Джефри Арчър
Той бе човек (22)

20.

— Днес бордът трябва да реши кой ще отведе „Мелър Травъл“ в двайсет и първи век — каза председателят. — Две ползващи се с голямо уважение компании — „Соркин Интърнешънъл“ и „Томас Кук“ — предложиха два милиона за компанията, но ние трябва да решим коя според нас по-добре подхожда на нуждите ни. Следва да посоча пред това събрание — продължи Нолс, — че поканих мистър Соркин и мистър Брук от „Томас Кук“ да говорят пред борда, за да можем да преценим достойнствата на офертите им. Мистър Брук така и не отговори на поканата ми. Тълкувайте го както намерите за добре. — Нолс не добави, че макар да беше подписал писмото до Брук преди седмица, то бе пуснато едва вчера. — Мистър Соркин обаче не само отговори незабавно, но и прекъсна натоварения си график, за да бъде днес сред нас, и тази сутрин депозира два милиона паунда в банката ни, за да докаже, че намеренията му са сериозни.

Нолс се усмихна: вече му беше обещано, че още един милион ще бъде преведен в анонимната му сметка в „Питер и Сие“ в Женева и ще бъде освободен в момента, в който Конрад Соркин поеме „Мелър Травъл“. Не знаеше обаче, че Соркин няма никакво намерение да плаща два милиона за компанията. Само след няколко часа той щеше да притежава 51% от „Мелър Травъл“ и всички на тази маса щяха да останат без работа, а Нолс щеше да си мечтае напразно за милиона.

— И тъй — продължи Нолс, — позволете ми да поканя мистър Соркин да се обърне към борда, за да ви каже как вижда бъдещето на „Мелър Травъл“, ако решим да приемем предложението му.

Соркин, облечен в елегантен тъмносив костюм по поръчка, бяла риза и вратовръзка на Манчестър Комюнити Колидж на алени и жълти ивици, която нямаше право да носи, стана от мястото си в другия край на масата.

— Господин председател, позволете в началото да поговоря за философията на моята компания. „Соркин Интърнешънъл“ вярва на първо място в хората и затова основният ни приоритет са служителите, като се започне от жената, която приготвя чай, до изпълнителния директор. Вярвам в лоялността и приемствеността над всичко останало и мога да уверя този борд, че нито един служител на „Мелър Травъл“ няма да се окаже ненужен. Възнамерявам да бъда по-скоро пазител на компанията, който ще работи неуморно от името на акционерите й. Затова искам да кажа от самото начало, че ако „Соркин Интърнешънъл“ има щастието да придобие „Мелър Травъл“, ви очаква бързо увеличаване на работната сила, защото възнамерявам да наема повече служители, а не по-малко, като се надявам, че след време „Мелър Травъл“ ще направи оферта за купуването на „Томас Кук“, а не обратното. Разбира се, това ще изисква голяма инвестиция и ви гарантирам, че съм готов да я направя. Но моята компания ще изисква също така твърда и надеждна ръка на кормилото, като се имат предвид разтърсващите събития от последните месеци. Ако позволите да перифразирам Оскар Уайлд: „Да изгубиш един председател е нещастие, но да изгубиш двама…“.

Нолс със задоволство забеляза, че един-двама членове на борда се усмихват.

— Предвид това — продължи Соркин, — смятам, че е важно да ви покажа моята вяра не само във вашия председател, но и в целия борд. Така че ми позволете да кажа недвусмислено, че ако компанията ми бъде избрана да придобие „Мелър Травъл“, ще поканя Джим Нолс да продължи да оглавява борда и ще помоля всички вие да останете на постовете си.

Този път само един директор не се усмихваше.

— Нека работим заедно и бързо да възстановим тази компания на мястото, на което беше, и след това да пристъпим към разширяване, така че „Мелър Травъл“ да се превърне в обект на завист от страна на другите пътнически фирми по целия свят. Позволете накрая да кажа, че се надявам да решите, че съм подходящият човек, който ще поведе компанията към следващия век.

Соркин седна сред викове „Браво, браво!“. Един директор дори го потупа по гърба.

— Господа — каза Нолс, — тъй като председателят на борда на „Томас Кук“ така и не се яви, предлагам да продължим и да решим коя компания да придобие „Мелър Травъл“ — „Соркин Интърнешънъл“ или „Томас Кук“? Ще помоля секретарят да води гласуването.

Мистър Аркрайт стана бавно от мястото си.

— Моля членовете на борда, които желаят да гласуват в полза на „Соркин Интърнешънъл“, да вдигнат…

Вратата на заседателната зала рязко се отвори и влязоха трима мъже и една жена.

— Какво означава това нахлуване? — остро попита Нолс и скочи на крака. — Това е закрито заседание на борда и нямате право да бъдете тук.

— Мисля, че ще откриете, че имаме — отвърна Арнолд Хардкасъл. — Както знаете, мистър Нолс, аз съм юридическият представител на „Фартингс Кауфман“ и идвам заедно с изпълнителния директор на банката мистър Себастиан Клифтън и с председателя на борда на „Томас Кук“ мистър Рей Брук, който едва тази сутрин получи покана да присъства на срещата.

— А младата дама? — попита Нолс, без да се опитва да крие сарказма си. — Кой е поканил нея?

— Тя не получи покана — отвърна Хардкасъл. — Но ще оставя на мис Мелър да обясни на борда защо е тук.

Нолс рухна в стола си, сякаш беше получил удар от боксьор тежка категория.

Себастиан се усмихна окуражаващо на Кели. Часове наред през изминалата седмица беше подготвял протежето си за този момент. Тя се бе оказала добър ученик, който бързо схваща нещата. Вече не беше с вехт халат и с избледняваща синина на окото. Младата жена, която стоеше пред борда, показваше увереността на човек, който много добре осъзнава властта, която притежава като мажоритарен акционер на „Мелър Травъл“. Малцина биха я познали като същата жена, която Себастиан бе открил в Чикаго само преди няколко дни.

Себ бързо бе открил колко интелигентна е Кели и след като беше освободена от оковите на Тафт Роуд 1532, тя моментално схвана какво означава да притежава 51 процента от компанията на баща си. В деня на заседанието на борда тя бе повече от готова да изиграе ролята си и да си върне онова, което й принадлежеше по право.

Конрад Соркин бавно се изправи и определено не изглеждаше застрашен. Но пък Себ подозираше, че в миналото му се е случвало да се озовава в доста по-напрегнати ситуации. Той погледна право към Кели, сякаш я предизвикваше да си отвори устата.

— Мистър Соркин — с топла усмивка му каза тя, — аз съм Кели Мелър и съм дъщерята на покойния Дезмънд Кевин Мелър, който ми остави цялото си имущество според завещанието си.

— Мис Мелър — отвърна Соркин, — трябва да посоча, че все още притежавам петдесет и един процента от акциите на компанията, които купих напълно законно от баща ви.

— Дори това да е вярно, мистър Соркин — каза Кели, без да е нужно Себ да я подканя, — ако ви платя десетте хиляди паунда преди края на работния ден, тези акции автоматично се връщат при мен.

Хардкасъл пристъпи напред, отвори куфарчето си и извади от него паспорта на клиента си, завещанието на Мелър и платежно нареждане за 10 000 паунда. Постави ги на масата пред Соркин, който обаче изобщо не ги погледна.

— Преди края на работния ден, ако позволите да повторя думите ви, мис Мелър — каза Соркин. — И тъй като банките затварят след двайсет минути — продължи той, поглеждайки часовника си, — мисля, че ще откриете, че чекът ви няма да може да бъде одобрен до понеделник сутринта, когато контрактът ще бъде безсилен и аз ще съм собственикът на „Мелър Травъл“, а не вие.

— Ако си направите труда да погледнете по-внимателно — намеси се Арнолд, — ще видите, че ви представяме не чек, мистър Соркин, а платежно нареждане и следователно законен документ, който позволява на мис Мелър като наследница на баща си да си върне онова, което й принадлежи по право.

Един-двама от директорите в борда определено се чувстваха неспокойно.

Соркин незабавно отвърна на удара.

— Очевидно не сте наясно, мистър Хардкасъл, че вече получих одобрението на борда да придобия компанията, както ще потвърди мистър Нолс.

— Вярно ли е? — попита Себ и се обърна към председателя.

Нолс погледна нервно към Соркин.

— Да, решението беше гласувано и сега „Соркин Интърнешънъл“ контролира „Мелър Травъл“.

— Може би е време да си вървите, мистър Клифтън, преди да се изложите още повече — каза Соркин.

Себ искаше да възрази, но знаеше, че ако бордът наистина е гласувал „Соркин Интърнешънъл“ да придобие „Мелър Травъл“, ще трябва да се подчини на решението му и макар че Кели все още притежаваше 51 процента от акциите, те нямаше да струват нищо, след като Соркин продаде активите на компанията.

Арнолд прибираше документите в куфарчето си, когато един самотен глас обяви:

— Не е имало никакво гласуване.

Всички се обърнаха към един от директорите, който досега не се беше обаждал. Себастиан си спомни, че при посещението си в затвора Мелър му беше казал, че все още има един приятел в борда.

— Тъкмо се канехме да гласуваме, когато пристигнахте — каза Анди Добс. — И мога да ви уверя, мистър Клифтън, че може и да съм единственият, но бих гласувал за „Томас Кук“.

— Аз също — обади се друг директор.

Нолс се огледа отчаяно за подкрепа, но беше ясно, че дори внимателно подбраните му хора го изоставят.

— Благодаря, господа — каза Себастиан. — Може би дойде времето вие да си вървите, мистър Соркин. Или желаете да подложа това на гласуване?

— Разкарай се, надут никаквец — каза Соркин. — Не се плаша лесно.

— Не заплашвам никого — отвърна Себ. — Тъкмо обратното, опитвам се да бъда полезен. Както несъмнено знаете, днес е дванайсети юни, което означава, че пребивавате в страната от двайсет и девет дни. Така че ако не напуснете бреговете ни до полунощ, ще станете обект на британската данъчна система, а съм сигурен, че това е нещо, което искате да избегнете.

— Не ме плашиш, Клифтън. Адвокатите ми са повече от способни да се справят с мижитурка като теб.

— Може би. Но няма да е зле да ги предупредите, че сметнах за свой дълг да съобщя на данъчните за присъствието ви в Бристол, така че не се изненадвайте, ако полицията се качи на яхтата ви и я арестува една минута след полунощ.

— Няма да посмеят.

— Не мисля, че бихте желали да поемете такъв риск. Разбрах също, че от Скотланд Ярд са започнали разследване на подозрителната смърт на Дезмънд Мелър, а френските власти, които неотдавна откриха едно тяло, изхвърлено на брега край Ница, за което имат основание да смятат, че е на Ейдриън Слоун, са издали заповед за ареста ви.

— Няма да могат да ми припишат нищо.

— Сигурно сте прав. Но имам чувството, че мистър Нолс би се съгласил да помогне на Интерпол в това разследване. Разбира се, стига да не желае да прекара остатъка от живота си в една килия с вас.

Нолс, който видимо беше пребледнял, се отпусна тежко на стола си.

— На твое място бих се безпокоил за собствения си живот, Клифтън — каза Соркин.

— Глупаво е да ми отправяте подобна заплаха пред толкова много свидетели — каза Себ. — Особено когато един от тях е кралски адвокат, който чува всяка ваша дума.

Соркин погледна Арнолд Хардкасъл и млъкна.

— Честно казано, мисля, че е време да последвате примера на вашия герой Наполеон и да се изнесете възможно най-бързо.

Двамата продължиха да се гледат втренчено още известно време. Накрая Соркин хвърли договора на масата, взе платежното нареждане и тръгна да излиза, но Кели пристъпи отново напред.

— Преди да си тръгнете, мистър Соркин, мога ли да попитам колко сте склонен да ми предложите за моите петдесет и един процента от „Мелър Травъл“?

Всички се обърнаха към новия собственик на компанията и Себастиан не успя да скрие изненадата си. Това не беше част от добре подготвения сценарий. Кели гледаше Соркин и чакаше отговора му.

— Готов съм да ви платя три милиона паунда за акциите ви — спокойно каза Соркин, който си даваше сметка, че пак може да направи добра печалба, след като Нолс няма да си получи своя милион.

Кели се замисли над предложението му и най-сетне отвърна:

— Благодарна съм за предложението ви, мистър Соркин, но мисля, че предпочитам да си имам работа с „Фартингс Кауфман“.

Себастиан й се усмихна и въздъхна с облекчение.

— И тъй като трябва да напуснете териториалните води преди полунощ, мистър Соркин, няма да ви задържам повече.

— Мръсна кучка — каза Соркин, докато минаваше покрай нея на път към вратата.

Усмивката на Кели показваше, че е поласкана от обидата.

Нолс изчака Соркин да затръшне вратата, преди да заговори отново.

— Тъкмо се канехме да гласуваме, мис Мелър. Мога ли да помоля секретаря на компанията да…

— Това вече не е необходимо — прекъсна го Кели и взе договора, който Соркин бе оставил на масата. — В качеството си на мажоритарен акционер аз решавам бъдещето на компанията.

Идеално подбрани думи, помисли си Себастиан. Самият той не би могъл да го каже по-добре.

— Първото ми решение като нов собственик е да ви уволня, мистър Нолс, наред с целия борд. Съветвам ви да напуснете незабавно.

Себ не успя да сдържи усмивката си, докато Нолс и останалите директори си събираха книжата и мълчаливо си тръгваха.

— Добра работа — каза той, когато и последният член на борда се изниза през вратата.

— Благодаря, мистър Клифтън — отвърна Кели. — И позволете да кажа, че много оценявам всичко, което направихте вие и екипът ви от „Фартингс Кауфман“, за да стане това възможно.

— За мен е удоволствие.

— Длъжна съм да попитам — продължи тя, — след като мистър Соркин бе готов да ми плати три милиона за акциите, да приемам ли, че „Томас Кук“ ще предложи същата цена?

Беше обърнала нова страница от сценария, която Себ не беше чел. Преди той да успее да отговори, Рей Брук се позасмя и каза:

— Имаме сделка, млада госпожо.

— Благодаря — каза Кели и се обърна към адвоката на банката. — Ще оставя подготвянето на документите на вас, мистър Хардкасъл, и ви моля да ме уведомите веднага щом получа своите три милиона.

— Мисля, че това беше намек да си вървим — каза председателят на „Кук“, който не можеше да скрие широката си усмивка.

Тримата мъже излязоха от заседателната зала.

Кели поседя известно време, след което вдигна телефона пред себе си и набра номера, на който се беше обаждала всяка вечер през последните две седмици.

И веднага щом чу познатия глас от другата страна, каза:

— Всичко мина по план, Вирджиния.