Елизабет Маси
Версай (4) (Мечтата на Краля Слънце)

Глава 4.
Краят на лятото на 1667 — началото на 1668

Кръвта се стичаше по лицето на краля и се отцеждаше в яката на ловната му куртка. Нехаещ за раната си, той тресна вратата на стаята си, стигна до масата, накуцвайки, и яростно удари по плота с юмрук.

— Лично аз бях поканил семейство Партне! — кресна той. — Те са се движили по този път със самочувствието на кралски гости! — Кралят гневно погледна Бонтан. — След като децата на Франция не са на сигурно място в кралските земи, то какво остава за другите хора? Няма да мигна, докато не ми доведат техните убийци! А къде е сега семейство Партне? Аз непременно трябва да им отдам моята последна почит.

— Ваше Величество — намеси се Бонтан, — вие сте ранен.

— Много повече, отколкото си представяте! Има ли новини от фронта? Кажете ми поне, че вече сме приключили с обсадата!

— Все още не сме. Но, Ваше Величество, вие кървите…

Луи погледна Бонтан недоумяващо. После докосна с пръсти челото си и като видя кръвта по тях, въздъхна. Спомни си и промълви:

— Един нисък клон.

Изпратиха да доведат Масон да се погрижи за раната. Луи седна на канапето и лекарят трескаво разряза кожата около раната. Луи гледаше право напред. Широко отворил очи, той се взираше в портрета, на който бяха нарисувани двамата с Филип като деца. Луи, облечен като момче, Филип, като момиче.

— Изгарянето на мъртвата кожа гарантира пълно оздравяване — обясни Масон. — Жълтък смесен с терпентин ще улесни дренирането.

— Защо просто не зашиете раната? — попита Луи.

— Подобни методи са добри за бойното поле, Ваше Величество, но съвременният лекар прилага съвременни техники.

След като направи разреза, Масон напъха малки парченца платно в раната. Бонтан взе „Газет“. Докато кралят наблюдаваше камериера, Масон припряно отпи от един син флакон, който извади от торбата си.

— „Със задоволство съобщаваме за успехите на кралската армия срещу испанските войски — зачете Бонтан. — Град Камбре е под обсада.“

— Най-сетне добри новини — отбеляза Луи.

— От всички герои, сражаващи се в името на краля, братът на Негово Величество, принц Филип, херцог Орлеански, се отличи най-много. Той прояви чудеса от храброст на бойното поле…

— Достатъчно засега.

— … несравнима храброст, истински герой…

Луи тръсна глава в посока на Бонтан, шурна кръв.

— Казах вече, достатъчно!

 

 

 

На бойното поле в Испанска Нидерландия не се виждаше нищо от стелещия се гъст и лютив дим. Стотици войници лежаха на опожарената земя като обгорял добитък; ранените стенеха, оплакваха любима и роден дом. Мъртъвците в по-голямата си част носеха зелените униформи на Испания.

В пълни бойни доспехи Филип гордо крачеше и констатираше нанесените щети. Ето я славата! Ето я победата!

Спря до един мъртъв войник, привлечен от странно спокойното му изражение, и точно в този момент покрай него бавно мина млад френски войник с тежка торба на гръб, изцапана с кръв.

— Обсадата приключи — каза Филип.

Войникът продължи с мъка напред.

— Къде отиваш? Нашият лагер е на другата страна.

Младежът се обърна бавно, машинално, с празен и невярващ поглед.

— Обещах на майка ми да го върна у дома — каза той.

Едва тогава Филип забеляза, че от торбата се подава една ръка, един крак, разкъсаната горна част на тяло с отрязана глава на младеж, чиито отворени очи сякаш бяха вперени право напред.

 

 

На масата в лабораторията на Масон лежаха труповете на тримата Партне, увити в муселинено платно. Клодин бе застанала в ъгъла, почтително свела глава.

Луи и Бонтан мълчаливо гледаха увитите тела.

— Искам да ги видя — каза Луи.

Масон отви първото. Във въздуха се разнесе сладникав мирис на разложение. Луи прехапа устни, но не каза нищо. Това бяха негови близки приятели. Даде знак на Масон да махне покривалото от второто тяло. От него се понесе същата воня, същият сладникав мирис на загнила плът. Мирисът на смъртта.

— Тя е изгубила много кръв — отбеляза кралят намръщено. — А той не, защо?

— Според мен тя е била застреляна от упор, Ваше Величество — обясни Масон. — А той… по него е стреляно отдалече. При раните от мускет не се наблюдава силно кървене.

— Защо?

— Ами това е свързано със скоростта, Ваше Величество. Раните са много големи.

— Тогава би трябвало да имаме по-голяма загуба на кръв, а не по-малка.

Масон облиза устни.

— Точно така, Ваше Величество…

Клодин се намеси.

— Баща ми се опитва да каже, че изстрелът от мускет предизвиква разкъсващи рани, тоест прави двойно по-големи дупки, но и обгаря раната, запечатва я. Затова вместо да изтича, кръвта се задържа на това място.

Масон погледна Луи, очевидно дълбоко засегнат, че дъщеря му знае повече от него.

— Ясно — отвърна кралят. — Благодаря… Масон. Сега да видим момчето.

Лекарят разгъна платното, извръщайки очи.

— А къде е Шарлот? — попита Луи. — Семейство Партне имаше две деца.

— Не знам, Ваше Величество.

Луи се обърна към Бонтан.

— Повикайте Фабиен!

 

 

Фабиен стоеше край пътя, на мястото на убийството на семейство Партне. Големи петна засъхнала кръв се виждаха на земята, капки кръв имаше и по близките дървета. Фабиен огледа земята внимателно, търсейки следи от организираната засада. Скоро попадна на отпечатъци от малки стъпки, които водеха към близката до гората нива. Проследи стъпките до края на нивата и стигна до бразда, по която тревата беше изпотъпкана. Някой беше бягал. Махна с ръка да прогони мушиците от лицето си и пое по браздата, стигайки до мястото, на което беглецът бе лежал. Или по-точно мястото, на което беглецът бе паднал. По тревата имаше кафеникави съсиреци от засъхнала кръв.

Пое по друга следа, която водеше към малка горичка.

И я видя. Свита до ствола на една върба.

Шарлот.

Фабиен коленичи до нея и нежно я прегърна. Роклята й, подгизнала от кръв, не оставяше и капка съмнение за смъртоносната й рана.

Шарлот леко примигна, но очите й останаха затворени.

— Ще умра ли? — успя да промълви девойката.

Фабиен отвърна с дълбока въздишка:

— Да.

Тя направи опит да навлажни устните си.

— Можете ли да ми помогнете?

— Не, но поне няма да бъдете сама.

Безсилните й пръсти опипваха брошката на яката й, все едно беше броеница. Фабиен слушаше и чакаше. Краят наближаваше.

Внезапно Шарлот отвори очи и се взря в очите на Фабиен. Поглед, изпълнен с блаженство и с ужас.

— Видях ангели! — възкликна тя.

В следващия миг се сгърчи и издъхна.

 

 

Касел събуди Монкур, който лежеше и хъркаше на студената земя, като се изпика отгоре му.

— Въшливо псе! — кресна Монкур, пръскайки слюнка. — Ще те убия!

Отлепвайки с мъка очи, той видя, че го препикава Касел, и побърза да си затвори устата.

— Заслужи си го! — каза Касел. — Прибра се толкова пиян, че си изпразни мехура в един ъгъл на кухнята ми, преди да се овъргаляш като прасе в огнището. Вече сме почти квит.

Монкур се надигна. Затърка лице с омазаните си със сажди ръце, после нашари страните си с черти, сякаш се готвеше да заминава на война.

— Къде… къде е нашият дял?

— Ето го — отвърна Касел, наведе се и звънко го зашлеви. — Това достатъчно ли е, или искате още? Убивате семейство благородници на пътя, а после идвате да търсите убежище в моя дом?

— Тя чу гласа ми — заоправдава се Монкур, надигайки се с огромно усилие. — Можеше да ме познае. Не можех да рискувам.

Касел беше бесен.

— Избил си до крак семейство благородници на кралския път!

— Не цялото. Момичето избяга в близката нива. Но е ранена и няма да издържи дълго.

— Не тръгна ли след нея?

— Реших, че ще бъде по-добре да не се бавим.

Касел се наведе над омазания в сажди и вмирисан на пикня мъж.

— Връщай се там! Довърши това, което си започнал! Тя още може да говори, предполагам?

— Но защо? Вие си получихте хаоса, който искахте. Помислете малко, сеньор. Пътят за Версай е опръскан с благородническа кръв. Кой ще се реши да тръгне по стъпките на семейство Партне? Кралят скоро ще се откаже от плановете си и ще се прибере в Париж. Тогава ние отново ще владеем тази страна.

— Само че дотогава — отвърна Касел — аз притежавам единствено земите си. И теб, убиецо! Ти оплеска нещата, ти трябва да почистиш след себе си!

Той извади от дрехата си малка кесия и я подхвърли на Монкур.

 

 

Тялото на Шарлот бе увито в чаршаф и положено на пода в кабинета на Фабиен. Той пишеше нещо в голямата си книга, а Лорен не отделяше очи от тялото, нервно кършейки ръце.

— Но дворът трябва да узнае за нейната смърт, за да носи траур.

— Не. Те смятат, че цялото семейство е загинало. Убити са на пътя. Всички говорят за това.

— Но те знаят, че тялото й не е намерено.

Фабиен погледна помощничката си.

— Знаят го ти, аз и още трима души. И мъжът, който е искал да я убие. Той знае, че я е улучил, но нищо повече. Може би това ще го накара да направи някоя грешна стъпка.

 

 

В залата на военния съвет, под бдителните погледи на Бонтан и няколко министри Колбер разгъна картата на масата. На нея бе обозначено кои благородници са се присъединили, както и кои са останали под влиянието на Касел, предимно от северните части на страната.

— Кой още се бави?

— Четиринайсет семейства — уточни Колбер. — Те изчакват да разберат дали ще бъде гарантирана сигурността им, преди да поемат по този път.

Луи погледна картата, после Колбер. Лицето му беше напрегнато.

— Имаме ли поне една добра новина, дори да е най-незначителната? Докъде стигнаха строителните работи по конюшните?

Колбер изпусна нервна въздишка.

— Работите са прекратени, Ваше Величество.

— Какво чувам?!

— Търговците отказват да доставят материали, защото, в случай че стоката не пристигне, няма да им бъде заплатено.

— Казано накратко — отсече кралят, навеждайки се над масата, — благородниците от Юга мълчат, тези от източните части се държат като страхливци, а онези от северните…

— Без Касел — прекъсна го Колбер — северът няма да сътрудничи. Той е много влиятелен по тези места.

— Въобразяват си, че е влиятелен, нищо повече.

— Което е също толкова опасно.

Кралят размаха юмрук.

— Обезопасете пътя! Как е възможно да държим под обсада Камбре, а да живеем с впечатлението, че под обсада сме поставени ние?!

Появи се един гвардеец и зашепна нещо на ухото на Бонтан.

После в стаята влезе Фабиен. Луи го прониза с очи.

— Вие ме предадохте, господин Фабиен. Вие предадохте и приятелите ми. Ако вашите патрули си бяха свършили работата, както се бяхме договорили, семейство Партне щяха да пристигнат живи и здрави. Вместо това, тяхната смърт е послание към останалите, което ясно казва, че пътуването до Версай е опасно начинание.

Фабиен издържа погледа на краля. Бонтан се опита да привлече вниманието на Колбер.

— Ще останете в двора само ако изкупите грешката си напълно — продължи Луи. — На всяка цена да ми доведете виновните.

— Може ли да кажа нещо, Ваше Величество? — попита Фабиен. — Убеден съм, че това престъпление е дело на благородник.

Колбер се намръщи.

— Как си позволявате да твърдите подобно нещо?

— Мъжът, който е застрелял Партне с мускет, е бил на кон. Ъгълът на раната показва, че холката на животното е доста висока, което означава, че ездачът е бил много опитен. Само благородник или рицар би могъл да се справи с такъв кон. Имайки предвид, че мнозинството от нашите хора заминаха на фронта, смятам, че подозренията ми са основателни. Определено става дума за благородник.

Бонтан се оттегли в един вестибюл до залата на военния съвет, наля си чаша вино и отпи няколко големи глътки. Фабиен влезе при него и го изгледа разгневен.

— Хайде, излейте си душата — каза камериерът.

— Планът ви беше необмислен и зле изпълнен! За да опазим пътя, ни бяха нужни поне двеста войници.

Бонтан сложи чашата на масата.

— И откъде щяхме да ги вземем? Нашите войници са на фронта.

— Това е ваш проблем.

— Проблемът е на всички нас. Това е заплаха за краля.

Фабиен замълча, вперил поглед във виното, после каза:

— Освен ако не се окаже решение.

— Решение?

— Все още не знам.

Той грабна чашата и я пресуши.

— Едно е сигурно, тези мъже няма да ударят никога вече — каза Фабиен и излезе от стаята с чаша в ръка.

 

 

Анриет сложи картите на масата и поклати глава.

— Вие спечелихте, аз изгубих.

Госпожа Дьо Монтеспан събра картите и замислено допря колодата до брадичката си. Присмехулна усмивка изплува на устните й.

— Вие не полагате никакви усилия. Не бихме ли могли да играем на клечки? В края на краищата струва ли си да играем, ако няма залог?

— Може би по-късно.

Госпожа Дьо Монтеспан кимна в знак на съгласие, постави картите в малка дървена кутийка и разгърна екземпляра на „Газет“, оставен на един стол.

— В цялата страна говорят само за мъжа ви. Невероятно!

— Не съвсем — отвърна Анриет. — Още когато бяхме деца, Луи го пазеха много повече, отколкото Филип. В името на короната.

— Затова ли кралят толкова обича лова?

— Сигурно.

— Мъжете чувстват, че живеят само когато са на косъм от смъртта — отбеляза госпожа Дьо Монтеспан. — Изправени очи в очи с нея, някои се превръщат в деца, други във воини. Повечето не знаят към коя от тези две категории принадлежат.

— Или нямат късмета да го открият.

— Говоря за краля.

Точно в този миг един гвардеец обяви появата на краля.

— Негово Величество!

Когато Луи влезе, дамите станаха и направиха реверанс.

Госпожа Дьо Монтеспан веднага забеляза, че той се усмихва. Моментът бе настъпил. Кралят взе вестника от ръцете й. Тя леко протегна пръсти с надеждата да докосне неговите. Напразна надежда.

Луи се обърна към Анриет.

— Вашият съпруг е велик воин. Макар да не бива да забравяме, че късметът е най-добрият приятел на войника. А той не си дава сметка за своя късмет.

Кралят се засмя.

Госпожа Дьо Монтеспан продължи да крои планове.

 

 

Седнал до огъня с „Газет“ в ръце, Касел видя Монкур да влиза в стаята и изплю семките от гроздето, което си похапваше.

— Решен ли е проблемът?

— Пътищата са пълни с мъже, които задават въпроси. Предпочетох да не им отговарям.

Касел размаха вестника.

— През това време кралят завладява нови територии. И предявява претенции към испанските владения като обезщетение за неплатената зестра на съпругата си. Това е само претекст, естествено. При всяко положение една военна победа би му донесла повече земи. Повече увереност, повече власт. Трябва да го спрем.

Монкур кимна.

— Няма да намерят девойката. Дори да я открият, тя ще е вече мъртва. След няколко дни пътят отново ще е наш.

— Което значи, че си готов да се върнеш на работа.

— На вашите услуги съм.

Касел пусна „Газет“ на пода и скръсти ръце.

— Етикетът забранява на благородниците да притежават и да ръководят предприятия. Затова аз ръководя моето чрез пълномощник. Притежавам трийсет компании. Най-верният ми човек има брат, който работи в склада на краля в Париж. Той ми съобщи за някакъв товар, който трябва скоро да потегли за Версай. Товарът ще бъде поставен под силна охрана. Мъжете ще се бият до смърт, за да го опазят.

Монкур се поклони.

— Вие ме измъкнахте от лапите на смъртта. За мен ще бъде чест да поставя живота си на ваше разположение.

— Добре — отвърна Касел. — Защото според това, което научих, въпросният товар заслужавал човек да даде живота си за него.

 

 

Ето го най-подходящия момент — каза си госпожа Дьо Монтеспан, крачейки надолу по коридора, облечена в прекрасната си тюркоазена рокля. Кралят идваше към нея, обкръжен от Бонтан и няколко мъже от личната му охрана. Когато мина покрай нея, тя скромно се усмихна, залитна, едва не падна, но се задържа на крака.

Луи се обърна и я погледна, искрено притеснен.

— Госпожо?

— Извинете ме — отвърна госпожа Дьо Монтеспан и наклони грациозно глава. — Всичко е наред.

— Добре ли се чувствате?

— Ако… — Тя вдигна поглед към краля. — Ако има нещо, което да чувствам, то е преди всичко тревога… заради тази война.

— Съвсем скоро ще се прославим.

Госпожа Дьо Монтеспан докосна гърди с две ръце.

— Вие вече сте прославен, Ваше Величество, ако мога да си позволя да заявя.

— Можете, госпожо. Бъдете здрава.

Кралят взе ръката й и я целуна. Госпожа Дьо Монтеспан се престори, че примира от вълнение, и почтително се поклони. Луи продължи пътя си с усмивка на уста.

От прага на една отдалечена стая Беатрис наблюдаваше гледката с мрачно изражение.

 

 

В края на краищата какво значение имаше, че Шевалие наблюдава как съпругата на любовника му се оставя на придворните дами да я събличат, да й слагат нощницата? За него жените не представляваха никакъв интерес, освен когато служеха на собствените му цели. И Анриет отлично го знаеше. Затова, когато Шевалие влезе в стаята й, настани се на стола и преметна крак през страничната облегалка, тя едва-едва се обърна. Той я изгледа със саркастична усмивка.

— Нещастието ви отива — отбеляза той и подсмръкна. — Чудесно изглеждате.

Анриет пусна една въздишка.

— Какво искате?

— Прочетохте ли вестника? Вашият съпруг се е увенчал с ненадмината слава.

— Славата е за краля.

— Не прочетох такова нещо.

Анриет се обърна към една къдрокоса девойка, най-новата й компаньонка.

— Анжелик, бихте ли ми намерили сини панделки?

Анжелик се поклони грациозно и мина покрай Шевалие, който се обърна към нея.

— Анжелик, исках да ви върна това.

Девойката се обърна и видя Шевалие, който небрежно полюшваше на върха на пръстите си искрящо колие от диаманти. Тя отвори широко очи и силно пребледня.

 

— Камериерката го намерила във вашето чекмедже и го взела по погрешка — продължи Шевалие. — Ще поискам лично да бъде наказана.

— Моето колие! — възкликна Анриет.

Шевалие наклони глава.

— Вашето колие?

— Да, то ми е много скъпо. Мислех, че съм го изгубила. — Шокирана, Анриет се обърна към младата жена. — Анжелик?

Анжелик поклати глава, обзета от паника.

— Това колие не беше в моята стая.

— Там беше, разбира се — отвърна Шевалие. — При това хитро скрито.

— Госпожо! — Анжелик се обърна умоляващо към Анриет. — Не съм вземала вашето колие. Наистина не съм!

— Мълчете! — заповяда Шевалие.

— Госпожо, умолявам ви!

Шевалие подаде колието на Анриет.

— Вашата компаньонка е крадла, госпожо. Работата е ясна. Съмнявам се да имате навик да наемате на работа джебчийки. Бъдете уверена, че това няма да приключи току-така.

Анжелик се обля в сълзи. Шевалие излезе от стаята с усмивка на уста.

 

 

Обикновено късно сутрин дамите от двора се събираха да побъбрят и да разменят последните клюки. Тази сутрин в една окъпана от слънцето стая те разговаряха на малки групи за съпрузи, за деца и за платове.

Госпожа Дьо Монтеспан беше заобиколена от няколко дами. Една от тях, на възраст около петдесетте, с посребрена коса и с колие от рубини се обърна към нея настоятелно и драматично.

— Лизет умолявала съпруга си да не идват! Можем ли да й се сърдим след това, което се случи със семейство Партне? Но съпругът й обяснил, че били принудени заради последния кралски едикт. Наложително било да си намерят някой покровител от двора, защото иначе били загубени.

Беатрис и Софи влязоха в стаята и се насочиха към групата, в чийто център седеше госпожа Дьо Монтеспан. Дамите обаче стесниха кръга си и не им позволиха да седнат до тях.

— Чух да разправят — започна госпожа Дьо Монтеспан, — че причината е друга: не можели да открият документите, потвърждаващи благородническите им титли. Преди няколко години е имало наводнение. Я си представете, че водата е отнесла документите! Горкичките…

— Сигурна съм, че с тях всичко е наред — намеси се Беатрис от мястото си извън кръга.

Дамите я изгледаха. Госпожа Дьо Монтеспан се обърна към нея и каза с хладен тон:

— Но това трябва да бъде доказано, нали? Всеки не може да се ползва от закрилата на Шевалие.

Беатрис се усмихна невъзмутимо.

— Аз се ползвам от неговото покровителство дотолкова, доколкото ми го предоставя.

— Ако кесията ви се изпразни, убедена съм, че дъщеря ви ще съумее да я понапълни. Красотата отваря много врати.

— Вие го знаете по-добре от когото и да било, госпожо. Но красота, лишена от ум, е гола суета, нищо повече.

Госпожа Дьо Монтеспан й отговори с усмивка. Беатрис й обърна гръб, отвеждайки дъщеря си.

— Майко, не беше особено учтиво от твоя страна — отбеляза Софи, след като двете се отдалечиха достатъчно, за да не могат да ги чуват.

— Дъще, веднъж прекрачили вратите на двора, вие не се озовавате просто в някаква стая, а на пазара. Центърът продава на близкия си кръг, който от своя страна продава на външните кръгове. Те пък продават на всички останали, извън светския живот. Сделките създават контакти, а контактите — влияние. Влиянието дава власт. Властта дава всичко. Мислиш ли, че вниманието, на което се радва госпожа Дьо Монтеспан, е плод на случайността?

— Мислех, че просто не я харесвате.

— Говори по-тихо! Тази сутрин забелязах, че кралят я погледна. Настоятелно. Поразсъждавай върху цената на подобен поглед.

— Какво ни интересува това? Ние имаме титлата и доказателствата за нашето родословие.

— Не още.

— Какво може да се случи с документ по пътя от По до Версай?

— Попитай семейство Партне — отсече Беатрис. — И мълчи! — заповяда тя на дъщеря си, дръпна я за ръката и я изведе навън в градините.

 

 

Двете поеха по павирания път покрай западната фасада на двореца, потънали дълбоко в мислите си, когато нещо се блъсна в рамото на Софи. Тя се обърна и видя кофата, която бяха спуснали с въже от скелето над главите им. Погледна вътре и зърна розово цвете. Вдигна глава и видя някой да й се усмихва. Мъжът със светлокестенявата коса, който беше видяла преди няколко дни. Той посочи с брадичка цветето, обяснявайки й с жест, че е за нея. Тя протегна ръка да го вземе.

— Софи!

Беатрис се бе обърнала и наблюдаваше дъщеря си и мъжа на скелето.

Софи пусна цветето и забърза след майка си. Беатрис разтърси ръката й разгневено.

— Ще ме послушаш ли някога?

— Какво съм сторила? — попита Софи начумерено.

— Не гледай така мило тези момчета! Ти трябва да имаш очи само за краля. Дори да успея да те омъжа за някой благородник, царедворците са само трамплин. Ни повече, ни по-малко. А мъжете като онзи на скелето са локви кал, които трябва да прескачаш. Разбра ли ме?

Софи се нацупи.

— Прекалено сте красноречива, когато става дума за моето бъдеще. Само дето никога не се интересувате какво искам аз. Вие бихте ме омъжили за трупа на някой аристократ, ако това би ви помогнало да осъществите плановете си.

— Без пари няма живот!

— След като най-важното е да легнеш в леглото на някой благородник, защо вие не последвате собствения си съвет?

— Правя всичко това за теб! Светът е жесток и безмилостен към жените!

— Имам чувството, че не ми казвате всичко.

Беатрис пусна ръката на Софи и гордо изпъна рамене.

— Ти си още млада. Само това е сигурно.

В този момент на отсрещния бряг на езерото с лебедите Софи забеляза Фабиен в компанията на Лорен. Фабиен кимна и се усмихна на Беатрис.

— А той, майко, той какво е? — попита Софи, мръщейки носле. — Трамплин или локва кал?

 

 

Разположени един срещу друг на удобни възглавници в частните апартаменти на краля, Луи и Роан кротко пиеха вино и се смееха. Също като в доброто старо време, непринудено, безгрижно. Двама приятели, щастливо потънали в спомени за времето, когато бяха споделяли най-хубавите моменти от живота си.

— Тя имаше панделки, сплетени в косата — каза Луи, прокарвайки пръст по ръба на металната чаша.

— Да, на пикника — уточни Роан. — В разгара на лятото.

— Аз ти бях страшно ядосан.

— Защото Франсоаз ме предпочете пред теб!

— За да ме накара да ревнувам.

— И успя. Тя имаше очи само за теб.

Луи вдигна стакана за наздравица към приятеля си и го пресуши на един дъх. Кралят стана от възглавниците и отиде до прозореца. Роан го последва. Изправени един до друг, отраженията им в стъклото не подсказваха нищо за техния ранг в обществото, за положението им, за тяхната власт. Спогледаха се и в този момент бяха равни.

— Благодаря ти, приятелю — каза Луи. — Имах нужда от това.

Роан кимна и вирна показалец.

— Още тази вечер трябва да я почетем. И всички следващи вечери. Ще завържа панделка в косата на първата жена, която срещна по пътя си, и ще я нарека Франсоаз!

Луи се усмихна.

Поглеждайки през прозореца, Роан зърна на една алея в градината госпожа Дьо Монтеспан да се разхожда в компанията на няколко дами.

— Какво бихте казали за нея? — подметна той.

Луи поклати глава.

— Забранявам ти да се докосваш до нея.

— Колко жалко…

Двамата мъже се разположиха отново на възглавниците и си наляха вино.

— Наумил съм си една длъжност за теб — каза Луи. — Надявам се да приемеш.

Роан повдигна вежди.

— Отговорът е „да“, разбира се. За какво става дума?

— Както знаеш, конюшните са вече готови. Имам нужда от нов главен ловец.

Роан кимна. На това се бе надявал. Главен ловец беше пост, за който отдавна си мечтаеше.

— Познавам идеалния човек — поде той.

— Така си мислех и аз.

— Ще бъде във възторг!

— Тогава ми дай името му. Трябва да го въведа в новите му задължения, а ти отиваш на фронта.

Роан преглътна накриво.

— На фронта?

Луи постави стакана на масата.

— Колкото повече продължава тази война, толкова по-често си мисля за брат ми.

— Аз… разбирам.

Луи се наведе към него, лицето на близкия приятел изчезна, на негово място се появи лицето на монарха.

— Искам ти да отидеш на фронта. Да бъдеш сянката на брат ми. Да следиш да не му се случи нищо лошо.

Войната! Не искам да ходя на фронта!

Роан направи усилие да се усмихне.

— Ще изпълня вашите заповеди.

Луи погали приятеля си по рамото.

— Това е Роан, когото познавам.

— Да, Ваше Величество — отвърна Роан с тъжна и неискрена усмивка.

 

 

Застанал прав в кабинета на Фабиен, Луи имаше усещането, че етажерките от тъмно масивно дърво и безбройните томове книги по тях ще се стоварят отгоре му. Погълнатият обяд тежеше на стомаха му и беше бесен на себе си, че не може да преодолее тъгата. Взря се в брошката, която държеше в ръка, беше опръскана с кръвта на Шарлот.

— Къде я намерихте?

— В гората, недалеч от Марли — отвърна Фабиен.

— Къде е тя сега?

— Погребаха я заедно с близките й.

— Без опело? — попита Бонтан. — Не е достойно за нейния ранг.

Фабиен поклати глава.

— Опелото не можеше да мине незабелязано.

Кралят затвори очи за миг, пак ги отвори и погледна отново брошката.

Гневът се разгаряше под клепачите му, но той заговори бавно, с безизразен тон.

— Какво щеше да се промени? Дадохте ми надежда, че е жива, и сега отново разбихте сърцето ми. Защо бе нужно да криете от мен смъртта й?

— Защото вие ми дадохте оръжие, Ваше Величество — отвърна Фабиен. — Не само мускети, а и възможност за избор. И аз избрах да скрия истината, която е, че Шарлот Партне не е умряла заедно със своите. Тази информация ни дава нещо, с което крадците не разполагат. Увереност. А това означава, че те ще направят грешка.

Луи кимна в знак на съгласие и стисна брошката. Имаше толкова много за казване, толкова причини за гняв и крясъци, но Фабиен беше прав. Гневът в душата му изтля и се превърна в тъга. Той стисна зъби, за да сдържи сълзите си.

— Страдала ли е?

— Ужасно.

— Дано да не е траяло дълго.

— Страдала е много и продължително.

Луи забоде брошката на жакета си.

— Господин Фабиен, вие не се домогвате до моето одобрение, нали?

Фабиен се намръщи подозрително. Не беше сигурен какво да отговори.

— Не, Ваше Величество — отвърна той след продължителна пауза.

Бонтан затаи дискретно дъх, а Луи се усмихна с крайчеца на устните си.

— Вашата честност е една от силните ви страни.

— След като вие го казвате, Ваше Величество.

Луи откопча брошката, пусна я в джоба си и излезе от стаята. Няколко гвардейци го последваха по петите. Фабиен понечи да тръгне след тях, но Бонтан го спря.

— Когато кралят спомена за грешките, които сте сторили, аз не се намесих във ваша защита — каза Бонтан.

— Не.

— Надявам се, че разбирате причината.

Фабиен погледна камериера с безизразно изражение, после попита:

— Това ли е всичко?

Бонтан кимна сухо. Фабиен тръгна към вратата, но преди да стигне до нея, се обърна.

— В двора има един мъж, когото не познавам. Никой не ме предупреди за неговото пристигане, а той се радва на покровителството на краля. Кой е той?

Бонтан махна с ръка.

— Имате си работа. Съветвам ви да се заемете с нея.

 

 

Същата вечер няколко отбрани царедворци се събраха в един от частните салони на двореца по покана на Беатрис и дъщеря й. Украсата допринасяше за доброто настроение: плодове, каквито имаше в този сезон, цветя и свещи във високи свещници, поставени направо на пода. Бяха наели и талантлив виолончелист да изпълнява весела музика.

Беатрис и Софи посрещаха гостите. Шевалие се появи, забързан, наметнат с пелерина в цвят бордо. Обходи с поглед присъстващите, веднага забеляза красивия музикант и на устните му изплува сладострастна усмивка.

— Братовчеде — поздрави го Беатрис, махвайки с ръка. — Изглеждате в отлично настроение.

Шевалие се насочи с небрежна походка към нея.

— Как да не съм, след като съм обграден от толкова красота? — Той намигна на Софи. — В този ред на мисли, антуражът на Анриет се нуждае от свежа кръв. Успях да създам изгодно положение за скъпата ми девойка.

Беатрис смръщи вежди.

— Свитата на Анриет? Нима Софи трябва да се задоволи с това? Нима трябва да гледаме как госпожа Дьо Монтеспан не спира да печели влияние с всеки изминал ден? Станах неволна свидетелка на един поглед на краля, който…

— Вече взех решение. Аз съм глава на семейството, нима сте забравили?

Беатрис прикова поглед в Шевалие. Възцари се дълго мълчание. Най-накрая тя заговори, изправила чело, за да си възвърне увереността.

— Кога длъжността ще бъде на разположение?

— Скоро. Една от нейните дами обича да покрадва.

Шевалие поведе Софи към пистата за танци. Девойката плетеше крака, опитвайки се да следва ритъма, Шевалие възхитено съзерцаваше виолончелиста.

— Танцът е вид разговор, скъпа Софи. Има си правила и ограничения, гънки и извивки, също като роклята ви.

— Харесва ли ви роклята ми?

Шевалие я притисна до гърдите си, без да сваля очи от музиканта, представяйки си какво би почувствал, ако можеше да има този млад мъж в леглото си, да го докосва, да го гали, да го обладава и да му заповядва.

— Не съм ви питал досега… — прошепна Шевалие на ухото на Софи. — Все още ли сте непокътната?

— Непокътната?

— Пръстчетата ви… те не са ли били любопитни…?

— Не разбирам…

— О, ще разберете… — отново зашепна той, притискайки я по-силно, толкова силно, че тя усети втвърдения му член през дрехите.

Софи се задърпа, но той я държеше здраво, докато фантазията му се развихряше при мисълта за очарователния виолончелист.

 

 

Празненството приключи. Шевалие бързаше по горския път, слабо осветен от лунния сърп. На всяка крачка усещаше мократа пръст, но пък какво влажно и топло съкровище го очакваше там в мрака.

Най-накрая стигна до виолончелиста, който стоеше край пътя със скръстени ръце, облегнат на едно лирово дърво.

— Малко подраних за първия урок — каза Шевалие, хвана ръката на виолончелиста и лекичко я захапа.

Музикантът го погали по бузата, после го целуна в устата и се притисна силно до тялото му, стенейки от желание и от удоволствие.

Шевалие прекрати целувката и с един замах разтвори ризата на младия мъж. Прокара език по мускулестата му гръд, стигна до кръста и припряно развърза панталоните му. Музикантът се стегна, изви се като лък и допря чатал до лицето на Шевалие, който се засмя на пламенния му ентусиазъм и целуна топлата окосменост над члена му. Неочаквано устата му се изпълни с топла, гъста и солена течност. Отдръпна се, за да види по-добре.

Кръв.

— Боже господи!

С един скок се изправи. Музикантът се държеше за прерязаното гърло.

Кръвта течеше между пръстите му. След миг подбели очи и се отпусна на земята.

От сянката излезе един мъж с лице, скрито в качулката, и допря върха на ножа си до гърлото на Шевалие.

— О, боже мой! — извика Шевалие. — Милост!

Мъжът с качулката завъртя Шевалие и го стисна за врата. Шевалие усещаше горещия му дъх.

— Ето как ще бъде отсега нататък. Ние ще ти казваме какво да правиш и ти ще го правиш. Откажеш ли, ще умреш. Бъди старателен и всички ще са доволни. Твоят любовник ще стане крал. И ти ще имаш власт и бъдеще. При условие че правиш точно това, което ти се казва. Пак ще се видим.

Мъжът отпусна хватката си и побягна през гората. Шевалие се опита да извика, но се задави и се закашля. В този миг осъзна, че се е подмокрил.

 

 

През отворения прозорец на стаята на Луи долиташе шумното жужене на насекомите, които обитаваха короните на дърветата. В есенната нощ сребристият сърп на луната разсичаше небето, сякаш очакваше божията заповед да се спусне и да удари. Бухали със златисти очи тихо размахваха криле, озъртайки се за някоя беззащитна плячка.

В стаята Луиза дьо Лавалиер крачеше пред Луи, поставила ръце върху изпъкналото си коремче.

— Искам да се помиря с Бога — заяви тя с разтреперан глас.

Луи я хвана за ръката, привлече я към себе си и я погали по бузата.

— Беше време, когато аз бях вашият Бог.

Луиза се прекръсти.

— Не мога да остана в този дом на греха. Приеха ме в един манастир. Ваше Величество, моля ви, оставете ме в ръцете на Бога!

— Не ви ли дадох всичко?

Луиза сведе очи.

— Преди време живеех с увереността, че имам благородна душа. Сега вече не зная нито коя съм, нито какъв ранг имам. Единственото ми желание е да служа на Господ.

— Възхищавам се от вашето благочестие, госпожо Луиза.

Луи се наведе да я целуне и нежно допря нос до нейния. Тя се дръпна.

— Скоро ще изчезна от погледа ви. Знам коя ще дойде след мен.

— Бог иска двамата с вас да бъдем заедно.

— Ваше Величество, оставете ме да изкупя греховете си.

Търпението и нежността на Луи се изчерпиха.

— Достатъчно!

— Ами ако се окажа осъдена да горя във вечния огън на ада? — уплашено продължи Луиза. — Ако се окаже, че съм прекалено закъсняла?

Кралят само посочи вратата с пръст.

— Вървете в стаята си!

Тя побърза да излезе, скрила лице в ръце, за да заглуши риданията, които я разтърсваха.

Луи я изпрати с поглед и на свой ред излезе от стаята. Заповяда на Бонтан да остане на мястото си и следван дискретно от двама гвардейци, пое по главния коридор на двореца, който водеше към трапезарията. Там завари госпожа Дьо Монтеспан, беше сама. Масите бяха все още отрупани с вкусни сладкиши — царедворците бяха твърде преяли, за да ги опитат. Гопожа Дьо Монтеспан му се усмихна с престорена свенливост. Взе си една целувка от подноса, доближи я до устните си и сладострастно я захапа. Луи пристъпи и също протегна ръка да си вземе целувка.

— Поздравления за отличния ви апетит — каза той.

— Ваше Величество, вие не знаете почти нищо за мен и апетита ми.

— Знам, че още сте гладна.

Госпожа Дьо Монтеспан изтри една трошица от ъгълчето на устните си.

— Възможно е. Вие колко излапахте?

Той се доближи до нея с още една крачка.

Не говорим за сладкиши, каза си наум.

— Вече не помня.

— В такъв случай какво ще ви стане, ако хапнете още една?

Луи се усмихна и издържа погледа й.

— Трудно ми е да кажа, преди да съм я схрускал.

— Странно защо… — отвърна тя. — Така или иначе, след известно време става дума просто за нова бройка, нали?

— Зависи от бройката — отвърна Луи, довърши целувката, избърса си ръцете в една салфетка и се поклони на госпожа Дьо Монтеспан.

 

 

Анриет се бе изтегнала гола в леглото, стискаше в ръце една възглавница и се усмихваше на краля. Най-ранобудните птички се суетяха пред прозореца й, от гърлата им излизаха звучни, пленителни ноти, сякаш разговаряха помежду си. Седнал на ръба на леглото, Луи беше изцяло облечен, оставаше само да си обуе ботушите.

— Вие не се страхувате от нищо — заяви Анриет весело, прокарвайки пръсти в разрошената си коса. — Да дойдете в стаята на една дама, просто ей така…

Луи се излегна върху краката на Анриет. Искаше му се да се чувства доволен. Като крал би трябвало да се чувства доволен. И все пак водеше душевна борба.

— Реших, че съм поканен.

Анриет протегна ръка да го погали по лицето.

— Изморен сте.

— Няма да имам секунда покой, докато не хванат убийците на семейство Партне.

— В такъв случай надявам се скоро да ги откриете — отвърна тя, докато той се взираше в балдахина над главите им. — Бих желала да идвате всяка нощ, за да съм сигурна, че съм под вашата закрила.

Луи седна на леглото и обу единия си ботуш.

— Нима досега не сте били под моята закрила, госпожо?

— За съжаление! Когато става дума за Шевалие, не знам кой би бил способен да ме закриля. Той дълбоко нарани Анжелик, компаньонката ми.

Луи се обърна към Анриет, стиснал челюсти.

— Не ви ли е достатъчно, че закрилям вас? Длъжен ли съм вече да закрилям и вашите компаньонки?

— Скалъпил е някаква отвратителна история, която ми създава проблеми.

Луи си обу другия ботуш.

— Затова сте толкова тъжна.

Анриет застана на колене зад Луи и опря брадичка на рамото му.

— Франсоаз Партне ви беше много скъпа. Аз дори понякога изпитвах глупава ревност.

Луи се изправи на крака, взе си мантото.

— Отивам на война. Там, където ще бъда в безопасност.

Анриет примигна.

— Не разбирам…

— Вие ще ме придружите.

Анриет се намръщи.

— Защо?

— Да не би да искате да бъдете другаде?

— Разбира се, че не.

— Настъпва нов ден.

Луи закопча дрехата си и тръгна към вратата.

 

 

В кралските апартаменти, далеч от чужди погледи, се провеждаше събрание, на което присъстваха само кралят и пратеникът на Свещената римска империя. Бонтан, Фабиен и двама гвардейци чакаха отвън пред затворените врати.

Луи бе наконтен с кралските си одежди и най-пищната си перука. Той седеше на стола, сякаш беше на трона си, а пратеникът, кацнал на една табуретка, пледираше каузата си.

— Испанците са изморени от нашето мълчание, Ваше Величество — каза той. — Желаят да се намесим.

— Вие залагате на наследственото право — отбеляза Луи. — Ние залагаме на закона. Не си заслужава да се сражаваме на бойното поле. Въпреки че, несъмнено, мнозина от вашия Съвет ще извлекат голяма полза от една война.

Пратеникът постави ръце на коленете си и си пое дълбоко въздух.

— Мненията са разделени. Но ако нашият разговор може да доведе до постигането на някакво съгласие…

— … вашият принц Ауесперг е от благороден австрийски род и би могъл да стане кардинал.

Пратеникът се усмихна, видимо впечатлен.

— Точно така, Ваше Величество.

Скръствайки ръце, Луи се наклони към него.

— В такъв случай нека се договорим. — Струйка кръв се процеди изпод перуката и потече по лицето му. — Таен договор между кралство Франция и Хабсбургската династия, по силата на който да си поделим земите след смъртта на краля на Испания. — Кървавата струйка продължаваше да тече и вече стигаше до брадичката му. — Здравето на главнокомандващия е от основно значение за сигурността на неговата държава.

— Ваше Величество… — промълви пратеникът с напрегнато и същевременно сконфузено изражение. — Лицето ви…

Луи докосна челото си с ръка и тя се обагри в яркочервено. Пратеникът се втурна да търси помощ. Фабиен зърна лицето му, когато отвори вратата: той беше, непознатият мъж, причината за неговата тревога, същият, за когото бе разпитвал. Направи крачка назад, изненадан и изпълнен с подозрение.

— Бързо! — провикна се пратеникът. — Лекар!

Фабиен се поколеба.

— Не ме ли чу, приятелю?

Луи застана в рамката на вратата, кръвта продължаваше да тече. Цялото му сако вече беше изцапано с кръв.

— Отивам да доведа Масон, Ваше Величество! — каза Бонтан.

— Не този лекар — уточни Луи. — Другият.

И затвори вратата.

Бонтан вдигна предупредително пръст към Фабиен.

— Никой да не влиза! — нареди той и се затича надолу по коридора.

След по-малко от половин час Клодин влезе в стаята на краля през задната врата, предвождана от Бонтан. Направи бърз реверанс и пристъпи към краля. Съблече тежката пелерина с голяма качулка, която криеше самоличността й на жена.

Седнал на ръба на леглото, гол до кръста, Луи свали ръка от челото си.

— Дело на баща ви — заяви той. — Бих желал да го погледнете вие.

Клодин се взря изпитателно в раната и подгизналата от кръв превръзка.

— Ще се наложи да зашием раната. Ще бъде болезнено.

Луи погледна зад гърба й към портрета, на който бяха нарисувани двамата с брат си като деца. По онова време още не знаеха каква съдба им е отредена.

— Толкова по-добре — кратко отговори той.

 

 

Луиза дьо Лавалиер колебливо влезе в преддверието на спалнята на кралицата. Поклони се на Мария-Тереза и намести шала на раменете си.

— Получили сте моето послание — поде кралицата.

— Да, Ваше Величество. Всеки ден се молех за детето, което изгубихте.

— Много мило от ваша страна…

Луиза разтърка гърба си, бременността не й понасяше.

— Седнете — покани я Мария-Тереза.

Луиза наведе глава и се подчини.

— Топло е — добави кралицата. — Свалете си шала.

След кратко колебание Луиза подаде шала си на една от придворните дами на кралицата.

— Думите, които изрекох за вас, не бяха учтиви — продължи кралицата. — Казах ги в момент на дълбок душевен смут, бях объркана от собствените ми провали. Бих желала да станем приятелки. Не защото съм ви простила за всички моменти, които откраднахте от съпруга ми и от мен, а защото усещам, че нещо става в душата ви. Чувствам, че душата ви се разкъсва.

Кралицата обиколи стола на Луиза и забеляза червените белези на гърба й, прясно зарасналите рани от ударите с камшик, които си бе нанасяла.

— Не съм загрижена толкова за вас, колкото за невинния живот, който носите в утробата си.

Луиза погледна кралицата през рамо.

— Ще се присъединя към една молитвена общност, Ваше Величество, веднага щом стане възможно.

— Обичате ли краля?

— Обичам Бог.

— Това не е отговор.

— Обичам… също така и краля. Но цената, която трябва да заплатя, е прекалено висока.

Мария-Тереза застана пред Луиза, за да я погледне в очите.

— Гърбът ви. Какво сте си сторили?

— Нищо от това, което мога да си сторя, няма да бъде достатъчно. Никога. Прекалено много страдам.

— Така и би трябвало да бъде — отвърна кралицата, извръщайки поглед.

 

 

Клодин затвори вратата на дома си, оставяйки зад гърба си нощната мъгла, и влезе в кухнята, осветена от топлината на огъня. Масон вдигна очи към дъщеря си и продължи да бърка с лъжица съдържанието на тенджерката на огъня.

— Готвя супа за вечеря — обясни той уморено с подозрителен тон. — Картофи, моркови и целина. Реших, че сега вече, след като ти си мъжът вкъщи, аз ще изпълнявам ролята си на съпруга.

— Татко — прекъсна го Клодин припряно, събличайки пелерината, — дайте на мен.

— Сядай. Почини си. Имала си тежък работен ден.

— Не мислите това, което казвате. Това не ми харесва.

Масон присви очи.

— Да не би да се подиграваш на баща си?

— Какви ги приказвате?

— Къде беше?

— Нямам право да казвам.

— Мълчанието ти е красноречиво. Аз съм лекувал краля небрежно, така ли? Може би дори по доста примитивен начин? Но да извика моята собствена дъщеря! Той иска да съсипе репутацията ми…

— Репутацията ви е непокътната, татко. Вие просто ревнувате.

— Аз се страхувам, детето ми!

Масон яростно хвърли дървената лъжица на пода и тя се разцепи от удара.

— Страхувам се за теб. Дворът не е нито гостоприемно, нито доброжелателно място. Той е гнездо на лъжи, на студенина и на грубост. И ако мен могат да ме използват до последния ми дъх и да ме изхвърлят, няма да позволя да се отнесат по същия начин към теб. Кралят си има фаворити. В един прекрасен ден той започва да се отегчава от тях и те изчезват от полезрението ни, завинаги.

Клодин изпусна дълбока въздишка на отчаяние и потърси с поглед малкия син флакон на Масон. Откри го на една от долните етажерки, отпуши го и изля съдържанието му, без да сваля очи от баща си.

 

 

Старият свещеник мълчаливо слушаше в полумрака на кралската спалня. Отдавна бе минало полунощ, но божият служител беше винаги на разположение, в случай че кралят заяви, че се нуждае от него. Той седеше на една табуретка, а до него Луи бе коленичил на възглавница с наведена глава. Единствените шумове, които нарушаваха тишината, бяха тиктакането на стенния часовник, поставен до камината, поривите на вятъра, който духаше навън, и тревожното дишане на краля.

— Благословете ме, отче, защото съгреших — каза Луи.

— Какво искате да ви опростя?

— Смъртните грехове: гняв и завист.

— Трябва да знаете, Ваше Величество… — започна свещеникът. — Някои простъпки са необходими, когато става дума за държавния мъж. Но ако той е съгрешил в качеството си на обикновен човек…

— Не ми говорете така — предизвикателно каза Луи. — Сега съм обикновен човек и нищо повече, стоя на колене, смазан от бремето на своя грях и каещ се пред Бог.

Свещеникът кимна в знак на съгласие.

— По какъв начин трябва да се покая?

Свещеникът долепи сбръчканите си длани и се замисли.

— Дълбокото покаяние може да се изразява по най-разнообразни начини, Ваше Величество. Човек може да се изкупи, посвещавайки се на добродетелите, които противодействат на извършените грехове. Например грехът на завистта се опрощава чрез добротата. Този на гнева — чрез търпението.

Луи отправи поглед към сенките, които пробягваха по стената.

— Ние сме във война, всичко е гняв. Не остана място за добротата.

 

 

Роан и Филип стояха рамо до рамо, с гръб към гората и се взираха отвъд голямата изоставена нива по посока на противниковия лагер, където патрулираха униформени войници. Френските гвардейци, мълчаливо накацали по клоните на околните дървета, не откъсваха очи от противника. Духаше студен есенен вятър, който отронваше листата, вдигаше във въздуха и завихряше прахоляка, а пожълтелите треви се къдреха под напора му като морски вълни. Безмилостно море, което се готвеше да погълне всички, тръгнали да се сражават и да оставят костите си тук.

— Придвижили сме се прекалено напред — предупредително отбеляза Роан. — В опасност сме.

Филип запази мълчание.

— Ваше Височество, дадох дума на брат ви…

Филип изгледа мрачно Роан.

— Какво му обещахте?

Очевидно Роан не желаеше да му отговори.

— Да осигуря вашата безопасност — отрони все пак накрая.

Филип погледна Роан в лицето и с решителна стъпка се насочи към гората. Трябваше да се досети защо Луи бе изпратил на фронта верния си приятел, но не му се искаше да повярва. Чу стъпките на Роан зад гърба си и вдигна ръка предупредително: Оставете ме на мира!

След като се разтъпка из трънаците и храсталаците, спря до огромен дъб, за да се облекчи. В този момент до слуха му достигна лек шум. Надникна зад дървото и видя гол до кръста мъж, приклекнал в плиткото дере, който тъкмо криеше сабята и ризата си в малката дупка, която бе изкопал. Ризата беше зелена — униформата на врага. Дезертьор, реши Филип. Много интересно.

— Не е толкова лесно, да го знаете.

Мъжът го погледна, смаян. Огледа се, за да види дали Филип е сам. После дълбоко въздъхна.

— Аз не съм избирал тази война — оправда се той.

Филип излезе иззад дървото и се доближи до него.

— Както и аз. Но такъв ни е занаятът. Аз от едната страна, вие от другата.

— Оръдията на вашата армия убиха много мои приятели.

— Ние пишем Историята.

Мъжът започна да затрупва дупката с пръст.

— Тогава си стойте тук и си я пишете Историята. Аз се връщам у дома при жена ми и детето ми.

— Те живеят в свят, изкован от войната — отвърна Филип. — Ние сме част от този свят. Не можете да отмиете войната от себе си, тя е част от вас.

— Един баща има нужда да вижда детето си и да му казва, че го обича повече от всичко на света.

— Как ще научите сина си да гледа смело в бъдещето си, след като вие самият не можете да погледнете открито вашето бъдеще? Думите ви ще звучат кухо.

Дезертьорът погледна Филип намръщено.

— Кой сте вие?

— Филип, херцог Орлеански.

Мъжът гръмко се разсмя. Сетне осъзна, че Филип казва истината. Изправи се на треперещите си крака и превзето се поклони.

— Може би ще се срещнем на бойното поле утре.

— Може би.

Филип му обърна гръб. Докато се отдалечаваше, чу как дезертьорът разравя дупката, в която бе заровил сабята и куртката си.

 

 

Анриет преметна мократа си коса зад рамото, потръпна и тръгна с широка крачка към езерото, придружена от няколко свои дами. Скоро щеше да стане много студено за къпане, но желанието за скъпите на сърцето й срещи в хижата нямаше да я напусне. Тя крачеше, загледана в пантофките си, мислеше за войната и за войниците, за Филип и за Шевалие. И за Луи. Винаги за Луи.

Вдигна глава и видя госпожа Дьо Монтеспан, застанала на вратата на хижата.

— Вие тук, каква изненада! — каза Анриет.

— Исках да говоря с вас, далече от чуждите уши.

Седнаха на една каменна пейка.

— Това, което Шевалие причини на бедната ви Анжелик… — започна госпожа Дьо Монтеспан.

Анриет кимна и се намръщи.

— За съжаление! Показа какъв е всъщност. Сега вече имам нова компаньонка.

— Госпожица… Дьо Клермон.

— Да, Софи. Тя е твърде приятна. И много я бива в прическите.

Госпожа Дьо Монтеспан се наклони към Анриет.

— Имам идея как да отмъстим на Шевалие. Желаете ли да я обмислите?

— Не, благодаря, Атенаис.

Госпожа Дьо Монтеспан я погледна недоумяващо.

— Може ли да ви запитам защо?

— Отлично знам какво искате и отказвам да ви помагам, за да го получите.

Госпожа Дьо Монтеспан примигна.

— Опасявам се, че не разбирам какво намеквате.

— Опитайте се да разберете. Убедена съм, че ще успеете.

Анриет се изправи на крака, усмихна се и си тръгна, оставяйки госпожа Дьо Монтеспан сама на пейката.

Предполагам, че ще успея, наистина, каза си тя.

 

 

Луи обходи с поглед лицата на министрите, които беше повикал в залата на военния съвет. В изражението му се четеше гняв, решителност и предизвикателство.

— Обградени сме от конспиратори — заяви той, навеждайки се над масата, свил глава между раменете като вълк, който се готви да се хвърли върху плячката. — Навсякъде омраза, насилие. Вече не е време да се защитаваме. Длъжни сме да нападнем. Длъжни сме да разбием обсадата. Бонтан, изпратете войска, която да пази пътищата.

— Тя вече е готова, Ваше Величество — докладва Бонтан и се престори, че не забелязва как Фабиен примигна, явно усъмнил се в думите му.

— Облечете ги в униформи. Искам присъствието им да се набива на очи. За да се откажат едните и да се насърчат другите, също както постъпваме в Париж. Обкръжете пътищата. Правете проверки. Разпитайте благородниците, които са против мен. Искам да разбера какво ги тревожи. А и те трябва да бъдат запознати с нашите намерения. Техният крал отива на война.

Луи се изправи на крака и приближените му го последваха.

Фабиен дръпна за ръка Бонтан, но той го превари.

— Четири бригади по сто души по пътищата. Пет войника за всяка товарна кола. Всеки, който тръгне на път, ще има на разположение поне един войник, който да го охранява.

— Но тези хора не са обучени — запротестира Фабиен.

— Повечето мъже са на фронта.

Фабиен се усмихна с презрение.

— Тоест остават ни само децата!

 

 

Следващите три дни преминаха в неспирна подготовка за заминаването на краля на фронта. На сутринта, когато дойде часът на отпътуването, благородници, царедворци, гвардейци и прислуга се събраха на двора пред двореца. Някои ръкопляскаха и размахваха кърпички, докато кралят и неговата любовница Анриет се настаняваха в кралската каляска. Три от дамите на Анриет, в това число Софи, се качиха на колата, която чакаше зад каляската на краля.

Госпожа Дьо Монтеспан не беше поканена да се присъедини към свитата. Тя си проби път през тълпата, за да застане до Луиза, и се надигна на пръсти, за да види краля и да бъде сигурна, че и той я вижда. Искаше да установи една последна връзка с него преди заминаването му на фронта. Погледнете ме, казваше си тя. Вижте ме. Тук съм. Кочияшът шибна конете, Луи погледна през прозореца и кимна на госпожа Дьо Монтеспан. Да!

— Поздравления, госпожо — каза тя, навеждайки се към Луиза. — Този поглед беше за вас.

— О, не — въздъхна Луиза. — Мисля, че грешите.

— Да не би да се засегнахте?

Луиза тъжно поклати глава.

— Аз не мога да го развълнувам.

— Глупости… Вие сте неговата любовница.

— Той избра нея. Нея отвежда със себе си. На война.

— Не. Води я при съпруга й, нищо повече.

Луиза се взря в госпожа Дьо Монтеспан с поглед, преливащ от надежда.

— Можете ли да ми помогнете? Искам да му се харесам, но по характер съм твърде отегчителна. Може би, когато се върне, вие ще съумеете да го разведрите вместо мен? Да поговорите с него, да го забавлявате. Ако настроението му се подобри, може би ще имам някакъв шанс.

Госпожа Дьо Монтеспан изпрати с поглед отдалечаващата се каляска по лъкатушещия път и отметна един паднал на челото й кичур коса.

— Предполагам, че бих могла да опитам.

 

 

Дълго време пътуваха в мълчание. Покрай каляската се нижеха хамбари, малки къщурки и плетове.

Обикновен селски живот, помисли Луи. Селяните никога няма да проумеят бремето, което носят кралете. Това прави ли ги по-свободни? Или ги превръща в роби на своя безсмислен живот?

Анриет протегна ръка и леко докосна ръката на Луи. Жестът й остана без ответ и тя отдръпна ръката си.

— Англия липсва ли ви? — попита той.

— Вие сте този, който ми липсва — отговори тя.

— Имате ли някакви новини от брат си в последно време?

— Вие щяхте пръв да научите.

Луи оправи жабото на ризата си и се загледа в кравите, които пасяха далече в полето.

— През лятото на нашия живот разцъфтяха безброй цветя. Но ето че есента дойде и дните вече стават по-къси. В сгъстяващия се мрак трябва да осъзнаем, че животът е по-важен от любовта. И бракът по-важен от дълга.

Анриет наклони надолу шапката с пера, за да не види кралят лицето й, както и сълзите в очите й.

— Моят живот ви принадлежи — тихо промълви тя.

 

 

Трепкащият пламък осветяваше оскъдно коридора на двореца. Беше късно и Фабиен, потънал в мислите си, със свещ в ръка, се прибираше в стаята си. Толкова дълбоко се бе замислил, че се стресна, когато пред него изникна една сянка.

— Господин Фабиен — прозвуча тих и приятен женски глас.

Беатрис излезе от сянката. Сърцето на Фабиен спря.

— Изгубихте ли се, госпожо? — попита той.

— Казано честно, страхувам се — отговори тя, смръщила вежди. — Войната. Нощта. Откакто кралят замина, дворецът вече не е същият. Само два дни след неговото заминаване стаите са безлюдни и тъмни. Бихте ли бил така любезен да ме придружите до апартамента ми?

Фабиен се съгласи, без да се замисли.

Беатрис пристъпи по-напред в светлината на свещта.

Каква красавица, каза си той. Какво трябва да кажа? Как да се държа?

Тръгнаха и Фабиен се опита да скрие, че свещта в ръката му трепери.

— Въпреки случилото се с вашите приятели, вие изглеждате в добро настроение — отбеляза той.

Беатрис го изгледа.

— Кои приятели?

— Семейство Партне. Те бяха близки с вашето семейство в По, нали?

Тревога помрачи за миг лицето на Беаатрис.

— Да, познавах ги. Така и не успях да си обясня тази трагедия.

Стигнаха пред вратата на Беатрис. Тя се обърна към него и се усмихна.

— Бихме могли пак да се разходим. В градината, утре на светло? И да поговорим за по-приятни неща.

Фабиен кимна.

Как да приключи разговора? Да се осмели ли да я докосне? Боже мили, колко силно я желаеше.

Беатрис целуна върховете на пръстите си и докосна рамото на Фабиен. В следващия миг влезе в апартамента си, оставяйки го сам на прага.

 

 

В единия край на пътя, един от многото, които водеха за Версай, млад мъж ронеше горещи сълзи и копаеше гроб с малка лопатка. Приятелят му стоеше на колене до него, с вързани на гърба ръце, широко отворил уста. От другата страна на пътя се въргаляха труповете на десетина души с пръснати мозъци. Счупената им карета бе полегнала настрани и едното колело се въртеше от порива на вятъра.

Трима въоръжени мъже с черни маски на лицата ги наблюдаваха. Без да проронят дума. В един момент единият от мъжете доближи цевта на мускета си до челото на младежа със завързаните ръце и стреля. Тялото се килна назад в наполовина изкопания гроб. Младежът с лопатката изкрещя.

Единият от мъжете свали маската си и насочи мускета си към младежа, който не можеше да си поеме въздух от смайване.

— Аз… аз ви познавам!

— Вие ме познавахте — злорадо го поправи Монкур и натисна спусъка, раздробявайки черепа на младежа.

Частите се разпръснаха наоколо, кръвта попи в пръстта.

Монкур вдигна лопатката и я подаде на един от двамата разбойници на служба при Касел.

— Тома, благородниците не работят с ръцете си.

Тома се подчини, но неочаквано Монкур грабна лопатката от ръцете му.

— Имам по-добра идея.

С въжетата, които откриха в каляската, Монкур, Тома и Мишел обесиха за краката дванайсетте офицери от полицията на крайпътните дървета. Труповете се люлееха на вятъра като плодове, изгнили на клоните. На едно от дърветата Монкур окачи надпис: Затворен път.

 

 

 

Лагерът на френските войски беше разположен нашироко сред дърветата между една река с леденостудена вода и една поляна и представляваше нещо като малък град. Хиляди войници си почиваха край огньовете, разхождаха се по двойки, разговаряха за сражения и за скъпи на сърцата им хора, които бяха оставили у дома.

В средата на най-голямата палатка имаше маса, върху която бяха разгънати най-новите военни планове. Филип стоеше до масата, разкрачил леко крака, с порозовяло лице, умът му — изцяло зает от войната и изискванията й. Роан бе застанал до него.

— Тук — посочи Филип на военния министър Лувоа. — Ако отстъпим към тази долина…

Лувоа, облечен в елегантна кадифена куртка, на която бяха закачени отличията, доказателство за високия му ранг, вдигна ръка.

— Те могат да тръгнат след нас — отбеляза той.

— Което ще позволи на нашата кавалерия да пробие на изток и да затвори кръга. Пътят им за бягство ще бъде отрязан.

След като поразмисли, Лувоа кимна в знак на съгласие.

Отвън долетя вик.

— Кралят!

Филип се обърна, изпъчил гърди.

Най-накрая брат ми ще види какво съм сторил и какво още смятам да сторя за Франция.

Завесата се разтвори и Луи влезе, следван от голям брой гвардейци, от Анриет и Софи. Крачейки с широка стъпка, кралят стигна до масата. Лувоа се поклони, Филип широко се усмихна.

— Имам превъзходна новина, братко — започна Филип.

— Действително — прекъсна го Луи. — Войната свърши. Преговорите за прекратяване на огъня започват днес в Турне.

Филип зяпна от изненада, после затвори уста, объркано погледна Лувоа, Роан и отново брат си.

— Но ние здраво се сражавахме! Дадохме много жертви, за да стигнем до този момент!

— Няма да се оттегляме от нашите позиции — уточни кралят. — Но ще ги защитаваме не за дълго. Още за ден, може би за два. Войната приключи.

Гневът завладя Филип. Той стисна юмруци и челюсти.

— Защо? Можем да спечелим войната. Тук. Днес.

— Предпоставките не са на наша страна.

— Жертвахме прекалено много, за да сложим край сега.

Луи запази хладнокръвие.

— Ще говоря с брат си насаме — заяви той.

Даде знак с глава на един гвардеец, мъжът повдигна завесата на палатката и всички излязоха, оставяйки двамата братя лице в лице.

— Дойдох, за да те отведа у дома — заяви Луи.

— А пък аз съм тук, за да се бия. И да чукам. Чудя се дали това прекратяване на огъня има друга цел, освен да накара хората да те посрещнат, скандирайки: „Да живее крал Луи, той отиде на война и извоюва мира!“.

Луи се доближи до брат си, Филип не отстъпи. Стояха, впили очи един в друг, кралят и воинът.

— Нашите шпиони твърдят, че дават награда за главата ти — каза Луи. — Испанците са изпратили наемници да те следят на бойното поле. Искат да ми дадат урок, като те убият. Отказвам да поема такъв риск. Ще се върнеш заедно с мен.

— Ако ги оставя сами, тези мъже сигурно ще загинат.

— Това сражение ще бъде последното. Не искам тук да поемеш последния си дъх.

— На бойното поле няма крал. Няма благородник, няма селянин. Всички бойци са равни. Те се сражават ден след ден, за да оцелеят. Утре тук ще имам повече общо с врага, отколкото със собствения си брат.

Филип се обърна към входа на палатката.

— Анриет! Къде е жена ми?

— Как ви завиждам на теб и на събратята ти — каза Луи. — Аз имам единствено самотата, за теб тя е нещо непознато.

— Утре — отвърна Филип — ще бъда редом с моите братя.

— Те възнамеряват да те хванат и да те убият.

Филип излезе от палатката, отиде при Анриет, взе едно перо от шапката й и го пъхна под куртката си.

— Значи, трябва да нося нещо ярко, за да съм сигурен, че ще ме разпознаят.

След това придърпа Анриет и я целуна с грубата и невъздържана страст на редови войник. На мъж, готов за завоевания.

 

 

На следващия ден на зазоряване две хиляди френски войници се устремиха към вражеските редици. Изстрелите от мускетите и топовните гърмежи трещяха във въздуха покрай тях, но те неумолимо напредваха. Имаше ранени, имаше загинали. Други обаче продължаваха да вървят напред, невъзмутими, изпълнени с решимост.

Зад тях, на кон, Филип затваряше колоната. Роан се стараеше да го следва възможно най-плътно. Филип яздеше изправен, обзет от жажда за кръв и воден от някакъв инстинкт, който му нашепваше, че го чака нещо ужасно и славно. Погледна се в огледалцето, което носеше в джоба си, вирна глава към небето, обнажи сабя, пришпори коня си в галоп и пое по нанадолнището на хълма, хвърляйки се в атака заедно с войниците.