Джефри Арчър
Той бе човек (26)

24.

— Изненадана съм, че не си се усетил, татко — каза Джесика, докато сядаше на масата за закуска.

— А ти си се усетила, естествено — отвърна Себастиан. Джейк заудря с лъжицата си по високото си столче, за да привлече вниманието им. — И не ти искам мнението, младежо.

— Той просто се готви да стане председател на „Фартингс Кауфман“.

— Надявах се аз да съм следващият председател.

— Не и ако лейди Вирджиния продължи да кръжи около теб.

— Май забравяш, млада госпожице, че Вирджиния имаше вътрешна информация. Тя редовно посещаваше Мелър в затвора и ние знаем, че не само е чела писмото, което е написал до дъщеря си, но и се е свързала с нея много преди самолетът ми да кацне в Чикаго.

— Но преди това имаше шанс да купиш компанията за смешни пари, а не го направи.

— Ако не ме лъже паметта, по онова време ти беше против изобщо да се виждам с Мелър и много ясно изрази позицията си.

— Туш — каза Саманта и вдигна от пода хвърлената от Джейк лъжица.

— Трябваше да си дадеш сметка, че ако има шанс Вирджиния да направи допълнителни пари, не може да й се има доверие — упорстваше Джесика, без да обръща внимание на майка си.

— И мога ли да попитам кога го измъдри всичко това? По време на часовете по увод в икономиката, предполагам?

— Не й се наложи да го измъдря — каза Саманта и сложи на масата препечени филийки. — През последните шест месеца подслушваше разговорите ни на закуска. Просто малко умуване, така че не й се хващай на въдицата, Себ.

— И малко женска интуиция — настоя Джесика.

— Е, ако случайно не си забелязала, млада госпожице, „Томас Кук“ все пак придоби „Мелър Травъл“ и цената на акциите им продължава да се покачва въпреки опасенията ти.

— Но трябваше да платят много повече от онова, което възнамеряваха отначало. И бих искала да разбера — продължи Джесика — колко от допълнителните пари са се озовали в джоба на Вирджиния.

Себастиан не знаеше, макар да подозираше, че сумата е по-голяма, отколкото бе спечелила банката, но реши да послуша съвета на Саманта и не се хвана на въдицата.

— Доста добра отплата за пет-шест свиждания — бяха последните думи на Джесика, след като прегърна Джейк. После излезе.

Саманта се усмихна. След раждането на Джейк беше казала на Себ, че се безпокои как ще приеме Джесика новия човек в семейството, след като толкова дълго е била в центъра на вниманието. Но опасенията й се оказаха абсолютно неоснователни, защото Джейк моментално зае централно място в живота на Джесика. Тя с радост го наглеждаше всеки път, когато родителите й искаха да излязат вечер, а през уикендите го извеждаше с количката в парка „Сейнт Джеймс“, преди да го сложи да спи. По-възрастните дами се прехласваха по него, макар че не бяха сигурни дали Джесика е грижовна по-голяма сестра, или млада неомъжена майка.

Джесика бързо бе свикнала с новата страна, след като най-сетне беше успяла да налее здрав разум в главите на родителите си, и сега ликуваше не само от щастието им, но и от радостта да си има малко братче. Обожаваше новото си голямо семейство. Татко, който бе толерантен, мил и забавен, дядо, който бе мъдър, внимателен и чудесен, и баба, често наричана от пресата „бристолската Боадицея“, което караше Джесика да си мисли, че Боадицея е била страхотна жена.

Свикването с новото училище обаче не се оказа толкова лесно. Някои момичета я наричаха янки, а други я определяха като „кльоща“. Джесика стигна до заключението, че мафията и Ку Клукс Клан биха могли да научат много за тормозенето на хора от питомките на девическото училище „Сейнт Пол“, и в края на първата година имаше само една близка приятелка — Клеър Тейлър, която споделяше повечето й интереси, включително и към момчетата.

 

 

През последната година в „Сейнт Пол“ оценките на Джесика бяха от средните. Клеър редовно я биеше по всеки предмет с изключение на изкуството, където Джесика нямаше равна. Докато повечето й съученички се тревожеха дали ще им предложат място в някой университет, никой не се съмняваше накъде се е насочила Джесика.

Тя обаче сподели с Клеър страха си, че ако й предложат място в „Слейд“, може да открие, че Аврил Пъркинс, която бе втора по изкуство, е била права, когато отбеляза — и то така, че Джесика да я чуе — че тя е просто голяма риба в малко езерце, която ще бъде хвърлена в океана и ще потъне безследно.

Клеър й каза да не обръща внимание на Аврил, но въпреки това Джесика прекара последния си срок в училище в чудене дали тя не е права.

Когато в края на учебната година директорката обяви, че Джесика Клифтън е спечелила стипендията Гейнсбъро в училището за изящни изкуства „Слейд“, Джесика явно беше единствената в залата, която се изненада. Всъщност се зарадва на собствения си триумф толкова, колкото и на успеха на Клеър, на която й предлагаха място по английски в Юнивърсити Колидж. Никак не й хареса обаче, че Аврил Пъркинс също отива с нея в „Слейд“.

 

 

— Председателят иска да говори с вас, мистър Клифтън.

Себастиан спря да подписва писмата и вдигна очи. Секретарката на шефа му стоеше на прага.

— Останах с впечатлението, че той е в Копенхаген.

— Върна се с първия сутрешен полет — каза Анджела — и поиска да се види с вас веднага щом влезе в кабинета си.

— Звучи сериозно — отбеляза Себ и повдигна вежда, но не получи отговор.

— Мога да ви кажа само, мистър Клифтън, че отмени всичките си ангажименти за сутринта.

— Сигурно ще ме изхвърли — каза Себ с надеждата, че ще накара Анджела да се разприказва.

— Не мисля, защото за подобно нещо обикновено му трябват не повече от две минути.

— Няма ли да ми подскажеш поне мъничко? — прошепна Себастиан, след като излязоха от кабинета и тръгнаха по коридора.

— Мога да кажа само, че няма как да сте пропуснали факта, че мистър Бишара пътува шест пъти до Копенхаген за последния месец — каза Анджела. — И може би ще разберете защо — добави тя и почука на вратата на председателя.

— Да не би да купува „Лего“ или „Карлсберг“? — попита Себ, докато Анджела отваряше вратата и отстъпваше, за да му направи път. — Добро утро, председателю — каза Себ, но от безизразната като на сфинкс физиономия на Хаким Бишара не можеше да каже дали утрото е добро, или не.

— Добро утро, Себастиан. — „Първи знак“, помисли си Себ. Председателят го наричаше Себастиан само когато се канеше да обсъжда с него нещо сериозно. — Сядай. — Втори знак, че срещата няма да е кратка. — Себастиан, исках пръв да научиш, че в събота се ожених.

Себ вече си беше измислил десетина възможни причини председателят да иска да го види, но бракът не бе сред тях — и как можеше да е?! За момент — като никога — не знаеше какво да каже.

Хаким се облегна в креслото си и се наслади на необичайното изживяване да види главния си изпълнителен директор напълно онемял.

— Познавам ли въпросната дама? — успя най-сетне да попита Себ.

— Не, но си я виждал от разстояние.

Себастиан реши да се включи в играта.

— В Лондон ли?

— Да.

— В Сити?

— Да — повтори Хаким. — Но се насочваш в грешна посока.

— Тя банкер ли е?

— Не, ландшафтен архитект.

— Значи е работила по някой от проектите ни — предположи Себ.

— Да и не.

— С нас или против нас?

— Нито едното, нито другото — каза Хаким. — Бих я описал като неутрална, но не и от полза.

Последва нова дълга пауза, след което Себастиан възкликна:

— Боже мой, това е жената, която даде показания на процеса срещу теб. Мисис… ъ-ъ-ъ, мисис…

— Бергстрьом.

— Но тя бе ключов свидетел на обвинението и определено не помогна на нашата кауза. Помня, че всички съжаляваха, че мистър Кармън е успял да я открие.

— Всички с изключение на мен — каза Хаким. — Прекарах безброй нощи в затвора в съжаление, че не я заговорих, докато седяхме един до друг на онзи полет от Лагос. Така че няколко дни след освобождаването ми отлетях до Копенхаген.

— Изобщо не съм си представял, че си романтичен тип, Хаким, и подозирам, че повечето ни колеги в Сити биха се съгласили с мен. Мога ли да попитам какво беше мнението на мистър Бергстрьом относно предложението ти за придобиване?

— Не бих се качил в самолета, ако имаше мистър Бергстрьом. На Бари Хамънд му бяха нужни само два дни да открие, че съпругът на Кристина починал от инфаркт на петдесет и две годишна възраст.

— Дай да позная. Бил е банкер, нали?

— Директор на кредитния отдел в Кралската банка в Копенхаген.

— Те едва не фалираха преди няколко години.

— По време на неговата вахта, опасявам се — тихо каза Хаким.

— Значи мисис Бергстрьом…

— Мисис Бишара.

— Ще се мести в Лондон?

— Не веднага. Тя има две деца, които още са ученици, и не иска да нарушава ритъма на живота им, така че се наложи да сключа сделка.

— Нещо, в което обикновено те бива.

— Не и когато е лично. Това е нещо, за което винаги съм те предупреждавал. Смятаме да живеем в Копенхаген през следващите две години, докато Инге и Аксел не влязат в университета. След това Кристина се съгласи да дойде в Англия.

— А дотогава ти ще живееш в самолет.

— Няма начин. Кристина ми даде съвсем ясно да разбера, че не иска и вторият й съпруг да умре от инфаркт. Това е и причината да искам да те видя, Себастиан. Искам да поемеш мястото ми като председател на борда на банката.

Този път зашеметеното мълчание на Себ се проточи много повече и Хаким побърза да се възползва от това.

— Смятам да свикам заседание на борда в началото на следващата седмица, за да съобщя решението си на директорите. Ще предложа да ме заместиш, а аз ще стана президент на банката. Трябва само да решиш кой да е твой главен изпълнителен директор.

На Себ не му беше нужно време да мисли по въпроса, но изчака да чуе мнението на Хаким.

— Предполагам, че ще искаш Виктор Кауфман да заеме мястото ти — каза той. — В края на краищата той е един от най-старите ти приятели и притежава двайсет и пет процента от акциите на банката.

— Което не го прави годен да управлява дейността на голяма финансова институция. Хаким, това е банка, а не местен спортен клуб.

— Това означава ли, че имаш предвид друг кандидат?

— Джон Ашли би бил първият ми избор — без колебание каза Себ.

— Но той е в банката само от две години. Тепърва започва да се ориентира.

— Но пък с каква биография — напомни му Себ. — Манчестърската хуманитарна гимназия, Лондонското училище по икономика и стипендия за бизнес школата в Харвард. И да не забравяме колко трябваше да платим, за да го изкушим да напусне „Чейс Манхатън“. И колко време ще мине, преди някой от конкурентите ни да не му направи още по-съблазнително предложение? По-скоро рано, отколкото късно, особено ако Виктор стане главен изпълнителен директор на „Фартингс“. Не. Ако искаш да стана председател на борда, Хаким, условието ми е Джон Ашли да заеме сегашното ми място.

 

 

— Честито — каза Джесика.

— Какво е председател? — попита Джейк.

— Някой, който е началник на всичко и всички, също като директорка.

— Никога не съм си го представял точно по този начин — призна Себастиан, а Саманта избухна в смях.

Джесика заобиколи масата, прегърна баща си и повтори:

— Честито.

— Хаким ми се вижда твърде млад, за да се оттегля — каза Саманта, докато даваше на Джейк рохкото му яйце.

— Така е — каза Себ. — Но е влюбен.

— Нямах представа, че ако си председател на банка и се влюбиш, се очаква да се оттеглиш.

— Не е задължително — разсмя се Себ, — но банките по принцип предпочитат председателят им да живее в същата страна, а въпросната дама живее в Копенхаген.

— Тогава защо не дойде да живее в Англия? — попита Джесика.

— Кристина Бергстрьом е много успял ландшафтен архитект с международна репутация, но има две деца от първия си брак и не иска да се мести, докато те са още ученици.

— Но с какво ще запълва времето си Хаким, като се има предвид, че има енергия за десет души?

— Възнамерява да открие нов клон на „Фартингс“ в Копенхаген, а компанията на Кристина ще стане първият му клиент. Тя вече се е съгласила да продължи да работи в Лондон, след като децата й завършат училище.

— А когато Хаким се върне, ще заеме ли отново мястото на председател на борда?

— Не. Каза го съвсем ясно. На първи септември Хаким ще стане президент на „Фартингс Кауфман“, а на следващата година аз ще стана председател на борда, а Джон Ашли ще бъде мой главен изпълнителен директор.

— Каза ли на Виктор? — попита Саманта.

— Не. Реших да изчакам, докато не се реши окончателно.

— Искам да съм муха на стената на тази среща — каза Саманта. — Срещал ли си се някога с мисис Бергстрьом?

— Не, видях я само като свидетелка, когато даваше показания по делото на Хаким. Тъй като тогава той беше под стража, явно е било любов от пръв поглед.

— Мъжете често се влюбват от пръв поглед — заяви Джесика. — За разлика от жените.

— Сигурен съм, че и двамата сме благодарни за значителното ти проникновение по темата за любовта, Джесика — каза Себ, — както и за бързото ти схващане на тънкостите на макроикономиката.

— Мнението не е мое, а на Д. Х. Лорънс — каза Джесика. — Това е цитат от „Любовникът на лейди Чатърли“, която не фигурираше в програмата ни по английски в училище, но Клеър реши, че въпреки това трябва да я прочета.

Себастиан и Саманта се спогледаха.

— Може би моментът е подходящ да ви кажа, че възнамерявам да се изнеса — каза Джесика.

— Не, не, не — възпротиви се Джейк.

Макар че би се съгласил със сина си, Себ не прекъсна дъщеря си.

— С Клеър си намерихме малък апартамент до Гоуър стрийт, недалеч от „Слейд“.

— Звучи идеално — каза Саманта. — Кога ни оставяш?

— След две седмици. Стига да нямаш нищо против, татко.

— Разбира се, че няма — каза Саманта.

— Не, не, не — повтори Джейк и посочи Джесика с лъжичката си.

— Не сочи така, Джейк — смъмри го майка му.