро и много болезнено ще му напомни за себе си; не можеше докрай да изключи фигурата на Уилям Родни. От деня, в който чу от устата на самата Катарин за годежа й, гледаше да не изпъстря копнежа си по нея с подробности от действителността. Но светлината на късния следобед, която зеленееше между високите дървета, се превърна в неин символ и като че ли разтвори сърцето му. Тя сякаш седеше до него в купето и съзерцаваше посивелите поля — сериозна, смълчана и безкрайно нежна; ала видението го затисна толкова плътно, че трябваше да го пропъди, тъй като и влакът взе да забавя ход. Раздруса го рязко и Ралф се опомни, отвори широко очи и докато вагоните се точеха бавно край перона, зърна Мери Дачет — силна, набита фигура с алено шалче на врата. Високият младеж, който я придружаваше, се ръкува с него, взе пътническата му чанта и ги поведе, без да пророни и една членоразделна дума.

Никога гласовете не кънтят така красиво, както в зимна вечер, когато сумракът почти скрива телата и звуците долитат сякаш от нищото с една задушевна нотка, каквато рядко се долавя денем. Такава нотка се прокрадна и в гласа на Мери, когато го приветства. Тя стоеше като обвита в сумрака на живите плетове и в яркочервеното на къпиновите листа. Ралф мигом усети как стъпва върху твърдата земя на един съвършено различен свят, но не се поддаде на прелестите му веднага. Попитаха го какво предпочита: да се качи в каручката при Едуард или да върви пеш през полето заедно с Мери — път, който не е по-кратък, обясниха му те, но според Мери много по-приятен. Реши да върви с нея, тъй като си даваше сметка, че нейното присъствие го успокоява. Но каква ли е причината за приповдигнатото й настроение, зачуди се той къде с ирония, къде със завист, докато каручката с понито потегли енергично и мракът изпълни пространството между очите им и високата фигура на Едуард, който стоеше прав на капрата, стиснал в едната си ръка юздите, а в другата камшика. Хора от селото, които бяха ходили до големия пазар, сега се качваха на двуколките си или поемаха пеш на тумби към къщи. Мнозина се обръщаха да поздравят Мери и тя им отвръщаше, като всекиго назоваваше по име. Скоро преминаха една ограда и тръгнаха по отъпкана пътечка, която тъмнееше на фона на сумрачната зеленина наоколо. Пред тях небето бе оцветено в червеникаво и жълто, досущ като плоча от полупрозрачен камък, зад която свети лампа; бе обрамчено от черни дървета, чиито клони изпъкваха на светлеещия фон, който от едната страна бе затулен от могила, а от другата равната земя се беше ширнала до хоризонта. Някаква бърза и безшумна птица будуваше в зимната нощ и ги следваше през полето, кръжеше на няколко фута пред тях, после изчезваше и се появяваше отново и отново.

През живота си Мери беше минавала оттук безброй пъти, обикновено сама, и в различни моменти духът на отминали настроения обсебваше ума й било със сценка или мисъл, породена от вида на три дървета, погледнати под особен ъгъл, било със звука на фазан, който клопа в канавката. Но тази вечер обстоятелствата бяха достатъчно наситени, за да изместят всякакви други картини; тя неволно се вторачи в полето и дърветата, сякаш да заличи асоциациите, които й носеха.

— Е, Ралф — каза, — тук е по-хубаво от Линкълнс Ин Фийлдс, нали? Виж там онази птичка! Носиш си бинокъл, нали? Едуард и Кристофър се канят да те водят на лов. Можеш ли да стреляш? Така си и мислех…

— Слушай, трябва да ми обясниш — каза й Ралф. — Кои са тези младежи, за които говориш? Къде ще отседна?

— Ще отседнеш у нас, разбира се — отвърна му дръзко. — Разбира се, че ще отседнеш у нас… нали не съжаляваш, че си дошъл?

— Ако съжалявах, нямаше да дойда — отвърна й троснато.

Продължиха да вървят, потънали в мълчание, и Мери се постара да не го нарушава поне за известно време. Искаше Ралф да почувства, защото смяташе, че точно това ще стане, свежата прелест на земята и въздуха. И се оказа права. След миг, за нейно успокоение, той си призна колко е доволен.

— Мери, точно сред такава природа съм си представял, че живееш — каза, побутна шапката си назад и се огледа наоколо. — Истинска природа, а не подредено аристократично имение.

Подуши въздуха и по-осезателно от когато и да било усети как тялото му ликува.

— А сега трябва да се проврем през един жив плет — каза Мери. В пролуката Ралф разкъса капана на бракониер — тел, препречила отвора, за да се хване заек.

— Прави са да бракониерстват — каза му Мери, докато го гледаше как се мъчи с телта. — Чудя се дали е бил Алфред Дъгинс, или Сид Ранкин. И как да не го правят, когато изкарват само по петнайсет шилинга на седмица? Петнайсет шилинга на седмица! — повтори тя, промуши се и мина от другата страна на живия плет, после прокара пръсти в косата си, за да махне листата, които бяха полепнали по нея. — Аз мога да живея с петнайсет шилинга на седмица, и то без никакви усилия.

— Сериозно? — попита Ралф. — Не ти вярвам.

— О, да. Но към тях ще имам собствена къща и градина, в която да отглеждам зеленчуци. Няма да е толкова зле — каза Мери със здравомислие, което направи силно впечатление на Ралф.

— Но бързо ще се отегчиш — продължи той.

— Понякога си мисля, че това е единственото нещо, от което няма да се отегча — отвърна му.

Идеята за малка къща, където човек да си отглежда зеленчуци и да преживява с петнайсет шилинга на седмица, изпълни Ралф с необикновено усещане за покой и блаженство.

— Стига да не е на главния път и да нямаш съседка с шест ревливи деца, чието пране непрекъснато ще виси да съхне пред очите ти, нали?

— Къщичката, която аз си представям, се издига сам-самичка насред малка овощна градина.

— Ами борбата за избирателни права? — попита той с лек сарказъм.

— О, на този свят има и други неща, освен избирателни права — отвърна му тя някак небрежно, което бе необичайно за нея.

Ралф се умълча. Подразни се от това, че тя има планове, за които нищо не подозира, но си даваше сметка, че не е редно да настоява да ги научи. Идеята за живот в къщичка насред природата се загнезди в ума му. Може би сега не й беше времето, но тя криеше много възможности, както и решения на много проблеми. Заби бастуна си в земята и се огледа наоколо в сумрака.

— Познаваш ли компаса? — попита я.

— Разбира се — отвърна му Мери. — За каква ме мислиш? Лондончанка като теб ли? — И тогава му показа точно накъде е север и накъде е юг. — Това е родният ми край — додаде. — Тук мога да се ориентирам и с вързани очи.

И сякаш за да го докаже, ускори крачка, така че Ралф едва успяваше да я догони. В същото време се почувства привлечен към нея както никога преди; отчасти и несъмнено защото, за разлика от Лондон тук тя изглеждаше съвършено независима и здраво свързана със свят, в който той нямаше никакво място. Вече се беше свечерило и трябваше да я следва сляпо, дори сложи ръка на рамото й, когато се наложи да прескочат малък насип, преди да стъпят на много тясна пътечка. Неизвестно защо, но се почувства неловко, когато тя направи фуния с дланите си и се провикна към една светлинка, която плаваше в мъглата на съседното поле. Той също се провикна и светлинката се закова намясто.

— Това е Кристофър, вече се е прибрал и е отишъл да нахрани пилетата — каза му тя.

Представи го на Ралф, който виждаше само висока фигура с гамаши, която стърчеше насред пърхащ кръг от перушинени телца, а светлината падаше на трептящи петна, в които преобладаваше ту яркожълтото, ту черно-зеленикавото или червеното. Мери бръкна в кофата, която той носеше, и мигом се озова в центъра на един от кръговете; взе да хвърля семенца, като говореше едновременно на птиците и на брат си със същия кудкудякащ и почти нечленоразделен глас като неговия, или поне така му прозвуча на Ралф, който с черното си палто остана в периферията на пърхащите пернати.

Когато седнаха на масата, вече си беше свалил палтото, но въпреки това стоеше някак странно сред останалите. Израсли сред природата, животът беше запазил у всички тях нещо, което Мери не знаеше дали да нарече невинност, или младежки вид; сравняваше ги, както бяха насядали в кръг, мъждиво осветени от свещите; да, нещо такова, защото то се забелязваше дори у свещеника. Макар и прорязано от бръчки, лицето му беше чисто и розово, а сините му очи имаха спокойното далекогледо изражение на очи, които се взират в извивката на пътя или в далечна светлинка насред дъжда, или в зимния сумрак. Погледна към Ралф. Никога преди това не го беше виждала така вглъбен, сякаш пълната му с преживявания глава не можеше да реши коя роля да играе пред хората и коя да остави за себе си. В сравнение с това мрачно и строго изражение лицата на братята й, ниско приведени над чиниите със супа, бяха като кръгчета розова, още недоизваяна плът.

— Пристигнахте с влака в три и десет, нали, господин Денам? — каза преподобният Уиндам Дачет и подпъхна салфетката в яката си така, че почти цялото му тяло се скри зад голям бял ромб. — Тук сме все още добре, като се има предвид засиленият трафик, все още сме пощадени. Понякога ме обзема любопитство и започвам да броя откритите платформи на товарните влакове и какво се оказва — над петдесет, доста над петдесет, и то по това време на годината.

Възрастният господин се почувства приятно възбуден от присъствието на този вежлив и добре информиран млад мъж, което се виждаше по вниманието, с което довършваше последните думи в изреченията си, както и по лекото преувеличение на броя на вагоните в товарните влакове. Вярно, че основното бреме по водене на разговора падаше върху него и тази вечер той го носеше така, че синовете му току поглеждаха с възхищение към него, тъй като самите те се притесняваха от Денам и бяха доволни, че не им се налага да поддържат разговора. Запасите от информация относно настоящето и миналото точно в тази част от Линкълншър, които демонстрираше старият господин Дачет, наистина изненадаха децата му, тъй като, макар и да бяха наясно, че той притежава тези познания, бяха съвсем забравили обема им, както със сигурност са забравили и броя на складираните в долапа чинии, докато някое общо празненство не им го напомни.

След вечерята енорийски дела отведоха пастора към неговия кабинет и тогава Мери предложи да седнат в кухнята.

— Не е точно кухня — Елизабет побърза да обясни на гостенина, — но така й викаме…

— Това е най-хубавата стая в цялата къща — подхвърли Едуард.

— Отстрани на камината има от старите стойки, където мъжете са оставяли пушките си — каза Елизабет, взе един висок месингов свещник и ги поведе по коридора.

— Кристофър, кажи на господин Денам да внимава със стъпалата… Когато преди две години ни посетиха специалните църковни пълномощници, решиха, че това е най-интересната част в къщата. Тези тесни тухли доказвали, че е на петстотин години — май толкова, петстотин, а нищо чудно да са били и шестстотин. — Очевидно се бе заразила от желанието да преувеличи възрастта на плочките, както баща й беше преувеличил броя на товарните платформи.

От средата на тавана висеше голяма лампа и заедно с огъня в камината осветяваше просторна, висока стая, с подпорни греди от стена до стена, покрит с червени плочки под и голяма камина, изградена от същите тесни червени кахли, за които се твърдеше, че са на петстотин години. Няколко постелки на земята и разместени тук-таме кресла превръщаха тази древна кухня в гостна. Елизабет, след като им посочи стойките за пушки и ченгелите за пушени бутове, както и други безспорни доказателства за неопровержимата възраст на къщата, и след като им поясни, че Мери също бе възнамерявала да превърне в гостна това помещение, което навремето се използвало за сушене на пране и за преобличане на мъжете след лов, сметна, че е приключила със задълженията си като домакиня, и седна на стол с права облегалка под лампата, до много дълга и тясна дъбова маса. Сложи си очилата с рогови рамки и придърпа към себе си кошничка с конци и вълнени чилета. След няколко минути на лицето й цъфна усмивка и остана там до края на вечерта.

— Утре ще дойдеш ли с нас на лов? — попита Кристофър, който, общо взето, си беше създал хубаво мнение за приятеля на сестра си.

— Няма да ловувам, но ще дойда с вас — отговори Ралф.

— Не се интересуваш от лов ли? — попита Едуард, чиято подозрителност все още не беше докрай приспана.

— Никога не съм стрелял през живота си — каза Ралф, обърна се и го погледна в лицето, тъй като не беше сигурен как ще се приеме това признание.

— Предполагам, че в Лондон едва ли има къде да се стреля — каза Кристофър. — Ама няма ли да ти е скучно само да гледаш?

— Ще наблюдавам птиците — отвърна му Ралф с усмивка.

— Аз мога да ти покажа място, откъдето да го правиш — каза Едуард, — ако така предпочиташ. Познавам един, който идва от Лондон по това време на годината, за да наблюдава птиците. Страхотно място за диви гъски и патици. Чувал съм го да казва, че това е едно от най-добрите места за птици в страната.

— Най-доброто в цяла Англия — потвърди Ралф.

Всички останаха доволни от похвалата на родното им място; Мери с удоволствие установи, че в тези кратки въпроси и отговори вече не се долавяха нотки на недоверчивост, що се отнася до братята й, и разговорът потръгна гладко, първо за привичките на птиците, после премина в дискусия за навиците на адвокатите, в която едва ли се очакваше от нея да вземе участие. Наистина й беше приятно, че братята й харесаха Ралф до такава степен, че гледаха как да оставят у него добро впечатление. От неговите любезни и обиграни обноски обаче не можеше да си проличи дали той ги харесва, или не. От време на време тя хвърляше по някоя цепеница в камината и когато стаята се изпълни с приятната суха топлина на горящо дърво, всички, с изключение на Елизабет, която седеше извън непосредствения обсег на огъня, започнаха все повече да нехаят какво впечатление правят и все повече да им се доспива. В този момент се чу силно драскане по вратата.

— Пайпър!… О, по дяволите!… Трябва да стана — измърмори Кристофър.

— Не е Пайпър, това е Питч — изсумтя Едуард.

— Въпреки това трябва да стана — измърмори Кристофър недоволно.

Пусна кучето и за миг остана до вратата, която водеше към градината, за да се освежи от черния, засиял от звезди въздух.

— Влизай вътре и затваряй вратата! — извика му Мери, като се обърна наполовина в стола си.

— Утре ще е хубав ден — каза Кристофър със задоволство, седна на пода в краката й, отпусна глава в скута й и изпъна дългите си, останали по чорапи крака напред към огъня, което говореше, че всички притеснения от присъствието на непознатия са вече изчезнали. Той беше най-малкият в семейството и любимецът на Мери — отчасти и защото по характер приличаше на нея, както Едуард приличаше на Елизабет. Мери сви коленете си така, че да му стане по-удобно, и зарови пръсти в косата му.

„Бих искал Мери да погали и мен по този начин“ — каза си Ралф ненадейно и погледна към Кристофър почти гальовно, задето получава тези ласки от сестра си. И изведнъж се сети за Катарин, представи си я как стои навън, заобиколена от нощта; и Мери, която го наблюдаваше, видя как бръчките по челото му се врязаха по-дълбоко. Той се протегна и хвърли едно дърво в огъня, като гледаше да уцели меката купчина жарава, както и да ограничи мислите си само и единствено до тази стая.

Мери спря да гали косата на брат си, но той размърда глава нетърпеливо в скута й, досущ като малко дете, и тя пак започна да разрошва гъстите му рижави къдрици ту на една страна, ту на друга. Но душата й притихна в страст, далеч по-силна от тази, която можеше да събуди у нея брат й, и като видя как лицето на Ралф се промени, ръката й машинално продължи да гали, докато умът й се хвърли отчаяно, за да се улови за нещо в тези плъзгави плитчини.