Джефри Арчър
Той бе човек (15)

13.

— Лейди Вирджиния, позволете да започна с напомнянето, че отношенията между адвокат и клиент са строго поверителни, така че всичко, което ми кажете по случая, не може и няма да излезе от тази стая. Но също толкова важно е — продължи сър Едуард Мейкпийс — да наблегна, че ако не сте напълно честна с мен, няма да мога да ви посъветвам по възможно най-добрия начин.

„Добре казано“, помисли си Вирджиния и се приготви за поредица въпроси, на които не искаше да отговаря.

— Първият ми въпрос е съвсем прост. Вие ли сте майката на Фредерик Арчибалд Иън Брус Фенуик?

— Не, не съм.

— Родителите на детето наистина ли са мистър и мисис Мортън, вашият бивш иконом и съпругата му, както се посочва в писмото на Гудман Дерик?

— Да.

— И следователно споразумението и издръжката, която сте получавали от мистър Сайръс Т. Грант III… — адвокатът се поколеба, — са били погрешни?

— Да.

— Значи ще бъде правилно да предположим, че искането на мистър Грант за връщането на — сър Едуард провери сумата от писмото на лорд Гудман — два милиона паунда е съвсем основателно.

— Боя се, че да.

— Имайки предвид това, лейди Вирджиния, съм длъжен да попитам разполагате ли с два милиона паунда, които да платите на мистър Грант, за да не се налага да завежда дело срещу вас и да вдигне неизбежен шум около името ви?

— Не, не разполагам, сър Едуард. Точно това е причината да търся съвета ви. Исках да разбера какви възможности ми остават.

— Способна ли сте да платите достатъчно голяма сума, за да опитам да стигна до споразумение?

— И дума да не става, сър Едуард. Нямам и две хиляди паунда, какво остава за два милиона.

— Благодарен съм за откровените ви отговори на всички мои въпроси, лейди Вирджиния. Но предвид обстоятелствата ще е безсмислено да се опитвам да печеля време и да се опитвам да забавя нещата, тъй като лорд Гудман е лукава стара лисица и ще разбере отлично какво целя. А и ще се наложи да плащате допълнително на двете страни, което само ще затрудни положението ви. А съдията ще нареди първо да бъдат платени всички съдебни разноски.

— В такъв случай какво ще ме посъветвате?

— За съжаление, мадам, остават ни само две възможности. Мога да ги моля за милост, но не вярвам, че това ще бъде посрещнато със съчувствие.

— А другата възможност?

— Можете да обявите банкрут. Така другата страна ще разбере, че завеждането на дело за два милиона паунда ще е пълно губене на време и пари, освен ако единственото желание на мистър Грант не е да ви унижи публично. — Адвокатът млъкна и зачака отговора на клиентката си.

— Благодаря за съвета, сър Едуард — каза Вирджиния, без гласът й изобщо да трепне. — Сигурна съм, че ще разберете, че ще ми трябва малко време да обмисля положението си.

— Разбира се, милейди. Но ще е проява на нехайство от моя страна да не ви напомня, че писмото на Гудман Дерик е от тринайсети и ако не отговорим до тринайсети април, можете да сте сигурна, че другата страна няма да се поколебае да изпълни заплахата си.

— Мога ли да ви задам още един въпрос, сър Едуард?

— Разбира се.

— Права ли съм, че при завеждане на дело призовката трябва да се връчи лично на ответника?

— Права сте, лейди Вирджиния, освен ако не ми поръчате да я приема от ваше име.

 

 

По пътя на север следващата сутрин Вирджиния обмисли сериозно съвета на адвоката си. Когато влакът спря на гара Салфорд, тя беше решила да инвестира част от дванайсетте хиляди паунда, които трябваше да получи, в еднопосочен билет до Буенос Айрес.

Когато таксито я остави пред офиса на агенцията за недвижими имоти, тя се съсредоточи върху непосредствената задача и колко пари ще може да събере, преди да замине за Аржентина. Не се изненада, когато я въведоха в кабинета на главния партньор веднага щом каза името си на рецепцията.

Мъж, който очевидно бе облякъл най-хубавия си костюм за случая, скочи иззад бюрото си и се представи като Рон Уилкс. Изчака я да седне, преди да се върне на мястото си. Без да каже нито дума, отвори папката пред себе си, извади чек за 11400 паунда и й го връчи. Вирджиния го сгъна, прибра го в чантичката си и тъкмо се канеше да си тръгне, когато усети, че мистър Уилкс има да й каже нещо.

— По време на краткия разговор, който успях да проведа с мистър Мелър по телефона — каза той, като се мъчеше да не изглежда смутен, — той не ме инструктира какво да правя с личните вещи на майка му, които бяха извадени от къщата и сложени на склад.

— Имат ли някаква стойност?

— Един местен търговец на вехтории предложи четиристотин паунда за всичко.

— Ще ги взема.

Агентът отвори чековата си книжка.

— И този чек ли да бъде на името на лейди Вирджиния Фенуик?

— Да.

— Разбира се, това не включва картините — каза Уилкс, докато й връчваше чека.

— Картините?

— Изглежда, майката на мистър Мелър е колекционирала от години творбите на един местен художник и един лондонски дилър неотдавна се свърза с мен и ми каза, че проявява интерес към тях. Някой си мистър Калман от галерия „Крейн Калман“.

— Колко интересно — каза Вирджиния и си отбеляза името, като се питаше дали разполага с достатъчно време да се свърже с него.

По пътя обратно към Кингс Крос обмисли плановете за следващите няколко дни. Първо трябваше да се отърве от малкото останали й ценности и да бъде на път към „Хийтроу“ преди някой от кредиторите й да разбере, че е офейкала, както се изразяваше приятелят й Бофи Бриджуотър. Колкото до Дезмънд Мелър, когато излезеше от затвора, тя щеше да е най-малкият му проблем и Вирджиния бе сигурна, че няма да реши да я преследва до другия край на света заради няколко хиляди паунда.

Вирджиния беше благодарна на сър Едуард за съвета му. В края на краищата щеше да е трудно някой да й връчи призовка, ако не знае къде се намира. Вече беше казала на Бофи, че ще прекара няколко седмици в Южна Франция, за да насочи всички по лъжлива следа. Изобщо не си помисли какво ще стане с Фреди. В края на краищата той не беше нейно дете.

Малко след като се върна в апартамента си Вирджиния остана приятно изненадана от телефонното обаждане на далечния й братовчед — той потвърждаваше, че на летището ще я очаква шофьор, който ще я откара до имението му в провинцията. Думите шофьор и имение й допадаха.

 

 

Щом осребри чека на Мелър, закри банковата си сметка и купи еднопосочен билет до Буенос Айрес, Вирджиния се зае с дългия процес по събиране на багажа. Бързо откри колко много са нещата, без които не може (не на последно място обувките), и с неохота си призна, че ще й се наложи да купи още един голям куфар. Кратка разходка до „Хародс“ обикновено решаваше повечето й проблеми и днешният ден не бе изключение. Успя да намери куфар, който бе леко чукнат отстрани, и се съгласи да ги отърве от него за половината му цена. Младият продавач не беше видял дефекта.

— Погрижете се да го доставите в дома ми в Челси до обяд — заръча тя.

Докато Вирджиния излизаше на Бромптън Роуд, портиерът със зелена униформа отвори вратата и докосна козирката на фуражката си.

— Такси, мадам?

Тя се канеше да каже да, но в този миг погледът й се спря върху художествената галерия от отсрещната страна на улицата. „Крейн Калман“. Откъде знаеше това име? И тогава се сети.

— Не, благодаря. — Вдигна ръка — в ръкавица — да спре трафика и пресече Бромптън Роуд, като се питаше дали няма да успее да прибере още двеста-триста паунда за старите картини на мисис Мелър. При влизането в галерията зазвъня звънче и към нея се завтече дребен мъж с гъста твърда коса.

— С какво мога да ви помогна, мадам? — попита той със силен средноевропейски акцент.

— Неотдавна бях в Салфорд и…

— А, да, вие трябва да сте лейди Вирджиния Фенуик. Мистър Уилкс ми се обади да каже, че може да минете, ако възнамерявате да продадете колекцията на покойната мисис Мелър.

— Колко сте склонни да предложите? — попита Вирджиния, която нямаше време за губене.

Мистър Калман обаче явно не бързаше.

— През годините мисис Мелър се е сдобила с единайсет маслени картини и двайсет и три графики от местния събирач на наеми. Може би не знаете, че е била близка приятелка с художника. И имам основания да смятам…

— Колко? — повтори Вирджиния; разполагаше със съвсем малко време, преди да потегли за „Хийтроу“.

— Мисля, че сто и осемдесет е добра цена.

— Двеста и се споразумяваме.

Калман за момент се поколеба.

— Склонен съм да се съглася, милейди, и дори да предложа двеста и трийсет, ако можете да ми кажете къде е липсващата картина.

— Липсващата картина?

— Разполагам със списък на всички творби, продадени от художника на мисис Мелър, но не успях да открия „Индустриален парк Мил Лейн“, която тя дала на сина си, и се питах дали имате представа къде се намира.

Вирджиния знаеше много добре къде се намира картината, но нямаше време да отиде до Бристол и да я вземе от кабинета на Мелър. Можеше обаче да се обади на секретарката му и тя да я прати незабавно на галерията.

— Приемам предложението за двеста и трийсет и ще се погрижа картината да ви бъде доставена след няколко дни.

— Благодаря, милейди — каза Калман, върна се на бюрото си, написа чек и й го връчи.

Вирджиния го сгъна, пусна го в чантичката си и го дари с предразполагаща усмивка, след което излезе на улицата и спря такси.

— „Коутс“ на Странд — каза на шофьора.

Обмисляше как да прекара последната си нощ в Лондон — Бофи беше предложил „Анабел“ — когато таксито спря пред банката.

— Изчакайте ме — каза тя. — Няма да се бавя.

Влезе в банката, забърза към една от касите, извади чека и го сложи на гишето.

— Искам да осребря този чек.

— Разбира се, мадам — каза касиерът и в следващия момент рязко си пое дъх. — Предполагам, искате да кажете, че желаете да депозирате пълната сума по сметката си?

— Не, ще ги взема в брой — каза Вирджиния. — За предпочитане в банкноти по пет паунда.

— Не съм сигурен, че това е възможно — заекна касиерът.

— Защо? — остро попита Вирджиния.

— Не разполагам с двеста и трийсет хиляди паунда в брой, милейди.

 

 

— Готова е да направи предложение? — учуди се Ели Мей. — Но нали нямаше пукната пара?

— И аз си мислех така — призна лорд Гудман. — От сигурен източник бях чул, че е била изключена от завещанието на баща си и единственият й доход е скромна месечна издръжка, плащана от брат й.

— Колко предлага?

— Един милион паунда, които ще бъдат платени на десет равни вноски от сто хиляди паунда през следващите десет години.

— Но тя открадна два милиона от съпруга ми! — каза Ели Мей. — Да върви по дяволите!

— Разбирам чувствата ви, мисис Грант, но след като получих писмото, реших да си поговоря неофициално със сър Едуард Мейкпийс, който много години представлява фамилия Фенуик. Той ясно даде да се разбере, че това предложение е пълно и окончателно и че няма място за шаване, както се изрази. Добави също, че ако го отхвърлите, той е инструктиран да получи призовката от името на лейди Вирджиния.

— Блъфира.

— Уверявам ви, мисис Грант, сър Едуард не блъфира.

— Какво според вас трябва да направя?

— Напълно разбирам защо искате да си възстановите цялата сума. Ако обаче решим да тръгнем по този път, може да минат няколко години, докато стигнем до споразумение, а както вече знаем, лейди Вирджиния разполага с достатъчно средства да покрие съдебните си разходи. Накрая е възможно да не получите нищо освен голяма сметка на ваше име. Не съм убеден, че парите са нейни собствени — подозирам, че ги е получила от брат си, десетия граф, за да се измъкне. Все пак дори лорд Фенуик си има своите граници. — Гудман се поколеба. — Освен това трябва да обмислим и всички други аспекти по случая.

— Какви аспекти? — попита Ели Мей.

— Ако спорът стигне до съдебната зала, лейди Вирджиния може да бъде съсипана финансово и може би да се озове в затвора.

— Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие.

— Същевременно репутацията на съпруга ви също ще пострада.

— Как е възможно това, щом е невинен?

— Мисис Грант, личи си, че нямате опит с развилнялата се британска преса.

— Нямам представа за какво говорите.

— В такъв случай позволете да ви уверя, че историята ще се нищи надълго и нашироко в таблоидите и се боя, че съпругът ви няма да излезе от всичко това чист и неопетнен. Вестниците ще го представят като наивен глупак и рогоносец.

— Което си е самата истина — презрително рече Ели Мей.

— Възможно е, мисис Грант, но нима бихте искали да го споделите с целия свят?

— Каква е алтернативата? — попита тя.

— Лично аз смятам, че е най-добре да се споразумеете, колкото и неприемливо да ви изглежда това. Приемете предложението за един милион паунда, върнете се в Америка и оставете цялото това неприятно изживяване зад гърба си. Съветвам ви обаче да поставите едно условие — ако лейди Вирджиния не изплати дори една вноска, да я съдите за цялата сума. — Лорд Гудман зачака отговора на Ели Мей, но тя не каза нищо. — Но все пак вие сте клиентът и аз, разбира се, ще се подчиня на инструкциите ви, каквито и да са те.

— Покойният ми дядо шотландец Дънкан Камбъл все казваше: „Девойко, по-добре един долар в банката, отколкото обещания за зестра“.

— Случайно да е бил адвокат? — попита Гудман.

 

 

— Адски добра оферта — каза Нолс.

— Може би прекадено добра — отвърна Слоун.

— Накъде биеш?

— Джим, както знаеш, аз съм подозрителен по природа. Мелър може и да е в затвора, но това не означава, че се излежава по цял ден и се самосъжалява. Не забравяй, че в Белмарш са затворени някои от най-опасните престъпници в страната, които с радост биха посъветвали човек, за когото смятат, че е червив с пари.

— Но и те са затворени като него.

— Така е, но не забравяй как Мелър вече се опита да ме ужили — и едва не успя.

— Но онзи тип Соркин праща частния си самолет да ни вземе, за да прекараме уикенда на яхтата му при Кап Фера. Какво повече можем да искаме?

— Мразя самолетите и нямам доверие на хора, които притежават яхти. И по-важното е, че никой в Сити не е чувал за Конрад Соркин.

— Бих могъл да отида и сам.

— Категорично не — отвърна Слоун. — Отиваме и двамата. Но ако усетя дори за секунда, че Соркин не е такъв, за какъвто се представя, веднага отлитаме обратно, но не с частния му самолет.

 

 

Когато получи писмото, потвърждаващо, че Ели Мей Грант е приела предложението, Вирджиния не беше сигурна как да реагира. В края на краищата с 230 000 паунда би могла да си позволи доста комфортен живот в Европа и да остане с приятелите си. Но тя призна на Бофи, че ще й липсва Лондон, Аскот, Уимбълдън, Глиндебърн, кралските градински партита и всичките останали забавления, особено когато всичките й приятели от континента са мигрирали обратно на Острова за сезона.

Макар да бе депозирала чека в „Коутс“, Вирджиния прие, че ако трябва да изпълни споразумението, парите ще свършат за две години, и се запита дали само не отлага неизбежното пътуване до Аржентина. Но от друга страна, можеше да изникне и още нещо, а и до 13 април, когато трябваше да вземе окончателното си решение, имаше още време.

След като на няколко пъти променяше решението си, Вирджиния с неохота прехвърли първите сто хиляди на 13 април и в същото време уреди всичките си малки дългове, заеми и разноски, като накрая остана със сто и четиринайсет хиляди паунда в сметката си. Брат й продължаваше да й плаща издръжка от две хиляди паунда месечно — сумата беше четири хиляди, преди да зареже Фреди. Вирджиния не беше прочела написаното с дребен шрифт в завещанието на баща си. И подозираше, че ако Арчи научи за неочакваното й богатство, ще спре напълно издръжката й.

На следващата сутрин тя се върна в „Коутс“ и осребри чек за 10 000 паунда. Сложи парите в чанта „Суон и Едгар“, както я беше инструктирал Мелър, излезе и взе такси. Нямаше представа къде е Музеят на науката, но беше сигурна, че шофьорът знае. След двайсет минути стоеше пред великолепна викторианска сграда на Екзибишън Роуд.

Влезе в музея и отиде до информацията, където млада жена й обясни как да стигне до „Ракета“ на Стивънсън. Вирджиния мина през Залата за енергетика и Космическата галерия и влезе в залата Създаване на модерния свят, без изобщо да погледне уникалните експонати.

Забеляза перхидролената блондинка, застанала до стар парен локомотив, който бе наобиколен от деца. Двете жени не се погледнаха. Вирджиния просто остави чантата на пода до нея, обърна се и излезе от музея толкова бързо, колкото бе влязла.

Двайсет минути по-късно седеше в „Бар Хари“ и се наслаждаваше на сухо мартини. Красив млад мъж, седнал сам на бара, й се усмихна. Тя отвърна на усмивката му.

 

 

Когато следващата неделя посети Белмарш, Вирджиния с облекчение откри, че Дезмънд Мелър изобщо не е знаел, че майка му има колекция от картини и очевидно не беше чувал за Л. С. Лаури. Бил пращал на възрастната дама малка месечна издръжка, но си призна, че от години не е ходил в Салфорд.

— Продадох вехториите й за четиристотин паунда — каза му Вирджиния. — Какво да правя с парите?

— Приеми ги за бонус. Сутринта чух, че предаването е минало гладко, за което съм ти благодарен. — Той погледна през помещението към Наш, който провеждаше ежемесечното си свиждане с перхидролената блондинка. Двамата нито веднъж не погледнаха към него.