Джефри Арчър
Той бе човек (6)

4.

— Шест месеца — каза Хари. — Този проклетник би трябвало да бъде обесен, удавен и разкъсан на четири.

— За какво говориш? — спокойно попита Ема, докато си наливаше втора чаша чай.

— Онзи, дето преби медицинска сестра от спешното и после нападна доктор. Осъдили го само на шест месеца.

— Доктор Хендс — каза Ема. — Макар да споделям чувствата ти, има смекчаващи вината обстоятелства.

— Какви? — разпали се Хари.

— Въпросната сестра не е била склонна да свидетелства пред съда.

— Защо? — попита Хари и остави вестника.

— Някои от моите най-добри сестри са от чужбина и не искат да застават на свидетелското място от страх, че властите могат да открият, че имиграционните им документи невинаги са в безупречен вид, така да се каже.

— Това не е причина да си затваряме очите за подобни неща — възрази Хари.

— Нямаме особен избор, ако не искаме здравната ни система да се разпадне.

— Това не променя факта, че онзи тип е ударил медицинска сестра… — Хари отново погледна вестника — в събота вечерта, когато е бил очевидно пиян.

— Събота вечерта е уликата, която би открил Уилям Уоруик, след като разпита старшата сестра на болницата и разбере защо тя включва радиото всяка събота следобед в пет часа — каза Ема. Хари повдигна вежда. — За да чуе резултата от мача на „Бристол Сити“ или „Бристол Роувърс“, в зависимост от това кой отбор е домакин този ден. — Хари продължи да я слуша, без да я прекъсне. — Ако спечелят, нощта в спешното отделение ще е спокойна. Ако изкарат наравно, ще е поносимо. Но ако загубят, ще е кошмар, защото екипът просто няма да е достатъчен, за да се справи.

— Само защото местният отбор е изгубил, така ли?

— Да. Защото можеш да си сигурен, че местните запалянковци ще отидат да удавят мъката си и после ще потърсят върху кого да си излеят гнева. И изненада — някои от тях се оказват в спешното, където им се налага да чакат часове преди някой да успее да ги прегледа. И познай какъв е резултатът? Още сбивания в чакалнята, като понякога някоя сестра или доктор се опитва да се намеси.

— Нямате ли охрана, която да се справи с такива неща?

— За жалост не е достатъчна. А и болницата не разполага с достатъчно ресурси — седемдесет процента от годишния бюджет отиват за заплати, а правителството настоява за орязване на разходите и не иска и да чуе за подпомагане. Така че можеш да си сигурен, че следващата събота, ако „Роувърс“ изгубят от „Кардиф Сити“, ще се озовем в абсолютно същото положение.

— Мисис Тачър има ли идеи за справяне с проблема?

— Подозирам, че би се съгласила с теб, скъпи. Обесени, издавени и разкъсани на четири, всички футболни хулигани го заслужават. Но едва ли ще откриеш точно тази политика ясно формулирана в манифеста на консерваторите.

 

 

Д-р Ричардс провери пулса на пациента си — 72 удара в минута — и сложи още една чавка в листа.

— Още едно нещо, сър Хари — каза той, докато си слагаше латексова ръкавица. — Просто искам да проверя простатата ви.

— Хм — каза малко по-късно. — Май напипвам малка бучка. Трябва да я следим. Можете да се облечете, сър Хари. Като цяло сте в доста добра форма за мъж, наближаващ шейсетте. На тази възраст мнозина от нас се замислят за пенсиониране.

— Не и аз — заяви Хари. — Трябва да представя още един Уилям Уоруик, преди да се заема със следващия си роман, който може да ми отнеме няколко години. Така че трябва да доживея поне до седемдесет. Ясно ли се изразих, доктор Ричардс?

— Три по двайсет и още десет. Не мисля, че ще е проблем, стига да продължите да се упражнявате. — Той провери папката на пациента си. — Сър Хари, при последната ни среща тичахте по пет километра два пъти седмично и вървяхте по осем три пъти. Още ли го правите?

— Да, но си признавам, че престанах да си засичам времето.

— И продължавате със същия режим между двучасовите ви сесии за писане?

— Всяка сутрин, пет дни в седмицата.

— Отлично. Всъщност това е повече, отколкото успяват мнозина от по-младите ми пациенти. Само още два въпроса. Предполагам, че още не пушите?

— Изключено.

— А колко пиете средно на ден?

— Чаша вино на вечеря, но не и на обяд. Иначе бих проспал следобеда.

— В такъв случай ще доживеете до седемдесет без никакви проблеми, стига да не ви сгази автобус.

— Няма особен риск за подобно нещо, тъй като местният автобус минава през селото два пъти дневно, въпреки че Ема постоянно пише оплаквания до общинския съвет.

Докторът се усмихна.

— Типично за нашия председател. — Затвори папката, стана и изведе Хари към вратата. — Как е лейди Клифтън? — попита, докато вървяха по коридора.

Ема мразеше да се обръщат към нея с титлата „лейди“, защото смяташе, че не я е заслужила, и настояваше всички в болницата да продължават да я наричат мисис Клифтън или „госпожо председател“.

— Вие ми кажете — отвърна Хари.

— Не съм неин лекар, но мога да ви кажа, че е най-добрият председател, който сме имали, и не съм сигурен кой ще намери достатъчно смелост да я смени, след като догодина мандатът й изтече.

Хари се усмихна. При всяко посещение в Кралската болница в Бристол чувстваше уважението и обичта, които изпитваха служителите към Ема.

— Ако спечелим за втори път титлата болница на годината — добави д-р Ричардс, — заслугата определено ще е нейна.

Минаха покрай две сестри, които бяха излезли в почивка. Хари забеляза, че едната е с насинено око и подута буза — личаха си въпреки тежкия грим.

Д-р Ричардс го въведе в малка кабинка, в която имаше само легло и два стола.

— Свалете си сакото. След малко ще дойде сестра.

— Благодаря — каза Хари. — Ще се видим догодина. Имам предвид тук, за преглед.

— След като направим всички изследвания в лабораторията, ще ви пиша за резултатите. Не че очаквам да са много по-различни от миналогодишните.

Хари си свали сакото, метна го на облегалката на единия стол, събу се и легна на леглото. Затвори очи и се замисли за следващата глава от „Уилям Уоруик и номерът с трите карти“. Как бе възможно заподозреният да е на две места едновременно? Или е бил в леглото с жена си, или е пътувал за Манчестър. Кое от двете?

Докторът беше оставил вратата отворена и Хари чу как някой каза: „Доктор Хендс“. Къде беше чувал това име?

— Ще кажеш ли на старшата? — попита гласът.

— Не и ако искам да си запазя работата — отвърна втори глас.

— Значи пак ще му се размине?

— Докато е само моята дума срещу неговата, няма от какво да се страхува.

— Докъде стигна този път?

Хари се надигна, извади бележника си и химикалка от джоба на сакото си и се заслуша внимателно в разговора в коридора.

— Бях в складчето на третия етаж да взема чисти чаршафи и той влезе. Щом вратата се затвори и чух как ключалката изщрака, разбрах, че е той. Престорих се, че не съм го забелязала, взех чаршафите и тръгнах към вратата. Опитах се да я отключа, но той ме сграбчи. Отвратително! Идеше ми да повърна. Каза, че просто сме щели да се позабавляваме. Опитах се да го ударя с лакът в слабините, но той ме беше притиснал до стената. После ме обърна и се опита да ме целуне.

— И ти какво направи?

— Ухапах му езика. Той изкрещя, нарече ме кучка и ме зашлеви. Но това ми даде достатъчно време да отключа и да избягам.

— Трябва да докладваш. Крайно време е този мръсник да бъде разкаран от болницата.

— Няма начин. На сутрешната визитация ме предупреди, че ако си отворя устата, ще си търся нова работа, след което добави — гласът й премина в шепот, — „когато една жена си отвори устата, тя става само за едно нещо“.

— Той е извратен! Не бива да му се разминава.

— Не забравяй колко е влиятелен. Нали уреди да изхвърлят приятеля на Манди — каза на полицията, че го видял да й посяга и че я бил ударил. Какъв шанс имам за едно опипване в складчето? Не, реших да…

— Добро утро, сър Хари — каза медицинската сестра, влезе и затвори вратата. — Доктор Ричардс каза да ви взема кръв за изследвания. Просто рутинен преглед, така че ще ви помоля да си навиете ръкава.

 

 

— Предполагам, че само един от нас има качествата за председател — каза Джайлс, без да може да скрие усмивката си.

— Няма нищо смешно — отвърна Ема. — Вече съставих дневен ред, за да не пропуснем нито един от въпросите, които трябва да се обсъдят. — Връчи на Джайлс и Грейс копия от дневния ред, даде им известно време да ги прегледат и продължи: — Може би ще е най-добре да ви запозная с положението, преди да започнем с първата точка. — Брат й и сестра й кимнаха. — Бордът прие окончателната оферта на „Кюнард“ за три паунда и четирийсет и един пенса за акция и придобиването беше завършено по обед на двайсет и шести февруари.

— Сигурно е било много мъчително — с искрено съчувствие каза Джайлс.

— Трябва да призная, че докато разчиствах кабинета си, още се питах дали съм постъпила правилно. И бях благодарна, че нямаше никой друг, когато свалих портрета на дядо, защото не можех да го погледна в очите.

— Ще се радвам Уолтър да се върне в Барингтън Хол — каза Джайлс. — Може да виси до баба в библиотеката.

— Всъщност, Джайлс, председателят на борда на „Кюнард“ ме попита дали може да остане в заседателната зала наред с всички предишни председатели.

— Впечатлен съм — каза Джайлс. — И това още повече ме убеждава, че съм взел правилното решение за инвестирането на парите си — добави без повече обяснения.

— Ами ти, Ема? — попита Грейс и погледна сестра си. — В края на краищата ти също си спечелила правото да си в заседателната зала.

— На Брайън Орган му беше поръчано да ми направи портрет — каза Ема. — Ще го окачат срещу скъпия ни дядо.

— Какво беше мнението на Джесика? — попита Джайлс.

— Тя го препоръча. Дори попита дали може да присъства на позирането.

— Толкова бързо расте — каза Грейс.

— Тя вече е млада дама — каза Ема. — И смятам да потърся съвета й по един друг въпрос — добави тя и се върна на темата. — След подписването на документите в заседателната зала имаше церемония по прехвърлянето на компанията. След двайсет и четири часа името „Барингтън Шипинг“, извисявало се така гордо над портала повече от един век, бе сменено с „Кюнард“.

— Знам, че мина само месец — каза Джайлс, — но „Кюнард“ спазиха ли ангажимента си към служителите, особено дългогодишните?

— Да — отвърна Ема. — Нито един уволнен, макар че доста от старите служители се възползваха от щедрото обезщетение, което им уреди Себ, както и от безплатното пътуване с „Бъкингам“ или „Балморъл“, така че по този въпрос няма оплаквания. Трябва обаче да обсъдим собственото си положение и накъде да продължим. Както знаете, предложиха ни по малко повече от двайсет милиона паунда на човек или акции на „Кюнард“, което има няколко предимства.

— Колко акции предлагат? — попита Грейс.

— По седемстотин и десет хиляди на човек, които за миналата година са донесли дивиденти от 246 717 паунда. Е, някой от вас решил ли е какво смята да прави с парите?

— Аз — каза Джайлс. — След като потърсих съвета на Себ, реших да взема половината сума в брой и „Фартингс Кауфман“ да ги инвестира, а другата половина да бъдат в акции на „Кюнард“. Цената им имала лек спад напоследък, което според Себ било обичайно след подобно придобиване. Той обаче ме уверява, че „Кюнард“ е добре управлявана компания с доказани резултати и очаква акциите им да продължат да носят между три и четири процента дивидент, като цената им ще се вдига също толкова всяка следваща година.

— Доста консервативно решение — подразни го Ема.

— Но е мое — отвърна Джайлс. — Освен това се съгласих да финансирам един младши изследовател от Фабианското общество.

— Колко дързък жест — отбеляза Грейс, без да крие сарказма си.

— Ти нещо по-радикално ли си направила? — не й остана длъжен Джайлс.

— Надявам се. Със сигурност поне е по-забавно.

Ема и Джайлс зяпнаха сестра си, сякаш бяха нейни студенти и очакваха отговор.

— Вече взех чека за пълната сума. Когато го дадох на банкера си, той май щеше да припадне. На следващия ден Себастиан дойде да ме види в Кеймбридж и по негов съвет заделих пет милиона, които да покрият данъчните ми задължения, и още десет в инвеститорска сметка във „Фартингс Кауфман“, които да бъдат вложени в различни добре установени компании, както се изрази самият той. Освен това оставих един милион на депозит в „Мидланд“, който ще ми е предостатъчен за малка къща край Кеймбридж и ще ми носи гарантиран годишен доход от около трийсет хиляди паунда. Много повече, отколкото съм получавала през всичките си години в колежа.

— А останалите четири милиона?

— Дарих един милион на фонда за реставрации на Нюнам Колидж, половин милион на Фицуилям и още половин, който да бъде разделен за десетина благотворителни мероприятия, към които проявявах интерес през годините, но не можех да им даря по повече от няколкостотин паунда.

— Караш ме да се чувствам виновен — отбеляза Джайлс.

— Надявам се, Джайлс. Но пък аз влязох в Лейбъристката партия много преди теб.

— Остават още два милиона — каза Ема.

— Знам, че ще ви се стори странно, но с Джесика ходихме на пазар.

— Боже мой, за какво ги е прахосала? — възкликна Ема. — За диаманти и дамски чантички ли?

— Разбира се, че не — засегна се Грейс. — Един Моне, две картини на Пикасо, Писаро и Лушън Фрайд, който според нея щял да стане много модерен, както и „Крещящият папа“ на Бейкън, когото не бих искала да слушам как проповядва. А също и макет на Хенри Мур на име „Крал и кралица“, на който се възхищавам отдавна, както и Барбара Хепуърт и Леон Ъндъруд. Отказах обаче да купя един Ерик Гил, след като научих, че спял с дъщерите си. Това не впечатли особено Джесика — все ми повтаряше, че не можеш да отречеш истинския талант — но аз тропнах с крак. Последната ми покупка беше оригинална корица на албум на „Бийтълс“ от Питър Блейк — дадох я на Джесика като награда за познанията и експертизата й. Тя знаеше точно кои галерии да посетим и се пазареше с търговците като момче от пазара в Ийст Енд. Чудех се дали да се гордея, или да се срамувам от нея. И трябва да призная, че не вярвах, че харченето на пари може да е толкова изтощително занимание.

Ема и Джайлс избухнаха в смях.

— Засрами и двама ни — каза Ема. — С нетърпение очаквам да видя колекцията. Но има ли къде да я изложиш?

— Мисля, че намерих идеалната къща в Тръмпингтън — с достатъчно място по стените за картините и достатъчно голяма градина за статуите. Така че в бъдеще ще е мой ред да ви каня за уикенда. Още не съм приключила сделката, но насъсках Себастиан срещу горките брокери на недвижими имоти и го оставих той да уреди цената. Макар че не мога да повярвам, че може да се справи по-добре от Джесика — тя е убедена, че колекцията ми ще се окаже много по-добра инвестиция от акциите, които баща й не можел да окачи на стената, както сама се изрази. Той се опита да й обясни разликата между „оценяване“ и „цена“, но не стигна доникъде.

— Браво — каза Ема. — Надявам се да е останал някой Моне и за мен, защото също възнамерявах да потърся съвета на Джесика, макар че ако трябва да съм честна, още не съм решила какво да правя с това неочаквано богатство. Имах три срещи с Хаким Бишара и Себ, но все още не съм решила. След като напуснах единия борд, се съсредоточих върху новите здравни реформи на правителството и последиците от тях за Кралската болница.

— Този закон никога няма да види бял свят, ако Маргарет Тачър спечели изборите — каза Джайлс.

— Вероятно — отвърна Ема. — Но моя отговорност е да подготвя членовете на борда за последиците, ако лейбъристите се върнат на власт. Нямам намерение да оставям приемника си, който и да е той, да оправя кашата. — Помълча и добави: — Има ли още нещо за обсъждане?

Джайлс се наведе под масата и извади великолепни макети на „Бъкингам“ и „Балморъл“ — и бутилка шампанско.

— Моя скъпа Ема — каза той, — с Грейс ще ти бъдем вечно задължени. Без твоето ръководство и всеотдайност нямаше да бъдем в привилегированото положение, в което се намираме сега. Благодарни сме ти завинаги.

Напълни до ръба три чаши, които обикновено се пълнеха с вода, но Ема не можеше да откъсне поглед от моделите на корабите.

— Благодаря — каза тя, докато вдигаха чаши. — Но признавам, че се наслаждавах на всеки миг и вече ми липсва да съм председател. И аз имам изненада за вас. „Кюнард“ ме поканиха да вляза в борда им, така че също бих искала да вдигна наздравица.

Изправи се и вдигна чаша.

— За Джошуа Барингтън, който е основал „Барингтън Шипинг“ през 1839-а и е направил печалба от трийсет и девет паунда, четири шилинга и два пенса през първата си година като председател на борда, но е обещал на акционерите още.

Джайлс и Грейс също вдигнаха чаши.

— За Джошуа Барингтън.

— Може би дойде време да отпразнуваме и раждането на малкия Джейк, за когото Себ се надява да стане следващия председател на „Фартингс Банк“ — каза Джайлс.

— Много ли ще е да се надявам, че Джейк може да реши да направи нещо по-смислено от това да става банкер? — попита Грейс.