Елизабет Маси
Версай (9) (Мечтата на Краля Слънце)

Глава 9.
Зимата на 1670

Сцената олицетворяваше абсолютното спокойствие. Кралят се разхождаше из градините, наслаждаваше се на статуите и елегантните водоскоци, които зимата бе накарала да замлъкнат, наблюдаваше белите облаци, които прорязваха леденото синьо на небето. Бонтан не сваляше от Луи очи, преливащи от възторг и обич. Но отговорностите и задълженията стояха над красотата. Камериерът се затича да настигне краля и му се поклони.

— Добър ден, господарю. Време е.

Луи въздъхна.

— Правилно… Някакви новини? — попита той, докато двамата крачеха забързано към двореца през шпалира от иглолистни дървета и редиците от зимни рози.

— През нощта пристигна куриер, господарю. Корабът, на който се е качила Нейно Височество, е отплувал онзи ден. Ако всичко е минало според предвижданията, тя вероятно вече е слязла в Дувър.

Кралят замислено погали брадичката си.

— Сбърках ли, като я изпратих там?

— Негово Величество винаги постъпва по начин, който смята, че е най-добрият за Франция.

— Ами ако не се завърне?

— Ще се завърне, господарю. Убеден съм.

— Какво ви кара да твърдите подобно нещо?

— Тя е лоялна. А и нейното място е тук.

— За кое място говорим? За това на послушна съпруга?

— Не съм аз човекът, който да го определи.

— Вие бихте ли искали да сте жена, Бонтан?

— О, не, господарю.

Луи разсеяно се усмихна.

— Аз също.

 

 

В спалнята натоварените с обличането придворни свалиха пъргаво и вещо сутрешните дрехи на краля, обуха краката му в току-що лъснати обувки, облякоха го с бяла риза с жабо и отгоре с черно кадифено сако. През това време Бонтан изреждаше на висок глас програмата за деня. Когато стигна до предобедната среща на краля с абат Босюе, посветена на въпроса с протестантите, Луи поклати отрицателно глава.

— Отменете я. Нямам време, а и не съм в настроение да слушам някоя от безкрайните му проповеди.

— Много добре, господарю — отвърна послушно Бонтан. — В единайсет часа Касини, астрономът на Негово Величество, ще произнесе слово, след това имате един час за позиране за новия ви портрет, до обяд. След обяд…

Луи вдигна ръка.

— Да, да. Много добре.

Когато дежурните придворни приключиха окончателно работата си по обличането на краля и го наметнаха с палто, избродирано със златни нишки, той застана пред огледалото, полюбува се на отражението си и очевидно доволен от видяното, напусна стаята, готов да започне добре запълнения си ден.

 

 

В кралския кабинет усърдно се работеше по държавните дела. Разположен на бюрото си под богато украсения сводест таван, Луи подписваше безброй документи, които Бонтан му представяше един по един.

Колбер и Лувоа стояха настрани, в очакване да бъдат удостоени с вниманието на краля. Роан се бе отпуснал мързеливо в един фотьойл близо до прозореца, подложил рамене на топлите лъчи на утринното слънце.

Подавайки един подписан лист на Бонтан, Луи се обърна към Лувоа и му направи знак да се приближи.

— Носите ли писмо за мен?

— От краля на Швеция, господарю.

Луи остави перото.

— Разпечатайте го и ми го прочетете.

Лувоа разчупи печата и зачете на висок глас:

„Кралят е съгласен да разтрогне съюза си с холандците и да се присъедини към нашата кауза.“

— Това е добре. Сега всичко, от което ще имаме нужда, е да спечелим Англия на наша страна.

Луи взе отново перото, потопи го в мастилото и продължи да подписва документите, които му представяше Бонтан.

— Нещо ново за арестувания? — попита Роан. — Мъжът, който се опита да убие Нейно Височество?

— Господин Маршал го разпитва в момента — докладва Бонтан.

Луи сложи подписа си на последния документ.

— Предупредете Маршал, че искам да го видя.

Бонтан се поклони и напусна залата. Кралят направи знак на Колбер.

— Какви са новините от Трианон?

— Имаме проблеми с керемидите, господарю — отвърна Колбер. — Непрекъснато падат. Льо Во се питаше дали Ваше Величество би дал съгласието си да се промени фасадата.

— Не. Без тази фасада сградата няма да бъде интересна. А каналът?

— Льо Нотр смята, че ще се напълни с вода до лятото, господарю.

— В такъв случай ще имаме нужда от плавателни съдове.

— Съдове?

— Да. Лодки с гребла. Малки корабчета. Гондоли. Водата няма да бъде докарана дотук само за да я съзерцаваме в захлас.

 

 

Плаването през Ламанша премина учудващо спокойно, ефектът от ледения вятър се смекчаваше от ярко греещото слънце. Анриет се надяваше, че приятното пътуване вещае успех на нейната мисия. Но в момента, в който влезе в двора на замъка в Дувър със Софи и прислужниците, сърцето й се сви при мисълта за огромната важност на задачата. Направи неимоверно усилие, за да запази усмивката си и да си придаде самоуверен вид.

Замъкът в Дувър се издигаше върху отвесните скали, надвиснали над Ламанша. Представляваше голяма крепост от сив камък със стени, обрасли с бръшлян. Сър Трокмортън с охраната си се появиха да посрещнат гостите. Дипломатът почтително се поклони.

— Добре дошли у дома, Ваше Височество! Как мина пътуването?

Анриет кимна грациозно.

— Приятно, бих казала, благодаря.

— Предварително ви моля за извинение — каза Трокмортън, повеждайки гостите към един страничен вход, — но по това време на годината замъкът е доста хладен.

— Сама ли ще разговарям с Негово Величество?

— Не. Граф Арлингтън и лорд Арундел също ще присъстват.

— Ще бъде ли възможно да се срещна с Негово Величество, преди да започнат официалните разговори? Насаме?

— Опасявам се, че няма да може, Ваше Височество. Протоколът не го позволява.

Анриет се спря и се обърна към Софи.

— Дайте ми кърпичка, моля. Нещо ми влезе в окото.

Софи извади кърпичка от един джоб на пелерината си и я допря до окото на Анриет.

— Няма да мога да се справя. Липсва ми смелост — промълви Анриет на Софи, докато тя се навеждаше към нея.

Софи се престори, че бърше окото на господарката си.

— Не се отказвайте и ще видите как смелостта ви ще се възвърне, Ваше Височество.

Трокмортън, който вървеше няколко крачки пред тях, се обърна.

— Нещо не е наред ли?

Анриет отстрани ръката на Софи, която държеше кърпичката, изправи рамене и вдигна високо чело.

— Не, всичко е наред — отвърна тя.

Когато стигнаха до вратата, въоръжените пазачи дадоха път на Анриет и на Трокмортън, но наредиха на останалите придружители да останат отвън.

Коридорите на замъка бяха много по-мрачни от тези на Версай, но Анриет добре ги помнеше. Както и сивите стълбища и стени, и отекващите под стъпките каменни настилки. Трокмортън я въведе в просторна стая, мебелирана единствено с трон и маса, на която бяха поставили мастилница и кутия с няколко пера.

— Негово Величество сега е в заседание и всеки момент ще дойде — поясни Трокмортън.

Анриет потрепери, но се надяваше Трокмортън да не е забелязал.

— Благодаря — отвърна тя.

 

 

Черепът на Мишел се тресна в стълба зад него. Пред очите му заискриха звезди и той си прехапа бузата, но успя да се усмихне на Фабиен, който го беше ударил.

— Та значи… — продължи Фабиен, след като провери въжетата, с които беше омотал Мишел за стълба, и грабна една кожена лента.

Двамата пазачи, които наблюдаваха сцената, направиха крачка назад.

— … кой ти заповяда да я убиеш?

— Не знам.

Фабиен опаса челото на Мишел с кожената лента и я завърза за стълба, за да не може арестуваният да си движи главата.

— Как влезе във връзка с теб?

— Не знам.

Мишел видя как Фабиен избира един чук и голям метален клин сред инструментите за мъчения, подредени върху масата. Сърцето му прескочи един удар.

Фабиен допря върха на клина до черепа на Мишел, зад дясното му ухо.

— Знаеш ли — каза той, — че ако забием пирон на едно определено място на главата, жертвата си запазва способността да говори и да мисли, но остава напълно парализирана до края на дните си?

Мишел се размърда леко.

— Никога… никога не съм го виждал. Той ми оставяше бележки. Винаги на различни места.

— С какво се занимаваше, преди да постъпиш в кралската полиция, която е под мое командване?

— Работех в една кръчма.

Фабиен допря върха на клина до черепа на затворника.

— Чувал ли си за Вилхелм Орански?

— Не съм.

— Страхуваш ли се?

Мишел се засмя.

— От какво?

— Ти ли ходиш при него, или той идва във Франция?

Мишел направи опит да се освободи от въжетата.

— Кой? За кого говорите?

— За Вилхелм Орански.

— Не го познавам!

— Къде е тази кръчма, за която спомена?

— На юг, близо до…

Фабиен се наклони към него, стиснал устни.

— Той плаща ли ти?

— Кой? Кой?!

— Вилхелм Орански.

— След като ви казвам, че не знам за кого говорите! — изрева Мишел, пръскайки кървави слюнки. — Кракът ми никога не е стъпвал в Холандия!

Фабиен се изправи и се засмя леко, с ледено изражение.

— Не съм казвал, че той е от Холандия. Ти обаче се изпусна и го каза.

Вратата на стаята за мъчения се отвори шумно и на прага застана Бонтан. Фабиен се извърна към камериера, бесен, че го прекъсват, но онзи не прояви никакво смущение.

— Кралят иска да ви види.

Фабиен хвърли поглед към Мишел.

— Веднага.

Фабиен си избърса ръцете и заповяда на войниците от охраната:

— Не го изпускайте от очи, не говорете с него, не му давайте нищо.

После излезе от помещението заедно с Бонтан.

 

 

Мишел мрачно изгледа пазачите си, които продължаваха да се взират в него, сякаш беше някакъв предмет. Няколко минути по-късно вратата на помещението отново се отвори. Мишел затаи дъх и се приготви отново да се съпротивлява на Фабиен, но този път се появи Роан. Един от стражите веднага му препречи пътя.

— Къде е господин Маршал? — попита Роан. — Кралят го вика.

— Току-що отиде, господине — рапортува войникът.

— Значи, този е предателят?

Роан заобиколи пазачите, които се спогледаха начумерено, не знаеха как да се държат пред приятеля на краля.

Мишел и Роан размениха смразяващи погледи.

— Ако зависеше от мен — заяви Роан, — щях да те обеся, да те удавя и да те разчекна.

Роан взе металния клин и го повъртя между пръстите си.

— Какво ужасно нещо. За какво служи?

— Да убива хора — отвърна Мишел.

Един от пазачите се приближи до Роан.

— Господине…

— Да убива? — каза Роан. — Така ли?

Той мълниеносно се извърна, завъртайки се около себе си, и заби металния пирон дълбоко в окото на пазача, който рухна, надавайки ужасяващ вик. Роан издърпа камата на падналия на пода пазач и в същия миг другият войник се хвърли към него. Роан метна камата и уцели мъжа в гърлото; онзи направи неуспешен опит да я издърпа, но и той на свой ред се строполи на пода. Роан развърза Мишел. Измъкна изпод мантията си наметка на духовник и му я подаде.

Мишел я грабна и се загърна с нея.

— В пералнята ще те чака един от стражата. Той ще те придружи до изхода. Отиди при нашия приятел в Париж. Предай му, че искам да ми изпрати най-смелите си воини. Ти ще ги отведеш до обичайното място за срещи и там ще чакаш моите инструкции. Тръгвай!

 

 

Хубав огън пращеше във вестибюла на покоите на Филип. Пламъците танцуваха в камината, но атмосферата беше смразяваща. Седнали един до друг, Филип и Шевалие наблюдаваха как цепениците се надигат и пукат, пръскайки искри.

— Помниш ли първата ни нощ? — обърна се към Филип Шевалие.

— Не.

— Помниш ли какво ти казах на сутринта?

— Не.

— Казах ти: „Отсега нататък, всеки ден, в който няма да те галя, няма да ти се наслаждавам, няма да чувствам твоята кожа до моята, няма да вдъхвам твоя мирис, ще бъде ден на печал, ден на траур“.

Филип безразлично сви рамене.

Шевалие се приведе напред във фотьойла, опитвайки се да улови погледа на любовника си.

— Наистина го мислех тогава. И днес все още го мисля. Но сбърках. Оскърбих краля, оскърбих и теб. И все пак любовта ми е все така силна, каквато беше в деня, в който се запознахме.

Той протегна ръка. Бавно, с очи вперени в пламъците, Филип също протегна ръка и върховете на пръстите им се докоснаха.

 

 

След дълго чакане, което й се стори безкрайно в празната и ледена стая, кралят на Англия Чарлс II най-после се появи, наметнат с хермелинова мантия. Придружаваха го Хенри Бенет, граф Арлигтънски, лорд Хенри Арундел, сър Трокмортън и четирима пазачи с непроницаеми лица. Анриет направи реверанс. Мъжете с усмивки на лице се поклониха в отговор, но в погледите им се четеше неприкрито снизхождение.

— Моята скъпа малка сестричка — започна кралят с протегнати към нея ръце. — Последния път, когато ви видях, вие се страхувахте от призраците под леглото ви. Надявам се, че това е вече минало.

Анриет целуна ръка на брат си.

— Не идвам на посещение при вас като сестра, а като пратеник на френската корона.

— Правилно — потвърди Чарлс.

Съветниците се спогледаха, после се обърнаха към Анриет, все едно тя беше само дете, чието присъствие бяха задължени да изтърпят.

— Както и по други причини — продължи кралят.

— Аз… представлявам Негово Величество Луи XIV — заяви тя.

Дори не мога да говоря спокойно! Не съм способна да се справя с тази задача!

Извърна поглед от брат си, сведе очи и в същия миг осъзна, че е сторила сериозна грешка.

— Приятно ми е да ви видя — каза Чарлс с арогантния си и надут тон, който тя добре познаваше. — Сега да поговорим делово. Сър Вилхелм ме запозна накратко с предложението на вашия крал и се опасявам, че не мога да приема всичките му условия. Изглежда, той смята Англия за някаква незначителна съседка, лишена от собствени амбиции…

Нямам работа тук — каза си тя. — Беше грешка!

После думите на Луи се откроиха в съзнанието й.

Не позволявайте на емоциите да ви издадат.

— … той иска ние да стоим със скръстени ръце, докато завладява Холандия и заграбва нейната търговия. Това е неприемливо. Предлага да ни помогне в отношенията ни с папата…

Гледайте го в очите. Наблягайте на слабостите му.

Анриет се огледа. В този миг очите й се отвориха за действителното положение. Олющените стени. Плъхът, който душеше в един ъгъл. Износените обуща с разлепени подметки на стражите. Счупеното стъкло на прозореца, капещата вода от тавана, която образуваше голяма локва на пода.

— И какви гаранции ни дава той? — продължаваше Чарлс. — Казано накратко, предложението му облагодетелства прекалено много Франция.

Анриет отправи поглед към брат си.

Гледайте го в очите. Наблягайте на слабостите му.

Тя дълбоко си пое дъх. Беше си възвърнала самоувереността. Погледна брат си в очите.

— Колко искате?

Чарлс леко повдигна вежди.

— Моля, не ви разбрах?

— Вие несъмнено се опитвате да ме впечатлите с вашите замъци и речи, обаче не можете да ме измамите, скъпи братко.

Той се намръщи.

— Да ви измамя?

— Вие сте разорен.

Чарлс се засмя пресилено.

— Колко забавно!

Анриет усети как вятърът се обръща. Сега тя държеше нещата в свои ръце.

— Преди шест години Лондон беше опустошен от чумата. Две години по-късно бе разрушен от пожар. Вие сте разорен, но не желаете да го приемете. Затова ви питам отново: колко?

Съветниците на краля не сваляха очи от брата и сестрата, но запазваха пълно мълчание.

— Ние не водим преговори по този начин — подметна Чарлс.

— Аз така преговарям.

— Скъпа сестро…

— Предпочитам да се обръщате към мен с Ваше Височество.

Чарлс стисна челюсти и дълго не продума.

— Мислехме за приблизително половин милион месечно, в продължение на една година.

— Триста хиляди на месец в продължение на шест месеца.

— Но вие отлично знаете, че с подобна сума не може да се направи кой знае какво.

— Два милиона в рамките на шест месеца. Освен това, ще ви предоставим лична армия, наброяваща пет хиляди души.

— За какво ми е нужна тази армия?

Анриет долепи смирено длани и наклони глава.

— Ако английският народ се вдигне на бунт и поиска главата на краля, както стори това с нашия баща, ще имате нужда от доверени войници, които да ви пазят.

Чарлс огледа въпросително своите съветници и след няколко секунди сър Трокмортън кимна в знак на съгласие. Почти незабележимо, но категорично.

 

 

Кралят настояваше да се срещне с арестувания и сега Фабиен го придружаваше, него, министрите и няколко стражи, по тесните стълби надолу към своя кабинет.

— Вие убеден ли сте, че Вилхелм Орански стои зад конспирацията? — попита Луи, когато стигнаха до вратата.

— Нямам капка съмнение, господарю.

— Смятате ли, че ще изтръгнете истината от него?

— Ще изтръгна всичко, което знае, но е малко вероятно той да е посветен напълно в заговора. Неговите господари са го запознали само с необходимото.

Мъжете влязоха в кабинета, прекосиха го и отвориха вратата на стаята за мъчения. На пода лежаха телата на двамата убити стражи. Затворникът беше изчезнал.

Фабиен се обърна към охраната.

— Искам по един човек на всеки изход! Веднага! Съберете група, която да тръгне да го издирва! Проверете всеки вертеп и всяка кръчма в града и предупредете нашите агенти в Париж и в Орлеан!

Луи огледа сцената на клането, после хвърли поглед на обувките си, изцапани с кръвта на убитите стражи. Сетне заяви с леден тон:

— Цялата тази работа е много неприятна. На първо място за мен, тъй като не съм в безопасност в собствения ми дом. За Франция, понеже Вилхелм Орански в скоро време ще сложи нейната корона. И за моя началник на полицията, понеже не за пръв път се проваля в своите задължения. Сега вече той напълно загуби доверието на своя работодател.

Луи се обърна към Бонтан.

— Предайте на бившия ми полицейски началник, че му пожелавам късмет в бъдещата му кариера.

После излезе с бодра крачка, оставяйки зад гърба си Фабиен, който мълчаливо се взираше в кожената лента, паднала на пода.

Бонтан догони Луи по стълбите.

— Господарю, въпреки че съм убеден, че господин Маршал е склонен да действа, воден по-скоро от емоциите, отколкото от разума, все пак според мен той е човек, комуто можете да се доверите и който е достоен за поставената задача.

Луи се спря и погледна Бонтан право в очите.

— Той за пореден път ме разочарова!

— Така е, господарю. Но повярвайте, без него Ваше Величество днес нямаше да е жив.

Луи изправи рамене, успокои дишането си и продължи да се качва по стълбите.

 

 

Крал Чарлс обсъждаше тихо със съветниците си предложението, което му бе отправено. После се обърна отново към сестра си.

— Приемам предложението на Негово Величество. Ще се завърнете във Франция с подписан договор.

Анриет кимна.

— Много ми е приятно да го чуя.

Докато Трокмортън се настаняваше на масата да подготви документите, Чарлс отведе сестра си настрана.

— Сигурна ли сте, че мога да му се доверя?

— Да — потвърди Анриет. — И двамата споделяте една и съща амбиция.

— Не, той се стреми да стане център на света… което не е моят случай.

— Той иска следващите поколения да го смятат за добър крал. Вие не искате ли същото?

— Моите амбиции са по-скромни. Аз искам да си спомнят за мен като за крал, който не е навредил никому. Ах, каква липса на уважение от моя страна… Аз дори не ви попитах как сте.

Анриет се усмихна.

— Добре съм, благодаря.

— Англия липсва ли ви?

— Брат ми ми липсва… когато не се опитва да ме унизява.

Чарлс взе нежно ръката й.

— Но вие никога няма да се върнете. Вашият живот е там, с него.

— С него?

— С вашия съпруг, разбира се. Говори се, че той имал необичайни вкусове. Говори се също, че с краля сте интимни.

Анриет поклати глава.

— Не забравяйте, че двамата с него сме израснали заедно. Естествено е да бъдем близки приятели.

— Значи, става дума за зложелателни слухове, нищо повече?

— Точно така. Освен това благоразположението на Негово Величество е другаде.

Чарлс стисна ръката на Анриет, после седна на масата и топна перото в мастилницата.

 

 

Фабиен оглеждаше вратата, кървавите пръски и разположението на телата на убитите стражи. Тук имаше следи, които трябваше да открие, за да успее да стигне до човека, имал възможността и находчивостта да проникне дотук, както и способността да извърши гнусното престъпление с такава бързина и невероятна лекота. Вдигна от пода металния клин, прецени тежестта му, подхвърляйки го на дланта си, после се завъртя около себе си, възпроизвеждайки предполагаемия жест на предателя. Оказа се лице в лице с Бонтан, който беше влязъл безшумно.

— Кралят прояви голяма благосклонност, като ви позволи да продължите да изпълнявате длъжността си — каза камериерът, отстъпвайки пред острия връх на пирона, насочен към него. — Въпреки поредицата от провали. Дава ви последен шанс.

Фабиен не го удостои с отговор и продължи огледа на местопрестъплението. Бонтан сви рамене и го остави сам.

 

 

Среброкосият Джовани Касини, най-красноречивият, най-артистичният и най-енергичният от кралските астрономи, бе застанал пред група благородници в тържествената зала и беседваше с тях на тема космос, разстояния и слънчева система. Но Луи сякаш не беше тук, бе потънал в мислите си.

До него седеше госпожа Дьо Монтеспан.

— Негово Величество изглежда угрижен — промълви тя.

Луи тръсна глава.

— Съвсем не.

— И — каза Касини, покланяйки се дълбоко — в името на науката и на научната истина бих желал да изкажа благодарност на Негово Прекрасно Величество за щедростта, покровителството и оказаната ни помощ.

Луи се изправи на крака и заръкопляска, последван от присъстващите придворни, след което неочаквано попита:

— Господин Касини, съгласен ли сте с теориите на Коперник и на Нютон за връзката между Земята и Слънцето?

Касини се усмихна.

— Да, Ваше Величество. Слънцето е центърът, сърцето, майката на вселената. Без неговата топлина и неговата светлина не би имало живот. Човекът би изчезнал.

— Вероятно бихте могли да използвате същата измервателна техника и за територията на Франция?

— Топографските измервания вече започнаха, господарю.

Луи кимна замислено.

— Прекрасно… Да се надяваме, че не сме преувеличили големината на нашите владения.

Усмивката на Касини се стопи. Благородниците се размърдаха тревожно на столовете си.

— Със съжаление ви съобщавам, господарю, че според началните резултати Франция не е толкова голяма, колкото си представяхме.

— С други думи, вие заявявате, че според вашите изчисления размерите на териториите, които спечелих по време на моята война срещу Испанска Нидерландия, не са толкова значителни?

— Ами… — запъна се Касини, изчервявайки се. — Никой не може да оспори истината, господарю. Дори кралят.

— В такъв случай аз се прекланям пред силата на научната истина.

Луи напусна залата, последван от шумния кортеж на придворните. В един момент се озова до Филип и се обърна към него с думите:

— Налага се да призная, че съм разочарован, скъпи братко. Бях те помолил да се занимаеш с въпросите на дворцовия етикет и ти ми обеща да помислиш. От твоя размисъл не произлезе нищо.

Филип забави крачка.

— Отлично знаеш, че не проявявам никакъв интерес към твоето предложение.

Луи се доближи толкова плътно до него, че Филип се оказа принуден да се спре.

— Това не беше предложение. Пак помисли и се надявам този път размисълът ти да се окаже плодотворен.

 

 

На вратата се почука и Касел вдигна очи от голямата книга, разтворена на бюрото пред него.

— Кой е?

— Вашият стар приятел.

Вратата се отвори. Влезе Монкур, с изненада огледа малката стая и изкриви лице в гримаса.

Касел бутна към него каната, която стоеше на бюрото.

— Налейте си вино.

— Не, благодаря.

— Сигурно вече знаете, че планът ни за убийството на снахата на краля претърпя провал — поде разговора Касел, затваряйки книгата. — Както и че този, който трябваше да я премахне, бе хванат и затворен.

Монкур седна на сламеника на Касел.

— Да, чух. Начинанието беше рисковано.

— Принуден бях да се запитам — продължи Касел — кой би могъл да разкрие заговора на краля? Бяхме малцина посветени в него.

— Бъдете уверен, че не съм аз.

— И все пак изглежда странно, че кралят ви прости толкова лесно.

— Дори да предположим, че съм аз, какво бихте могли да сторите? Да кажете на краля? Знаейки, че разполагам с всичко необходимо, за да ви окача заедно с мен на бесилото? Нищо не бихте могли да направите. И ако отново видите нашите тайнствени приятели, предайте им, че не желая повече никога да ме въвличат в техните интриги. Ръката на краля ми причини страдания, но пак тя щедро ме благослови.

— Аз не искам да се отърва от краля — отвърна Касел, — искам само да го поставя на мястото му и нещата да станат такива, каквито бяха преди.

Монкур се изправи и потупа панталона си, сякаш го беше изцапал в стаята на Касел.

— Нещата никога вече няма да бъдат както преди. Двамата с вас ще прекараме отредените ни години във Версай. Да се погрижим да ги изживеем щастливо — заяви той, тръгвайки към вратата, после се обърна. — Поздравете бившите ми приятели. Повече не искам да чувам за тях.

 

 

Ястията, които поднесе прислужникът, бяха пресни, разнообразни и вкусни, но Филип нямаше никакъв апетит. Той откъсна едно зърно грозде, огледа го и го хвърли в огъня. После си взе една паста, подуши я и я остави обратно.

— Не си спомням кога за последно съм бил истински гладен.

На свой ред и Шевалие си откъсна зърно грозде.

— Какво искаше да каже кралят за етикета?

— Някаква безумна идея, с която да ме направи на глупак. Иска да съчиня списък от правила, които да диктуват на хората тяхното поведение в двора. Иска да ни превърне в марионетки.

— Смяташ ли, че идеята е чак толкова лоша? Мисля, че подценяваш брат си и че твоята завист ти пречи да виждаш истинските му дарби.

— Просто го виждам такъв, какъвто е в действителност.

Шевалие завъртя зърното грозде между пръстите си.

— Има ли по-добър начин да контролираш хората от този да им диктуваш дори най-незначителните им думи и действия? Блестяща идея. Освен това — заяви Шевалие, поднасяйки гроздето до устните си — той ме пощади заради красивите ти очи.

— Значи, имам дълг към него.

— Да.

Шевалие скочи на крака и отиде до бюрото на Филип. Грабна едно перо и се потупа лекичко с него по брадичката.

— Ще превърнем версайските благородници в покорни роби. Отсега нататък всеки ще знае как да се държи от ранни зори до късен мрак. Как да ходи, да говори, как да се обръща към мъжете и към жените, как да сяда и да се държи в присъствието на краля. А ти, скъпи мой, ти ще бъдеш церемониалмайсторът.

Филип се тръшна на фотьойла си, опирайки удобно гръб на облегалката.

— Ти си луд.

— Бъди луд заедно с мен.

Шевалие извади лист хартия от чекмеджето на бюрото и се усмихна.

 

 

— Не знам защо, но чувствам, че днес късметът е с мен — отбеляза Луи, като взе от масата картите, които Колбер току-що бе раздал, обърна ги предпазливо и ги огледа внимателно.

Беше късно през нощта и кралят играеше пикет с Роан и Колбер, а госпожа Дьо Монтеспан, Филип, Шевалие и няколко грижливо подбрани придворни следяха играта като най-обикновени наблюдатели. Застанала права, Монтеспан се беше притиснала толкова плътно до масата, че Луи долавяше парфюма й.

Роан хвърли поглед на картите си, остави две на масата и взе две нови. Луи на свой ред размени четири от своите.

— Ако споменът не ме лъже, Роан — отбеляза Луи, поглеждайки над картите си, — ти беше доста добър на карти навремето, когато бяхме деца.

— Аз мамех. Само че вие никога не разбрахте.

— Аха! И ми го казва едва сега… И разбира се, сега вече няма да се осмелиш да ме мамиш.

— Опасявам се, че няма да има нужда.

Играчите сложиха картите си на масата, Колбер направи гримаса. Негово Величество има четиресет и седем точки, Роан — петдесет и шест. Негово Величество дължеше две хиляди и петстотин франка на Роан.

В стаята изведнъж се възцари мълчание и всички погледи се обърнаха към краля. Той се усмихна и махна с ръка.

— Още една игра? При по-висока миза.

Роан повдигна едната си вежда.

— Съгласен.

Това ще бъде истински залог.

— Какво е името на коня, който язди на вчерашния лов? — попита Луи.

— Тарквиний.

— Ако аз спечеля, Тарквиний ще бъде мой. Ако ти спечелиш, получаваш два милиона франка.

— Съгласен.

Придворните посрещнаха с ръкопляскания предизвикателството.

Госпожа Дьо Монтеспан застана още по-близо.

Докато Колбер събираше картите и ги разбъркваше, Фабиен премина през тълпата придворни и се наведе към ухото на краля.

— Моите хора претърсиха двореца и околностите, без резултат, господарю. Затворникът вече е далеч, няма съмнение. Изпратих най-добрите си агенти в Кале, за да придружат Нейно Височество по пътя към дома.

Новината няма да ми развали вечерта.

Луи кимна, после, тръскайки рязко глава, отпрати Фабиен.

Колбер раздаде отново картите. Мъжете облегнаха брадички на дланите си, облакътиха се на масата и започнаха играта. Внимателно наблюдаваха съперниците си, преструвайки се на велики стратези, и отпиваха от виното си. Накрая Роан изръмжа победоносно и нареди на сукното четворка аса. Луи, възхитен, вдигна чашата си.

— Дължа ти два милиона франка, приятелю — каза той. — Ще си ги получиш утре сутрин. А сега, моля да ме извините, малко се поизморих.

Кралят стана от масата и се отправи към вратата. Колбер го догони, разтревожен.

— Господарю, не съм сигурен, че имаме два милиона в дворцовата каса…

Луи хвърли мълниеносен поглед към Колбер.

— Ако нямаме, моето царуване ще се окаже по-краткотрайно, отколкото ми се иска.

 

 

Фабиен откри Беатрис сред любопитните придворни, които се бяха струпали в залата, за да присъстват на играта на карти на краля. Тя явно щеше да постои тук известно време. Фабиен незабелязано отиде до стаята й и отключи вратата със своя шперц. Запали свещ и се зае да претърсва методично стаята. Погледна под леглото, прерови чекмеджетата на бюрото и на масата едно по едно, бръкна в кесиите, в торбите и в сандъците. Обискът на гардероба остави за накрая. Внимателно опипа всяка рокля, мушна ръце в дългите сатенени ръкави, претърси фините корсети, широките фусти. Всеки сантиметър плат беше пропит с мириса на Беатрис. Усети как в тялото и в душата му се надига вълна от страст. Беатрис. Застина, припомни си нейните ласки, нейния вкус и сърцето му затупа по-бързо.

Не. Забрави. Продължавай да търсиш.

Усети нещо, прокарвайки пръсти по подгъва на една рокля. Отново опипа подгъва. В него имаше зашито нещо тежко. Разпра достатъчно плата, за да пъхне пръстите си и извади малка кутийка с инкрустации. Отвори я; в нея имаше някакъв кафяв прах. Помириса го, но не можа да установи какво представлява.

Знам кой може.

Фабиен излезе от стаята на Беатрис и потъна в снежната нощ по пътя към селото.

Младата лекарка си беше у дома, в лабораторията си, заета с дисекцията на парче човешка плът. Тя покани Фабиен да влезе, избърса кръвта от ръцете си, отметна кичура коса от очите си и отвори кутийката, която той й подаде. Погледна праха, а след това Фабиен.

— Къде го намерихте?

— В роклята на една дама.

— Една дама?

Фабиен кимна за потвърждение.

 

 

Кралят се беше оттеглил, а след него и придворните. Монтеспан остана сама с Роан, настани се във фотьойла на Луи и предложи на Роан да изиграят една партия.

— Чудя се защо досега не сме играли двамата с вас? — подметна тя, докато Роан разглеждаше картите, които бе получил.

Роан повдигна едната си вежда.

— Имате предвид игра на карти, нали?

— Ами да.

Тя хвърли две и си взе други две.

— Да не би да се страхувате да изгубите от жена?

— Ни най-малко. Във всеки случай не и от жена като вас.

— Какво имате предвид с това „като мен“?

— Жена, готова на всичко, за да спечели.

Продължиха играта няколко минути. Когато Монтеспан свали картите си, тя се наведе напред, за да предложи на Роан изкусителната гледка на дълбокото си деколте. Въпреки че се беше вторачил в него, той не предприе нищо.

— Вие сте истинска загадка — отбеляза тя накрая.

Роан си повя с ветрилото от карти.

— Защо мислите така?

— Винаги съм се питала какво се крие зад детската усмивка и жизнерадостното ви поведение.

— Губите си времето — отвърна Роан. — Зад усмивката и поведението ми не се крие нищо. Аз обичам простите неща в живота. Виното, лова, жените. От какво друго има нужда мъжът, за да си живее щастливо? Не съм роден нито за политика, нито за интриги.

— Затова кралят ви обича толкова.

Роан се усмихна.

— Всички имаме по някой и друг коз в ръцете си. Важното е да знаем точно в кой момент да се възползваме от него.

— Напълно сте прав.

Госпожа Дьо Монтеспан свали асата си и спечели играта. Намигна на Роан и напусна масата, оставяйки го сам с портретите по стената и със собствената му сянка на пода.

 

 

Монтеспан влезе във вестибюла пред спалнята на краля и видя Бонтан, който четеше в един ъгъл.

— Трябва да говоря с краля — каза тя.

Лакеят я изгледа с добре познатия й неодобрителен поглед. Тя повтори молбата си. Бонтан остави книгата си и почука на вратата на кралската стая.

— Госпожа Дьо Монтеспан желае да говори с вас.

— Поканете я.

Луи седна в леглото си, Монтеспан влезе и затвори вратата. Той я изгледа от главата до петите.

— Все още ли съм крал?

Госпожа Дьо Монтеспан кимна с известно кокетство.

— Крал завинаги и завинаги мой господар.

— Как успяхте да победите вашия неприятел?

— Преструвайки се на малка глупачка и пускайки в ход женските си прелести. И освен това, играейки по-добре от него.

Луи се усмихна, развеселен.

— Женските ви прелести? Ревнувам. Дали не бихте желали да ги пуснете в ход и за мен…

Монтеспан си свали роклята, разпусна косата си и се качи на леглото до Луи.

— О, да, определено чувствам, че днес късметът е с мен — каза той, заровил лице в косата на фаворитката си, преди да се претърколи отгоре й.

 

 

Прахът беше истинска загадка. Седнала на бюрото си в лабораторията, Клодин капеше по няколко капки от различни разтвори върху взетите проби, без да получи нито един достатъчно убедителен резултат. Всеки несполучлив опит й носеше поредното разочарование. Фабиен не спираше да крачи напред-назад. Не го свърташе на едно място. Клодин стана и взе от етажерката една кутия с извлек от различни растения. Избра един екстракт, седна отново и капна две капки върху мъничката купчинка прах. Сместа веднага кипна и започна да се пени.

— Да — заяви тя. — Няма никакво съмнение, прахът съдържа отрова и е твърде възможно това да е същият прах, който уби баща ми и за малко не уби и вас.

Фабиен се наведе над чинийката.

— Открихте ли липсващата съставка?

— Олеандър. Познавате ли човека, който го е приготвил?

Фабиен си пое дълбоко въздух и грабна палтото си, готов да тръгне към двореца.

— Може да се каже, че я познавам прекалено добре.

 

 

Въпреки че случилото се не излизаше от ума му и не му даваше да мигне, Фабиен изчака следващата сутрин, за да съобщи новината на краля. Откри Луи в една от външните градини, загърнат плътно в пелерината си. Упражняваше се в стрелба с мускет, целта беше един елен от слама, поставен на известно разстояние. Между изстрелите крал Луи слушаше Фабиен, който му докладваше последните си разкрития.

— С ваше позволение, господарю, бих желал да се занимая с госпожа Дьо Клермон по мой начин.

Лакеят взе празния мускет от ръцете на Луи и му подаде друг, току-що зареден. Луи се прицели в елена, присвил дясното си око.

— Възнамерявате да я подложите на мъчения?

— Не, господарю. Опасявам се това да не й достави повече удоволствие, отколкото страдания.

Луи стреля. Куршумът потъна в хълбока на елена и наоколо се разхвърча слама.

— А дъщеря й?

— Ако дъщеря й беше замесена в този заговор, досега Нейно Височество щеше да е мъртва.

Луи свали оръжието си.

— Накъдето и да погледна, виждам делото на Вилхелм Орански. Той се старае да омаловажи нашия съюз с Англия и да отслаби позициите ни.

— Този провал може би ще сложи край на неговия замисъл, господарю.

Луи пое новия мускет, който му подаваха.

— Напротив. Това ще го насърчи да продължи напред и да стигне още по-далеч.

Луи натисна спусъка и главата на елена се разпадна с трясък.

 

 

Вилхелм Орански, натъкмен с високата, твърда плисирана яка, каквито носеха холандците, седеше в тържествената зала на дувърския замък до крал Чарлс. Пред него имаше блюдо с овнешко, яйца и картофи. Застанал встрани, до прозореца, Трокмортън внимателно наблюдаваше сцената. Известно време се храниха мълчаливо, накрая холандският принц реши да проговори.

— Доколкото разбрах, преди няколко дни кораб с френското знаме бил отплавал от вашето пристанище.

Чарлс кимна утвърдително.

— Мисля, че беше товар с вино и всякакви сирена.

— Доколкото съм осведомен, товарът не е бил предназначен за угощение.

Чарлс поглади разсеяно брадичката си.

— Предполагам, би следвало да ви попитам дали това ви дразни.

— Не е нужно да го правите. Исках само да разбера какво е правила тук снахата на краля на Франция.

— Тя беше на гости на своя брат. В Холандия братята и сестрите не си ли ходят на гости?

— Ако бях на мястото на Луи и исках да нападна Холандия, на първо време щях да се сближа с нейните съюзници. Щях да помоля Швеция да си затвори очите, докато траят военните действия, и да убедя Англия да се присъедини към мен. Щях да й предложа пари в замяна и да изпратя дипломат или някой близък на краля на Англия да обсъди с него предложението.

— Вашият аргумент би бил приемлив, ако нямаше едно съществено слабо място.

— И кое е то?

— Щях ли да се присъединя към Луи, за да нападам Холандия, при положение че съм на път да предложа съюз по силата на брачния договор на мъжа, който съвсем скоро ще се възкачи на престола на Холандия?

Чарлс направи знак с глава на Трокмортън, който отиде до вратата и я отвори, след което въведе едно десетина годишно момиченце със светла коса и зелени очи. Детето гледаше в краката си, докато правеше реверанс.

— Вие не познавате още вашата първа братовчедка, племенничката ми Мери — каза Чарлс.

— Чест е за мен.

Чарлс протегна ръка и я постави на облегалката на стола му.

— Мери си търси съпруг, а вие, струва ми се, съпруга.

 

 

Анриет трябваше да пристигне следобед. В тържествената зала Луи я чакаше с нетърпение, местейки се от прозорец на прозорец, взирайки се в градините и в пътя, който минаваше през тях. Докато кралят сновеше напред-назад, Лувоа изучаваше картите на Франция и на Холандия, които бяха разгънали на голямата маса.

— Вече разполагаме със складове за стоки и за муниции в Дюнкерк, Куртре, Лил, Ньоф-Бризак, Пинерол, Мец и Тионвил.

— Които ще ни стигнат за колко време? — осведоми се Луи.

— За шестмесечна военна кампания, господарю.

— Добре. Започнете да събирате войската.

Лувоа вдигна очи.

— Вече?

— Искам да носят униформи и да бъдат готови да потеглят в началото на пролетта.

Лувоа се приготви да отговори, но Луи забеляза отдалеч каляската и излезе на бегом от стаята.

 

 

 

Анриет гледаше как дърветата препускат покрай тях, оголели от студа, без нито едно листо, с изключение на иглолистните и на чимширите с червените им топчици, които нарушаваха тук-там сивия монотонен пейзаж и внасяха малко разнообразие. Скоро щеше да пристигне у дома, във Версай. Но сърцето й се късаше. Пътуването й до Англия събуди спомени и чувства по-дълбоки, отколкото си представяше, че може да изпитва, истинска носталгия по миналото. Сега, седнала в каляската, която се носеше по кралския път през гората на Негово Величество Луи, тя вече не можеше да каже със сигурност кое от двете места беше нейният истински дом. Уви по плътно краката си със завивката и преглътна напиращите сълзи.

Когато каляската спря пред парадния вход на двореца, тя видя Луи да крачи забързано с радостно лице, разбутвайки тълпящите се слуги. Той протегна ръце към нея и Анриет се подпря на ръката му, за да слезе от каретата. По този начин си забрани да се хвърли в обятията му.

— Благодаря, господарю — каза тя. — Не е обичайно за един крал да се проявява като обикновено служител.

— Ние всички служим на Франция, нали? — отвърна кралят.

Докато разтоварваха каретата, Луи и Анриет поеха нагоре по стълбите.

Той се наведе и допря нежно нос до рамото й.

— Е, как беше в Англия?

— Студено.

— Никога не съм бил там, но съм чувал да казват, че постоянно валял дъжд и че жителите й постоянно се извинявали за всичко.

— Съжалявам, че се налага да противореча на Негово Величество, но това е пълна измислица.

Луи се засмя и двамата се прибраха в двореца, далеч от зимното слънце.

 

 

Анриет се преоблече и хапна набързо нещо леко, за да си възвърне малко силите. Луи вече беше събрал министрите, за да чуят доклада за нейното пътуване. Тя би предпочела да се наспи, да отхвърли бремето на политическите отговорности поне за миг, но знаеше, че не е възможно да каже „не“ на краля. Облече чиста рокля, остави се в ръцете на Софи да среши косата й и се присъедини към мъжете в тържествената зала.

Седнал на масата, Луи прочете документа, който Анриет бе донесла от Англия.

— „Двамата владетели ще обявят война на Обединените провинции на Холандия. Кралят на Франция ще предприеме сухопътни военни операции и ще получи подкрепление от шест хиляди войници от Англия. Кралят на Англия ще изпрати петдесет по море, а кралят на Франция, трийсет. Като част от завладените провинции Негово Британско Величество ще получи Валхерен, устието на река Еско и остров Кадзанд. Той ще потвърди също публично католическата си вяра и ще получи сумата от два милиона британски крони в рамките на следващите шест месеца.“

Луи вдигна очи от договора.

— Ние бяхме готови да стигнем до три милиона.

— Аз не — отговори Анриет, която седеше срещу краля.

Мъжете се усмихнаха одобрително.

Луи остави листа на масата и се изправи на крака.

— Това си заслужава да се отпразнува!

Анриет вяло кимна, но в мига, в който се изправи, краката й се подкосиха и тя се принуди да се хване за ръба на масата, за да не падне. Усмивката на Луи се стопи.

— Бонтан — обърна се той към камериера, — веднага повикайте моят лекар да се погрижи за нея.

 

 

— Майко!

Софи влетя в стаята на Беатрис, преливаща от енергия и от ентусиазъм.

— Майко, Нейно Височество Анриет обеща да ме представи на херцог дьо Керси. Тя каза, че бихме могли да си допаднем! Можете ли да си представите? Аз, херцогиня!

Беатрис беше застанала пред гардероба и търсеше нещо сред роклите си. Тя хвърли набързо поглед през рамо и Софи забеляза разтревоженото й изражение.

— Аз пък си мислех, че беше влюбена в един зидар — троснато отвърна тя, съсредоточила цялото си внимание в роклите.

— Вие ми казахте да го забравя.

Беатрис продължаваше да опипва коприните, да оглежда подгъвите, сякаш нещо липсваше.

— Какво правите?

— Изгубила съм една брошка.

Софи докосна с ръка рамото на майка си.

— Майко, какво има?

— Нищо няма.

— Новини за нашия проблем?

Беатрис отстрани Софи от пътя си и се хвърли към сандъците, подредени покрай стената. Отвори първия и зарови из него.

— Мисля, че нашият проблем скоро ще намери решение.

— Ако се омъжа за херцог, ще бъдем спасени, нали?

— Да.

Софи не сваляше очи от майка си, която разхвърляше дрехите си по цялата стая.

— На тръгване вие ми пожелахте приятно пътуване в Англия. Откъде знаехте, че отивах в Англия?

— От дворцовите слухове.

— Майко, криете нещо от мен, знам.

Беатрис вдигна към дъщеря си страшен и суров поглед.

— Ако крия нещо от теб, то е, защото имам сериозни причини да го правя.

 

 

Филип и Шевалие връчиха на Бонтан списъка си с новите правила на дворцовия етикет и му наредиха, според кралската воля, да го раздаде на всички благородници, които живееха във Версай, независимо от евентуалното им несъгласие. Ясно беше, че Бонтан предпочиташе да не го забъркват в тази история, но Шевалие отлично знаеше, че дори ако камериерът не бе съгласен с някои от заповедите, нямаше да му хрумне да прояви непослушание, защото беше вярното куче на Негово Величество.

След като се прибраха в покоите на Филип, Шевалие се настани на бюрото и взе една салфетка.

— Салфетките за хранене — започна той.

Филип, чийто ум беше зает с други мисли, не спираше да обикаля стаята.

— Какво им е на салфетките?

Шевалие разгъна една и я постла върху коленете си.

— Снощи на вечерята видях граф Евремонд да си чисти зъбите със салфетката си за хранене. Сега ние с теб ще трябва да определим правилата за употреба на салфетките.

Филип застана пред прозореца и скръсти ръце. Шевалие прекрасно познаваше този поглед.

— Тя е твоя съпруга — отбеляза той — и може би е добра жена. Но не е добра съпруга.

— А аз? Аз добър съпруг ли съм?

Шевалие запрати салфетката на бюрото.

— Ти й позволяваш да обсебва ума ти. Тя се върна от Англия, вярно. Но не отивай да я видиш, умолявам те! Ако го сториш, кошмарът ще продължи.

Филип удари с юмрук перваза на прозореца и излезе от стаята.

 

 

Седнала на масата в своя салон, Анриет имаше напълно изтощен вид. Клодин, предрешена като Паскал, с черни дрехи и с мустаци, даваше напътствия на Софи.

— Господарката ви не бива да приема нищо друго, освен бульон от розмарин и киселец в продължение на една седмица.

— Добре, разбрах — потвърди Софи.

Клодин се обърна към Анриет.

— Имате нужда от почивка и сън.

Анриет кимна разбиращо.

Неочаквано вратата се отвори с трясък и Анриет се стресна. Филип влетя, зачервен, с напрегнато лице.

— Вън! — кресна той.

Софи избяга в съседната стая, Клодин събра набързо нещата си и излезе. Филип се обърна към Анриет:

— Ех, вие! Предпочетохте да видите него преди мен!

Анриет отметна падналия на очите й кичур коса.

— Той дойде да ме посрещне. Което не може да се каже за моя съпруг.

Филип стоеше, дишаше тежко и гледаше гневно жена си. После изражението му се смекчи.

— Имате право. Съжалявам.

— Не ви се сърдя.

Двамата дълго се гледаха, всичко премълчавано дотогава се сля в една неизпята мелодия, в която се преплитаха съжаление и колебание. После Филип се приближи до Анриет и докосна бузата й с ръка.

— Прощавате ли ми?

Анриет затвори очи.

— Винаги съм ви прощавала. Макар понякога да си мисля искрено, че щяхте да бъдете по-щастлив, ако аз изчезна внезапно.

— Не мога да живея без вас.

— Но не можете да живеете и с мен.

 

 

 

Слизаше по тесните стълби, които водеха към кабинета му, когато чу глас зад гърба си.

— Господин Маршал!

Фабиен се обърна и видя Беатрис, която вървеше зад него.

— Надявах се да ви намеря тук. Бих желала да ви кажа нещо.

Усмивката на Беатрис сякаш беше залепена за лицето й. Беше нервна и това беше добре. По-добре не можеше и да бъде.

— Имам усещането, че сте ми ядосан.

— Защо да съм ви ядосан?

— Защото ви излъгах за самоличността си.

Фабиен продължи да слиза, Беатрис да върви подире му.

— Използвахте неподходяща хартия — обясни той. — Вашата е правена в Швейцария. Този вид хартия не е съществувал във Франция по времето, когато сте била родена.

Беатрис кратко се изсмя.

— Подцених ви.

— Защо ме излъгахте?

Беатрис хвана Фабиен за ръкава, впи очи в неговите и кокетно сви устни, опитвайки се да изглежда привлекателна.

— Защото държа на вас. Пристигнах във Версай с мисълта да намеря съпруг на Софи. Впоследствие обаче открих друга причина да остана в двора.

— Намерихте ли съпруг за дъщеря си?

— Не. Може ли да попитам какво възнамерявате да сторите с нас? Ще ни прогоните ли от Версай?

Фабиен постави длан на рамото й.

— Сигурен съм, че работата ще се уреди.

Усети, че тя трепери, но не можеше да определи дали от облекчение, или от страх. Вече нямаше никакво значение. Остави я да стои на стълбите и си влезе в кабинета.

 

 

На обяд Фабиен отиде да види любимия кралски градинар. Хората усърдно се трудеха: пренасяха дървени греди и камъни, работеха по покрива на двореца и на страничните постройки, недалеч от новите основи, при водните площи и покрай скулптурите. Жак седеше на една пейка и дъвчеше пилешко бутче.

— Знаеш ли кой съм аз? — попита Фабиен.

Жак обърса с ръкав мазнината по устните си.

— Знам кой сте и знам с какво се занимавате.

— Забелязах, че си говориш с Негово Величество.

— Шпионирате ли го?

— Държа под око всички, на които той се доверява.

— Служил съм на баща му.

— Сега трябва да служиш на сина.

— Това правя.

— Нямам предвид прекопаването на цветните лехи.

Жак зарея поглед в далечината, после се обърна отново към Фабиен.

— Какво искате да сторя?

 

 

— Какви са новините от двора? — попита Анриет Софи, докато девойката разстилаше върху леглото роклите на господарката си.

— Всички говорят само за утрешния бал.

Една дребна кръглолика камериерка влезе с поднос, на който имаше чиния със супа и панерче хляб. Остави го на масата и незабавно се запъти към вратата.

— Припомнете ми вашето име, госпожице — обърна се към нея Анриет.

Камериерката погледна през рамо.

— Мари, Ваше Височество.

— Благодаря, Мари — каза Анриет.

Младата жена побърза да излезе.

 

 

Утринната светлина чертаеше сенки по паркета на кралската спалня. Луи се събуди, обърна се в леглото и се протегна. Отваряйки очи, видя Филип, който стоеше надвесен над него. Бонтан, застанал изправен зад гърба на Мосю, също го наблюдаваше със странно изражение.

Луи се надигна, примигвайки с очи.

— Добър ден, скъпи братко. Какво правиш тук?

— Дойдох да присъствам на един театрален спектакъл.

— В моята спалня?

— Да. Нарича се „Събуждането на краля“. Комедия на нравите с трагични нюанси.

Заинтригуван, Луи слезе от леглото. Бръснарят го покани да седне за утринното бръснене. Мъжът покри лицето му с пяна и се зае да прокарва бръснача по страните му. През това време Филип започна да обяснява.

— От днес нататък животът ти вече не ти принадлежи. Всяка твоя стъпка ще бъде предназначена за публиката, която ще й отдава дължимото възхищение. Това се отнася за обличането, бръсненето, храненето, пиенето. Те вече няма да са обикновени действия, а спектакъл. Всички благородници в двора ще са длъжни да се представят в точно определен час. Но само няколко от тях ще получат привилегията да присъстват, да наблюдават и понякога да вземат участие.

След като бръснарят приключи, един лакей поднесе огледало на Луи, за да може да види резултата. Луи леко наклони огледалото и зърна в отражението дълга опашка от придворни, която тръгваше от прага на стаята. Всички чакаха да влязат и нетърпеливо пристъпваха на място. Роан и Лувоа стояха начело на опашката.

Филип направи знак с глава на лакея, който стоеше при вратата, той вдигна ръка, показвайки, че вече може да влизат. Придворните прекрачиха прага на стаята. Един дори се заблъска, за да мине напред, но Касел, който се смяташе за по-висшестоящ от него, го избута встрани.

— Херцозите преди маркизите, ако не греша — отсече той.

Придворният свъси вежди и направи нов опит да го изпревари, но този път беше изблъскан от Монкур.

— Аз съм с херцога — измърмори Монкур.

Роан, Лувоа, Касел и Монкур бяха съпроводени до един ъгъл на стаята, откъдето можеха да наблюдават как кралят извършва утринните си ритуали. Останалите благородници влизаха и излизаха мълчаливо, един по един, и всеки се покланяше пред краля.

— Всяко влизане и излизане ще бъде държано под око — разясняваше Филип на Луи. — Редът и сдържаността са от първостепенно значение. При чукането е тъкмо обратното — добави той.

Луи се усмихна. После дойде ред на дежурните по обличането. Те му съблякоха нощницата и му надянаха чиста риза, гащи до под коленете, жилетка, шал и сако. Придворните мълчаливо продължаваха да се изреждат и да се покланят на кралския спектакъл. След като приключиха с обличането, Луи вдигна ръце да оправи яката си, но Филип поклати глава и направи знак на един благородник да се приближи.

— Не, той — каза кралят и вместо него посочи Монкур. — Искам всички присъстващи да знаят, че Версай възнаграждава онези, които са доказали своята лоялност и смирение.

Монкур се приближи до краля, леко подръпна яката му, за да я изправи, отстъпи крачка назад и се поклони.

Бонтан съобщи за пристигането на кралицата. Тя влезе, придружена от един младеж, наконтен в костюм от кадифе и коприна. Бонтан изкара благородниците от стаята, но задържа Роан, поставяйки длан на ръкава му.

— Негово Величество изрази желание вие да останете.

Луи пристъпи към сина си, дофина. Той приличаше в лице на баща си, същите черни очи с пронизващ, изпълнен със самоувереност поглед, същата кестенява коса. Луи го разведе из стаята, показа му сабите, броните и портретите на бившите крале на Франция.

— Дойде време да започна да ви уча да царувате — каза Луи. — Да си крал означава да разполагаш с власт, която надхвърля всякакви представи. Всичко, което пожелаете, ще ви бъде дадено. Ще притежавате власт, но властта предполага отговорност. Отговорност пред вашите поданици, пред приятелите ви, пред справедливостта и истината.

Дофинът кимна с разбиране.

— Но с властта идват и опасностите. Когато бях на вашата възраст, някои хора се опитаха да ни унищожат.

Луи заведе детето до прозореца. Баща и син отправиха погледи в далечината и вълнението стисна Луи за гърлото.

— Хора, които вярвахме, че са наши приятели. Те дойдоха да потропат на вратата ни с окървавени ръце и с убийство в сърцата. Никога няма да позволя да ви сполети подобно нещо. Разбирате ли?

Детето отново кимна.

Луи се обърна към Роан.

— Синът ми ще прекара няколко дни с нас. Ще го уча как да царува в своята страна, а вие ще го учите как да ловува диви прасета.

Момчето свенливо го погледна, а Роан се усмихна и се поклони.

— За мен ще бъде чест.

 

 

Свила в ръка писмото, което някой бе пъхнал под вратата й, Беатрис прекосяваше на бегом западните градини. Фабиен се бе съгласил да се срещнат. Това беше последният й шанс. Щеше да се разголи и да го люби точно тук, в ледените води на езерото на Нептун, ако се наложеше. Той щеше да забрави измамата, с която си бе послужила, и тя и Софи отново щяха да бъдат в безопасност в двора, целта, към която тя се стремеше от самото начало.

Стигна до мястото, където се бяха уговорили да се срещнат, и зачака. Вятърът вдигаше листата, разнасяше ги във въздуха, въртеше ги покрай краката й. Продължи да чака, без да мръдне.

После видя да се приближава старият начумерен градинар.

— Госпожа Дьо Клермон?

Беатрис се намръщи.

— Да?

— Господин Маршал ви очаква. Моля, последвайте ме.

— Къде е той?

— Той иска да ви изненада.

Жак се обърна и пое по виещата се пътека, която водеше към дъното на градината, продължаваше напряко през високите треви и стигаше до края на гората. Беатрис го последва, запретнала поли, за да не се препъне. Сърцето й предугаждаше онова, което умът й отказваше да приеме.

— Сигурен ли сте, че той е тук някъде?

— Да.

Продължиха да вървят още няколко минути, изкатериха се на едно възвишение, оградено от редица ели, чиито клони се вееха на вятъра. Жак се спря.

— Пристигнахме.

Беатрис също спря. Устата й беше пресъхнала, стомахът й се свиваше. Кимна, повече на себе си, отколкото на Жак.

— Спомнил си е — каза тя.

— За какво?

— Споменах му един ден, че искам да умра в гората, пред редица дървета, прегъващи се под порива на вятъра пред очите ми.

Постояха известно време, заслушани в шепота на клоните.

— На колене! — заповяда Жак.

— Бих желала той да събереше смелост да го стори.

— Ако имате навик да се молите, сега е моментът.

Тя заби поглед в земята.

— Прекалено е късно вече.

С огромно усилие успя да подвие колене и да се отпусне на земята. С крайчеца на окото си видя да проблясва наточеното острие на сабята, която Жак извади от канията. Наведе глава, подложи оголения си врат и стисна челюсти, за да запази достойнство докрай.

Софи, дъще моя, съжалявам, скъпо детенце. Само ако…

Тънкото свистене на острието разцепи ледения зимен въздух. Секунда агония. И всичко приключи.

 

 

На паравана бяха преметнати няколко рокли и Софи, само по корсет, ги пробваше една след друга, за да се реши коя да облече за тазвечерния маскен бал. Балът беше организиран в чест на нейната господарка и на успешно изпълнената й мисия в Англия. Анриет, по-отпаднала от всякога, реши да присъства на празника, независимо от всичко. Софи й помогна да се облече, после я освободиха, за да има време да се приготви и тя.

Вратата се отвори толкова рязко, че параванът се прекатури. На прага стоеше Фабиен и погледът, който хвърли на Софи, смрази кръвта й.

— Какво правите тук? — успя да промълви тя. — Майка ми ли търсите?

Фабиен стъпка паравана, изрита с крак роклите, грабна един пътнически сандък и го тръшна пред Софи.

— Вас търся. За да ви кажа да се махате.

Софи го изгледа с недоумение.

— Не ви разбирам!

— Напротив, отлично ме разбирате. Съберете си нещата и се махайте. Нямате повече работа тук.

Софи притисна длани до гърдите си. Не можеше да бъде.

— Къде… къде е майка ми? Какво й сторихте?

Студеното и презрително изражение на лицето на Фабиен не оставяше място за съмнение. О, боже мой! Милост, не!

— Който и да е истинският ви роден град, ще се върнете там сама. Ако след малко ви намеря отново тук, ще заповядам да ви изхвърлят на улицата.

Краката на Софи се подкосиха и тя се вкопчи в един стол, за да не рухне. Фабиен се изплю на пода, обърна се и тресна вратата зад гърба си.

 

 

Роан крачеше в мрака из градините. До ушите му достигаха радостните викове от бала, който беше в разгара си в замъка. Роан държеше в ръка маската на Аполон, която възнамеряваше да си сложи, когато отиде там.

Един пазач се показа иззад голяма туфа чимшир.

— Предадоха ли моите заповеди? — осведоми се Роан.

— Да, господине. Войниците са готови.

Роан кимна одобрително.

— Ще оставя писмо на обичайното място.

— Кога?

— Когато дойде времето.

— Какъв е вашият план? Ще трябва ли да пленим краля?

— Не — отвърна Роан, надявайки маската. — Не кралят е нашата плячка.

 

 

Балът с маски беше шумен, весел и несъмнено елегантен. Една наскоро завършена фреска, представляваща четири лъчезарни ангела, издигащи се към слънцето, украсяваше тавана и десетки кристални канделабри блестяха с цветовете на небесната дъга, заливайки с ослепителни отражения лъскавия под. Придворните разговаряха, смееха се и се наслаждаваха на най-отлежалите вина от кралската изба. Всички носеха маски: лисици и коне, елфи и таласъмчета, птици с пера и демони с остри зъби.

Фабиен влезе в салона без маска, предизвиквайки няколко строги погледа. Не им обърна внимание. Не беше гуляйджия, беше делови мъж. Започна да оглежда внимателно множеството, когато усети някой да го стиска за лакътя. Обърна се и видя Софи, облечена в най-съблазнителната рокля на майка си, която подчертаваше щедрото й деколте и сатенената белота на раменете и на шията й. Тя се взираше в лицето му през обсипаната със скъпоценни камъни маска на нимфа.

— Каква неприятна изненада — отбеляза Фабиен.

Софи вирна брадичка.

— Тук съм, за да ви направя едно предложение.

— Какво ми предлагате?

— Себе си.

— Животът на съпруга на зидар не ви привлича, както виждам.

— Той не иска да ме вижда повече.

Фабиен се усмихна самодоволно.

— Значи, аз останах единствената ви надежда. Вие сте тук, за да ви спася.

— Да.

— Имате смелост, което не е малко.

— И цена. Не съм била омъжена досега и съм чиста.

— Или поне за такава ви смятат. В двореца само това има значение — отбеляза Фабиен, оглеждайки гърдите, косата и шията й. — Отлично. Искате да останете тук? Тогава ще работите за мен. Всички, с изключение на краля и на мен, вярват, че сте със синя кръв. Така да бъде. Ще станете част от двора, ще танцувате, ще съблазнявате, ще наостряте уши за слуховете, както досега. Само дето ще бъдете на служба при мен. Ще идвате при мен да ми докладвате какво правят хората, какво говорят, кой с кого спи, кой изневерява на жена си и кой мами на карти. Ако престанете да ми се подчинявате, очаква ви съдбата на майка ви. Вие ми принадлежите. Това пък е моето предложение.

Софи изкриви лице в гримаса под маската, но беше принудена да приеме.

 

 

Луи прихна весело, виждайки, че и брат му като него си е избрал маска на бухал с перушина. Побърза да го увери, че намира съвпадението за очарователно и че няма нищо неудобно в това. Хвана Филип подръка и двамата заедно обиколиха залата. Маскирани благородници им се покланяха, дамите правеха реверанси, когато братята минаваха покрай тях.

— Искам да ти благодаря, задето споделяш моите идеи — каза Луи. — Много често съм изпитвал опасения, че няма да съумеем да преодолеем дребните си разногласия.

— Убеден съм, че вината е изцяло моя.

— Не е съвсем вярно.

Филип обходи с поглед благородниците, канделабрите, музикантите, фреската на тавана.

— Всичко е прекрасно.

— А някои хора биха желали да унищожат всичко това.

— Скъпи мой братко, аз говорих с него…

— Нямам предвид твоя приятел, а някои сили, далеч по-могъщи и по-непреклонни.

— Кои са те?

— Все още не съм съвсем сигурен.

Луи се обърна и зърна Анриет, която в този момент влизаше в залата. Беше облечена в бяла рокля и носеше маска на Пиеро. Насочи се с бавна стъпка право към краля. Той взе ръката й в своята и забеляза, че е влажна.

— А — каза Луи. — Принцесата, която чакахме. Ще танцувате ли с мен?

Филип се престори на сърдит.

— И няма да танцува с мен?

— Ще танцува и с двама ни — отвърна Луи.

Музикантите засвириха менует. Луи поведе Анриет към дансинга и Филип ги последва. Маскираните благородници заеха позиция и танцът започна.

 

 

Остави се Луи почти да я носи в прегръдките си, докато двойките около тях се въртяха грациозно. Само така можеше да пристъпва, без да се спъва. Краката не я държаха, а музиката беше прекалено силна.

— Нищо от това нямаше да е възможно, ако не бяхте вие — каза кралят.

— За мен е чест, че мислите така — успя да отговори тя.

Дойде време за смяна на партньорите, Луи отстъпи, а Филип се плъзна към Анриет и го замести.

— Негово Величество е настроен много ласкателно тази вечер — отбеляза Филип.

Анриет прекара език по устните си, за да ги навлажни.

— Защо го казвате?

— Защото го познавам. А и защото той ви познава.

При следващата смяна на партньорите Луи отново зае мястото си до Анриет. Завъртя я и тя почувства, че й се гади, но направи усилие да не го покаже.

— Това, че сте до мен, ми действа успокояващо — каза кралят.

Анриет успя да потисне гаденето, челото й се ороси със ситни капчици пот.

— Вие… вие разполагате с много съветници, до един по-квалифицирани от мен.

— В действителност вие сте много повече от обикновен съветник.

Нова смяна на партньорите. Объркваща вихрушка от платове, от грейнали свещи и от маски, разбъркани като парченца мозайка — плащеща мозайка с остри зъби и празни погледи. Филип хвана Анриет за ръка и я завъртя.

— Той не ви обича вече, но въпреки това вие продължавате да си въобразявате, че чувате стъпките му по паркета и че след като удари полунощ, той ще дойде да почука на вратата ви.

Анриет не намери какво да отговори.

После Луи я завъртя.

— Вие бяхте и ще останете първата ми любов. С която и да съм, част от мен ще бъде винаги с вас.

И отново Филип:

— Той ще ви дава обещания и вие ще продължавате да се надявате.

Луи:

— Щяхте да бъдете прекрасна кралица.

Филип:

— Не сте нищо повече, освен една най-обикновена кукла на конци.

Прехвърлянето от ръцете на единия в ръцете на другия, музиката, която свиреше все по-нестройно, залата, която силно се въртеше, думите на Луи и на Филип, които се смесваха… Анриет се въртеше заедно със залата, която се надигаше като развълнувано море, решено да я удави… Опита се да каже нещо, да извика, но от устните й не излезе никакъв звук. Анриет се свлече на пода.