Джефри Арчър
Той бе човек (4)

2.

— По кое време трябва да се явим пред Нейно Величество? — ухилено попита Ема. Не искаше да признае колко се гордее със съпруга си и с какво нетърпение очаква събитието — за разлика от срещата на борда, която трябваше да проведе по-късно през седмицата и която рядко излизаше от главата й.

— По всяко време между десет и единайсет — каза Хари, след като направи справка с поканата.

— Запомни ли да поръчаш кола?

— Още вчера следобед. И за всеки случай проверих днес сутринта — добави той.

На вратата се позвъни.

— Това трябва да е Себ — каза Ема и си погледна часовника. — Като никога идва навреме.

— Не мисля, че би закъснял за такова нещо — обади се Карин.

Маркъм отвори вратата и отстъпи встрани, за да направи път на Джесика, Себ и Саманта, която беше в напреднала бременност.

— Закусвали ли сте? — попита Джайлс, докато целуваше Саманта по бузата.

— Да, благодаря — отвърна Себ, а Джесика се настани на масата, намаза си филия с масло и се нахвърли върху мармалада.

— Явно не всички — отбеляза Хари и се усмихна на внучката си.

— Колко време имам? — попита с пълна уста Джесика.

— Най-много пет минути — твърдо заяви Ема. — Не искам да пристигнем след десет и половина, госпожице.

Джесика си намаза втора филийка. Ема се обърна към брат си.

— Джайлс, беше много мило от твоя страна да ни приютиш за нощта и съжалявам, че не можеш да дойдеш с нас.

— Правилото е да присъстват само най-близките роднини — каза Джайлс. — И напълно основателно, иначе ще им трябва футболен стадион, за да побере всички желаещи да присъстват.

На вратата се почука.

— Това трябва да е шофьорът — каза Ема, провери за кой ли път дали копринената вратовръзка на Хари е нагласена както трябва, махна един сив косъм от костюма му и нареди: — След мен.

— Веднъж шеф, цял живот шеф — прошепна Джайлс, докато изпращаше зет си до вратата. Себ и Саманта ги последваха. Джесика вървеше последна и дъвчеше трета филийка.

Шофьорът отвори вратата на черната лимузина. Ема вкара всички вътре, след което седна между Хари и Джесика на задната седалка. Саманта и Себ седяха на двете кресла срещу тях.

— Нервен ли си, дядо? — попита Джесика, докато колата се включваше в сутрешния трафик.

— Не — отвърна Хари. — Освен ако не замисляш преврат.

— Не й давай идеи — обади се Себастиан, докато минаваха през Камарата на общините и излизаха на Парламент Скуеър.

Дори Джесика се умълча, когато колата мина през Арката на Адмиралтейството и пред тях се появи Бъкингамският дворец. Шофьорът продължи бавно по Мол, зави покрай статуята на кралица Виктория и спря пред портите на двореца. Свали прозореца и каза на младия гвардейски офицер:

— Мистър Хари Клифтън и семейството му.

Лейтенантът се усмихна и сложи чавка пред името в бележника си.

— Карайте през арката от ваше ляво и един от колегите ми ще ви покаже къде да паркирате.

Шофьорът изпълни инструкциите и влезе в голям вътрешен двор, където вече имаше паркирали на редици коли.

— Моля спрете до синия форд в края — каза друг офицер и посочи. — После можете да влезете в двореца.

Когато Хари слезе от колата, Ема го огледа за последен път и прошепна:

— Знам, че няма да ми повярваш, но дюкянът ти е разкопчан.

Хари се изчерви и побърза да се закопчае.

Тръгнаха към двореца. Двама мъже в златночервената униформа на кралското домакинство стояха мирно в подножието на широко стълбище с червен килим. Хари и Ема бавно изкачиха стъпалата, като се мъчеха да гледат навсякъде едновременно. Когато стигнаха горе, ги посрещнаха други двама джентълмени от кралското домакинство с очевидно по-висок ранг.

— Хари Клифтън — каза Хари още преди да го попитат.

— Добро утро, мистър Клифтън — каза единият. — Елате с мен, ако обичате. Колегата ми ще отведе семейството ви в Тронната зала.

— Успех — прошепна Ема на Хари, докато го отвеждаха.

Семейството изкачи още едно стълбище, този път не толкова широко, и се озова в дълга галерия. Ема спря, когато влезе в помещението с висок таван, и се загледа в окачените плътно една до друга картини, които бе виждала единствено в книги за изобразително изкуство. Обърна се към Саманта.

— Тъй като едва ли ще бъдем поканени втори път тук, предполагам, че Джесика би искала да научи повече за Кралската колекция.

— Аз също — каза Себастиан.

— Много крале и кралици на Англия — започна Саманта — са били ценители и колекционери на произведения на изкуството, така че това е само малка част от Кралската колекция, която всъщност не е собственост на монарха, а на нацията. Ще забележите, че фокусът в картинната галерия е върху британски художници от началото на деветнайсети век. Забележителен изглед към Венеция от Търнър е изложен до изящната картина на катедралата „Линкълн“ от стария му съперник Констабъл. Но както виждате, галерията се доминира от огромен портрет на Чарлз II на кон, дело на Ван Дайк, който по онова време е бил придворен художник.

Джесика така се омая, че почти забрави къде се намират. Когато най-сетне стигнаха Тронната зала, Ема съжали, че не бяха тръгнали по-рано, тъй като първите десет реда вече бяха заети. Тя бързо мина по централната пътека, седна в края на първия свободен ред и зачака останалите да я настигнат. След като се настаниха, Джесика започна да разглежда внимателно помещението.

Над триста позлатени стола бяха подредени в редици по шестнайсет, с широка пътека в средата. В предната част на залата имаше покрито с червен килим стъпало, водещо към голям трон, който очакваше да бъде зает. Нервното бърборене утихна в единайсет без шест, когато висок елегантен мъж в сутрешен костюм влезе в залата, спря пред стъпалото и се обърна към събралото се множество:

— Добро утро, дами и господа. Добре дошли в Бъкингамския дворец. Днешната инвеститура ще започне след няколко минути. Позволете да ви напомня да не правите снимки и да не напускате преди края на церемонията. — И без нито дума повече напусна толкова дискретно, колкото бе влязъл.

Джесика отвори чантата си, извади малък блок и молив и прошепна:

— Не каза нищо за рисуване, бабо.

Точно в единайсет Нейно Величество кралица Елизабет II влезе в тронната зала и всички гости се изправиха. Тя зае мястото си на подиума пред трона, но не каза нито дума. Церемониалмайсторът кимна и от другата страна на залата влезе първият получател на високата чест.

През следващия час мъже и жени от всички краища на Обединеното кралство и Британската общност получаваха почетното звание от своя монарх, който провеждаше кратък разговор с всеки от тях, преди церемониалмайсторът да кимне отново и да дойде ред на следващия.

Когато дядо й влезе в залата, Джесика беше готова за действие. Докато той вървеше към кралицата, церемониалмайсторът постави ниска табуретка пред Нейно Величество, след което й връчи меч. Моливът на Джесика не спря нито за миг, докато Хари коленичи и наведе глава. Кралицата докосна леко с върха на меча дясното му рамо, вдигна го, постави го на лявото му рамо и каза:

— Изправете се, сър Хари.

 

 

— И какво стана, след като ви заведоха в Тауър? — настоятелно попита Джесика, когато потеглиха по Мол към любимия ресторант на Хари за празничен обяд.

— Първо ни заведоха в една чакалня, където един церемониалмайстор ни запозна с церемонията. Беше много учтив и ни посъветва, когато застанем пред кралицата, да се поклоним от врата — каза Хари и демонстрира, — а не от кръста като някакви пажове. Каза ни, че не бива да се ръкуваме с нея, че трябва да я наричаме „Ваше Величество“ и да чакаме тя да започне разговора. И в никакъв случай да не й задаваме въпроси.

— Колко досадно — каза Джесика. — Аз бих искала да й задам куп въпроси.

— И когато отговаряме на евентуални нейни въпроси — продължи Хари, без да обръща внимание на внучката си, — да се обръщаме към нея с „мадам“. И в края на аудиенцията да се поклоним отново.

— От врата — каза Джесика.

— И после да се оттеглим.

— А какво ще стане, ако не се оттеглиш и започнеш да й задаваш въпроси? — попита Джесика.

— Церемониалмайсторът много учтиво ни увери, че ако се задържим повече от желаното, има инструкции да ни отсече главите.

Всички се разсмяха — с изключение на Джесика.

— Аз щях да откажа да я наричам „Ваше Величество“ — отсече тя.

— Нейно Величество е много толерантна към бунтарите — каза Себастиан в опит да върне разговора към по-безопасни теми — и приема, че американците са извън контрол от 1776 година насам.

— И за какво разговаряхте? — попита Ема.

— Каза ми колко й харесват книгите ми и ме попита дали ще излиза нов роман с Уилям Уоруик за Коледа. Да, мадам, отвърнах, но следващата ми книга може и да не ви хареса, тъй като смятам да убия Уилям.

— Как й се стори идеята? — попита Себастиан.

— Напомни ми какво е казала прабаба й кралица Виктория на Луис Карол, след като прочела „Алиса в Страната на чудесата“. Аз обаче я уверих, че следващата ми книга няма да е математически трактат върху Евклид.

— И тя как реагира? — попита Саманта.

— Усмихна се, за да покаже, че разговорът е приключил.

— Ако убиеш Уилям Уоруик, каква ще е темата на следващата ти книга? — попита Себастиан, докато колата спираше пред ресторанта.

— Навремето обещах на баба ти, Себ — каза Хари, докато слизаше от колата, — че ще се опитам да пиша по-значими неща, които ще надживеят всеки бестселър и ще издържат на изпитанието на времето, както се изрази тя. Не ставам по-млад, така че щом свърши сегашният ми договор, възнамерявам да видя на дали мога да оправдая очакванията й.

— Имаш ли идея, тема или поне заглавие? — попита Себ, докато влизаха в „Льо Каприз“.

— Да, да и да — отвърна Хари, — но засега съм склонен да ти кажа само толкова.

— Но на мен ще кажеш, нали, дядо? — попита Джесика, докато му подаваше скицата, показваща Хари коленичил пред кралицата, която докосваше с меч дясното му рамо.

Хари ахна, а останалите се усмихнаха и заръкопляскаха. Той се канеше да отговори на въпроса й, когато оберкелнерът се намеси и го спаси.

— Масата ви е готова, сър Хари.