Вирджиния Улф
Нощ и ден (11)

Единайсета глава

„Смисълът е в живота, само в живота — в откриването му, непрекъснато и вечно — каза си Катарин, докато минаваше под арката, за да излезе на открито при Кингс Бенч Уок, — а съвсем не в самото откритие.“ Каза си последните думи, загледана в прозорците на Родни, които имаха полупрозрачен червеникав цвят — в нейна чест, знаеше си тя. Беше я поканил на чай. Ала тя бе в настроение, в което почти физически усещаше нежеланието си да наруши хода на своите мисли, и затова продължи да крачи напред-назад под дърветата; мина известно време, преди да приближи предната стълба. Искаше й се да вземе отнякъде книга, каквато никой от родителите й не би чел, да я задържи, да я погълне необезпокоявана от никого, да размишлява върху съдържанието й, без да споделя впечатленията си, да умува насаме дали всъщност книгата е добра, или не. Тази вечер беше преиначила думите на Достоевски в съответствие с настроението си — едно фаталистично настроение, — за да заяви, че процесът на откриване е самият живот и че вероятно същността на нечия цел няма никакво значение. Седна за малко на една от пейките, почувства се като понесена от вихъра на безброй неща, внезапно реши, както често правеше, че е време да изхвърли цялото това мислене зад борда, надигна се, без да погледне рибарската кошница, която остана на пейката. След две минути почукването й на вратата на Родни прозвуча властно.

— Е, Уилям — каза му тя, — май съм закъсняла.

Това беше вярно, но той толкова се зарадва при вида й, че забрави раздразнението си. Повече от час се бе занимавал да подрежда заради нея и сега, като я видя как оглежда стаята с очевидно задоволство, докато сваля пелерината си, почувства се възнаграден, макар че тя нищо не каза. Беше се погрижил огънят да е добре разпален, върху масичката да има бурканчета със сладко, ламаринените подставки в камината^[1] да блестят и навсякъде да се усеща уют, макар и овехтял. Беше облечен със стария си червен халат, който бе избелял неравномерно и на места личаха нови кръпки, сякаш свежите тревици, които човек открива, като повдигне камък. Той направи чай, Катарин си свали ръкавиците и кръстоса крака по начин, който в своята непрестореност изглеждаше по-скоро мъжки. Не си казаха почти нищо, преди да седнат край камината и да запалят цигари, като поставиха чашите чай на пода между тях.

Не се бяха виждали след размяната на писма по повод на връзката им. На любовните му признания Катарин беше отвърнала кратко и разумно. Целият й отговор се събираше на половин страница, защото тя просто искаше да му каже, че не е влюбена и не може да се омъжи за него, но се надява приятелските им чувства да си останат непроменени. Беше добавила и послепис, в който заявяваше: „Много ми хареса твоя сонет“.

Що се отнася до Уилям, неговата непринуденост беше привидна. На три пъти през следобеда си беше обличал фрак, на три пъти се беше отказвал от него в полза на късия си домашен халат; три пъти си беше слагал перлената игла за вратовръзка, три пъти я беше махал и само малкото огледало в стаята му бе станало свидетел на тези негови променливи настроения. Въпросът се свеждаше до това в какво би предпочела да го види Катарин точно в този декемврийски следобед. Прочете писмото й още веднъж и послеписът за сонета разреши проблема. Очевидно тя предпочиташе поета у него и тъй като това, общо взето, съвпадаше и с неговото мнение, той реши да заложи на небрежността. Поведението му също беше предварително обмислено; говореше малко и само на най-общи теми; искаше да остави у нея впечатлението, че макар да му гостува за пръв път сама, в това няма нищо необичайно, въпреки че точно по този въпрос не беше много сигурен.

Със сигурност обаче никакви объркани мисли не вълнуваха Катарин; и ако той се владееше повече, вероятно би имал основание да се оплаче, че тя е малко разсеяна. Всъщност самата непринуденост и интимност на обстановката — насаме с Родни сред чаши чай и свещи — й действаше повече, отколкото й личеше. Поиска да разгледа книгите му, после снимките. Докато държеше фотография от Гърция в ръцете си, изведнъж се провикна неволно и съвсем неуместно:

— Стридите ми! Носех кошница — обясни му тя, — забравила съм я някъде. Днес чичо Дъдли ще идва на вечеря. Какво, за бога, съм направила с тях?

Стана и взе да обикаля стаята. Уилям също се изправи, спря се пред камината, измънка нещо като: „Стриди, стриди… твоята кошница със стриди!“, и макар да огледа стаята с блуждаещ поглед, сякаш стридите можеха да се появят върху лавицата с книги, очите му всъщност следяха Катарин. Тя дръпна завесите и се взря между оределите листа на платаните.

— Бяха у мен — размисли се, — докато вървях по Странд; после седнах на една пейка. Ами, няма значение — каза пак и рязко се обърна с лице към стаята. — Сигурно вече някой се гощава с тях.

— Винаги съм си мислил, че ти нищо не забравяш — подхвърли Уилям, когато двамата отново седнаха.

— Знам, че това е част от мита за мен — отговори му Катарин.

— Чудя се — продължи предпазливо — каква е истината за теб. Но знам, че такива неща не те интересуват — побърза да добави с леко недоволство.

— Така е, никак не ме интересуват — заяви му тя съвсем искрено.

— Тогава за какво да говорим? — попита я.

Тя огледа стените на стаята някак дяволито.

— Откъдето и да почнем, ще свършим с едно и също, искам да кажа, ще говорим за поезия. Уилям, не знам дали си даваш сметка, но аз дори Шекспир не съм чела. Цяло чудо е как съм оцеляла през всичките тези години.

— През последните десет години, с които аз съм запознат, оцеляваш прекрасно — отвърна й той.

— Десет години? Толкова дълго?

— Май не ти е липсвал? — додаде той.

Тя се умълча и се загледа в огъня. Не можеше да отрече, че нищо не трепваше у нея и нищо от качествата на Уилям не можеше да я развълнува; точно обратното, чувстваше се уверена, че каквото и да стане, тя може да се справи. Когато е с него, обземаше я покой, в който можеше да си мисли за неща, откъснати от това, за което разговаряха. Дори сега, когато той седеше на метър от нея, колко лесно умът й се зарейваше нанякъде! Ненадейно и без никакво усилие, както обикновено се случваше, пред взора й изплува картина: видя се в същата тази къща, връщаше се от някаква лекция, в ръцете си носеше куп книги, книги по математика и астрономия — науки, които беше усвоила. Постави ги върху масата ей там. Беше картина от живота й след две-три години, когато е вече омъжена за Уилям; но ето че изведнъж се сепна.

Не беше в състояние напълно да забрави присъствието на Уилям, защото въпреки усилията му да се владее си личеше, че е изнервен. В такива моменти очите му изпъкваха и лицето му повече от друг път придобиваше вид на покрито с тънка, напукана кожа, през която прозираше всяко изчервяване, предизвикано от прилива на неспокойната му кръв. До този момент беше съчинил толкова много изречения и ги бе отхвърлил, беше почувствал толкова много желания и ги бе потиснал, че целият пламтеше в яркочервено.

— Може да твърдиш, че не четеш книги — подхвърли той, — но въпреки това знаеш много за тях. Пък и кой държи да си начетена? Остави това на нещастните клетници, които си нямат друга работа. Ти… ти… хм!…

— Добре, тогава защо не ми прочетеш нещо, преди да си тръгна? — попита Катарин и си погледна часовника.

— Катарин, ама ти току-що дойде! Добре, дай да видим какво мога да ти покажа.

Той стана, разрови хартиите върху масата, сякаш нещо се колебаеше; после взе един ръкопис и след като го разстла и приглади върху коленете си, погледна Катарин подозрително. Улови усмивката й.

— Май само от любезност ме молиш да ти чета — каза. — Дай да измислим нещо друго, за което да говорим. Кого си виждала напоследък?

— По принцип никога не моля за нищо само от любезност — отбеляза Катарин, — но щом не ти се чете, тогава няма.

Уилям изсумтя странно, раздразнено; пак отвори ръкописа, въпреки че не сваляше очи от Катарин. Никое друго лице не можеше да има по-сериозен и съсредоточен вид.

— Човек винаги може да разчита на теб да изтърсиш нещо неприятно — подметна той и приглади страницата, прокашля се и прочете наум половин строфа. — Хм! Принцесата се е изгубила в гората и в този момент чува ловджийски рог. Всичко това ще стои много красиво на сцената, но тук не мога да ти пресъздам ефекта. Както и да е, Силвано влиза, придружен от другите благородници от двора на Грациан^[2]. Започвам откъдето произнася своя монолог. — Той тръсна глава и зачете.

Макар и току-що подметнала, че нищо не разбира от литература, тя се съсредоточи. Изслуша най-внимателно първите двайсет и пет стиха, после се намръщи. Но вниманието й бе отново приковано, когато Родни вдигна пръст — знак, че следва смяна на стихотворната стъпка.

Според него в стихотворната реч за всяко настроение трябваше да има отделна метрика. Майсторството му в това отношение беше забележително и ако красотата на пиесата зависеше от разнообразието на стихотворни размери, в които героите говорят, тогава драмите на Родни биха могли да се мерят с тези на Шекспир. Непознаването на Шекспир обаче не попречи на Катарин да е напълно сигурна, че пиесите не трябва да създават у публиката усещане за онова смразяващо вцепенение, каквото я обзе, докато се лееха стиховете — понякога кратки, понякога дълги, но неизменно следващи една и съща напевност на гласа, която сякаш здраво зачукваше всеки стих на едно и също място в мозъка на слушателя. Все пак, рече си тя, тези умения са предимно мъжки; жените нито ги упражняват, нито умеят да ги оценяват; а вещината на един съпруг в тази област може с право да събуди по-голямо уважение към него, тъй като уважението често се основава на неразбиране. Никой не можеше да се усъмни в качествата на Уилям като учен.

Четенето свърши в края на съответното действие. Катарин си беше подготвила кратка реч.

— Уилям, това ми се струва изключително добре написано, въпреки че, разбира се, нямам достатъчно познания, за да бъда критична.

— Значи, стихотворното майсторство ти прави впечатление… а не емоцията?

— В откъс като този, разбира се, майсторството ми прави най-голямо впечатление.

— Но ако… имаш ли време да изслушаш още един кратък откъс? Сцената с двамата влюбени. Мисля, че там се усеща истинска емоция. И Денам твърди, че това е най-доброто, което съм написал.

— Чел си го на Ралф Денам? — изненада се Катарин. — Той е по-добър познавач от мен. Какво ти каза?

— Скъпа моя Катарин — възкликна Родни, — не ми трябва да бъдеш критична, за това бих се обърнал към литератор. Смея да твърдя, че в Англия има само петима души, на чието мнение държа. Трябва ми да знам дали това може да те развълнува. Много често, когато съм писал тези сцени, съм мислил за теб. И непрекъснато се питах: „Дали Катарин би харесала това?“. Катарин, винаги си мисля за теб, когато пиша, дори за неща, от които няма как да разбираш. И бих искал… да, наистина ме… интересува мнението ти за това, което пиша, повече, отколкото всяко друго мнение в света.

Толкова искрени бяха думите му, че Катарин се трогна от доверието, което хранеше към нея.

— Уилям, смяташ ме за нещо повече, отколкото съм — каза тя, забравяйки, че си беше обещала да не говори по този начин.

— Не, Катарин, не те смятам — отвърна й той, като прибра ръкописа обратно в чекмеджето. — Чувствам се добре, когато си мисля за теб.

Толкова скромен отговор — в случая непоследван от каквито и да било признания в любов, а само от едно изречение, че ако трябва да тръгва, той ще я изпрати до Странд, стига да го изчака миг, докато си свали халата и облече сако — я трогна и потопи в такъв прилив на топли чувства, какъвто никога преди не беше изпитвала. Докато той се преобличаше в съседната стая, Катарин се изправи пред етажерката с книги, току посягаше към различни заглавия и ги прелистваше, без да чете.

Изведнъж усети в себе си увереност, че ще се омъжи за Родни. Как би могла да избегне това? Какво извинение да намери? Тя въздъхна и като отпъди мисълта за женитба, изпадна в мечтание, в което се преобрази в друг човек, а после и целият свят край нея се промени. Като чест посетител в тези селения, тя без колебание намери пътя си сред тях. Ако се бе опитала да разтълкува впечатленията си, би казала, че в тях господства реалността на привидното, която фигурира и в нашия свят; толкова директни, силни и невъзпрепятствани бяха усещанията й в сравнение с тези, които пораждаше у нея действителният живот. Там витаеха неща, които можеш да усетиш, стига да има причина за тях: съвършеното щастие, от което ние вкусваме само частица; красотата, която тук можеш да зърнеш само в мимолетни проблясъци. Без съмнение по-голямата част от обзавеждането във въпросния свят беше взето направо от миналото, дори направо от елизабетинската епоха на Англия. Но колкото и да се променяше красивият декор на този въображаем свят, две качества оставаха постоянни. Това бе място, в което чувствата бяха освободени от принудата, с която действителният свят ги обременява, а процесът на пробуждане бе винаги придружаван от примирение със съдбата и нещо като стоическо приемане на фактите. Там, за разлика от Денам, тя не срещаше като по чудо преобразен познат, не играеше героични роли. Но със сигурност се влюбваше в благороден мъж и двамата се разхождаха сред кичестите дървета на един непознат свят, а чувствата им — свежи и осезаеми — ги заливаха, както вълните заливат брега. Песъчинките на нейното освобождение обаче изтичаха бързо и през клоните на гората долови звуци — Родни премести нещо върху тоалетката си. Катарин се сепна и в знак, че мечтанието е приключило, шумно затвори книгата, която държеше, и я върна на мястото й.

— Уилям… — обади се тя, отначало плахо, като сънен глас, отправен към будните. — Уилям — повтори, този път по-твърдо, — ако все още държиш да се омъжа за теб, ще го направя.

По всяка вероятност никой мъж не очаква, че този най-важен въпрос в живота му може да бъде поставен с толкова равен и безучастен глас, толкова лишен от радост и чувства. Във всеки случай Уилям не отговори. Тя продължи да чака стоически. След миг той излезе енергично от стаята си и й каза, че ако иска да купи стриди, мисли, че знае един рибарски магазин, който би трябвало да е още отворен. Тя въздъхна дълбоко, с облекчение.

Откъс от писмо, изпратено няколко дни по-късно от госпожа Хилбъри до нейната снаха госпожа Милвейн:

„… Колко глупаво от моя страна да забравя да напиша името в телеграмата. Такова хубаво, звучно английско име, при това той притежава цялата красота на интелекта; изчел е буквално всичко. Казах на Катарин, че винаги ще го слагам от дясната си страна на масата, за да ми е подръка, когато хората започнат да говорят за героите на Шекспир. Двамата няма да са богати, но ще бъдат много, много щастливи. Един път късно през нощта си стоя в стаята и си мисля, че вече нищо хубаво не може да ми се случи, когато чух стъпките на Катарин отвън в коридора и си казах: «Дали да не я повикам?», след това обаче се укорих (с онази мрачна безнадеждност, която те обзема, когато огънят е угаснал и рожденият ден току-що приключил): «Защо да я натоварвам с моите тревоги?». Но този малък самоконтрол бе възнаграден още в следващия миг, когато тя почука на вратата и влезе, седна върху завивката на леглото ми и макар че нищо не си казахме, аз изведнъж се почувствах толкова щастлива, че не можах да сдържа сълзите си: «О, Катарин, когато станеш на моите години, надявам се и ти да имаш дъщеря до себе си!». Ти знаеш колко неразговорлива е Катарин. Умълча се и остана така толкова дълго, че в моето глупаво и изнервено състояние почнах да се опасявам от нещо, без да знам какво. После тя ми каза, че в края на краищата е взела решение. Писала му и утре го очаква. Отначало изобщо не се зарадвах. Не исках за никого да се жени; но когато ми каза: «Нищо няма да се промени. Винаги най-много ще обичам теб и татко», тогава разбрах каква егоистка съм и й казах, че тя трябва да му даде всичко, всичко, всичко от себе си! Подхвърлих й, че ще се задоволя и с второто място. Но защо, след като всичко се нарежда така, както се е надявал, човек не може да прави друго, освен да плаче, и не може да чувства друго, освен че е една безутешна стара жена, чийто живот се е оказал провал, ала сега вече свършва, а и възрастта е толкова жестока? Но Катарин ми каза: «Щастлива съм. Много съм щастлива». Тогава си помислих — макар че всичко изглеждаше толкова тъжно, но Катарин ми каза, че е щастлива, — и ето, ще имам и син и всичко ще се окаже много по-прекрасно, отколкото някога съм си го представяла, защото, макар че в проповедите не се споменава, аз вярвам, че светът е сътворен, за да сме щастливи в него. Каза ми, че ще живеят наблизо и че всеки ден ще ни навестява; ще продължи да работи с мен върху биографията и ще я довършим, както си бяхме обещали. И в края на краищата щеше да е по-лошо, ако не се омъжи… или пък, представи си, ако се омъжеше за човек, когото не понасяме? Представи си, че се беше влюбила в женен мъж.

Ние все си мислим, че никой не е достоен за тези, които обичаме, но неговите чувства са истински и нежни, в това съм сигурна, и макар да изглежда нервен и притеснителен, аз забелязвам тези неща само като го сравнявам с Катарин. И сега, докато пиша, се сещам, че, разбира се, Катарин притежава всичко онова, което на него му липсва. Тя е властна, не е нервна; на нея й идва отръки да се разпорежда и да командва. Време е да предаде всичко това на друг, който ще се нуждае от нея, когато нас няма да ни има, освен духом, защото, каквото и да говорят хората, аз съм сигурна, че ще се върна в този прекрасен свят, където човек е ту много щастлив, ту безнадеждно отчаян; дори и в този момент се виждам как протягам ръце да получа следващия си подарък от голямото Вълшебно дърво, чиито клони продължават да са отрупани с чудни играчки, които може би сега са по-малко, а и между клоните човек вече не вижда синьото небе, а само звезди и планински върхове.

Човек вече не знае, нали? Не знае какъв съвет да даде на децата си. Може само да се надява, че те ще имат същото прозрение и същата сила на вярата, без която животът е безсмислен. Това е, което искам за Катарин и нейния съпруг.“