Елена Феранте
Гениалната приятелка (33)

11.

На следващия ден тайно отидох на срещата с Паскуале Пелузо. Той дойде задъхан, в работно облекло, целият потен и покрит с петна вар. По пътя му разказах историята на Донато и Мелина. Казах му, че последните събития доказват, че Мелина не е луда, че Донато наистина е бил влюбен в нея и че още я обича. Но още докато говорех и докато Паскуале се съгласяваше с мен, с което демонстрираше чувствителност по отношение на любовната тема, установих, че това, което най-много ме караше да се чувствам окрилена от последния развой на събитията, беше, че Донато Сараторе, представете си, беше публикувал книга. Чиновникът от железниците беше станал автор на книга, която спокойно можеше да заеме място в библиотеката при господин Фераро и той да я заема за четене. Така че, споделих с Паскуале, всички ние познавахме не просто някакъв си мухльо, чиято жена Лидия го държеше под чехъл, а поет. И се оказваше, че пред очите ни се беше родила трагичната му любов, а тя му беше вдъхната от личност, която толкова добре познавахме, тоест Мелина. Бях превъзбудена, сърцето ми биеше силно. Но забелязах, че по този въпрос Паскуале не успяваше да следи мисълта ми, съгласяваше се само за да не спори с мен. И действително, след малко взе да се опитва да смени темата и да ми задава въпроси за Лила: каква е била в училище, какво мислех за нея, дали сме близки приятелки. Отговарях му с готовност: за пръв път някой ми задаваше въпроси за приятелството ми с нея и през целия път му разказвах за нас въодушевено. Също за пръв път тогава усетих, тъй като се налагаше да търся думи по тема, по която нямах готови заучени фрази, как начинът ми да представя отношенията ни с Лила се заключаваше във високопарни твърдения и хвалебствени възклицания.

Още водехме този разговор, когато пристигнахме в обущарницата. Фернандо си беше отишъл у дома за следобедна дрямка, но Лила и Рино бяха там, един до друг, наведени над нещо, което гледаха с мрачни, направо враждебни лица и което скриха веднага щом ни видяха през стъклената врата. Предадох на приятелката си наградите от учителя Фераро, а Паскуале, отворил под носа на приятеля си неговата награда, му се присмиваше с думите:

— Като прочетеш историята на тая, умрялата Брюге, ми кажи дали ти е харесала, та да взема да я прочета и аз.

Смяха се много и от време на време си прошепваха нещо на ухо по адрес на онази Брюге, със сигурност някакви мръсотии. В даден момент обаче забелязах, че както си се шегуваше с Рино, Паскуале хвърляше скришни погледи към Лила. Защо я гледаше така, какво търсеше, какво виждаше у нея? Бяха продължителни, настоятелни погледи, които тя, изглежда, дори не забелязваше, но ми се стори, че дори повече, отколкото на мен, правеха впечатление на Рино, който скоро измъкна Паскуале на улицата, уж за да не чуваме забавните им шеги за Брюге, но всъщност подразнен от начина, по който приятелят му гледаше сестра му.

Отидох с Лила в задното помещение, като я оглеждах в старанието си да открия по нея какво беше привлякло вниманието на Паскуале. Виждах все същото слабичко момиченце, кожа и кости, само може би очите й изглеждаха по-големи на бледото лице и лека извивка се очертаваше на мястото на гърдите й. Тя постави книгите между другите, които държеше там между стари обувки и няколко тетрадки с опърпани корици. Споменах й за изпълненията на Мелина, но се постарах най-вече да й предам целия си ентусиазъм от това как най-после можехме да твърдим, че познаваме човек, току-що публикувал книга, Донато Сараторе. Прошепнах й на италиански:

— Представяш ли си, синът му Нино учеше в нашето училище; представяш ли си, сигурно цялото семейство Сараторе ще забогатее.

Тя ми отправи скептична усмивчица.

— И какво от това? — отговори. Протегна ръка и ми показа книгата на Сараторе.

Беше й я дал Антонио, големият син на Мелина, за да я махне завинаги от полезрението и от ръцете на майка си. Поех я в ръце, разгледах малкото томче. Казваше се „Ведро настроение“. Имаше червеникава корица с нарисувано слънце, грейнало на върха на една планина. Вълнуващо беше да прочета точно над заглавието: Донато Сараторе. Отворих я, прочетох на глас посвещението с писалка: „На Мелина, която вдъхнови песента ми. Донато, Неапол, 12 юни 1958“. Разчувствах се, усетих тръпка отзад на тила в корените на косата. Заявих:

— Нино ще има по-хубава кола от тази на братята Солара.

Лила обаче гледаше с онзи свой напрегнат поглед, забит в книгата, която държах в ръце.

— Ако се случи, ще се разчуе — измърмори. — Засега обаче тия стихотворения са успели само да навредят.

— Защо?

— Сараторе е нямал куража да отиде лично при Мелина, вместо това й е изпратил книгата си.

— Не е ли прекрасно?

— Кой знае? Сега Мелина ще го чака и ако Сараторе не отиде, ще страда повече, отколкото е страдала досега.

Как красиво говореше! Погледнах снежнобялата й гладка кожа, без нито една неравност. Погледнах устните й, деликатната форма на ушите. Да, помислих си, може би се променя, и не само физически, а и в начина на говорене. Стори ми се — формулирано със сегашните ми изразни средства, — че не само умееше да назовава нещата, но и че развиваше у себе си един талант, който вече бях припознала: взимаше фактите и по начин, още по-убедителен, отколкото й се удаваше като малка, и съвсем естествен, ги зареждаше с напрежение; подсилваше реалността, докато я превръщаше в думи, инжектираше я с енергия. Но забелязах още с радост, че щом тя започнеше, ето че и аз се чувствах способна на същото действие, и когато опитвах, ми се получаваше. А това — мислех си със задоволство — ме отличава от Кармела и от всички останали: аз се възпламенявам заедно с нея, още тук, още в момента, в който заговори. Колко красиви и силни ръце имаше, колко изразителни бяха жестовете й, погледите й!

Но докато Лила развиваше своите разсъждения на любовна тематика, и аз заедно с нея, удоволствието ми секна и ме налегна неприятна мисъл. Внезапно разбрах, че се бях лъгала: зидарят Паскуале, комунист и син на убиец, беше пожелал да ме придружи дотук не заради мен, а заради нея, за да има повод да я види.