Джефри Арчър
Той бе човек (25)

23.

Не й се наложи да чака дълго преди херцогът да се обади и да я покани на първата им среща. А тя определено мислеше така за вечерта в „Мосиман“. Беше свенлива, ласкаеше и флиртуваше и го накара да се чувства двайсет години по-млад — или поне той й каза така, докато се сбогуваше с нея пред апартамента й в Челси, с целувка по двете бузи. Подобаващо за първа среща, помисли си Вирджиния. Не покани ухажора си на кафе поради няколко причини, едната от които бе, че нямаше как той да не забележи, че там, където преди бяха окачени картини, сега имаше само куки.

Херцогът й се обади на следващата сутрин и я покани на втора среща.

— Имам билети за „Шум зад кулисите“ с Пол Едингтън и си помислих, че можем след това да вечеряме.

— Колко мило от твоя страна, Пери. За съжаление, трябва да ходя на благотворителна галавечеря — каза тя, загледана в празната страница в бележника си. — Но пък в четвъртък вечер съм свободна.

След това всичките й танци бяха запазени само за един човек.

Вирджиния остана изненадана колко й харесва ролята на негова компаньонка, довереница и приятелка и бързо свикна с начина на живот, за който винаги беше смятала, че й се пада по рождение. Трябваше обаче да приеме, че данъчните все още настояват за своя фунт плът, или по-точно 185 000 фунта, и че ако не ги плати, това идилично битие ще спре рязко като влак, ударил се в буферите на последната гара.

Мислеше дали да не помоли Пери за заем, за да покрие задълженията си, но имаше чувството, че е прекалено рано: ако той си помислеше, че парите са единствената причина тя да проявява интерес към него, връзката им щеше да свърши толкова бързо, колкото бе започнала.

 

 

През следващите няколко седмици херцогът я обсипа с подаръци от цветя, дрехи, дори бижута и макар че тя възнамеряваше да ги върне на някои от по-модните магазини на Бонд стрийт срещу пари в брой, това беше капка в сравнение със сумата, която искаха данъчните. А и херцогът много бързо щеше да разбере какви ги върши.

Но когато хладният ноември се смени с мразовития декември, Вирджиния започна да се отчайва и реши, че няма друг избор, освен да каже на Пери истината, независимо от последствията.

За деня на откровението избра седемдесетия му рожден ден, по време на празнична вечеря в „Льо Гаврош“. Беше се подготвила добре и бе похарчила почти цялата си издръжка за подарък за Пери, който всъщност не можеше да си позволи. „Картие“ й изработиха златни копчета за риза с гравирания герб на Хартфорд. Трябваше да избере подходящия момент да му ги даде и после да обясни защо ще трябва да замине за Буенос Айрес веднага след Нова година.

По време на вечерята, която се състоеше предимно от подбрано шампанско, херцогът стана леко сантиментален и започна да говори за „прекосяването на финалната линия“ — неговия евфемизъм за смъртта.

— Стига глупости, Пери — сгълча го Вирджиния. — Имаш много години пред себе си, преди да се наложи да мислиш за такова потискащо нещо, особено ако зависи от мен. И не забравяй, че обещах на децата ти да се грижа за теб.

— И изпълняваш чудесно обещанието си, скъпа. Изобщо не зная как бих оцелял без теб — добави той и хвана ръката й.

Вирджиния бе свикнала с малките му жестове на привързаност и дори на опипването по бедрата под масата. Тази вечер пи много малко, тъй като трябваше да е трезва като съдия, преди да изнесе пледоарията си. Избра този момент да му връчи подаръка за рождения ден.

Той бавно го разви и отвори кожената кутийка.

— Скъпа Вирджиния, колко мило от твоя страна. Никога през живота си не съм получавал по-хубав подарък. — Наведе се през масата и я целуна нежно по устните.

— Толкова се радвам, че ти харесва, Пери. Защото е почти невъзможно да намериш нещо за човек, който си има всичко.

— Не точно всичко, скъпа — отвърна той, без да пуска ръката й.

Вирджиния реши, че няма да има по-подходящ момент да му каже за проблема си с данъчните.

— Пери, трябва да те попитам нещо.

— Знам — каза той. Вирджиния го погледна изненадано. — У нас или у вас, нали?

Вирджиния се изкиска като ученичка, но остана съсредоточена, макар че внезапно осъзна, че може би е по-добре да забави новината за предстоящото си заминаване, тъй като малко по-късно можеше да й се отвори по-добра възможност.

Херцогът вдигна другата си ръка и миг по-късно келнерът се появи до него със сребрист поднос, на който имаше едно-единствено листче. Вирджиния беше свикнала да проверява всяка сметка, преди да позволи на херцога да пише чек. В някои ресторанти често се случваше да добавят допълнително ястие или дори бутилка вино, след като гостът е прекалил с консумацията.

Идеята й хрумна, когато погледна сметката и видя числото 18,50. Но дали да рискува? Трябваше да признае, че едва ли отново ще я споходи подобен късмет. Изчака сомелиера да налее на Пери втора чаша „Тейлърс“ и заяви:

— Сметката е добре, Пери. Да напиша ли чека, докато се наслаждаваш на портвайна?

— Добра идея, мила — каза херцогът, извади чековата си книжка и й я подаде. — Но гледай да добавиш щедър бакшиш — каза, докато пресушаваше чашата си. — Беше паметна вечер.

Вирджиния задраска запетаята, добави две нули и стана 185 000. Добави датата 3 декември 1982, след което постави чека пред него. Той подписа с несигурна ръка, докато пръстът на Вирджиния прикриваше нулите. Когато херцогът се оттегли да „похарчи едно пени“ — друг често използван евфемизъм — Вирджиния прибра чека в чантата си, извади своята чекова книжка и написа правилната сума. Даде я на оберкелнера точно преди Пери да се върне.

— Херцогът има рожден ден, така че аз черпя — обясни тя.

Марко не коментира, че е забравила да добави щедрия бакшиш, за който бе споменал херцогът.

Щом се настаниха на задната седалка на ролс-ройса, херцогът незабавно се наведе към нея, прегърна я и я целуна — целувка на мъж, който се надява на повече.

Когато колата спря пред дома му на Итън Скуеър, шофьорът се втурна да отвори задната врата, но все пак даде на Вирджиния достатъчно време да оправи роклята си, докато херцогът си закопчаваше сакото. Икономът ги очакваше, сякаш бе не полунощ, а пладне.

— Добър вечер, Ваша Светлост — каза той, докато вземаше палтата им. — Ще желаете ли обичайното си бренди и пура?

— Не тази вечер, Ломакс — отвърна херцогът, хвана Вирджиния за ръка и я поведе нагоре по извитото стълбище в стая, в която тя досега не беше влизала. Спалнята беше горе-долу с размерите на апартамента й и в средата й се издигаше старо дъбово легло с балдахин, украсено с фамилния герб и девиза „Винаги бдителен“.

Вирджиния се канеше да коментира картината над камината, когато усети как непохватни ръце разкопчават ципа на роклята й. Остави я да се свлече на пода и започна да разкопчава колана на херцога, докато двамата несигурно се препъваха към леглото. Вирджиния не помнеше кога за последно беше правила секс и можеше само да се надява с херцога да е същото.

Той беше като ученик на първа среща, опипваше и се туткаше; очевидно имаше нужда тя да поеме нещата в свои ръце и Вирджиния го направи с радост.

— Това е най-добрият подарък за рожден ден, на който бих могъл да се надявам — каза херцогът, след като сърцето му започна да бие по-спокойно.

— И за мен — каза Вирджиния, но той не я чу, защото вече спеше.

Когато сутринта Вирджиния се събуди, й трябваха няколко секунди да си спомни къде е. Започна да обмисля последиците от всичко, което се бе случило предишната вечер. Вече беше решила да не представя чека за 185 000 паунда преди 23 декември — беше сигурна, че той няма да бъде одобрен преди Коледа, а може би чак след Нова година.

Имаше обаче възможност някой по веригата да сметне за свой дълг да предупреди херцога за такава голяма сума. Имаше я също възможността, макар да й се струваше малко вероятна, чекът да бъде отхвърлен. Ако се случеше някоя от тези катастрофи, тя щеше да пътува за „Хийтроу“, а не за замъка Хартфорд, защото щеше да бъде преследвана не от главния данъчен инспектор, а от винаги бдителния херцог. Вирджиния подозираше, че и дъщеря му Камила няма да закъснее да се включи в гонитбата.

Херцогът вече я беше поканил да прекара Коледа в имението му в Хартфорд. Вирджиния прие едва когато научи, че Камила и семейството й няма да дойдат от Нова Зеландия, тъй като смятаха, че две пътувания до Англия в рамките на няколко месеца ще е проява на ненужна екстравагантност.

Вирджиния беше писала редовно на Кларънс и Алис през последните няколко седмици, за да ги държи в течение за всичко, което правеше херцогът, или поне със своята версия за живота му. В отговорите си двамата не криеха колко са доволни, че тя ще прекара Коледа с тях в замъка Хартфорд. Доста по-непривлекателна беше идеята, че може да й се наложи да се изнесе в последния момент и да посрещне Нова година с далечния братовчед в Буенос Айрес.

Когато най-сетне се събуди, херцогът знаеше много добре къде се намира. Обърна се и с радост откри, че Вирджиния още не си е тръгнала. Взе я в обятията си и този път правиха любов доста по-дълго. Вирджиния започваше да се чувства уверена, че не става въпрос за еднократно преспиване.

 

 

— Защо не се преместиш при мен? — предложи херцогът, докато Вирджиния му оправяше вратовръзката.

— Не мисля, че е разумно, Пери, особено ако децата ти ще бъдат в замъка за Коледа. Може би след Нова година, след като си заминат?

— Е, поне остани с мен, докато пристигнат, какво ще кажеш?

Вирджиния с радост прие поканата, но си взе на Итън Скуеър относително малко дрехи, тъй като си даваше сметка, че може да й се наложи да си стяга багажа в последния момент. На сутринта, когато Кларънс кацна в „Хийтроу“, тя с неохота се върна в малкия си апартамент в Челси и бързо разбра колко много й липсва не само новият начин на живот, но и Пери.