Вирджиния Улф
Нощ и ден (10)

Десета глава

Господата Грейтли и Хупър, в чиято адвокатска кантора работеше Ралф Денам, се намираха в Линкълнс Ин Фийлдс, където Ралф Денам се явяваше всяка сутрин точно в десет. Неговата точност заедно с други качества му отреждаше място на преуспяващ служител, и наистина човек можеше спокойно да се обзаложи, че след десетина години той ще бъде сред изявените колеги в професията си, ако не беше една особеност, която понякога правеше всичко у него да изглежда несигурно и опасно. Сестра му Джоун вече се тревожеше заради любовта му към хазарта, където рискуваше спестяванията си. С много обич и привързаност тя непрекъснато го наблюдаваше и беше открила някаква странна особеност в характера му, която доста я тревожеше и щеше да продължава да я тревожи, тъй като бе разпознала зародиша й и в собствената си природа. Можеше да си представи как Ралф жертва цялата си кариера в името на нещо фантастично, което си е наумил; кауза или идея, дори (така й диктуваше собственото въображение) жена, която е зърнал от минаващия влак да простира пране в задния двор на къща. Когато открие такава красота или такава кауза, тогава вече никаква сила не е в състояние — и тя го знаеше много добре — да го спре. Затова се отнасяше подозрително и към Изтока и винаги започваше да нервничи, когато го види с книга за пътешествия в Индия, защото изглеждаше, сякаш поглъща заразата направо от страниците. От друга страна, що се отнася до Ралф, никаква обикновена любовна история, ако би имало такава, не би я притеснила. В нейното въображение той беше предопределен за нещо зашеметяващо, но дали успех, или провал, това не знаеше.

Никой не можеше да се мери с Ралф, защото никой не би могъл да работи така упорито като него, нито да извърви така целенасочено всеобщо признатите етапи в живота на всеки млад мъж, затова Джоун трябваше да събира доказателства за своите опасения от дреболии в поведението на брат си, които биха убегнали на всяко друго око. Беше съвсем естествено да се притеснява. Още от самото начало животът бе толкова труден за всички тях, че нямаше как тя да не се бои от внезапно негово отпускане, при което да загърби постигнатото досега, макар че, тъй като го знаеше от личен опит, такъв внезапно връхлетял те импулс да зарежеш всичко на произвола и да избягаш от дисциплината и робския труд бе нещо непреодолимо. При Ралф обаче, и тя беше наясно, това би се случило само ако реши да се постави на още по-голямо изпитание; представяше си го как с мъка се влачи през пясъците на пустиня под тропическото слънце, за да открие извора на река или убежището на някакви насекоми; представяше си го как преживява от труда на ръцете си в градски бордей, жертва на някоя от ужасните му теории за добро и зло, които се ширят в определени периоди; представяше си го като затворник за цял живот в къщата на жена, която го е прелъстила с разказ за сполетелите я беди. Такива мисли я навестяваха, докато двамата седяха и разговаряха до късно нощем край газовата печка в спалнята на Ралф. И тя ги посрещаше наполовина изпълнена с гордост и наполовина с тревога.

По всяка вероятност Ралф едва ли би разпознал собствените си мечти за бъдещето в страховете, които разклащаха душевния мир на сестра му. Ако му разкажеше за някои от тях, той би ги отхвърлил със смях, твърдейки, че това е живот, който с нищо не го привлича. Дори би недоумявал откъде подобни абсурдни приумици са влезли в ума на сестра му. Всъщност той се гордееше с това, че е привикнал на труд в този живот, за който не хранеше никакви илюзии. Неговата собствена представа за бъдещето, за разлика от горните небивалици, можеше да бъде споделена публично, без и за миг да се срамува от нея; той се имаше за умен мъж, който евентуално, може би на около петдесет години, ще стигне до Камарата на общините, ще натрупа скромно състояние и с малко късмет може да заеме не много важен пост в едно либерално правителство. В подобно бъдеще нямаше нищо екстравагантно и със сигурност — нищо безчестно. Въпреки това, както предполагаше и сестра му, това би изисквало цялата воля на Ралф предвид натиска на обстоятелствата, за да може да продължи по пътя, който отвежда нататък. И по-точно, би изисквало постоянно да си повтаря, че е част от една обща съдба, че за него това е най-доброто и че друго не му трябва; следвайки подобни фрази, той беше придобил точност и трудови навици и вече можеше убедително да демонстрира, че да си на служба в адвокатска кантора, е най-добрият от всички възможни начини на живот и че всякакви други амбиции биха били безпредметни.

Но като всички убеждения, в които човек не вярва истински, и това зависеше до голяма степен от одобрението, което получава от други хора, а веднъж останал насаме, без да се интересува от общественото мнение, Ралф си позволяваше бързо да се отдалечи от реалните обстоятелства и да поеме на необикновени странствания, които без съмнение би се срамувал да опише. В тези свои мечтания, разбира се, той играеше благородни и романтични роли, но самоизтъкването и прославата не бяха единственият му мотив. С тях той даваше воля на един дух, за който нямаше място в реалния живот, защото с песимизма, с който неговият жребий го бе натоварил, Ралф бе решил, че в света, в който живеем, няма смисъл от това, което презрително наричаше глупави мечтания. Понякога му се струваше, че този дух е най-ценното, което притежава; мислеше си, че именно с него би могъл да облагороди пустеещи земи, да поправи много злини, да създаде красота там, където никога не я е имало; това беше дух силен и ожесточен и именно той го караше да поглъща на един дъх прашните книги и документи по стените в кантората и веднъж поддал му се, именно той оголваше същността му за миг. Усилията му в продължение на години бяха насочени към това да контролира този свой дух и на двайсет и една вече можеше да се похвали с живот, строго разделен на часове за работа и часове за мечти; двата вида живот съществуваха редом, без да си пречат. В това ежедневно налагане на дисциплина най-много му беше помогнал интересът към една трудна професия, но старият извод, до който Ралф беше стигнал още при завършване на колежа, все още не бе изгубил силата си и продължаваше да оцветява схващанията му с меланхоличното убеждение, че от повечето хора животът изисква да упражняват своите незначителни заложби, прахосвайки най-ценните си, и така ги кара да се примиряват, че няма нито смисъл, нито изгода в това, което навремето са смятали за най-скъпата си дарба, получена в наследство.

Денам не се радваше на голяма популярност нито в кантората, нито в семейството си. На този етап от кариерата си беше все още твърде непримирим на тема „добро и зло“, твърде горд с това, че може да се владее, и както често се случва с хора, които не са много щастливи, нито доволни от съдбата си — твърде склонен да критикува всяка проява на самодоволство. В кантората показната му експедитивност дразнеше онези, които не обичат да се престарават в работата, и дори когато му предричаха напредък, не го казваха с чувство на симпатия. Той наистина правеше впечатление на упорит и самостоятелен млад мъж със странен нрав и непростимо безцеремонни обноски, който изгаря от желание да напредне в живота, и това беше съвсем естествено за човек, израснал в беднотия, смятаха неговите критици, но не беше никак приятно.

Младите мъже в кантората имаха право на подобно мнение, тъй като Денам не проявяваше никакво желание да се сприятели с тях. Харесваше ги, но те стояха изолирани в онова отделение на живота му, което бе посветено на работата. До този момент не беше срещал затруднение да подрежда живота си така методично, както и харчовете си, но точно по това време се сблъска с изживявания, които не беше в състояние да класифицира. Мери Дачет сложи началото на това объркване преди две години, когато избухна в смях при една негова реплика още при първата им среща. Не можа да даде обяснение защо. Просто го сметна за много странен тип. Когато я опозна достатъчно добре, че да й сподели как прекарва своите понеделник, сряда и събота, тя се развесели още повече; не спря да се смее, докато и самият той не се разсмя, без да знае защо. Струваше й се страшно необичайно, че той е наясно с отглеждането на булдози, че има хербарий от диви цветя, набрани в околностите на Лондон, че всяка седмица посещава старата госпожица Тротър в Илинг, която беше капацитет по науката хералдика, което неизменно я разсмиваше. Държеше да научи всичко, дори вида кейк, с който старата дама го гощаваше при тези посещения; а летните им излети до църкви край Лондон, за да снемат копия от месингови надгробни плочи чрез натриване върху хартия — нещо, от което тя се интересуваше, — се бяха превърнали в истински празник за нея. След шест месеца Мери знаеше повече за случайните му приятели и за любимите му занимания, отколкото родните му братя и сестри, с които беше прекарал цял живот; на Ралф това също му харесваше, макар че малко го объркваше, тъй като се имаше за изключително сериозен човек.

Със сигурност му беше приятно да е в компанията на Мери Дачет и веднага след като вратата се затвори зад гърба му, да се превърне в съвършено различен човек, ексцентричен и приветлив, който почти по нищо не прилича на онзи, когото повечето хора познаваха. Тогава ставаше по-малко сериозен и по-малко деспотичен у дома, защото в ушите му продължаваше да кънти присмехът на Мери, както и думите й, че той нищичко за нищо не знае, както обичаше да му повтаря. Освен това събуди интереса му към обществени въпроси, към които тя хранеше естествено влечение, и това бе станало в период, когато успя да го превърне от консерватор в радикал след серия публични сказки, които за него започваха с болезнено отегчение и завършваха с превъзбуда, далеч по-голяма от нейната.

Но той беше сдържан човек и когато му хрумваха идеи, предварително ги разделяше на такива, които може да обсъди с Мери, и такива, за които е по-добре да си мълчи. Тя знаеше това и той я интересуваше, тъй като бе открила, че повечето млади мъже с удоволствие говорят предимно за себе си; дори беше започнала да ги изслушва, както човек изслушва малко дете, без да се замисля. Но с Ралф това майчинско отношение почти го нямаше, вследствие на което тя възприемаше и собствената си индивидуалност по-осезателно.

Един късен следобед Ралф тръгна по Странд да се срещне с някакъв адвокат по работа. Следобедът вече гаснеше и потоци зеленикава и жълтеникава изкуствена светлина обагряха атмосферата, която в този час по селските пътеки би била мека поради дима от запалените огньове; от двете страни на булеварда витрините бяха пълни с бляскави бижута и лъскави кожени чанти, които стояха върху полици от дебело стъкло. Денам не виждаше тези предмети поотделно, но под впечатлението от всички тях го обзе вълнение и приятна възбуда. Точно тогава забеляза Катарин Хилбъри, която вървеше срещу него, и се втренчи в нея, сякаш беше жива илюзия, част от спора, който мислено водеше със себе си. Видя и някак безжизнения поглед в очите й, и лекото неволно движение на устните, което заедно с високия ръст и елегантната й дреха я правеха да изглежда така, сякаш забързаната тълпа й пречи, сякаш нейната посока е различна от тяхната. Забеляза всичко това напълно спокойно, но изведнъж, докато я отминаваше, ръцете и коленете му се разтрепериха, а сърцето му заби мъчително. Тя не го видя и продължи да си повтаря фрази, които се бяха загнездили в паметта й: „Смисълът е в живота, само в живота — в откриването му, непрекъснато и вечно, а съвсем не в самото откритие!“^[1] Така умислена, тя не забеляза Денам, а той не събра кураж да я спре. Но мигом целият Странд придоби подреден и целеустремен вид, както става и с най-разнородните неща под звуците на музика; толкова приятно беше това впечатление, че в края на краищата той дори се зарадва, че не я беше спрял. Разбира се, то лекичко избледня, но все пак не изчезна, преди да застане пред Адвокатската камара.

Когато срещата му с адвоката приключи, беше вече твърде късно да се връща в кантората. Странно, но образът на Катарин му подейства така, че изобщо не му се прибираше вкъщи. Къде да отиде? Да тръгне по лондонските улици, докато стигне до къщата на Катарин, да вдигне поглед към прозорците и да си я представи вътре — за миг това му се стори добра възможност, после я изключи с леко пламнали страни и с онова странно раздвоение на ума, като на човек, който сантиментално откъсва цвете и после, след като то е вече откъснато, изчервен го захвърля. Не, по-добре да отиде да види Мери Дачет. По това време трябва вече да се е прибрала от работа.

Да види Ралф така неочаквано появил се в апартамента й, беше достатъчно, за да изкара Мери от равновесие, макар и за миг. Тя почистваше ножовете в малкото си мокро помещение и след като го покани да влезе, върна се обратно, пусна докрай студената вода, после я спря. „Сега — каза си тя, докато затягаше крана — няма да позволя на разни глупави фантазии да ми размътят главата…“

— Не мислиш ли, че господин Аскуит^[2] заслужава да бъде обесен? — провикна се тя към гостната, после влезе при него, докато си бършеше ръцете, и започна да му разказва за последните аргументи, с които правителството бе отказало да разгледа законопроекта за даване на избирателни права на жените. На Ралф не му се говореше за политика, но не можеше да не уважи желанието на Мери, която толкова се интересуваше от обществени дела. Загледа се в нея, докато тя се наведе да разръчка огъня, изразявайки се много ясно с фрази, които звучаха като политическа платформа, и си помисли: „За колко ли налудничав ще ме вземе Мери, ако й кажа, че едва не тръгнах към Челси, за да погледам прозорците на Катарин. Не би ме разбрала, но въпреки това аз я харесвам каквато си е“.

Известно време обсъждаха как е най-добре да постъпят жените и точно когато Ралф истински се заинтересува от темата, Мери се отнесе нанякъде, обзе я силно желание да сподели с Ралф собствените си чувства или поне да си говорят за нещо лично, с надеждата, че ще долови отношението му към нея; но не се поддаде на желанието си. Не можеше обаче да му попречи да усети пълното й безразличие към това, което казва, поради което постепенно и двамата се умълчаха. В главата на Ралф мислите нахлуваха една след друга, но всички бяха по някакъв начин свързани с Катарин или пък с неясни романтични приключения, каквито обикновено тя пораждаше у него. Но подобни мисли не можеше да сподели с Мери, освен това я съжаляваше, че няма никаква представа какво чувства той. „Ето — рече си — в това отношение сме по-различни от жените; те не усещат романтиката.“

— Е, Мери — обади се най-накрая, — защо не ми кажеш нещо забавно?

Тонът му беше доста предизвикателен, но не беше лесно да провокираш Мери. Тази вечер тя му отвърна рязко:

— Предполагам, защото няма нищо забавно за казване.

Ралф се замисли, после подхвърли:

— Работиш твърде много. Не, не говоря за здравето ти — добави, след като тя се изсмя презрително. — Искам да кажа, че ми изглеждаш погълната от работата си.

— Това лошо ли е? — попита тя и заслони очи с длан.

— Мисля, че да — отвърна й троснато.

— Но само преди седмица твърдеше обратното.

Гласът й прозвуча непримиримо, но самата тя изглеждаше странно потисната. Без да усети това, Ралф реши да се възползва от възможността и започна да я поучава, излагайки последните си схващания относно живота и какво трябва да преследваш в него. Тя се заслуша, но остана с впечатление, че се е виждал с някого, който му е повлиял. Съветваше я да чете повече, настояваше, че освен нейната има и други гледни точки, които заслужават внимание. Естествено, тъй като последно го беше видяла да напуска офиса в компанията на Катарин, тя реши, че промяната се дължи на нея; нищо чудно на излизане от стаята, към чиято обстановка не бе успяла да скрие презрението си, Катарин да е изказала подобна критика или пък да е намекнала за нея чрез собственото си поведение. Знаеше обаче, че Ралф за нищо на света не би признал, че някой е в състояние да му повлияе.

— Мери, не четеш достатъчно — каза й той. — Трябва да четеш повече поезия.

Вярно, че Мери беше ограничила четенето си до книги, които й трябваха във връзка с изпитите; а и в Лондон й оставаше много малко време за четене. Неизвестно защо, но никой не обича да му натякват, че не чете достатъчно поезия, ала нейното недоволство можеше да се долови единствено в начина, по който промени положението на ръцете си, както и по застиналия й поглед. И тогава си рече мислено: „Държа се точно както си бях казала, че не бива“, при което се отпусна и продължи с обичайния си разумен тон:

— Добре тогава, кажи ми какво да прочета.

Съвсем несъзнателно Ралф се бе подразнил от Мери и сега й изреди няколко имена на големи поети, което провокира разговор за недостатъците в характера й и в начина й на живот.

— Живееш в компанията на посредствени хора — каза й той с ненужно разпален тон. — Вършиш еднообразна работа, защото, общо взето, ти е приятно да я вършиш. И, изглежда, забравяш за какво си там. Притежаваш женския навик да преувеличаваш важността на детайлите. Не различаваш нещата, които имат значение, от тези, които нямат. Точно това съсипва тези ваши организации. Затова през изминалите години суфражетките не успяха да направят нищо. Какъв е смисълът на тези срещи по къщи и базари? Мери, трябват ти нови идеи; хвани се за нещо голямо и не се страхувай от грешките; само недей да си губиш времето с дреболии. Защо не зарежеш всичко за една година, защо не попътуваш? Виж нещо от този свят. Не се задоволявай с това затънтено място и с неговите половин дузина хора, не може така цял живот. Няма да се изоставиш, нали? — заключи той.

— Често сама си мисля по този въпрос — за себе си, искам да кажа — отговори му тя и го изненада, че така лесно се съгласи с него. — Бих искала да замина някъде надалеч.

За миг и двамата се умълчаха, после Ралф каза:

— Виж, Мери, нали не гледаш сериозно на всичко това? — Вече не изпитваше раздразнение, а нейната потиснатост, която не можеше да скрие и бе проличала в гласа й, изведнъж го изпълни с разкаяние, че я беше засегнал. — Но няма да заминеш, нали? — продължи той. И тъй като тя си замълча, добави: — О, не, недей да заминаваш.

— Всъщност не знам какво точно искам — отвърна му тя.

Поколеба се дали да не му сподели плановете си, но нищо не я насърчи. Той изпадна в едно от странните си умълчавания, което, при цялата й предпазливост, Мери прие, че има връзка със същото нещо, за което и тя не можеше да спре да мисли — техните чувства един към друг и техните взаимоотношения. Усети, че двете направления на мислите им дълбаят дълги, паралелни тунели, които могат да се сближават, но никога няма да се срещнат.

Когато той си тръгна, излезе, без да наруши мълчанието си с нещо повече от едно „лека нощ“, а тя поседя още малко и се размисли върху думите му. Ако любовта е опустошителен огън, който разтопява цялото същество и го превръща в буен планински поток, Мери беше толкова влюбена в Денам, колкото в машата и ръжена. Но по всяка вероятност тези крайни страсти са рядкост и така описаното душевно състояние сигурно принадлежи към най-последните етапи на любовта, когато седмица след седмица и ден след ден силата да устояваш се изчерпва. Както повечето интелигентни хора, и Мери беше нещо като егоист — до степен да придава голямо значение на възприятията си, но по природа беше и нещо като моралист, затова от време на време обичаше да проверява дали може да им се довери. Когато Ралф си тръгна, тя се замисли върху душевното си състояние и стигна до извода, че няма да е зле да започне да учи някакъв език, да кажем, италиански или немски. След това отключи едно чекмедже и извади от него силно надраскан ръкопис. Изчете го, като от време на време вдигаше очи и дълго и напрегнато се замисляше за Ралф. Повтори си наум всички негови качества, които събуждаха чувствата й, след което си даде сметка, че не се е излъгала. После пак се върна към ръкописа и реши, че да пишеш на правилен английски, е най-трудното нещо на света. Все пак тя мислеше много повече за себе си, отколкото за правилния английски, или за Ралф Денам, затова можеше да се спори дали е влюбена, или не, и ако е — към кой вид по-точно принадлежат чувствата й.