Елена Феранте
Гениалната приятелка (61)

39.

Същата вече Рино, преди да излезе с Паскуале и Антонио, каза:

— Марчѐ, видя ли Стефано каква кола си е купил?

Марчело, зашеметен от работещия телевизор и от мъка, дори не му отговори.

Рино извади от джоба си гребен, прокара го през косата си и изтърси радостно:

— Знаеш ли, че купи обувките ни за четиресет и пет хиляди лири?

— Явно има пари за прежалване — отговори Марчело, а Мелина се разсмя — не се разбра дали заради шегата, или на това, което даваха по телевизията.

От този момент нататък Рино намираше начин всяка вечер да дразни Марчело и обстановката все повече се натягаше. Отгоре на всичко, щом Солара пристигнеше, приет радушно от Нунция, Лила се оттегляше с извинението, че е уморена и си ляга. Една вечер Марчело, много потиснат, се обърна към Нунция:

— Дъщеря ви като си ляга веднага, щом дойда, аз за какво да идвам?

Очевидно се надяваше тя да го успокои, да му каже нещо, за да го окуражи да настоява в опитите да спечели любовта на дъщеря й. Но Нунция не намери какво да каже и той измърмори:

— Да не би да харесва друг?

— А, не.

— Знам, че пазарува при Стефано.

— И къде да отиде, синко, да пазарува?

Марчело замълча и наведе поглед.

— Видели са я в колата с месаря.

— Бяха с Ленуча, Стефано ухажва дъщерята на общинския портиер.

— Ленуча не ми се струва добра компания за дъщеря ви. Кажете й да не се вижда повече с нея.

Не съм била добра компания? Лила не трябвало да се вижда повече с мен? Когато приятелката ми ми разказа за това изискване на Марчело, минах окончателно на страната на Стефано и започнах да го хваля за това колко дискретен, колко решителен, но спокоен беше. „Той е богат“, казах й накрая. Но още докато произнасях тези думи, си дадох сметка, че мечтаното богатство от детството ни отново се видоизменяше. Сандъците, пълни със златни монети, които цяла процесия от слуги в ливреи щяха да поднесат в замъка ни, след като публикуваме книга като „Малки жени“ — богатство и слава, — бяха напълно избледнели. Може би оставаше само идеята за парите като цимент, с който да заздравим съществуването си и да избегнем да изпаднем в крайна нужда заедно с близките ни хора. Но основният елемент, който сега преобладаваше, беше в конкретното действие, в ежедневните постъпки, в договарянето. Това богатство от юношеските години тръгваше наистина от едно магическо просветление по детски — рисунките на невиждани дотогава обувки, — но се беше материализирало в сприхавото недоволство на Рино, който искаше да харчи като богаташ, в телевизора, в сладкишите и в пръстена от Марчело, наумил си да купи едно чувство, и накрая, стъпка по стъпка, в този любезен младеж, Стефано, продавач на колбаси и собственик на автомобил с открит покрив, за когото да похарчи четиресет и пет хиляди лири беше нищо, който поставяше скици в рамки, възнамеряваше да търгува не само с пити сирене, но и с обувки, инвестираше в парчета кожа и в работна сила и изглеждаше убеден, че поставя началото на нова епоха на мир и благоденствие в квартала: беше, накратко, богатство на ежедневните дела, следователно без блясък и без слава.

— Той е богат — чух Лила да повтаря и се засмяхме. Но после тя добави: — И симпатичен, и добър. — И аз веднага се съгласих, това бяха качества, които Марчело не притежаваше, още една причина да съм на страната на Стефано.

И все пак тези прилагателни ме объркаха, усетих как помитат докрай сиянието на детските фантазии. Никакъв замък, никакви ковчежета — започнах да осъзнавам — нямаше вече да ни занимават двете и само нас двете, наведени над една история, подобна на „Малки жени“. Богатството се беше въплътило в Стефано и приемаше формата на млад мъж с омърляна престилка, добиваше очертания, мирис и глас, изразяваше симпатия и доброта, беше един мъж, когото винаги сме познавали, беше големият син на дон Акиле.

Изпитах силно вълнение.

— Обаче искаше да ти прободе езика — казах.

— Беше малък — отговори трогната, със захаросан тон, какъвто не бях чувала от нея, и това ме наведе на мисълта, че беше стигнала много по-далече, отколкото ми беше показала на думи.

В следващите дни всичко започна да се изяснява. Видях как говори на Стефано и как той се преобразяваше от гласа й. Приспособих се към съюзничеството, което изграждаха, не исках да остана вън от играта. Заговорничехме с часове — ние двете, ние тримата, — за да направим така, че бързо да променим хората, чувствата, развитието на нещата. В съседното на обущарницата помещение един работник се зае да бутне разделящата ги стена. В работилницата беше въведена нова организация. Появиха се трима чираци, момчета от провинцията, родом от Мелито, бяха като неми. В единия ъгъл продължиха да сменят подметки, а в останалото пространство Фернандо подреди на рафтове инструментите си и дървените калъпи според номерата им и се зае с неочаквана енергия, особено за такъв извънредно слабичък човек, разкъсван открай време от недоволство и ненавист, да умува какво трябва да се направи.

Точно в деня, в който работата трябваше да започне поновому, се отбил Стефано. Носел пакет, увит в амбалажна хартия. Всички скочили на крака, Фернандо също, все едно били дошли да го проверяват. Стефано разтворил пакета, в който имало няколко картинки с еднакви размери в кафяви рамки. Листовете от тетрадка на Лила, поставени под стъкло, все едно били скъпи реликви. Поискал от Фернандо разрешение да ги окачи по стените, Фернандо избоботил нещо и Стефано накарал Рино и чираците да му помогнат да ги закове. Чак когато приключили, Стефано казал на чираците да отидат да си вземат по едно кафе и им дал малко пари. Щом останал сам с обущаря и сина му, им съобщил, че иска да се ожени за Лила.

Настъпило тягостно мълчание. Рино успял само да пусне нагласена усмивчица, а Фернандо накрая промълвил вяло:

— Стефано, Лила е сгодена за Марчело Солара.

— Дъщеря ви не знае за това.

— Какво говориш?

Рино весело се намесил:

— Прав е: ти и мама каните тоя гадняр у дома, обаче Лила никога не го е харесвала и не го иска.

Фернандо хвърлил остър поглед към сина си. Месарят се огледал и любезно казал:

— Започнахме съвместна работа, да не си разваляме отношенията. Моля ви само за едно, дон Ферна̀: оставете дъщеря ви да реши. Ако иска Марчело Солара, ще се примиря. Толкова я обичам, че ако бъде щастлива с друг, ще се оттегля и между нас с вас всичко ще си остане както е сега. Ако обаче иска мен, ако иска мен, ще трябва да ми я дадете, каквото и да става.

— Заплашваш ме — казал Фернандо, но с мек тон, звучащ като примирена констатация.

— Не, моля ви да спомогнете за доброто на дъщеря ви.

— Аз знам кое е добро за нея.

— Да, обаче тя го знае по-добре от вас.

Тук Стефано станал, отворил вратата. Тогава ме повика — бях отвън и чаках заедно с Лила.

— Лену̀.

Влязохме. Колко ни харесваше да се чувстваме в центъра на събитията, двете заедно, и да наблюдаваме развоя им! Помня неудържимото напрежение в онзи момент. Стефано каза на Лила:

— Казвам ти го пред баща ти: обичам те много, повече от собствения си живот. Искаш ли да се ожениш за мен?

Лила отговори, сериозна:

— Да.

Фернандо се задъха, после промърмори със същото подчинено изражение, което придобиваше спрямо дон Акиле:

— Ще отправим голямо предизвикателство не само към Марчело, но и към цялата фамилия Солара. Кой ще му го съобщи сега на горкото момче?

Лила отговори:

— Аз.