Джефри Арчър
Той бе човек (36)

34.

Вирджиния бе мислила дълго как да се държи през следващите няколко дни. Щом членовете на семейството тръгнеха по пътищата си след погребението, тя възнамеряваше да направи някои радикални промени в замъка Хартфорд.

Четиринайсетият херцог бе първият член на семейството, който пристигна, и Вирджиния стоеше на горното стъпало и го очакваше. Докато той се изкачваше по стълбите, тя направи лек реверанс, за да отдаде дължимото на новия ред.

— Вирджиния, какъв тъжен повод за всички ни — каза Кларънс. — Но изпитвам поне някаква утеха, че си била с него до края.

— Много мило от твоя страна, Кларънс. Слава богу, че скъпият ми Пери си отиде без болка.

— Да, изпитах облекчение, че папа е починал мирно в съня си. Да бъдем благодарни за малките милости.

— Надявам се скоро да ида при него — рече Вирджиния, — защото, подобно на кралица Виктория, ще скърбя за скъпия си съпруг до деня на смъртта си. — Появи се икономът с двама прислужници и започнаха да разтоварват колата. — Наредих засега да те настанят в старата ти стая — каза Вирджиния. — Но, разбира се, ще се преместя във Вдовишката къща веднага след като погребем скъпия ми Пери.

— Няма за къде да бързаме — каза Кларънс. — След погребението се връщам при полка си, а така или иначе ще трябва да разчитаме на теб да движиш нещата тук в мое отсъствие.

— С радост ще направя всичко по силите си. Защо не обсъдим какво си намислил, след като се настаниш и хапнеш нещо?

Херцогът закъсня с няколко минути за обяд и се извини с обяснението, че са му се обадили няколко души с молба за спешна среща.

Вирджиния се зачуди кой ли се е обаждал, но се задоволи само с:

— Мислех погребението да бъде в четвъртък, но само ако ти си съгласен.

— Каквото решиш — отвърна херцогът. — Може би няма да е зле да помислим за службата и кого да поканим на помена след това?

— Вече започнах да работя по списъка. По-късно днес ще ти го покажа.

— Благодаря, Вирджиния. Знаех, че мога да разчитам на теб. Днес следобед имам няколко срещи и се надявам, че ще бъдеш така добра да посрещнеш Алис, когато пристигне.

— Разбира се. А кога очакваме Камила и семейството й?

— По-късно вечерта, но тъй като ще съм в кабинета на татко…

— В твоя кабинет — тихо каза Вирджиния.

— Ще ми е нужно малко време да свикна с това. Ще бъдеш ли така добра да ми кажеш, когато Алис пристигне?

 

 

Докато Вирджиния работеше върху списъка с гости, които искаше да присъстват на приема след погребението, както и нежелателните, пред замъка спря такси и от него слезе Алис. Вирджиния отново зае мястото си на горното стъпало.

— Горката Вирджиния — бяха първите думи на Алис. — Как се справяш?

— Трудно. Но всички са толкова мили и това ми помага неимоверно.

— Разбира се, че са — каза Алис. — В края на краищата ти беше неговата опора и близка душа.

— Много мило от твоя страна — отвърна Вирджиния, докато водеше Алис нагоре към стаята за гости, която беше избрала за нея. — Ще кажа на Кларънс, че си тук.

Слезе долу и влезе в кабинета на херцога, без да чука. Завари Кларънс увлечен в разговор с мистър Мокстън, управителя на имението. Щом тя влезе, двамата мъже незабавно се изправиха.

— Помоли ме да ти кажа, когато Алис пристигне. Настаних я в стаята Карлайл. Надявам се, че ще ни направиш компания на чай след половин час.

— Може и да не се получи — каза херцогът и й кимна отсечено. Очевидно не му беше станало приятно, че са ги прекъснали, което разтревожи донякъде Вирджиния. Тя излезе, без да каже нито дума повече, и се върна в салона, където старият лабрадор на Пери Монтгомъри се надигна и замаха с опашка. Вирджиния седна до отворената врата, откъдето можеше да следи какво става във фоайето. Възнамеряваше да поговори с Кларънс да намерят заместник на Мокстън в близко бъдеще.

Следващият, който влезе в кабинета на херцога, беше икономът, който остана там цели четирийсет минути. След това той слезе долу и минута по-късно се върна с готвача; Вирджиния не си спомняше да го е виждала на приземния етаж.

Минаха още двайсет минути, преди главният готвач да се появи отново и забързано да слезе долу. Вирджиния можеше само да се чуди защо се е забавил толкова, освен ако не бяха обсъждали менюто за приема — задача, за която си мислеше, че херцогът ще остави на нея.

Силно тропане на вратата я разсея, но преди да успее да реагира, Ломакс се появи и отвори.

— Добър ден, доктор Ейнсли — каза той. — Негова Светлост ви очаква.

Докато пресичаха фоайето, Мокстън излезе от кабинета, ръкува се с д-р Ейнсли и бързо излезе от къщата. Макар че нямаше как да не забележи Вирджиния, която стоеше на прага на салона, той дори не я погледна. Вирджиния реши, че ще се отърве от него веднага щом херцогът се върне при полка си.

Остана доволна, когато видя Алис да слиза по стълбите, и забързано излезе да я посрещне.

— Да идем ли при брат ти? — каза Вирджиния, без да чака отговор. — Очаква с нетърпение да те види — добави тя, отвори вратата на кабинета и влезе, без да чука. Двамата мъже отново се изправиха.

— Алис току-що слезе и си спомних, че искаше да я видиш незабавно.

— Разбира се — каза Кларънс и прегърна сестра си. — Много се радвам да те видя, мила.

— Мислех, че ще пием чай заедно в салона — каза Вирджиния.

— Много мило от твоя страна, Вирджиния — каза Кларънс, — но бих предпочел да остана за няколко минути насаме със сестра си, ако нямаш нищо против.

Алис изглеждаше изненадана от сприхавия тон на брат си. Вирджиния се поколеба за момент, каза: „Да, разбира се“, и се върна в салона. Този път Монтгомъри дори не вдигна глава.

Д-р Ейнсли излезе от кабинета след двайсет минути и също си замина, без да си направи труда да отдаде почитанията си на скърбящата вдовица. Вирджиния търпеливо зачака херцогът да я повика в кабинета, но това не стана и когато една прислужница, чието име така и не беше успяла да запомни, започна да пали лампите в къщата, Вирджиния реши, че е време да се преоблече за вечеря. Тъкмо излизаше от банята, когато чу по алеята да приближава кола. Отиде до прозореца и надникна. Кларънс посрещаше Камила и семейството й. Вирджиния бързо се облече и когато след няколко минути отвори вратата на спалнята, видя иконома и двете деца да вървят към апартамента в ъгъла, който бе отреден за тях.

— Къде е майка ви? — попита Вирджиния.

Децата се обърнаха, но й отговори Ломакс:

— Негова Светлост помоли лейди Камила и съпруга й да отидат при него и нареди да не бъдат обезпокоявани.

Вирджиния затвори вратата. Никога досега Ломакс не се беше държал така безцеремонно с нея. Опита се да се съсредоточи върху грима си, но непрекъснато си мислеше какво ли обсъждат в стария кабинет на херцога. Реши, че ще се разбере по време на вечерята.

След половин час Вирджиния слезе бавно по широкото стълбище, мина през фоайето и влезе в салона, но там нямаше никого. Седна и зачака, но никой не дойде при нея. Когато в осем удари гонгът, тя отиде в трапезарията. Масата беше подредена само за един.

— Къде са останалите от семейството? — остро попита тя, когато Ломакс се появи с малък супник.

— Негова Светлост, лейди Камила и лейди Алис поръчаха лека вечеря в библиотеката — каза той, без да дава повече обяснения.

Вирджиния потръпна, макар че в сърцето й гореше огън.

— А децата?

— Те вече се нахраниха и тъй като са уморени от дългия път, си легнаха.

Лошо предчувствие обзе Вирджиния. Тя се опита да се убеди, че няма за какво да се тревожи, но без особен успех. Изчака часовника на стената да удари девет, излезе от трапезарията и бавно се качи в стаята си. Съблече се и си легна, но не заспа.

Никога не се беше чувствала по-сама.

 

 

Вирджиния изпита облекчение, когато на следващата сутрин Кларънс и Алис дойдоха да закусват с нея, но откри, че разговорът е скован и формален, сякаш тя беше чужд човек в собствения си дом.

— Почти приключих със службата — започна тя — и си помислих, че може би…

— Не е нужно да си губиш времето за това — прекъсна я Кларънс. — В десет имам среща с епископа и той ми каза, че е уговорил преди време с баща ми всички подробности по церемонията.

— А съгласен ли е с мен, че четвъртък…

— Не — също толкова твърдо каза Кларънс. — Препоръчва петък, защото ще е по-удобно за приятелите на баща ми, които ще пътуват от Лондон.

Вирджиния се поколеба.

— А искаш ли да видиш препоръките ми за гостите?

— Снощи изготвихме окончателния списък — каза Алис. — Но ако искаш да добавиш едно-две имена, само ми кажи.

— Нищо ли няма, с което да помогна? — попита Вирджиния, като се опитваше да не звучи отчаяно.

— Не, благодаря — отвърна Кларънс. — Вече направи достатъчно. — Сгъна салфетката си и стана. — Моля да ме извините, но не искам да закъснея за срещата с епископа. — И излезе, без да каже нито дума повече.

— И аз трябва да бягам — каза Алис. — Имам много неща за вършене, ако искаме всичко да е наред за петък.

 

 

След закуската Вирджиния излезе да се разходи из имението; мъчеше се да проумее какво е причинило тази рязка промяна в отношението. Намери известна утеха в мисълта, че все още има Вдовишката къща, пет хиляди паунда месечно и двете вази Мин, които според Ли Вон струваха най-малко милион. Усмивката й изчезна, когато видя, че Камила и съпругът й излизат от офиса на управителя на имението.

Обядва сама и реши да иде в града и да си купи нови дрехи, тъй като възнамеряваше да се отърве от траура веднага щом всички си заминат. Когато привечер се върна в замъка, под вратата на кабинета се процеждаше светлина и й се стори, че чува резкия глас на Камила.

Вечеря сама в стаята си. Една мисъл непрекъснато се връщаше в главата й. Започваше да й се иска Пери да беше жив.

 

 

Когато Вирджиния влезе, в „Сейнт Олбънс“ вече беше претъпкано. Церемониалмайсторът поведе овдовялата херцогиня по пътеката към място на втория ред. Тя не беше в състояние да протестира, докато хиляда очи се взираха в нея.

Когато часовникът на катедралата започна да отброява единайсет, органът засвири и всички се изправиха. Ковчегът, покрит с почести и награди, се понесе бавно по пътеката, носен на раменете на шестима гвардейци от Голдстрийм, след които вървяха най-близките роднини. След като ковчегът бе поставен на подиума, херцогът, двете му сестри и внуците на покойния заеха местата си на първия ред. Не погледнаха назад.

Службата мина като в просъница за Вирджиния, която още се мъчеше да проумее защо я изолират. По време на самото погребение, извършено на територията на катедралата, й бе позволено само да пристъпи напред и да хвърли шепа пръст върху ковчега. След като семейството и неколцина близки приятели си тръгнаха от гробището, Вирджиния трябваше да си изпроси превоз до замъка от чичото на херцога Пърси, който прие обяснението й, че явно са пропуснали нещо покрай цялото напрежение.

По време на приема Вирджиния се смеси с гостите; мнозина от тях бяха любезни и изразиха съчувствието си, но други се извръщаха веднага щом забелязваха, че ги приближава. Най-голямото оскърбление обаче беше запазено за след заминаването на последния гост, когато Кларънс заговори с нея за първи път този ден.

— Докато бяхме на службата — каза той, — цялото ти имущество беше събрано и преместено във Вдовишката къща. Чака те кола, която да те откара незабавно там. Утре в единайсет сутринта има семейна среща в кабинета ми и се надявам да присъстваш. Трябва да обсъдим с теб някои важни въпроси — добави той и думите му напомниха на Вирджиния за баща й.

Без нито дума повече херцогът отиде до вратата, отвори я и зачака Вирджиния да излезе, за да започне първия си ден в изгнание.