Вирджиния Улф
Нощ и ден (12)

Дванайсета глава

— Господин Хилбъри вкъщи ли е, или госпожа Хилбъри? — Денам попита прислужницата в Челси една седмица по-късно.

— Не, сър. Но госпожица Хилбъри е у дома — отговори момичето.

Ралф беше очаквал много отговори, но не и този; изведнъж обаче му стана пределно ясно, че не друго, а възможността да се види с Катарин го беше довела чак до Челси под предлог да се срещне с баща й.

Направи се, че уж мисли, но скоро бе поведен нагоре по стълбата към гостната. Както и при онзи първи случай преди няколко седмици, вратата се затвори така, сякаш хиляди врати го изолираха от света, и Ралф отново усети как стаята е пълна с дълбоки сенки, със запалената камина и нетрепващите пламъчета на сребърни свещници, с празни пространства, които трябваше да прекоси, преди да стигне до кръглата маса в средата, отрупана със сребърни подноси и порцеланови чаши. Но този път Катарин беше самичка; книгата в ръката й показваше, че не очаква посетители.

Ралф измънка нещо от рода, че се надявал да види баща й.

— Татко го няма — отговори му тя. — Но ако можете да изчакате, ще си дойде скоро.

Вероятно само от любезност, но на Ралф му се стори, че тя го посрещна почти сърдечно. Сигурно се беше отегчила да пие чай сама и да чете; във всеки случай побърза да захвърли книгата на канапето с облекчение.

— Това някой от модерните автори ли е, тези, които презирате? — попита той и се усмихна на небрежния й жест.

— Да — отговори му тя. — Мисля, че дори и вие бихте го презрели.

— Дори аз ли? — повтори той. — Защо дори и аз?

— Нали казахте, че харесвате модерни неща, когато аз подхвърлих, че ги мразя.

Това може би не беше много точно описание на разговора им сред семейните реликви, но Ралф беше поласкан, че изобщо го помни.

— Или може би съм си признала, че мразя всички книги? — продължи тя, като видя въпросителния му поглед. — Забравила съм…

— А мразите ли всички книги? — попита я той.

— Би било глупаво да кажа, че мразя всички книги, след като съм прочела едва десет, май толкова; но… — И тук млъкна отведнъж.

— Но?

— Ами да, мразя книги — продължи тя. — Кому е нужно да говориш непрекъснато за чувствата си? Това не го разбирам. А цялата поезия е само за чувства… както и романите.

Сърдито наряза един кейк на филии, подреди в подноса хляб и масло за госпожа Хилбъри, която лежеше в стаята си с настинка, и стана да й ги занесе.

Ралф й отвори вратата, после застана насред стаята със стиснати ръце. Очите му блестяха и вече не знаеше реалност ли е това, или съновидение. Отвън на улицата пред портата, а и после, докато изкачваше стълбата, беше обзет от копнеж по Катарин; на прага на стаята обаче се постара да го отпъди, за да избегне евентуален, прекалено болезнен сблъсък между това, което си въобразяваше за нея, и онова, което тя представляваше. Само за пет минути беше успяла да изпълни черупката на старото му мечтание с жива плът; в призрачните очи гореше пламък. Той се огледа наоколо, смутен от факта, че се е озовал сред нейните столове и маси, които бяха съвсем реални — ето ги, и стисна облегалката на стола, на който бе седяла Катарин — и в същото време нереални; атмосферата беше като насън. Стегна се, призова всичките сили на духа си, за да издържи на това, на което минутите тук щяха да го подложат; от дълбините на ума му съвсем невъзпрепятствано изплува с радост осъзнатата истина, че по красота човешката природа надминава и най-безумните фантазии, загатнати в сънищата ни.

След миг Катарин се върна в стаята. Докато стоеше и я гледаше как се приближава, той си помисли, че е по-хубава и по-необикновена от тази в съновиденията му; защото реалната Катарин можеше да изговори думите, които се тълпяха в главата й, в дълбоките й очи, когато най-обикновеното изречение се озаряваше от тази безсмъртна светлина. Тя излизаше извън рамките на неговия блян за нея и той си каза, че мекотата й е като на огромен белоснежен бухал. Носеше рубин на пръста си.

— Мама настоя да ви кажа — подхвърли му тя, — че се надява, че вече сте започнали да пишете своята поема. Твърди, че всеки трябва да пише поезия… Всичките ми роднини пишат поезия — додаде тя. — Понякога направо не издържам, защото, разбира се, тя нищо не струва. Но, естествено, човек може и да не я чете…

— Значи, не ме насърчавате да пиша поезия — каза й Ралф.

— Остава само и вие да се окажете поет — отговори му тя, обърна се към него и се засмя.

— Трябва ли да си призная, ако пиша?

— Да. Защото смятам, че винаги говорите истината — каза му и с поглед потърси доказателство за това, очите й — ледено прями.

Лесно е, каза си Ралф, да обожаваш човек, който е толкова далеч от теб и толкова открит по природа; лесно е да му се подчиняваш най-безразсъдно, без да мислиш за бъдещата болка.

— Поет ли сте? — поиска да узнае тя.

Усети, че в думите й се крие друг, необясним смисъл, сякаш търсеше отговор на въпрос, който не е задала.

— Не. От години не съм писал поезия — отговори й. — Но въпреки това не съм съгласен с вас. Мисля, че това е единственото нещо, което си струва да правиш.

— Защо говорите така? — попита го разпалено и на няколко пъти почука с лъжичката по чашата си.

— Защо ли? — Ралф се хвана за първите думи, които му хрумнаха. — Предполагам, защото тя поддържа жив идеала, който иначе може да изчезне.

Лицето й се промени някак странно, сякаш пламъците в ума й стихнаха, и тя го изгледа иронично, с изражение, което той би нарекъл тъжно поради липса на по-точна дума, с която да го определи.

— Не знам дали има много смисъл в идеалите — отсече.

— Но вие също ги имате — не се сдържа той. — Всъщност защо ги наричаме идеали? Това е глупава дума. Мечти, искам да кажа…

Тя следеше думите му с отворена уста, сякаш се канеше да му отвърне, щом се доизкаже, но в мига, в който изрече „Мечти, искам да кажа“, вратата на гостната се отвори със замах и остана така в продължение на цяла минута. И двамата млъкнаха, тя все още с отворена уста.

Отдалеч чуха шумоленето на поли. След това собственичката на полите се появи на прага, изпълни рамката на вратата, почти закривайки фигурата на доста по-дребната дама, която я придружаваше.

— Моите лели! — тихо пророни Катарин.

В гласа й се доловиха трагични нотки, но не повече, помисли си Ралф, отколкото ситуацията изискваше. Обърна се към по-едрата дама с името леля Милисънт; по-дребната беше леля Силия, госпожа Милвейн, която напоследък се беше нагърбила със задачата да ожени Сирил за жена му. И двете дами — но най-вече госпожа Косам (леля Милисънт) — водеха онова приповдигнато, загладено, розово съществуване, така типично за възрастни дами, които в пет часа следобед гостуват на най-различни къщи в Лондон. В портретите на Ромни^[1], поставени под стъкло, човек може да види същото благо розово излъчване и разцъфнала мекота — като праскови, увиснали над червена ограда, на фона на следобедно слънце. Госпожа Косам беше така натруфена с маншончета, верижки и поклащащи се дипли, че беше невъзможно да различиш очертанията на човешко същество под купчината от кафяво и черно, която изпълни креслото. Госпожа Милвейн представляваше по-оскъден вариант, но същото съмнение относно точните й контури обзе Ралф, докато ги наблюдаваше с мрачно предчувствие. Каква ли негова реплика можеше да стигне до тези митични, фантастични образи? Защото наистина имаше нещо фантастично и нереално в странните поклащания и кимания на госпожа Косам, сякаш тоалетът й беше снабден отвътре с пружина. Гласът й беше писклив, с гукаща нотка, която удължаваше думите и ги насичаше по такъв начин, че английският език изглеждаше непригоден за обикновена употреба. В момент на притеснение, поне така реши Ралф, Катарин запали безброй електрически лампи. Но госпожа Косам беше вече набрала скорост (може би с помощта на неспирните поклащания) за продължителна реч и се обърна към Ралф преднамерено и превзето.

— Аз съм от Уокинг, господин Попам. Няма да се учудя, ако ме попитате защо от Уокинг, на което ще отговоря, може би за стотен път — заради залезите. Отидохме там заради залезите, но това беше преди двайсет и пет години. Къде са залезите сега? Уви! Сега вече няма залези, най-близките са по южното крайбрежие.

Дълбоко романтичният й глас звучеше под диригентството на размаханата й дълга бяла ръка, откъм която при всяко движение проблясваха диаманти, рубини и смарагди. Ралф не можеше да определи на какво му прилича повече — на слон с украшение от скъпоценни камъни на главата или на великолепен какаду, който се поклаща върху пръчката си и като злоядо дете току клъвва от бучка захар.

— Къде са залезите сега? — повтори тя. — Виждате ли залези днес, господин Попам?

— Живея в Хайгейт — отговори той.

— В Хайгейт ли? Да, да, Хайгейт си има своите прелести; твоят чичо Джон живееше в Хайгейт. — И тя тръсна глава към Катарин. Заби брадичка в гърдите си, сякаш потънала в моментна медитация, но след като тя отмина, вдигна поглед и отбеляза: — Бих казала, че в Хайгейт има много симпатични улички. Спомням си как с майка ти, Катарин, сме се разхождали по тесни алеи с разцъфтели диви глогини. Но къде са сега глогините? Господин Попам, спомняте ли си онова неповторимо описание у Де Куинси? Но аз все забравям, че вие от вашето поколение, при цялата ви предприемчивост и просветеност, от които мога само да се възхищавам — тук тя извади на показ двете си красиви ръце, — не четете Де Куинси. Имате си там вашия Белок^[2], вашия Честъртън, вашия Бърнард Шоу, защо ви трябва да четете Де Куинси?

— Но аз чета Де Куинси — възрази Ралф, — във всеки случай повече от Белок и Честъртън.

— Така ли? — възкликна госпожа Косам със смесица от изненада и облекчение. — Тогава сред поколението си вие сте една rara avis^[3]. За мен всяка среща с човек, който чете Де Куинси, е удоволствие.

В този момент тя прикри лицето си с длан, наведе се към Катарин и попита с отчетливо прозвучал шепот:

— Твоят приятел пише ли?

— Господин Денам — започна Катарин с по-твърд и ясен глас от обичайния си — пише за „Критичен преглед“. Той е адвокат.

— Гладко избръснатото лице, което разкрива движението на устните! Познавам го на мига. Господин Денам, с адвокати винаги съм се чувствала като у дома…

— Толкова често ни гостуваха навремето — намеси се госпожа Милвейн, нежните сребристи нотки на гласа й звъннаха с благозвучието на стара камбана. — Казвате, че живеете в Хайгейт — продължи тя. — Случайно да знаете дали още съществува там една стара къща, която се наричаше Темпест Лодж — стара бяла къща с градина?

Ралф поклати глава, тя въздъхна.

— О, не, сигурно вече са я съборили заедно с другите стари къщи. Навремето там имаше толкова красиви малки алеи. Знаеш ли, именно така чичо ти се беше запознал с твоята леля Емили — обърна се тя към Катарин. — Прибирали се у дома по тези тесни улички.

— Майско клонче, боднато в шапката й — възкликна госпожа Косам, унесена в спомени.

— А на следващата неделя той пък имал теменужки в бутониерата си. И тогава се досетихме.

Катарин се изсмя. Обърна очи към Ралф. Той гледаше умислено и тя се почуди какво толкова намира в тези стари клюки, върху което да се замисля с това доволно изражение. Обзе я, без да знае защо, странно съжаление към него.

— Чичо Джон… ти винаги го наричаше „бедният Джон“. Защо? — попита тя, за да продължат да разказват, за което всъщност не се нуждаеха от подкана.

— Ами така го наричаше баща му, старият сър Ричард. „Бедният Джон“ или „семейният глупак“ — побърза да ги осведоми госпожа Милвейн. — Другите момчета бяха толкова умни, докато той не можеше да си вземе изпитите, затова го изпратиха в Индия — в онези дни това беше много дълго пътуване, бедничкият. Имаш си каюта, нали помните, но трябва сам да си я обзавеждаш и почистваш. Доколкото знам обаче, успя да получи рицарско звание и пенсия — каза тя, обръщайки се към Ралф, — само че онова там не е Англия.

— Не — подкрепи я госпожа Косам, — не е Англия. В онези дни постът на съдия в Индия беше равносилен на селски съдия у нас. О, „Негова чест“… хубава титла, но не е върхът на дървото. Както и да е — въздъхна тя, — като имаш жена и седем деца, хората днес много бързо забравят името на баща ти… е, налага ти се да се задоволяваш с каквото има — заключи тя.

— Освен това си мисля — продължи госпожа Милвейн, като сниши поверително глас, — че Джон щеше да постигне повече, ако не беше жена му, твоята леля Емили. Много добра жена и много предана съпруга, разбира се, но нямаше никакви амбиции по отношение на него, а ако една съпруга няма амбиции за съпруга си, особено в професия като правото, клиентите бързо научават това. На младини, господин Денам, ние обичахме да отгатваме кои от нашите приятели ще станат съдии по момичетата, за които се женеха. Така беше, предполагам, така ще си остане и занапред. Не мисля — добави, обобщавайки тези разхвърляни реплики, — че един мъж може да бъде истински щастлив, без да е преуспял в професията си.

Госпожа Косам се съгласи с това мнение и откъм другата страна на масата побърза да отсъди прозорливо, като първо заклати глава, а после подхвърли:

— Не, мъжете не са като жените. Мисля, че Алфред Тенисън е казал самата истина по тази, както и по много други теми. Как бих искала да е жив, за да напише „Принцът“ като продължение на „Принцесата“! Признавам, че до гуша ми е дошло от принцеси. Трябва някой да ни покаже на какво е способен един истински мъж. Имаме Лаура, имаме Беатриче, Антигона и Корнелия, но нямаме истински герой. Вие, господин Денам, като поет, как ще обясните това?

— Аз не съм поет — каза Ралф добродушно. — Аз съм начинаещ адвокат.

— Но нали пишете? — попита госпожа Косам, опасявайки се някой да не й отнеме безценното откритие. — Млад мъж, истински отдаден на литературата.

— В свободното си време — успокои я Денам.

— В свободното си време! — повтори госпожа Косам. — Това вече е доказателство за отдаденост.

Тя притвори очи, за да си представи вълнуващата картина на начинаещ адвокат без дела и доверители, който живее в мансарда и пише безсмъртни романи под мъждукащата светлина на лоена свещ от четвърт пени. Но в нейния случай романтиката, която обагряше образите на велики писатели и озаряваше страниците им, не беше някакво фалшиво сияние. Тя винаги носеше у себе си едно джобно издание на Шекспир и посрещаше живота, окрилена от поетически слова. Беше трудно да се каже в каква светлина вижда Денам и доколко го бърка с някой литературен герой. Литературата беше завладяла дори спомените й. По всяка вероятност го свързваше с някои герои от стари романи, защото след кратка пауза отново се обади:

— Хм… Пенденис… всъщност Уорингтън^[4]… никога не бих простила на Лора — произнесе разпалено, — задето в крайна сметка не се омъжи за Джордж. По същия начин постъпва и самата Джордж Елиът, но Луис е бил дребен мъж, с лице на жаба и обноски на учител по танци. Докато, виж, Уорингтън има всички предимства на своя страна: интелект, страст, романтичност, изисканост, а тя залита по един нищо и никакъв студент. Признавам си, че Артър винаги ми е приличал на обикновено конте; не мога да си представя как Лора се омъжва за него. Но, вие, господин Денам, казахте, че сте адвокат. Бих искала да ви попитам едно-две неща… относно Шекспир…

С известна трудност тя успя да извади малкото си овехтяло томче, отвори го и го размаха във въздуха.

— Днес твърдят, че Шекспир бил адвокат. Казват, че това обяснявало дълбокото му познаване на човешката природа. Това е добър пример за вас, господин Денам. Изучавайте клиентите си, младежо, и аз не се съмнявам, че един ден светът пред вас ще стане по-пъстър. Кажете ми къде сме ние сега: как мислите, по-добри ли ставаме, или по-лоши?

Принуден да обобщи с две думи достойнствата на човешката природа, Ралф отговори, без да се замисли:

— По-лоши, госпожо Косам, много по-лоши. Боя се, че обикновеният мъж се е превърнал в нещо като мошеник…

— А обикновената жена?

— О, и обикновената жена не ми харесва…

— Божичко, не се съмнявам, че това е самата истина, самата истина — въздъхна госпожа Косам. — Суифт щеше да се съгласи с вас, но както и да е… — Тя го погледна и реши, че зад това чело се крие ясно доловима сила. Ще направи добре, ако се отдаде на сатирата.

— Чарлс Лавингтън, спомняте ли си го, беше адвокат — намеси се госпожа Милвейн, защото се подразни, че си прахосват времето в разговори за литературни герои, вместо да го използват за реални личности. — Ти, Катарин, едва ли го помниш.

— Господин Лавингтън ли? Разбира се, че го помня — отвърна й Катарин, леко сепната, сякаш се събуди от съвсем други мисли. — През лятото наемахме къща недалеч от Тенби. Спомням си полето, езерото с поповите лъжички и как връзвахме купи сено заедно с господин Лавингтън.

— Тя е права. Наистина имаше езеро с попови лъжички — потвърди госпожа Косам. — Милѐ го е изучавал специално за своята „Офелия“. Твърдят, че това е най-добрата му картина…

— Спомням си и кучето на верига в двора и умрелите змии, които висяха в бараката с инструменти.

— Точно в Тенби те подгони бик — продължи госпожа Милвейн. — Но едва ли помниш, макар и наистина да беше прекрасно дете. Господин Денам, да знаете само какви очи имаше! Често повтарях на баща й: „Гледа ни и вече ни преценява с малкото си мозъче“. Тогава имаха и бавачка — продължи да разказва на Ралф историята с някаква очарователна помпозност, — беше добра жена, но сгодена за моряк. Вместо да гледа бебето, очите й все в морето. И госпожа Хилбъри позволи на това момиче, казваше се Сузан, той да остане в селото. Съжалявам, че трябва да го кажа, но те злоупотребиха с добротата й и докато се разхождали между плетовете, оставили количката насред полето, където имало и един бик. Животното се разярило от червеното одеялце в количката и бог знае какво би станало, ако наблизо случайно не минавал един господин, който бързо грабнал Катарин в ръцете си и така я спасил.

— Лельо Силия, мисля, че бикът беше само крава — каза Катарин.

— Скъпа моя, беше огромен, червеникав на цвят девъншърски бик и след време беше намушкал един мъж, който умря, и тогава се наложи да го ликвидират. А твоята майка прости на Сузан — нещо, което аз не бих направила за нищо на света.

— Не се съмнявам, че симпатиите на Маги са били изцяло на страната на Сузи и моряка — отбеляза троснато госпожа Косам. — При всяка житейска криза моята снаха приписва несгодите си на провидението, но трябва да призная, че към нея провидението винаги е било много великодушно, засега…

— Точно така — изсмя се Катарин, защото много харесваше необмислените постъпки на майка си, от които другите в семейството се дразнеха. — Щом се налага, биковете на мама винаги се превръщат в крави.

— Е — подхвърли госпожа Милвейн, — радвам се, че сега вече ще има кой да те пази от бикове.

— Не мога да си представя Уилям да пази когото и да било от бикове — отвърна й Катарин.

В това време госпожа Косам отново беше извадила джобното си издание на Шекспир и искаше да се консултира с Ралф за един неясен откъс в „Мяра за мяра“. В първия миг той не успя да схване смисъла на това, което Катарин каза на леля си; Уилям, предположи той, трябва да е някой малък братовчед, тъй като си беше представил Катарин като дете с престилчица; но независимо от това толкова се разконцентрира, че очите му с мъка проследиха думите върху страницата. След миг обаче съвсем ясно чу, че говорят за годежен пръстен.

— Харесвам рубини — долови думите на Катарин.

… от ветрове невидими пленена,

безспирно да се носи с бясна скорост

около туй кълбо…

Госпожа Косам изрецитира монотонно; в същия миг „Родни“ и „Уилям“ се свързаха в ума на Ралф. Веднага проумя, че Катарин е сгодена за Родни. Първата му реакция беше яростен гняв, че през цялото му гостуване го беше залъгвала с приятни празни приказки, беше го оставила да си я представи как като малка е играла на полето, да си представи младостта й, докато в същото време си е останала предишната напълно непозната жена, сгодена за Родни.

Беше ли възможно наистина? Не, в никакъв случай. Защото в неговите очи тя бе все още дете. Замисли се толкова дълго над книгата, че госпожа Косам използва времето, за да надникне над рамото му и да попита племенницата си:

— Катарин, избрахте ли си вече къща?

Това окончателно го увери в истинността на тази чудовищна идея. В същия миг вдигна поглед и каза:

— Да, този откъс е труден.

Гласът му се беше променил до такава степен — рязък, дори презрителен, че госпожа Косам го изгледа с известно недоумение. За щастие, тя принадлежеше към онова поколение, което не се учудваше от грубостта на мъжете, затова запази първоначалното си впечатление, че този господин Денам е много, много умен. Като видя, че той няма какво повече да й каже, прибра си томчето на Шекспир и отново го скри с патетичното примирение на възрастните.

— Катарин е сгодена за Уилям Родни — каза тя, колкото да наруши настъпилото мълчание, — стар наш приятел. Той познава литературата много добре, прекалено добре. — И кимна някак неопределено. — Двамата трябва непременно да се запознаете.

Единственото желание на Денам беше да се махне от къщата колкото е възможно по-скоро, но в този момент възрастните дами станаха, за да се качат в спалнята на госпожа Хилбъри, така че се наложи да изчака. В същото време му се искаше да каже нещо на Катарин на четири очи, но нямаше представа какво. Тя поведе лелите си нагоре по стълбата, после се върна и тръгна към него — самата невинност и приятелско разположение, което много го озадачи.

— Татко ще се върне скоро — каза му тя. — Няма ли да седнете? — Изсмя се, сякаш сега вече могат да се посмеят приятелски на чаеното парти.

Но Ралф дори не понечи да седне.

— Трябва да ви поздравя — каза й. — Не знаех. — Видя, че лицето й се промени, стана по-сериозно.

— За годежа ли? — попита го. — Да, ще се омъжа за Уилям Родни.

Ралф остана прав, с ръка върху облегалката на стола, потънал в пълно мълчание. Бездни от мрак сякаш прорязаха пространството помежду им. Той я погледна: по лицето й, необезпокоявано нито от съжаление, нито от угризения, личеше, че не мисли за него.

— Е, трябва да вървя — пророни той най-накрая.

Тя като че ли понечи да каже нещо, но размисли и отвърна:

— Надявам се, ще дойдете пак. Като че ли все така ни се случва… — поколеба се — да ни прекъсват.

Той се поклони и излезе.

Закрачи бързо по Ембанкмънт. Всеки негов мускул опънат и стегнат, сякаш беше готов да отбие внезапно нападение отвън. За момент му се стори, че нападението ще е насочено срещу тялото му, но умът му беше нащрек, без да знае защо. След няколко минути реши, че никой не го наблюдава, че няма да има атака, и забави ход, болката плъзна по цялото му тяло, превзе всеки важен център, без да срещне почти никаква съпротива; беше омаломощен от усилията, вложени в първоначалната отбрана. Взе да се шляе покрай реката в посока, която по-скоро го отдалечаваше от дома, вместо да го приближава. Беше изпаднал в зависимост от благоволението на света. Гледките не събуждаха никакви картини във въображението му. Чувстваше се точно както си бе представял, че се чувстват хората, понесени от течението, безсилни да го овладеят, без никакъв контрол над обстоятелствата. Онези стари, съсипани мъже, които обикалят около кръчмите, сега му бяха станали побратими; усети, както предположи, че усещат и те, завист, примесена с омраза към онези, които крачат бързо и целеустремено. На тези клетници всичко им изглеждаше безплътно и призрачно, сякаш можеше да бъде отнесено от най-лекия полъх на вятъра. Защото реалният свят със своите гледки — булеварди, които водят нататък и по-нататък към невидимата далечина — започна да му се изплъзва, откакто Катарин се бе сгодила. Сега целият му живот бе като на длан и краят на правата тясна пътечка се виждаше наблизо. Катарин беше сгодена, освен това го беше измамила. Опита се да открие у себе си кътчета, незасегнати от бедствието; но нямаше край на пороя от последствия; нито едно от неговите притежания вече не беше в безопасност. Катарин го беше измамила; тя се беше превърнала в частица от всяка негова мисъл и сега, лишен от нея, мислите му изглеждаха фалшиви, мисли, от които можеш само да се червиш. Животът му изглеждаше безмерно обеднял.

Седна на пейка край реката въпреки студената мъгла, която скриваше отсрещния бряг, а светлините му се сториха като увиснали във въздуха над празното пространство, и се остави да го погълне вълната от разочарование. Вече всички светли моменти в живота му бяха заличени, всички възвишения — изравнени. Отначало единствената му мисъл бе, че Катарин се е отнесла с него непочтено, утешаваше се с предположението, че останала насаме, тя ще се сети за него, ще размисли и поне наум ще му изкаже своето извинение. Но и това зрънце утеха изчезна след миг-два, защото, като поразсъждава малко, бързо си призна, че Катарин не му дължеше нищо. Катарин не му беше обещавала нищо, не му беше вземала нищо; неговите мечти не означаваха нищо за нея. И отчаянието му стигна дъното. Щом най-топлите чувства не означават нищо за човека, към когото са отправени, тогава какво всъщност ни остава? Романтиката, която беше сгрявала дните му, мислите за Катарин, които обагряха всеки негов час, сега му изглеждаха глупави и безсилни. Стана, погледна реката и бързият бяг на мътните й води му заприлича на самия дух на слабостта и забвението.

„Тогава в какво може да вярва човек?“ — помисли си той, докато се беше надвесил над водата. Чувстваше се толкова безпомощен и незначителен, че повтори думите на глас.

„В какво може да вярва човек? Не в мъжете и жените. Нито в мечтите си за тях. Няма нищо — нищо, съвсем нищо не е останало.“

След като вече разполагаше и с основание, на Денам му стана ясно, че щом пожелае, би могъл да възпламени у себе си този рафиниран гняв и да поддържа огъня му жив. Родни представляваше добра мишена за въпросната емоция. Въпреки това в този момент Родни и Катарин му изглеждаха като безплътни призраци. Дори не си спомняше как изглеждат. Умът му затъваше все по-надълбоко и по-надълбоко. Бракът им като че ли нямаше никакво значение за него. Всички неща бяха станали призрачни, цялата маса на света се бе превърнала в незначителни изпарения, които обвиваха самотната факла на ума му, за чийто пламък той само си спомняше, тъй като бе вече угаснал. Преди време бе хранил вяра и Катарин олицетворяваше тази вяра, но край. Той не я обвиняваше, не обвиняваше нищо и никого, само дето прозря истината. Видя мътния бяг на водите, загледа се в брега. Но животът е силен, тялото оцелява и именно тялото без съмнение го накара да се раздвижи, подсказа му, че човек може да загърби други същества, но въпреки това да задържи страстта, която е неделима от плътта. Сега тази страст пламтеше на хоризонта, а през отънелите облаци зимното слънце образува зеленикава мараня на запад. Очите му бяха вторачени в нещо безкрайно далечно и необозримо; усети, че засега може да върви и под тази светлина, но в бъдеще трябва да си намери пътя. Само това му беше останало от целия гъмжащ от живот свят.