Вирджиния Улф
Нощ и ден (13)

Тринайсета глава

Денам прекарваше в хранене само малка част от обедната си почивка. Независимо дали грее, или вали, през повечето време той обикаляше чакълестите алеи на Линкълнс Ин Фийлдс. Децата вече го познаваха, а врабчетата очакваха от него ежедневната си порция трохи. Без съмнение, след като често пускаше по една медна пара или парче хляб на просяците, значи, не беше чак толкова сляп за заобикалящата го среда, колкото си мислеше.

В тези зимни дни прекарваше дълги часове пред белите бумаги, светнали под електрическата лампа, както и в кратки разходки по обвитите в мъгла улици. След обедната почивка, на връщане към кантората, пред себе си все още виждаше Странд, осеян с омнибуси, както и лилавите листа, стъпкани върху чакъла, сякаш очите му бяха винаги сведени надолу. Умът му работеше трескаво, но в мислите му нямаше нищо радостно, за което да иска да си спомни; на път към къщи криволичеше ту в едната посока, ту в другата, натоварен с тежки книги, взети от библиотеката.

Един ден, докато Мери Дачет идваше откъм Странд, пак по време на обедната почивка, го видя да завива зад ъгъла с догоре закопчано палто и така потънал в мисли, сякаш се намираше в собствената си стая.

Като го зърна, обзе я нещо много подобно на благоговение, после я напуши смях, въпреки че пулсът й се учести. Мина покрай него, без той да я забележи. Тогава се върна и го потупа по рамото.

— Божичко, Мери! — възкликна той. — Изплаши ме!

— Ами да. Вървиш като сомнамбул — каза му тя. — Да не би да умуваш върху някоя ужасна любовна афера? Или трябва да помиряваш отчаяна двойка?

— Изобщо не мислех за работата си — отвърна й Ралф набързо. — Освен това такива неща не влизат в задълженията ми — добави мрачно.

Денят беше хубав, а и на двамата им оставаше още малко свободно време. Не бяха се виждали от две-три седмици и Мери имаше много неща да му разказва; но не беше сигурна дали той желае компанията й. След пресечка или две обаче, през които си споделиха някои новини, той предложи да поседнат и тя се настани до него. Врабчетата веднага запърхаха около тях и Ралф извади от джоба си половин кифла, която пазеше за обяда си. Хвърли им няколко трохи.

— Никога не съм виждала толкова питомни врабци — подметна Мери, колкото да каже нещо.

— Така е — отговори й Ралф. — Врабците в Хайд Парк не са толкова питомни. Ако седим съвършено неподвижни, мисля, че ще успея да прилъжа някой да кацне на ръката ми.

Мери си помисли, че първо на нея й дължи тази демонстрация на любов, но като видя как Ралф по някаква странна причина се гордее с врабчетата, обзаложи се на шест пенса, че няма да успее.

— Дадено! — каза той и в мрачния му поглед блесна искра.

Взе да приказва на един плешив врабец, който му се стори по̀ куражлия от останалите; Мери се възползва от тази възможност, за да го огледа. Не остана доволна; на лицето му бе изписана умора, изражението му бе строго. Едно дете приближи, търкаляше обръч и мина през насъбралите се птици; тогава Ралф захвърли останалите трохи в храстите и изсумтя нервно.

— Все така става… почти го бях прилъгал — каза той. — Ето, Мери, твоите шест пенса. Но ги имаш само заради това нахално хлапе. Трябва да им забранят да търкалят обръчи тук…

— Да им забранят да търкалят обръчи! Скъпи Ралф, каква глупост!

— Винаги казваш така — оплака се той, — това не е глупост. Какъв е смисълът да има градина, щом човек не може да се наслаждава на птичките в нея? Улиците са по-добри за търкаляне на обръчи. И ако децата не знаят как да се пазят по улиците, тогава майките им по-добре да ги държат затворени вкъщи.

Мери не му отговори, но се намръщи. Облегна се назад и се загледа в големите къщи, чиито комини прорязваха монотонната мекота на сиво-синьото небе.

— О! — обади се тя. — Толкова е хубаво да живееш в Лондон. Мисля, че цял ден мога да седя и да наблюдавам хората. Обичам своите ближни…

Ралф въздъхна с досада.

— Да, така мисля, особено като ги опознаеш — добави тя, сякаш несъгласието му бе изречено на глас.

— Точно тогава започвам да не ги харесвам — отвърна й той. — Все пак не виждам нищо лошо в това да живееш с тази илюзия, щом предпочиташ. — Каза го спокойно, нито със съгласие, нито с несъгласие. Изглеждаше хладен.

— Събуди се, Ралф! Приличаш на заспал! — извика му Мери, обърна се и го ощипа по ръкава. — Какво става с теб? Умираш от скука, от работа или просто презираш света, както обикновено?

Той само поклати глава и напълни лулата си, а тя продължи:

— Това е нещо като поза, нали?

— Не повече от всичко друго — отговори й.

— Виж — започна Мери, — затова пък аз имам много да ти разправям. Сега обаче трябва да вървя, защото съм на заседание на комитета. — Тя стана, поколеба се и го изгледа със сериозен вид. — Ралф, не изглеждаш щастлив. Има ли нещо, или няма нищо?

Не й отговори веднага, но също стана и тръгна да я изпрати до нейната врата. Както обикновено, никога нищо не споделяше с нея, преди да прецени дали може да си позволи да й каже това, което има да й казва.

— Притеснявам се — пророни най-накрая. — Отчасти заради работата, отчасти заради семейството. Чарлс се държи като истински глупак. Иска да отиде в Канада и да става фермер…

— Е, това не е шега работа — отговори му Мери.

Двамата отминаха въпросната врата и продължиха бавно да обикалят наоколо, обсъждайки трудностите, които в семейството на Денам бяха повече или по-малко хронически, но чак сега Ралф ги спомена, колкото да се успокои Мери, а съвсем неочаквано това подейства добре и на него. Поне го насочи към проблеми, които бяха истински, в смисъл че можеха да бъдат разрешени; а действителната причина за неговата меланхолия, която не подлежеше на подобно лечение, потъна още по-дълбоко в сенките на ума му.

Мери беше внимателна, услужлива. И Ралф й беше благодарен, дори може би повече, защото не й беше казал истината за настроението си; когато отново стигнаха до нейната врата, прииска му се да подхвърли някакво мило възражение, задето се разделят. Но милото му възражение прие доста груба форма, като я нападна заради работата й.

— За какво ти е да участваш в някакво съвещание? — попита я. — Мери, това е чисто губене на време.

— Съгласна съм, че от една разходка сред природата светът ще спечели повече — отвърна му тя. — Виж — добави неочаквано, — защо не дойдеш да прекараш Коледа у нас? Това е най-хубавото време на годината.

— Да дойда в Дисъм ли? — повтори Ралф.

— Да. Няма да ти пречим. Но може да ми дадеш отговор и по-късно — каза му набързо и пое към Ръсъл Скуеър. Беше го поканила съвсем импулсивно, реши го на момента, тъй като пред очите й ненадейно изплува картина от родния й пейзаж; сега обаче се ядоса на себе си за поканата, после се подразни от това, че се е ядосала.

„Ако не мога да издържа една разходка в полето с Ралф — размисли се тя, — по-добре да си купя котка, да си наема квартира в Илинг, като Сали Сийл, и тогава той няма да дойде. А нямаше ли предвид, че би дошъл?“

Поклати глава. Наистина не можеше да реши какво е искал да й каже. Никога не се чувстваше сигурна с него, но сега като че ли беше по-объркана от всякога. Дали не криеше нещо от нея? Беше се държал странно, пък и така разсеян — това й беше направило впечатление; имаше нещо у него, което не можеше да разбули, и загадъчният му характер й действаше като магия, което никак не й харесваше. Още повече че точно сега не беше в състояние да се спре и правеше именно това, в което бе обвинявала други от нейния пол — приписваше му някакъв божествен огън и се мъчеше да живее така, както на него би му харесало.

Под това влияние съвещанието на комитета се смали по важност; борбата за избирателни права на жените — също; каза си, че трябва да работи по-сериозно върху италианския, помисли си, че може да се заеме и с изучаването на птици. Но в един момент тази програма за съвършен живот заплашваше да стане толкова абсурдна, че много скоро се улови как отново се връща към зловредния си навик и мислено репетира речта си пред комитета, докато пред очите й не изникнаха кафеникавите фасади на Ръсъл Скуеър. Всъщност май никога не им обръщаше внимание. Изтича нагоре по стълбата, както обикновено, и бе най-грубо върната обратно в действителността от госпожа Сийл, която стоеше на площадката и се мъчеше да накара огромно куче да пие вода от чаша.

— Госпожица Маркам е вече тук — осведоми я тържествено госпожа Сийл, — това е нейното куче.

— Прекрасно куче — каза Мери и го потупа по главата.

— Да. Чудесен екземпляр — съгласи се госпожа Сийл. — Май санбернар, така ми каза — съвсем в стила на Кит да си има санбернар. Пазиш господарката си добре, нали, Сейлър? Внимаваш да не нахлуят лоши мъже и да я ограбят, докато тя е на работа и помага на клети души, отклонили се от пътя… Закъсняваме, време е да започваме! — пръсна останалата вода напосоки по пода и подкара Мери към заседателната зала.