Елизабет Маси
Версай (1) (Мечтата на Краля Слънце)

Глава 1.
Пролетта на 1667

Тя притежаваше деликатна красота. Млада и дребничка, но вече истинска жена, ако се съди по щедрите извивки, прозиращи през фината материя на бялата й риза. Прекоси моравата, подскачайки, обърна се, погледна го усмихната и му намигна. Луи на свой ред се засмя и се затича след нея. Опитваше се да я настигне, но тя все му се изплъзваше. Скоро тя потъна в лабиринта от високи живи плетове и изчезна за миг от погледа му, преди отново да се появи; слънчевите лъчи обсипваха дрехите й с целувки. Толкова силно я желаеше, направо го заболя, всяка частичка от тялото му беше нащрек, имаше нужда от тази жена. Да я притиска в обятията си, да я гали, да я обладава, да я притежава.

Тя затанцува в сянката на градината от портокалови дръвчета и откъсна един узрял плод, минавайки под едно от тях. После се обърна и на устните й разцъфна усмивка. Очевидно тя също го желаеше.

На една височина отвъд градината, огрян от яркото слънце, се издигаше огромен замък с изумителни орнаменти. Сякаш Бог бе слязъл на Земята, за да се настани в него. Сърцето на Луи се сви. Въпреки че досега никога не бе виждал истински замъка, той беше част от него, беше неговият дом.

Девойката изтича до замъка и изчезна през една от сводестите врати. Луи я последва и се озова насред пълен мрак. Наоколо цареше дълбока тишина. Луи замръзна на място и зачака.

— Един крал никога не плаче, на каквото и изпитание да е подложен — дочу познат глас. — Без значение какво трябва да понесе.

Познаваше този глас. Беше гласът на Ана Австрийска. Луи бавно се извърна, тя стоеше изправена, обгърната от светлина, истинско олицетворение на гордост и власт, цялата в кръв. По-малкият брат на Луи, коленичил до нея, плачеше и я държеше за ръка.

— Страхът е слабост — заяви тя невъзмутимо. — Той е в състояние да унищожи човека, да го разруши. Дори теб, сине мой.

Луи се вкамени. Майка му — глас изникнал от миналото, продължи да нарежда.

— Ти си богопомазан, благословен си от Слънцето. Но все още не притежаваш най-важното. Властта. Без нея ще загинеш, а и цяла Франция заедно с теб. Страхуваш се и това е естествено. Майка ти умира. Светът е потънал в пламъци и разруха. А ти си заобиколен от врагове. Ако има нещо, което сме научили от историята, то е, че ужасните събития са участта на кралете. Затова ще имаш нужда от стократно повече сили от обикновените мъже. За да сториш необходимото. Да ни изведеш от мрака, да ни върнеш обратно в светлината.

Луи и майка му се вторачиха един в друг. Той сякаш нямаше сили да си поеме дъх.

В следващия момент прекрасната девойка отново се появи и се засмя, застанала до майка му. Двете жени протегнаха ръце, давайки му знак да се доближи. След кратко колебание Луи пристъпи към девойката. Тя се отдръпна и побягна. Той отново се затича след нея.

Оставяйки тъмнината зад гърба си, те прекосиха на бегом потъналите в светлина помещения, украсени с разкошни мраморни статуи, огромни портрети, златни фризове, и стигнаха до една невероятна зала, чиито стени бяха покрити с множество огледала. Луи видя в тях отразения до безкрай силует на девойката — част от разголената й гръд, фарфорно бялото рамо, нежната вдлъбнатина на талията. Тя тръсна рамене, ризата се свлече в краката й и тя я ритна надалеч от себе си. Останала гола, девойката се затича към дъното на залата.

— Виждам рая — обади се майка му зад гърба му. — Но ти трябва да го изградиш със собствени сили. И да съобщиш на света, че Луи Велики е вече тук.

Когато влезе в стаята, Луи видя девойката, изтегната на балдахиненото му легло. Палава усмивка играеше на плътните й устни. Тя бавно разтвори стройните си бедра. Луи трескаво се съблече, хвърли се на леглото и яхна младата жена. Проникна в нея с царствен и неудържим плам. Отново, и отново, и отново.

Събуди се, разтърсен от оргазъм, стиснал зъби, вкопчил пръсти в ленените чаршафи; съвзе се и се взря в мрака на спалнята. Бликналата топла струя се разля по голия му корем и веднага изстина. Гърдите му плуваха в пот, мократа му коса лепнеше по изисканото му благородно лице. Очите му горяха. Разтърка ги, съзнаваше, че е буден, но в душата си се надяваше сънят да продължи.

Навън бурята вилнееше, дъждът и вятърът тропаха по капаците на прозорците. Бонтан, верният камериер на Луи, седеше неподвижно в долната част на кралското легло с балдахин. Петдесетина годишен, той беше човек кротък и търпелив. Сънят избледняваше, но един образ оставаше ясен.

— Кажете на архитекта Льо Во, че искам да говоря с него. За огледалата.

Бонтан кимна.

Навън гръмотевиците тътнеха. За миг вятърът си поемаше дъх, после отново поредна дъждовна вълна плисваше по стъклата. Вече разсънен, Луи покри корема си с нощницата.

— Как се чувства моята кралица, Бонтан? Всички са уверени, че ще бъде момче…

Внезапно до ушите им достигна трясък от счупено стъкло. През тътена на бурята Луи различи цвилене на коне и викове на мъже, последвани от тежки стъпки и гневни гласове, които бързо се доближаваха до спалнята му. Миг след това някой яростно затропа по вратата. Бонтан побърза да отвори; швейцарски гвардейци нахълтаха в стаята, следвани по петите от разтревожени царедворци. Гвардейци със сурови изражения наобиколиха леглото на краля. Луи се дръпна навътре, сърцето му заби учестено.

— Стража! Какво означава това? — попита Бонтан.

— Направиха опит да посегнат на живота на краля — отвърна един от гвардейците.

— Кой? Испанците? Холандците?

— Все още не знаем. Фабиен е по петите им.

— Бонтан, обяснете! — заповяда Луи.

— Господарю — отговори лакеят разтревожено, — налага се да ви отведем незабавно под ескорт до караулното помещение.

След това отиде до прозореца и затвори капаците. Камериерите се скупчиха около краля да съблекат нощницата му, но той ги отблъсна.

— По чия заповед? — попита той, преди да стане и да тръгне към Бонтан.

— Отдалечете се от прозореца! — изрева един от гвардейците.

— Аз не познавам тези мъже, Бонтан! — заяви Луи.

Гвардейците оградиха краля и го принудиха да се отдалечи от прозореца. Луи се помъчи да се освободи.

— Никъде няма да ходя! И вторият ми син ще се роди тук, във Версай. Докато съм жив, няма да се поддам на страха. Няма да замина!

Гвардейците отказаха да се подчинят и камериерите продължиха да обличат краля. Изведоха го набързо от спалнята в тъмния коридор. На бледата светлина на свещите, ококорили очи, царедворците му се покланяха, докато минаваше покрай тях. Луи успя да се освободи от хватката на двамата гвардейци, които го държаха от двете страни, но се оказа безсилен срещу потока от хора, който го повлече навън.

— Къде е Филип? — извика той. — Къде е брат ми?

 

 

Филип, по-малкият брат на краля, известен също като Мосю, се отдръпна и усмихнат вдигна очи към красивия мъж с накъдрена коса, разположен на кадифения фотьойл срещу него. Въпросният красавец се наричаше Шевалие и беше само по бяла риза. Така Филип можеше още по-лесно да се наслади на вкусната гощавка между краката му. Филип се бе отдал на заниманието си на дегустатор с такава непоколебима решителност, че Шевалие стисна здраво подлакътниците на фотьойла, преди да отметне глава от удоволствие.

— Боже мой — процеди той през стиснатите си зъби, — бива си те…

Филип се засмя. Биваше си го, естествено.

Внезапно на вратата силно се почука. Филип хвърли презрителен поглед натам и отново се съсредоточи върху лъскавия и твърд като кокал член, който му се предлагаше. Приведе се, готов да го поеме отново с уста, но тропането не спираше.

Някакъв слуга викна иззад вратата:

— Кралят ви вика! Мосю?

 

Шевалие хвърли мрачен поглед към вратата.

— Чухме ви, де!

Филип прибра зад ухото си един кафяв кичур коса и изкриви лице в разочарована гримаса. Изправи се нацупено. Шевалие небрежно подръпна единия пеш на ризата си, прикривайки се отчасти. Филип отвори вратата.

— Детето се е родило, така ли?

— Трябва незабавно да дойдете, Мосю — каза лакеят.

Филип с досада вдигна очи нагоре и се прозя. Обърна се към Шевалие, който размаха окичената си с пръстени ръка и заяви:

— Ще изпратя някой да ни донесе нещо за ядене.

— Не мога да сложа нищо повече в уста — отвърна Филип и излезе от стаята, затваряйки вратата зад гърба си.

Преди да успее да смъмри лакея, че го е прекъснал, онзи му съобщи, че са направили опит да убият Луи. Еротичните удоволствия бяха забравени на мига.

— Задържали ли са виновниците?

Лакеят поклати глава.

— Все още не са ги пипнали, Мосю.

 

 

Централният площад на Версай тънеше в мрак, мокър и безлюден. Селяните все още спяха. Присвил лешниковите си очи, съсредоточен и изпълнен с решимост, Фабиен, началникът на кралската полиция, стоеше по средата на улицата и стискаше в ръка поводите на четири яки коне. Измина един миг, после още един. Най-сетне! Ето ги! Четирима испанци, пъргави и почти незабележими сенки, изникнаха на алеята и се насочиха към Фабиен. Най-високият се спря, изгледа го и кимна към дирека, на който връзваха конете.

— Къде са конете ми? — извика той, за да надвие плющенето на дъжда.

— Тези ли са? — попита Фабиен, пусна поводите, потупа задниците на животните и те препуснаха в галоп.

Лицето на мъжа се сгърчи от гняв и той зашляпа в калта към полицая. В същия момент от околните улици се появиха двайсет стражи, готови да арестуват испанците.

— Да не сте се загубили, господа? — попита Фабиен.

Високият мъж изръмжа нещо, очевидно осъзнал, че са попаднали в капан. После изрева, бръкна под пелерината си, извади брадва и пушка с рязана цев и се хвърли към Фабиен. Стражите откриха огън. Испанецът се свлече в калта. Фабиен притисна лицето му с крак, за да му попречи да се изправи. Мъжът се бори до последен дъх. Останалите трима се втурнаха да бягат, но стражите им препречиха пътя.

— Хвърлете оръжието! — извика Фабиен.

Испанците хвърлиха пушките си на земята и застанаха плътно допрени един до друг като беззащитни животни, които се скупчват, за да се предпазят от хищниците. Фабиен се приближи до тях, прониза най-младия — все още юноша — с вледеняващ поглед.

 

 

Луи се отърси, за да се освободи от хватката на гвардейците и да се върне в спалнята си. Те бяха толкова многобройни, всички протягаха ръце към него, притискаха го, задушаваха го. „Пуснете ме!“, крещеше той наум. И още много други лица го следяха, едни истински разтревожени, други неискрени и престорени, всичко се смесваше пред очите му.

Оставете ме на мира!

Озовал се най-накрая в стаята си, той отиде до прозореца и опря чело в него. Дишаше тежко, дъхът му замъгли стъклото, помътнявайки отражението му. Бонтан, охраната и тълпата царедворци стояха в единия ъгъл на стаята и нервно пристъпваха от крак на крак. Луи усещаше настоятелните им погледи в гърба си, знаеше, че те мълчаливо го умоляват.

Оставете ме…!

До слуха му достигна познатият глас на едно дете, на едно момче. Едва доловим. Изплувал от миналото.

— Мамо, къде отиваме? — изплака детето.

Луи извърна глава, мъглата на отчаянието се разкъса и се появи образът на майка му. Тя се суетеше тревожно в една богато подредена стая, подреждайки кутии за бижута на купчина в голям сандък, а една придворна дама прибираше рокли и обувки в друг сандък. Майко…

— Напускаме Париж — отговори Ана с решително изражение на благородното си лице. — Няма да се върнем повече тук. Побързай.

Малкото момче подсмръкна.

— Страх ме е!

Ана изгледа строго сина си.

— Кралят не плаче.

Кралят не плаче…

Луи затвори очи, успокои дишането си и отново ги отвори. Видението изчезна, единствено мълчаливите му поданици се взираха в него. Извърна очи от тях, загледа се в проливния дъжд, решил да удави света. Вратата се отвори, за да влезе някой, когото Луи разпозна по прокашлянето.

— Филип, кажи какво става — каза Луи, без да се обръща.

— Още един заговор е разкрит — отговори братът на краля. — В селото са пипнали четирима мъже. Изпратили са ги да ви убият. Трябва да се махнем от тук и да се върнем в Париж колкото е възможно по-скоро. Това място вече не е сигурно.

— Аз единствен решавам откъде да се махам. Аз единствен решавам как да постъпвам. — Луи кимна към гвардейците и царедворците. — Отпрати ги.

— Оставете ни — обърна се Филип към тях.

Тълпата напусна стаята мълчаливо, оставяйки краля насаме с лакея и с брат му. С широка крачка Луи се запъти към голямата маса. Облегна се на нея със свити юмруци.

— Пак ли сънува онзи сън? — попита Филип.

Луи изръмжа. Брат му отлично го познаваше.

— Ти я държеше за ръката — каза кралят след дълга пауза.

— Можеше и да си ти.

— На мен не ми позволяваха подобна чест! Собствената ми майка…

Луи закрачи напред-назад от масата до прозореца.

— Кой позволява на краля, ако не самият той? — настоя Филип.

— Никога няма да разбереш! Не си дорасъл за тези неща.

Филип поклати глава и тръгна към вратата, но Бонтан вдигна ръка.

— Кралят не ви е дал разрешение да се оттеглите.

— Драги мой Бонтан — подигравателно заяви Филип. — Този поглед ми е познат. Някой трябва да плати. Предпочитам да не съм аз.

Луи насочи пръст към брат си.

— Те искат да ме убият? Да заповядат. Нека опитат!

— Властта е в твои ръце — отвърна Филип. — Не се съмнявай в това.

Луи отново застана до прозореца. Взираше се в дъжда, опитваше се да проникне с поглед зад бурята, зад кралската гора, която смътно се очертаваше в далечината.

Отчаянието, обзело душата му, бавно се разнесе, докато си представяше дърветата, реките, прекрасната природа.

— Елените в нашите гори следват пътеките на своите предци — каза той. — Едни и същи пътеки, векове наред. Въпрос на инстинкт. Следват ги, и толкова. Това важи и за мен. Дори да ми завържете очите насред гората и да ме накарате сто пъти да се завъртя около себе си, пак ще намеря пътя. Няма нито една пътека, която да не познавам, нито едно дърво, на което да не съм се катерил. Гората е моето ловно поле. — Луи се обърна към Филип. — Вече можеш да си вървиш — заключи той.

Филип и Бонтан се спогледаха разтревожени, а Луи отново прикова поглед в прозореца, по който дъждът продължаваше да се стича.

 

 

Накрая, сякаш и на него му омръзна да вали, дъждът спря, оставяйки Версай мокър и студен. Пламъкът на факлите, размахвани от стражите, трептеше и танцуваше, осветявайки пътя и лицата на хората на Фабиен. Затворниците бяха безмилостно пребити и едва се държаха на краката си, докато претърсваха дрехите им. Не откриха кой знае какво, няколко монети и един назъбен ловен нож. Неочаквано един от войниците се натъкна на свитък хартия в джоба на един от арестуваните. Извади я и я подаде на своя началник.

Фабиен доближи листа до една факла и откри изписан на хартията сложен код. Шифрована бележка, поредица от цифри и букви. Точно каквото търсеше. Огледа се с високомерно задоволство и кимна към стража, който държеше ловния нож.

— Действай!

Стражът приклекна и преряза ахилесовите сухожилия на двамата най-възрастни пленници с такава сила, че ходилата им почти се откъснаха от глезените. Мъжете се свлякоха на земята, агонизирайки, надавайки неистови крясъци. Изправен встрани, младият пленник затвори очи и безмълвно се замоли на Бог.

 

 

Жан-Батист Колбер, главният финансист на краля, беше съвестен мъж. Той седеше на бюрото си в село Версай, събираше данъците и ги вписваше в дебелата си счетоводна книга. И тъй като старостта чукаше на вратата, той не проявяваше никаква милост към когото и да било и най-малко към онези, на които вземаше парите, съзнавайки първостепенното значение на своята задача. Колбер даде знак на един данъкоплатец, който лъхаше на пот, да се отдалечи от бюрото му и се приготви да повика следващия от опашката, когато кралският военен министър Лувоа се появи изневиделица, следван по петите от Фабиен и голям брой стражи. Лувоа заповяда на присъстващите данъкоплатци да напуснат и затвори вратата след тях.

— Знаете ли — започна Лувоа с въздишка, — вчера сутринта отворих очи в пухено легло, пред погледа ми се ширеха моите земи, стигащи чак до реката. Тук спя в един шкаф. Ще приключим със сметките в Париж. За по-сигурно. — След което се обърна към стражите. — Следете товаренето на сандъците в каретите. Вземете по четирима мъже за товар.

Колбер се изправи.

— Какво означава всичко това? Аз имам работа!

Фабиен се зае да търка едно кърваво петно на куртката си.

— Четирима испански наемници са разкрити, докато са организирали атентат срещу краля на ловното поле на Негово Величество. Хванали са ги навреме.

— Отлично — заяви Колбер. — Нима те наистина си въобразяват, че са в състояние да попречат на нашия поход?

— На Мадрид не са му по вкуса нашите планове за Испанска Нидерландия. Самите холандци, честно казано, също не ги одобряват.

Колбер посочи сандъците, които стражите изнасяха.

— Може и да им излезе късметът. Не сме в състояние да финансираме военни действия с приходите, които сме събрали. Ще стигнат колкото да ги предизвикаме на дуел с шпаги.

— Кралицата трябва да получи зестрата си. Все още не са я платили.

Лувоа скръсти ръце.

— Ние действително се излагаме на риск, оставайки тук. Защитата ни е слаба, направо несъществуваща. Колкото по-скоро се върнем в Париж, толкова по-добре.

Фабиен отново взе думата.

— Кралят планира лов за днес следобед, искрено се съмнявам, че е готов да…

— Аз отмених лова — прекъсна го Лувоа. — Може да се барикадираме във Фонтенбло.

— Не съм убеден, че Бонтан е…

— Не вярвам нито кралят, нито неговият камериер да осъзнават напълно заплахата, надвиснала над нас. А и това не е работа на краля. Министрите, Съветът, на нас се пада задължението да поведем лодката. Искрено ли вярвате, че един-единствен човек ръководи страната?

След това изказване Лувоа поведе към изхода своите хора, натоварени със сандъците; точно в този момент се появи Бонтан с разтревожена физиономия.

— Бонтан — обърна се към него Колбер, — кралят запознат ли е със ситуацията? Какво казва той по въпроса?

— Аз… не знам.

Фабиен сведе глава.

— Е, казвайте, къде е той?

Бонтан тръсна глава.

— Каза ми, че ще бъде тук.

Фабиен сви ръце в юмруци и шумно си пое въздух.

— Следователно трябва да го намерим.

Бонтан забърза към вратата, но Фабиен го стисна за лакътя.

— Без много шум — уточни той.

 

 

Чаткането на копитата на кобилата напомняше бързо и силно тупкане на сърце. Ехото се предаваше на земята, преминаваше през тялото на Луи, пораждайки у него впечатлението, че се е слял с животното, с мъгливата утрин и със свободата. Луи се приведе напред на седлото, стисна здраво поводите и се понесе в галоп през гората, частното си ловно поле. Да, Филип щеше да го търси. Да, Бонтан щеше да се разтревожи. Сигурно вече е пуснал охраната по следите му. Но засега всички те бяха далеч от него и в този миг той изпитваше същата радост и безгрижие като в детството си.

— Ааа! — нададе той вик към небето.

Свърна в един път, пелерината му се издигаше и спускаше като огромно крило. Синигерчетата, които кълвяха по земята, литнаха подплашени, давайки му път. Преплетените клони на старите дъбове се изпречваха пред него като непроходима зелена арка. Луи заби шпори в хълбоците на кобилата, принуждавайки животното да влезе в тунела от буйна растителност. Вдигна очи към сините петна, които разкъсваха зеленината, после сведе глава, тъкмо навреме, за да избегне един клон. Засмя се, приведен напред, едва бе избегнал злополуката. Продължи да язди лудешки.

Пътят свърши при едни храсталаци и малка рекичка. Луи преведе животното през гъсталака, излезе на поляната и скочи на земята. Стоеше безмълвен и очарован от простичката красота на розовите полски цветя, леко полюшващите се треви и тихия плисък на водата. Отиде до брега и приклекна на мократа земя. Няколко мига съзерцава отражението си, после гребна с шепи от студената вода и наплиска лицето си. Свободата. Светлината.

Изведнъж конят изпръхтя и се понесе в галоп. Луи скочи на крака и се извърна. От подлеса се появи вълк, мършав, мръсен, несъмнено изгладнял. Хищникът изръмжа и се озъби. Луи се вцепени, бавно напипа дръжката на сабята.

Ти, горският крал, си каза той, как дръзваш да предизвикваш краля на Франция?

С крайчеца на окото си зърна още два вълка да излизат от храстите, и те гладни и измършавели, навели глави и присвили очи. Луи сключи пръсти около дръжката на сабята. И той присви очи. Беше готов. Нека дойдат.

— Какво правиш? — ревна един глас.

Изникнал от нищото, един кон закова копита до Луи, лицето на ездача пламтеше от гняв. Вълците се уплашиха и побягнаха.

Филип се изхлузи от седлото.

— Можеха да те разкъсат, братко!

Луи пусна дръжката на сабята и сви рамене.

— Несъмнено.

— Несъмнено? — Филип поклати глава и неволно се засмя. — Подобно изказване е вече прекалено, дори от твоята уста.

Луи се огледа, за да се увери, че вълците действително са избягали, и се обърна към брат си. Представяше му се рядко удобен случай, двамата бяха съвсем сами. Сега можеше да говори свободно.

— Никога досега двамата с теб не сме били по-сами — отбеляза той. — Такъв късмет няма да се повтори. Затова искам да ме изслушаш. На път съм да изведа тази страна от мрака и да я поведа към светлината. Една нова Франция ще се появи на бял свят и този замък ще се превърне в нейна майка.

Филип смръщи вежди.

— Какъв замък?

Филип посочи с пръст на север.

— Този там.

— Ловният павилион на баща ни?

— Версай.

В далечината проехтяха ловни рогове, разнесе се кучешки лай. Изпратените да ги търсят приближаваха.

— Никой от нас нямаше право на избор — продължи Луи. — Може би случайността ни събра тук, но на нас се пада да изковем съдбата си. Точно тук, на това място.

Ловните рогове и лаят се чуваха все по-силно.

— Всяка голяма промяна — продължи Луи — е съпроводена от появата на куп врагове. И ние съвсем скоро ще се срещнем очи в очи с тях. Искам да знам само едно: когато това се случи, ще бъдеш ли до мен, братко?

От устните на Филип се отрони въздишка.

— Мога ли да разчитам на твоята подкрепа?

Филип погледна брат си право в очите.

— Какво мислиш, че правя тук?

Луи продължи да се взира в лицето му няколко секунди, сетне кимна удовлетворен.

Грабна поводите, метна се на седлото и подаде ръка на Филип да се качи зад него. Обърна коня в момента, в който се появи групата, тръгнала да го издирва.

— Кралят! — извика един гвардеец.

Двамата братя продължиха да яздят, без да бързат, без да проронят дума. Фабиен, Бонтан и Лувоа ги наблюдаваха мълчаливо. След малко и те обърнаха запъхтените си коне и ги последваха.

След като се върнаха във Версай, Луи седна на пейката в преддверието да си събуе ботушите пред преливащите от облекчение погледи на охраната и благородниците, щастливи, че го виждат жив и здрав.

— Гладен съм — кратко обяви той, пускайки на пода единия си ботуш.

Лувоа пристъпи напред.

— Господарю, слава на Бога… Горите и градът гъмжат от заговорници. Налага се начаса да се върнем в Париж.

Луи пусна на пода другия си ботуш.

— Никъде няма да ходим.

Лувоа се поколеба.

— Но военният съвет… генералите, всички ви очакват в Лувъра.

Луи се изправи на крака с царствено предизвикателен жест. Оглеждайки наобиколилата го тълпа, той спря погледа си на един от царедворците, мрачния Монкур с неговите орлови черти, за когото никога не можеше да разбере дали се мръщи, или се смее.

— Да поканят всички генерали на вечеря — заяви кралят и обръщайки се отново към Лувоа, добави: — Да ми донесат войната тук.

 

 

Фабиен не проявяваше особен интерес към изтънчените неща в живота, но за сметка на това обожаваше властта. Само мъжете, които я заслужаваха, се добираха до нея. Властта предполагаше куп отговорности. Но тя носеше също така и куп привилегии.

Най-младият испанец бе застанал прав насред оскъдно осветената затворническа килия. Ако безразсъдната смелост е една от чертите на младостта, то емоционалната слабост е друга нейна черта. Босите крака на момчето бяха оковани. Тялото му беше изкаляно, омазано с урина и кръв. Скованото му лице се опитваше да прикрие ужаса, който издаваха треперещите му ръце.

На дървената маса лежеше друг заговорник, по-възрастен мъж, гол и останал без дъх. Привързан с кожени ремъци, той целият бе облян в пот и потънал в мръсотия, а стъпалото на единия му крак бе превърнато в кървяща пихтия. На съседна маса бяха наредени любимите на Фабиен инструменти за мъчение — чук, ножове, две ковашки клещи и други по-малки, от онези, които биха могли да послужат на някой зъболекар при други обстоятелства.

Фабиен пристъпи към момчето с невъзмутимо изражение.

— Не може да не са ти дали нечие име — каза той. — На някой приятел. Кое е името?

Неспособно да откъсне очи от осакатения си другар на масата, момчето поклати отрицателно глава. В погледа му се четеше ужас.

Фабиен се обърна към масата с инструментите.

— Само… Само Калдерон знаеше! — изкрещя момчето. — Той каза, че ще получим съобщение.

Фабиен пъхна ръка под ризата си и извади картата, която откриха при ареста на убийците. Посочи шифъра в горния край на листа и попита:

— За това ли става дума?

Момчето прошепна:

— Никога не съм виждал този лист.

Фабиен бе на прав път. Момчето щеше да се разприказва, то просто се нуждаеше от повече насърчение.

Фабиен се извърна, взе един чук и едни клещи, подхвърли ги леко във въздуха, преценявайки тежестта им, и се приближи до завързания на масата затворник. Огледа го, за да определи най-доброто място, от което да започне, и заби чука в глезена му, разцепвайки костта. Мъжът, който лежеше почти в безсъзнание, дойде на себе си и нададе неистов крясък. Момчето избухна в ридания.

След това Фабиен посегна към клещите, умело захвана с тях предмишниците на мъжа и започна да стиска, докато костите му запукаха като дървени клечки; след което методично и бавно се зае да чупи пръстите му, един по един. Мъжът пищеше кански, мяташе се в безплодни опити да се освободи от каишите, умоляваше Бог да се смили над него. Фабиен оголи зъби в усмивка, в този момент Бог беше той и нямаше капка желание да проявява милост към този негодник. Риданията разтърсваха момчето, сълзите и сополите обливаха страните му и се стичаха по брадичката му.

Десет минути по-късно мъжът издъхна. Тялото му бе неузнаваемо, от него не бе останало практически нищо, което да бъде разпознато, само един кичур коса стърчеше на върха на черепа.

Фабиен хвърли клещите на масата, приближи се до ридаещото момче и избърса окървавените си длани в ризата му.

— Когато се върна, искам името — каза той почти с бащински тон.

 

 

Анриет излезе от езерото. Водните капки се търкаляха по кожата й с цвят на слонова кост от възхитителните гърди към плоския корем и се разливаха по пищните й бедра. Тя прокара пръсти по мокрите си, изсветлели от слънцето плитки, и ги разплете. Две гувернантки я съпроводиха до вратата на хижата, отредена за къпещите се. Езерото и хижата се намираха насред добре поддържана морава, отсам ловния павилион на краля. Ограденото със сливови дървета и жив плет място беше приятно, красиво и предлагаше известна интимност. Обръщайки се с лице към павилиона, Анриет забеляза ужасния еднорък градинар Жак, който я гледаше. Застанал при живия плет със садилото в ръка, той достатъчно дълго се пули право в нея, за да й даде да разбере, че точно тя е обектът на неговото наблюдение. Младата жена незабавно извърна очи.

Влезе в хижата и тръгна по коридора към съблекалнята; гувернантките я следваха покорно по петите. В момента, когато прекрачи прага на съблекалнята, вратата хлопна зад гърба й, оставяйки обърканите дами в коридора. Анриет веднага забеляза белите листенца, разпилени по пода. Взе едно и го допря по устните си. Потръпна, но не защото беше мокра, а защото си представяше какво ще се случи. Сърцето й затупка бързо-бързо. Усети прелестно овлажняване между бедрата си.

— Изглеждате замръзнала — отбеляза мъжът, който бе затворил вратата зад нея.

— По-скоро пламнала, да ви призная истината — отвърна Анриет.

Обърна се, за да застане очи в очи със своя крал, още веднъж изненадана от бързината, с която пронизващият му поглед, кестенявата му коса и неподправената му мъжественост извикваха у нея смесено чувство на слабост, на живот и любов. Помириса листенцето.

— Тубероза.

— Пролетта вече настъпва — заяви Луи, грабна я и силно я притисна до гърдите си.

— Така изглежда — прошепна тя.

Тръсвайки рамене, тя се освободи с едно движение от ризата, която падна на пода при разпръснатите цветове.

Луи огледа тялото й с възхитения поглед на художник, застанал пред шедьовър.

— Как е съпругът ви?

— Моля ви, не е сега моментът да го споменавате.

— Обичам да слушам гласа ви.

— Вие ме принудихте да се омъжа за него.

— Как иначе бих могъл да ви задържа тук?

Луи я притисна още по-силно. Зърната й се втвърдиха, чувствени, лакоми, повдигайки плата на дрехата й.

— Какво искате да ви кажа?

Луи зарови лице във врата й.

— Искам да ми кажете… — Целуна я по устните, хвана гърдите й и бавно ги заоблизва. — … всичко, което прави, и всичко, което казва.

После се отпусна на пода, увличайки и нея със себе си. Анриет се излегна по гръб, той свали панталона си, метна го настрани и я яхна. Тя го погледна и вдъхна миризмата му. Цялото му същество излъчваше чувственост и мощ. В този миг тя не желаеше нищо повече на този свят, освен едно: той да е над нея, вътре в нея. Луи пъхна коляно между бедрата й.

Ах, каза си тя, членът на краля е повече от склонен да разтвори моите листенца.

Което си беше самата истина.

 

 

В покоите на Шевалие цареше оживление. Един млад прислужник сновеше насам-натам и подреждаше дрехи в различните сандъци според указанията на благородника. Последният, разположен удобно на масата, огрян от един слънчев лъч, в който танцуваха прашинки, похапваше с удоволствие стриди, дива патица и пушена змиорка.

Застанал прав до масата, Филип наблюдаваше момчето, заето с подреждането, и Шевалие — с яденето. Последният метна една стридена черупка на масата и обърса уста с ръкава си.

— Помислих, че съм те изгубил завинаги. Разтревожих се за теб.

Филип отвърна подигравателно:

— Не, не си се разтревожил. — Кимна към сандъците. — Какво означава това?

— Кажи ми, че не мислиш сериозно да останеш тук и секунда повече! Току-що направиха опит да убият краля. В случай че успеят, кой ще бъде следващият? — Преди Филип да успее да отговори, Шевалие повдигна едната си вежда и насочи показалец към него. — Мисля, че имам някакво предположение.

Филип направи крачка назад.

— Ще ме оставиш да умра, мен?

Шевалие поклати глава с престорен ужас.

— Понякога не проявяваш капка съобразителност. Принцът, малкият Луи, открай време изглежда… болнав, не си ли забелязал?

— Престани!

— Така си е. Колко деца умират тук? Каква е вероятността да порасне и да доживее до своето коронясване? Затова неслучайно брат ти желае отчаяно да има още един син, затова неслучайно всички се надяват чаканото дете да бъде момче.

Филип му хвърли яростен поглед. Не желаеше да слуша подобни приказки.

— Нима не виждаш? — не спираше да говори Шевалие. — Когато всичко рухне, ти ще се превърнеш в главното действащо лице. И какво ще сториш тогава? С цялата власт в ръцете си? — Той се усмихна. — Какво ще сториш сега? Ще ни заповядаш ли да стоим тук и да тънем в това блато? Не. Ще превърнеш Париж в столицата на света! И всяка нощ ще вечеряме и ще танцуваме там.

Филип кресна на младия прислужник:

— Върни всичко обратно на място. Всичко!

Момчето се стресна и изпусна дрехите, които държеше.

— Не, продължавай да приготвяш багажа! — нареди Шевалие, преметна ръка през облегалката на стола и погледна Филип в очите. — Кой крал тръгва сам на лов и се изгубва? Брат ти си е изгубил ума. Той и себе си е изгубил. Какъв идиот!

Ужасен, Филип зашлеви звучна плесница на Шевалие, който събори стола, скачайки, и заби юмрука си в гърдите на Филип. Младият принц се присви от болка. Шевалие го дръпна за ръката и го бутна на леглото.

Момчето продължаваше да пълни сандъците.

Шевалие се наведе над Филип и процеди, стиснал челюсти:

— Какво става? Да не би да се опитваш да ме държиш под контрол?

Филип вдигна очи към любовника си, уплашен, бесен и в същото време страхотно възбуден от неговата сила.

— Забранявам ти да говориш за брат ми по този начин — задъхано каза той.

Шевалие прихна развеселен и се наведе още по-ниско, допирайки върха на носа си до този на Филип.

— Отдавна ме познаваш, сладка моя. Ще говоря, както ми харесва.

Той дръпна панталона на Филип и го изхлузи. Членът на Филип веднага набъбна. С мрачна усмивка Шевалие развърза колана на своя панталон.

— Не съди мъжа по думите, а по действията му — заяви той. — Не се страхувай. Аз ще бъда милостив крал.

 

 

Луи влезе в стаята на кралица Мария-Тереза, без да извести предварително. Младата кралица се усмихна, когато го видя. Стаята й бе изискано мебелирана, но изглеждаше някак безрадостна и самотна. Луи си даде сметка, че отдавна не я е посещавал. Но какво да се прави, такъв бе животът на краля. Тя пристъпи към него, приглаждайки с ръка зелената си копринена рокля, опъната по корема й. Тъкмо се готвеше да отвори уста, когато забеляза до вратата един непознат мъж, застанал до Бонтан. Усмивката й начаса помръкна.

— Това е Масон, вашият нов лекар — обяви Луи, сочейки с пръст непознатия възрастен мъж с олисяло теме и криви зъби. — Той ще поеме нещата в свои ръце, когато настъпи моментът.

Масон се поклони на кралицата.

— Господарю — каза той, — смятам тази задача за най-високата чест, оказвана на мен и на моето семейство.

Мария-Тереза отчаяно се взираше в Луи.

— Qué?

— Тя е от Барселона — обясни Луи на лекаря.

След това се обърна към кралицата.

— Не е нужно да се прикривате зад родния си език.

Мария-Тереза смръщи вежди и кимна, молейки за прошка. Докосна отново корема си.

— Мисля, че то ви очаква. Кога се връщаме в Париж?

— Родилното легло е готово — отвърна Луи. — Никъде няма да ходим. Съгласен ли сте, докторе?

— Напълно, господарю.

Луи направи знак на лекаря да ги остави насаме и Бонтан го изпрати до вратата.

Мария-Тереза понижи глас и смръщи вежди.

— Не ми харесва да стоя затворена! Ревнувам, когато ходите на църква без мен.

— Това е за доброто на детето. А и на вас самата.

— В такъв случай ни позволете да се върнем в Париж. Да стоя заточена там.

Луи я заведе до леглото и седна до нея. Погали косата й, както би го сторил с някое дете, за да го утеши. Нямаше да отстъпи пред молбата й и тя го знаеше.

— Поне заповядайте да сменят тапетите — не отстъпваше Мария-Тереза. — Обещахте ми.

— Ще го сторя.

— Бих искала да изпълнявате обещанията си. Леглото ми е прекалено широко без вас.

Луи постави ръка на корема й и усети здраво ритане.

— Колко е силен! — отбеляза той, ококорвайки очи.

— Като баща си.

— Господарю — прекъсна ги Бонтан, — абат Босюе ви очаква в параклиса.

 

Мария-Тереза наведе очи. Внезапно изражението й се промени. Сега изглеждаше повече разтревожена, отколкото отегчена.

— Когато ми дойде времето — тихо и някак предпазливо каза тя, — не искам тук да се струпат много хора.

— Защо?

— Не се чувствам както миналия път.

Луи я целуна по бузата и усети вкуса на засъхнали сълзи.

— Всичко ще мине добре. Не се страхувайте.

Изправи се на крака и остави своята кралица сама.

Отново изоставена, си каза Мария-Тереза, след като вратата се затвори зад гърба на краля. Цялата й радост се изпари. Тя се обърна към придворната дама и заповяда:

— Чай. Веднага ми донесете чаша чай.

Отново беше сама, затворена между мрачните стени, с отчайващо празното легло и ужасно грозните тапети. Нищо не й носеше щастие. Нищо, нищо…

Изведнъж усети гъделичкане отзад и не можа да се сдържи да не се разсмее. Много добре познаваше виновника.

— Набо!

Черно африканско джудже, наконтено с ярка дреха с воланчета, надникна изпод диплите на фустата й.

— Бебето е на път! — провикна се то с кресливия си глас.

— Набо! Малък развратник! — прихна кралицата, очарована от неочакваната поява на любимеца си.

Набо се изтърколи изпод роклята на кралицата, подскочи, театрално се поклони и се преметна във въздуха. Звънчетата на дрехата му издрънчаха.

— Веднага в леглото! — нареди Мария-Тереза, щраквайки с пръсти.

Набо допълзя до малкото легло, поставено на пода, и се сви на кравай като пале.

 

 

След края на църковната служба вярващите излязоха през резбованите дървени врати на параклиса и се озоваха навън под намръщеното небе. Кралят остана в кралската ложа, която бе издадена напред и доминираше редиците от пейки. Не изпускаше от поглед преминаващите покрай него благородници, които се покланяха — едни, надявайки се Негово Величество да ги види, други, молейки се да не ги чуе. Лувоа пристъпваше заедно с Филип и Колбер и тихо нареждаше:

— Колко жалко, че не сме на брега на Сена по това време на годината…

Филип се съгласи с него.

— Говори се, че оставаме тук заради раждането.

— Да стане още веднъж баща — каза Лувоа — по-малко от година след кончината на скъпата ви майка, може да се окаже прекалено изпитание за един млад мъж. Но за доброто на Франция трябва да се върнем в Париж възможно най-скоро. Сигурен съм, че ще се съгласите с мен, Мосю?

Филип прогони с опакото на ръката си мухата от лицето си.

— И как смятате да убедим брат ми?

Лувоа поклати глава.

— Опасявам се, че нямам и най-малката идея.

Малко по-нататък сред тълпата богомолци Шевалие разговаряше с две смайващи красавици, които биха могли да минат за близначки — госпожа Беатрис, негова далечна братовчедка, и Софи, невероятно очарователната й шестнайсетгодишна дъщеря. Беатрис укоряваше дъщеря си за неспособността й да се движи грациозно.

— Пристъпвай по-бавно — поучаваше я Беатрис. — Гледай нагоре, не издавай брадичката си напред. Избирай: или ти гледаш, или теб те гледат. Да умееш да се движиш, е изкуство, също както да умееш да танцуваш.

Шевалие изкриви лице в гримаса.

— Тя има сериозна нужда от помощ и в това отношение.

— Чудя се защо кралят не й обръща внимание — подметна Беатрис. — Без съмнение тя е най-красивата жена в двора.

— Кралят предпочита характера пред красотата. Затова не е за чудене, че не ви удостоява с поглед — отвърна Шевалие, клатейки глава.

Софи, унизена, и Беатрис, изпълнена с решимост, продължиха да се придвижват заедно с тълпата.

Кралят не изпускаше от поглед своите поданици. Глъчката им напомняше кудкудякане в луксозен курник.

До него стояха Фабиен, Бонтан и Луиза дьо Лавалиер. Тя носеше подобаваща рокля в бледосиньо и златисто и очевидно бе неспособна да прикрие нервността си поради положението, в което се намираше, още повече тук, в божия храм, застанала до мъжа, отговорен за положението й.

— Проповедта на Босюе беше прекрасна — отбеляза Луиза с надеждата да задържи кралското внимание.

— Вие сте истинско олицетворение на благочестието, мадам Луиза — отвърна Луи и без да я погледне, добави: — Желая ви.

Луиза кимна.

— Служа на Ваше Величество и на Бога с цялото си сърце. Долавям обаче някаква промяна у вас, господарю. Добре ви познавам. Виждам промяната.

— Вие сте ми много скъпа.

Луиза нежно прокара ръка по корема си.

— Аз… аз горещо желая това дете да се роди здраво.

Най-сетне кралят обърна поглед към Луиза и й се усмихна.

— При всяко положение то ще бъде дете на Франция. Може да бъдете уверена в това.

Луиза се доближи до краля. Той не я прегърна, но и тя не направи крачка назад.

— Фабиен — каза Луи, махайки с ръка, — човекът, когото зърнах преди миг до Лувоа, благородният Монкур ли беше?

Фабиен кимна.

— Облечен в синьо, господарю. Една дума за испанския заговор, ако мога да…

Но Луи тръсна глава.

— Не сега.

Той хвана Луиза подръка и я изведе от ложата. Бонтан ги проследи с поглед.

— Отговаряйте само на въпросите, които ви задават, господин Фабиен — заяви той поучително. — Когато става дума за краля, не е ваша работа да предлагате информация.

Фабиен мрачно го изгледа.

— Да не би да предпочитате да си мълча?

— Да. Повече от всичко на света.

 

 

— Значи, излиза, че ни крадат? — попита Луи и хвърли перото до листа хартия, на който беше нахвърлил скицата на огромна, богато орнаментирана сграда.

След което обвинително погледна Колбер.

Седнал на голямата маса, заедно с другите министри, облечени в черно, финансистът смутено се размърда на стола си. Застанал на прага на помещението зад един едър швейцарски гвардеец, Фабиен слушаше и наблюдаваше.

— Господарю? — обърна се Колбер към краля.

От устните на Луи се отрони въздишка.

— Данъчните приходи, които ми представихте! Добре ме чухте. Спад от седем процента в Нант. Четиринайсет процента за област Лимузен. Двайсет и един процента в Анжу, двайсет и осем в Бурбоне. Трийсет и един процента по-малко в Савоя и Оверн, трийсет и пет процента спад в Епернон. Това е кражба!

Министрите се спогледаха. Луи плъзна скицата по масата към Бонтан и продължи:

— Вършат го, защото не се страхуват от последствията. Най-лошото е, че така ограбват френския народ. От мое име. Най-обикновени крадци, облечени в брокат.

— Ваше Величество — каза Колбер и подаде на краля дебела книга, — разходите, за които питахте, кралската издръжка.

Луи прелисти книгата, отегчен и невъзмутим.

Лувоа скръсти ръце на масата.

— Господарю, с данъците наистина нещата са се объркали. Бих желал въпреки това да насочите височайшето си внимание към едни далеч по-належащи проблеми. Въпросът с данъците е административен и ще го уредим веднага щом пристигнем в Париж. В края на краищата там са архивите. Времето за…

Кралят яростно затвори регистъра.

— Кой събира данъците в Епернон?

Лувоа примигна сконфузено, но още преди да е отворил уста, гвардеецът, застанал до вратата, тропна с алебардата си по пода.

Появи се млад куриер, поклони се и подаде някаква бележка на Бонтан.

— Кой прекъсва заседанията на нашия Съвет? — попита Луи.

— Моята господарка от Ил Сен-Луи — отговори куриерът, забил поглед в земята.

Луи се извърна към Бонтан, понеже Ил Сен-Луи беше негов дом. Смутен, лакеят побърза да мушне листа с известието в джоба си.

— Прочетете го — заповяда Луи.

— Аз… ще го сторя, господарю — запелтечи Бонтан, — след като приключим…

— Тогава ще го прочета аз! — заяви кралят.

Луи дръпна листа от ръцете на Бонтан, прочете написаното и внимателно му го подаде. Бонтан го прочете на свой ред и пребледня.

— Потегляйте незабавно — каза благосклонно Луи. — Вземете със себе си един швейцарски гвардеец. По пътищата шетат разбойници.

Бонтан се поклони безмълвно и излезе от стаята.

Луи се загледа мълчаливо в празния стол, на който неговият приятел бе седял допреди миг. Членовете на Съвета очакваха кралят да им съобщи причината, принудила Бонтан спешно да тръгне на път. Но Луи запази мълчание. Изправи се на крака и посочи към Фабиен, застанал в другия край на стаята.

— Намерете бирника на Епернон! Дайте му добър урок. Искам едно да е ясно: нито дума за финансовото състояние отвъд тази врата. За всички останали хазната е пълна и кралят — богат. Това е най-важното. Ясно ли е?

Всички се поклониха в знак на потвърждение.

— Лувоа — обърна се кралят към него, — бирникът проявявал ли е неподчинение спрямо нас досега?

— За да разберем, господарю, трябва да се поровим в архивите. В Париж.

— Да докарат архивите тук!

 

 

В къщата си в село Версай доктор Масон бе отворил кабинет и медицинска школа, нещо подобно на претъпкан с инструменти диспансер, от който се носеше мирис на кръв и на желязо, където болните идваха да търсят помощ, а младите, пристрастени към медицината, идваха да се обучават.

В този мрачен следобед Клодин, дъщерята на Масон, бе заета с огледа на трупа на наскоро починала жена. Жената не беше стара, но по тялото й се виждаха тежки рани от непозната болест. Клодин вдигна очи към баща си, който тъкмо прекрачваше прага.

— Видя ли кралицата? — побърза да го попита тя. — Отговаря ли на образа, който си бе изградил за нея?

Масон кимна с усмивка.

— А кралят?

— Видях и него. Той е по-висок, отколкото го представят на портретите.

Масон отиде до масата и прищипна подутата кожа на трупа.

— Скалпелът би трябвало да ми разкрие причината за това подуване — каза той и забелязвайки, че Клодин се взира в резките от нож при глезените на починалата, добави: — Пускането на кръв прочиства организма, разбира се.

Клодин се намръщи.

— Хайде, казвай, Клодин, знам, че си решила да говориш. Господ ми е свидетел, не съм в състояние да те спра!

Клодин беше дребна и крехка, но надарена с голяма смелост и ум. Тя се приведе над масата и заяви с ясен глас:

— Практиката е такава: лекарите преглеждат телата на починалите и излагат причините за смъртта. Понякога си задавам въпроса дали те не премълчават най-очевидната причина, която е собствената им некомпетентност.

Масон поклати глава.

— Дръзка като майка си и на всичко отгоре двойно по-упорита.

— И също като нея ще продължавам да ти задавам следния въпрос: как е възможно една селянка да роди шест деца, четири от които стигат до зряла възраст, хранейки се само с корени и зеленища, докато в къщите горе на хълма децата на благородниците, които имат дойки и се тъпчат с фазани, мрат едно след друго?

— Селяните са яки по природа.

— Не мислите ли, че вината е в нашата медицина? Ако Господ се грижеше са своите деца, щеше ли да им пуска кръв, както правим ние? — Тя извади няколко сухи стръка от джоба си. — Тези треви облекчават болката също толкова, колкото…

— Отвари и отрови. Билковата градина на акушерката.

— Да, аз съм акушерка. А тези церове са също толкова ефикасни, колкото и другите.

Масон поклати глава.

— Мило дете… Ти си умна и добра, но малцина виждат нещата по този начин. За тях ти си една учена жена и думата, с която те я наричат, е…

— Вещица. Кажете си го!

— Не искам да отидеш на кладата! Не искам животът ти да свърши!

Клодин въздъхна, нежно погали баща си по ръката и напусна стаята.

— А и моят също да свърши — добави Масон, поглеждайки празния стол на дъщеря си.

В коридора Клодин затършува по етажерките, на които баща й складираше буркани и кофи с човешки органи и други, твърде нелицеприятни плодове на хирургическата му дейност. Тумори. Ръце, изкривени от подагра. Инфектирани крака. Сърца. Изпражнения. Очи и езици. Тя се огледа, за да се увери, че баща й не я е последвал, бръкна в една кофа и извади шепа кървава пихтиеста маса. Уви я в парче плат, отнесе я в стаята си и се затвори вътре. Седна на бюрото, разлисти дневника си, който бе изпълнила с безброй скици на човешки крайници и органи. Разгърна плата, внимателно разгледа органите, от които се отцеждаше кръв, и нахвърли една скица на чистия бял лист, в чийто горен край бе написала „Женска детеродна система — матка и яйчници“.

 

 

Огромна табла бе поставена върху масата във военния кабинет в кралския павилион; върху нея бяха разпръснати миниатюрни дворци, укрепени замъци, войници и коне.

Преди време детето Луи много харесваше фигурките, които му бяха източник на вдъхновение за безброй игри.

Но за краля войната не е игра. Войната е действителност. Войната е разграничителната линия между кралството и робската страна.

Луи се загледа през прозореца, докато генералите обсъждаха стратегията за първата война на краля, войната с испанците, която трябваше да ги накаже за наглия им отказ да заплатят зестрата на кралицата, инфантата Мария-Тереза.

— Ако победим и в Испанска Нидерландия — заяви Лувоа, — ще сме спечелили и на север, и на изток. На два фронта.

Луи се намръщи.

— Два фронта? Бяхме говорили само за един.

— Ваше Величество е толкова зает с други държавни дела, затова сметнахме, че би било най-добре…

Вратата се отвори и в залата влезе Филип с безгрижна походка, истински благородник, наконтен с червена куртка с жълти връзки. Генералите направиха реверанс, Луи не помръдна, седеше, скръстил ръце.

— Оставете ни насаме — заповяда той.

Генералите се поклониха и се оттеглиха.

Луи пристъпи към масата, приковал очи във Филип. Наклони глава и го изгледа обвинително.

— Похарчил си петдесет хиляди луидора за обувки. Видях в сметководните книги.

— Така е, но пък не си видял обувките…

Той вдигна крак и показа чифт разкошни пантофи на бял ток.

Проклет да е! Връх на суетността!

С цената на върховно усилие Луи успя да се овладее. Протегна ръка и пренареди по-нагъсто няколко брюжски войници. Планът на Лувоа никак не беше лош. Трябваше да го обмисли.

— Когато те попитах дали мога да разчитам на теб, братко, имах предвид подкрепа, а не разходи.

— Ти строиш своя дворец. Аз си поръчвам дрехи. Както ти сам отбеляза, външният вид е важен. Но нека и аз ти кажа нещо: ако ме пуснеш да отида на война, ще можеш да разчиташ на моята подкрепа, а и на славата, която ще ти донеса.

— Какво знаеш ти за войната?

Филип посочи бойното поле.

— Оставил си фланговете незащитени, това е опасно. Имайки предвид особеностите на терена, много сериозно бих се замислил, преди да разтегля войските си по този начин. Един изненадващ пробив и армията ти може да се окаже разцепена на две.

Филип грабна една фигурка и понечи да я премести. Луи го перна през ръката.

— Исках само да ти покажа — каза Филип.

— Върни обратно фигурката на мястото й.

— Очевидно е, че…

— Дай ми я!

Луи сграбчи брат си за ръката. Двамата паднаха на пода, яростно вкопчени във фигурката.

— Подкрепям те и какво получавам в замяна? — изкрещя Филип, опитвайки да се отскубне. — Уважение? Власт? Не!

— Получаваш пари за прахосване!

— Унижаваш ме при всеки удобен случай.

— Не забравяй кой говори с теб! Върни ми фигурката! Няма да повтаряме!

Луи усети как Филип отстъпва. Кралското множествено число беше знак, че е време да престане. Той подаде фигурката на Луи.

— Ти никога не си обичал да споделяш.

— Върви да играеш. Ние, мъжете, имаме работа.

Филип му обърна гръб и Луи върна фигурката на мястото й.

 

 

Бесен. Боже мой, колко беше бесен! Филип нахлу в покоите на съпругата си, заета в този момент да подрежда букет цветя. Анриет му хвърли един поглед и веднага разбра, че е в лошо настроение.

— Мислите ли, че брат ви ще хареса тези цветя? — опита се тя да поведе разговор.

Филип не отговори. Дръпна я към себе си, разтвори полата й безцеремонно, отмятайки грубо двата пеша. Пъхна ръка под фустата и разкъса бельото й.

— Струва ми се, че искам син — заяви той, стиснал челюсти, и вкара един пръст във влажната цепка между бедрата на жена си.

— В такъв случай — отвърна Анриет с разтреперан глас, — в такъв случай би трябвало да кажем една молитва.

Филип блъсна жена си на леглото и дръпна връзките на гащите й.

— Казвайте каквото искате — развеселено отвърна той, — така или иначе, няма къде да бягате.

 

 

Луи повика в покоите си талантливия архитект Льо Во и многоуважавания градинар Льо Нотр, за да им покаже плановете, които бе изготвил. Двамата мъже потънаха в съзерцание на огромния лист, покрит със скиците на краля.

— Както вече ви обясних — започна Луи, възбуден от мисълта, че най-сетне е дошло време да осъществи мечтата си, — сградата ще бъде построена около павилиона. От вътрешната страна по протежение на терасата ще има голяма галерия с огледала от горе до долу. Огледалата ще бъдат докарани от Венеция. Прилежащите градини ще се простират от тук до ето там.

— Много добре, Ваше Величество — кимна Льо Нотр. — А този голям правоъгълник какво представлява?

— Езеро.

Льо Нотр поглади брадичката си. На лицето му се четеше съмнение, което подразни Луи.

— Господарю, за да се напълни езеро с подобни размери…

Луи сви ръце в юмруци, гневът напираше в гърдите му. В ухото му зашепна далечният глас на майка му. „Естествено, вие много добре разбирате проблема — шепнеше тя. — В мига, в който ръката ви остане невъоръжена, враговете ви ще са готови да нападнат.“

— Ваше Величество — намеси се Льо Во, — във Версай няма достатъчно реки.

Луи прониза с поглед архитекта. Те ще ми се подчиняват!

— Добре, в такъв случай ще докарате реки от другаде — заяви той властно.

След като отпрати Льо Во и Льо Нотр, Луи слезе до градините, където потънали в кал мъже копаеха и садяха. Спря до градинаря Жак; зървайки краля, мъжът хвърли лопатата и се поклони.

— Откога си на служба при мен? — попита Луи.

— От шест месеца, господарю.

— А преди?

Жак вдигна очи.

— Войната, господарю.

— Какво е станало с ръката ти?

— Оставих я на бойното поле при Малин.

— Значи си разсеян — подигра го Луи.

Кралят подложи лице на слънцето, постоя малко така, наслаждавайки се на топлината, и отново се обърна към градинаря.

— И какво умение трябва да притежава един бивш войник, за да се превърне в градинар?

— Дарбата да копае. Траншеи и гробове. Тези тераси са укрепени. Вашите дървета напредват в редици. Планирането на една такава градина не се различава особено от планирането на една война. Векове след нас хората ще се разхождат из тези градини и ще се наслаждават на вечната им красота. Война в името на красотата, срещу хаоса.

— Колко време ще е нужно, за да се изкопае едно езеро на това място? Дълго половин левга, за да стига до дърветата.

— Доста време. Ще имам нужда от цяла армия, Ваше Величество.

Луи се замисли върху думите му и каза:

— Хубав ден ти пожелавам.

— Хубав ден, господарю. Дано кралицата роди лесно. Дано сънищата ви да са пълни с носталгия.

Луи се извърна към градинаря.

— Сънищата ми?

— Майка ми един ден ми каза, че когато мъжът е на път да стане баща, той винаги вижда насън своето детство.

 

 

Ил Сен-Луи беше богаташки дом в Париж с многобройна и съвестна прислуга, преливащ от веселие и окъпан в слънце. Но в този слънчев следобед подредените с вкус стаи тънеха в мрак. Малкият син на Бонтан беше смъртно болен.

Бледо, крехко, потънало в детското легло, момчето се къпеше в пот. Току-що пристигналият от Версай Бонтан целуна съпругата си. Дълго я задържа в прегръдките си — жалък опит да й се отплати за времето, което прекарваше далеч от нея, след това коленичи до леглото на сина си и се зае да попива потта от лицето му с влажна кърпа. Сърцето му се сви, парливи сълзи замъглиха погледа му. Едра шарка. Всемогъщи Боже!

Придружаваха го двама лекари от кралския двор. Те тихо си поговориха, преди да седнат в долния край на леглото, да отметнат завивките от краката на детето и да поставят на пода един съд. Синът на Бонтан се разтрепери, зървайки острието на бръснача в ръката на единия.

— Аз… аз се чувствам много по-добре — каза момчето с дрезгав глас.

Бонтан продължи да попива потта от челото му.

— Те трябва да си свършат работата. Те са доверени хора на краля. Най-добрите лекари.

— Татко, моля ви…

Детето го хвана за ръката и здраво я стисна, виждайки острието на бръснача да се доближава до глезена му.

— Моля ви… разкажете ми една приказка.

Бръсначът направи разрез на глезена на момчето и то изплака. Кръвта започна да се отцежда в съда.

— Имало едно време — започна Бонтан с възможно най-спокоен тон — един велик и славен крал, който живеел в дворец насред гората. Първият му камериер бил мъж честен и му служел с цялото си сърце. Той наследил този пост от своя баща, пост, който един ден ще наследиш и ти от твоя баща.

— Ще работя за краля? И какво ще правя?

Бонтан погали бузата на сина си, пламнала от треската.

— Ти ще бъдеш първият човек, когото кралят ще вижда, събуждайки се сутрин, и последният, преди да заспи. Ще предугаждаш всичките му нужди, за да може той да следва пътя на своето величие с безпримерна решителност и смелост. Ти ще бъдеш най-големият късметлия на света, сине. Ще бъдеш един от малцината, запознати с най-съкровените мисли на краля. Ще дойде ден и ти също ще разкажеш твоите преживявания на собствения си син и ще му предадеш в наследство тези благословени дела.

Момчето прокара език по изпръхналите си устни и попита баща си толкова тихо, че само той да го чуе:

— Но след като ще живея при краля, кога ще се прибирам у дома?

 

 

Публичният дом в Епернон не се различаваше по нищо от тези в който да е друг град. Освен че предлагаше билки, лекарства и някои дребни медицински услуги, основната му грижа беше да продава космати, ухаещи вагини и начервени, влажни устни, надарени със способността да изсмукват пламналите и сприхави желания на мъжете, които можеха да си позволят да похарчат някоя и друга пара.

След като поразпита насам-натам, Фабиен научи, че крадливият бирник бил редовен пациент на въпросния бардак. За целта той пропътува четиресет и седемте километра до Епернон, придружен от няколко стражи, въоръжен с брадва и с кожена раница на гръб. Докато яздеше по пътя, той си мислеше за краля и за заплахите, които тегнеха над живота му. Фабиен беше убеден, че испанците са имали съучастник. Глождеше го мисълта за шифрования текст, който откри в убийците и който все още не бяха успели да разчетат. Измъчваше го нетърпението да приключи веднъж завинаги с плешивия и крадлив бирник.

Грабнал в ръка свещник с пет гнезда, Фабиен обиколи тесните и смърдящи коридори и стаи на задушния вертеп, докато откри това, което търсеше. Бирникът се беше разплул на едно легло с две курви. Едната бе разтворила бедра, а другата бе заровила лице в окосмението й. Бирникът бе проникнал в нея отзад, смазвайки я с туловището си, потен и ревящ като магаре.

Фабиен се прокашля. Бирникът изкриви физиономия в недоумяваща гримаса. Курвата, която чукаше, се превъртя на гръб и скочи на крака с вик на изненада.

— Подръж за малко — каза Фабиен, подавайки й свещника.

Тя се подчини, ококорила очи.

Голият бирник залитна, опитвайки се да възвърне част от достойнството си. Надигна се и с жалък вид замахна с тлъстия си юмрук към Фабиен, но пръстенът с изумруд на кутрето му се удари в свещника.

— Какво значи това?

— Значи — отговори Фабиен, — че не си си извадил поука от онова, което се случи с Фуке.

Фабиен неочаквано подскочи напред, дръпна ръката на плешивеца и я залепи на стената. За части от секундата измъкна брадвичката от калъфа и я стовари върху ръката на мъжа, отсичайки с един удар петте му пръста. Бирникът изрева от болка и се строполи на пода. Фабиен притисна с коляно гърдите му, за да не може да мърда, и изгори чуканчетата на пламъка на свещите от свещника. Мъжът нададе отново див крясък и притисна обезобразената си ръка.

— Я ми припомни нещо… след като си бирник, значи можеш да смяташ, нали така? — попита Фабиен.

Мъжът кимна с огромно усилие.

— Отсега нататък знай, че ние също можем да смятаме.

 

 

Вечерните сенки чертаеха сложни плетеници по пода. Раждането наближаваше. Кралицата се мяташе в леглото, поемаше си дълбоко въздух по време на контракциите, които се появяваха на неравни интервали и с нарастваща сила.

Масон и Клодин следяха спокойно състоянието й, без да се суетят, въпреки че и те изпитваха известна нервност. Лекарят прошепна на Клодин, че ако бебето е момиче, двамата трябва да са готови да си плюят на петите. Животът им можеше да се окаже застрашен.

Докато Мария-Тереза стискаше края на завивката и копнееше за своя съпруг, Луи се приготвяше в стаята си за тържеството, на което щеше да представи плана, от месеци обсебващ ума му. Дворът щеше да бъде възхитен от проекта! Камериерът на краля натъкми диплите на кадифената му наметка и воланите на ръкавите. Луи се полюбува на отражението си в огледалото, което държеше друг камериер, обръщайки се наляво, после надясно.

Фабиен пристъпи толкова близо, колкото позволяваше протоколът, твърдо решен да докладва на краля, да го предупреди да внимава.

— Господарю — прошепна той, — в двора има лица, готови да продадат подробности от личния ви живот на този, който заплати най-висока цена, без да се замислят за последствията, а те може да застрашат вашата сигурност. Испанците, които затворихме в кулата, бяха убедени, че пръснатите от тях пари ще им осигурят достъп до двора.

Луи извърна поглед от огледалото.

— Следователно въпросните лица обсъждат нашите дела с други хора?

— Със сигурност, господарю. Желаете ли да предприема мерки в това отношение?

— Не.

— Досега не сме успели да пробием техния шифър. Те са знаели, че имат съучастник в двора. Пристигнали са уверени в…

Луи вдигна ръка.

— Господин Монкур ще пожелае да си тръгне по някое време тази вечер. Не го спирайте. Пригответе конете му.

Фабиен кимна и направи крачка назад.

— Хората смятат, че сме слаби — заяви кралят. — Дойде време да им покажем, че сме силни. Да го кажем на глас веднъж, за да го запомнят всички.

После, махвайки с ръка, отпрати Фабиен.

В големия салон тържеството течеше сред приказен разкош. От спуснатите полилеи стотици свещи огряваха масите, украсени с цветя и пера. Акробати подскачаха, превъртаха се във въздуха, гълтачи на огън смайваха гостите, пъхайки дълбоко в гърлата си горящи факли, на подиума свиреше струнен квартет. Когато музикантите вдъхновено подеха игрива германска мелодия, празнуващите се събраха в средата и пъргаво се понесоха във вихъра на танца.

Застанал отстрани със скръстени ръце, Фабиен наблюдаваше веселбата. Вниманието му бе привлечено от едно трогателно недоразумение на дансинга. Шевалие правеше опити да предаде изкуството на танца на младата Софи. Тя наистина беше абсолютно очарователна, но за съжаление, напълно лишена от грация. Колкото повече се стараеше Шевалие да накара ръцете и краката й да заемат правилната позиция, толкова по-тромаво танцуваше тя. След като понаблюдава странния урок, Фабиен спря погледа си на Беатрис. Тя очевидно беше уязвена от сковаността на дъщеря си. Накрая Шевалие се отказа и раздразнено бутна Софи настрана. В това време към него пристъпи Филип и хвана ръката на своя любовник. Двамата елегантно затанцуваха. В този момент и Беатрис на свой ред забеляза Фабиен. Погледите им се срещнаха и никой от двамата не извърна очи. Фабиен долови странна възбуда да се надига в гърдите му, едно трепетно и ужасяващо чувство. Тя беше толкова красива!

Напусна тържеството с разтуптяно сърце и се оттегли в един коридор. Беше разтърсен от погледите, които си размениха с Беатрис. Стоеше притихнал, неподвижен и се опитваше да се успокои. Чакаше го работа, трябваше да свърши куп неща, това щеше да го освободи от мисълта за случилото се. Ще бъде добре да…

Кралят се появи в коридора, заобиколен от лакеи и стражи. Влезе в големия салон, следван от Фабиен.

В северната част на стаята имаше ниша, скрита зад тежки завеси. Луи даде знак на лакеите да дръпнат завесите и присъстващите видяха голяма маса, покрита с богато бродирана покривка, под която имаше нещо внушително. Шевалие притегли Софи на първия ред, далеч от Беатрис.

Луи огледа залата и се обърна към своите поданици.

— Мнозина от вас си задават въпроса защо сме още тук. Защото съм ви приготвил подарък. Подарък за всички нас. Подарък за света.

Той даде знак с глава и лакеите повдигнаха покривката.

Пред очите на присъстващите се появи макетът на най-невероятния и най-големия замък, който Фабиен бе виждал. Той заемаше цялата маса с безбройните си прозорци и сводести врати, с колони и малки бели статуи, с миниатюрни градини, изработени с удивителни подробности.

За миг смаяната тълпа притихна.

— Представям ви майката на новата съдба на Франция — обяви Луи, размахал ръка. — Тя ще ни обича, като всяка майка. И ние, като всички деца, ще я обичаме. Този замък е толкова изключителен, че един поглед ще бъде достатъчен, за да го обикнете завинаги.

Дамите очаровани притискаха длани до лицата си. Господата се споглеждаха и кимаха с глави. Фабиен наблюдаваше Беатрис и забеляза, че и тя го гледаше. Дъхът му секна и той отново извърна глава.

— От другия край на света — продължи кралят — ще идват хора, за да му се възхищават. И ще го помнят до края на дните си. Тази вечер аз ви подарявам… Версай!

Шевалие пръв наруши тишината. Засмя се и силно изръкопляска. Всички присъстващи се присъединиха незабавно. Кралят се усмихна, този възторжен прием стопли сърцето му.

Тълпата пристъпи напред, за да разгледа макета по-отблизо. Фабиен не изпускаше от очи Монкур, който, въпреки че бе запленен от миниатюрния замък, побърза да напусне дискретно помещението. Фабиен погледна към краля. Да, и той го беше забелязал.

Монкур крачеше забързано сам в тъмния тунел, по който се пренасяха доставките за кралския павилион. Решителен, съсредоточен и с твърдо изражение, той се движеше покрай сивите студени стени. Внезапно спря, извади един хлабав камък от стената и мушна във вдлъбнатината навита на руло хартийка. Върна обратно камъка на мястото му и продължи пътя си.

 

 

Слънцето още не се беше показало, когато Бонтан събуди Луи, за да му съобщи, че идването на бял свят на принца се очаква всеки момент. Кралят си метна един червен халат и забърза по коридорите, водещи към покоите на кралицата, следван по петите от Бонтан, Колбер и стражите. Лувоа, разбуден от шумотевицата, се появи на вратата на спалнята си тъкмо когато кортежът минаваше покрай нея.

— Кралицата? — попита той.

Бонтан кимна.

Лувоа се присъедини към множеството, но когато стигнаха до вратата на кралицата, кралят се обърна към него с думите:

— Вашият военен план нищо не струва, Лувоа. Не можем да оставяме фланговете ни незащитени. Ще трябва да обсаждаме всеки град поотделно. Първо към Рейн, после на север и така чак до морето. Очаквам да ми представите такъв план.

Лувоа запелтечи объркан:

— Аз… аз не мога да водя война по този начин. Ние не можем да си позволим…

— Парите са там — прекъсна го кралят. — И което е най-важното, славата.

Бонтан отвори вратата. Всички влязоха, но преди Лувоа да успее да прекрачи прага, кралят затръшна вратата под носа му.

 

 

Мария-Тереза надаваше пронизителни писъци.

Кралят, Бонтан, Колбер, Масон и Клодин стояха до леглото. Зад тях се бяха скупчили придворните дами на кралицата, царедворци, няколко гвардейци и любимецът на кралицата Набо. Напрежението беше осезаемо. Очите на изтощената Мария-Тереза бяха кръвясали.

— Има прекалено много хора — успя да промълви тя. — Прекалено много.

След което се отпусна назад, изпъшка и се напъна с всичка сила. Луи й се усмихваше насърчително.

Моят син. Моят син вече е тук.

— Ето — каза Масон. — Детето излиза.

Лекарят хвърли бърз поглед под завивката и видя как влажната главичка се появява между разтворените бедра на кралицата, която отново нададе вик и напъна. Детето излезе и веднага изплака, показвайки, че е живо.

Масон се изправи и примигна.

Клодин, която също бе наблюдавала отблизо появата на бебето, гледаше ужасена.

Масон се извърна.

— Всички да напуснат стаята — каза той.

Луи свъси вежди.

— Незабавно! — добави Масон.

Луи кимна с глава и всички излязоха, до леглото на кралицата останаха само кралят, Бонтан, Масон и Клодин.

— Какво означава това? — попита Луи.

Масон погледна към кралицата и бебето, все още скрито под завивките, и преглътна мъчително.

— Аз… Господарю… аз…

— Говори! Да не си глътна езика?

Клодин повдигна завивките, така че кралицата, потънала във възглавниците и останала без дъх, да не може да види бебето. Масон деликатно взе новороденото на ръце. Беше напълно здраво момиченце, което оглушително ревеше.

Чернокожо малко момиченце.