Елена Феранте
Гениалната приятелка (20)

16.

Малко преди изпита за начално свидетелство Лила ме предизвика да направя още едно от многото неща, които сама нямах смелостта да извърша. Решихме да не ходим на училище и се отправихме отвъд границите на квартала.

Никога не ни се беше случвало. Откакто се помнех, не бях се отдалечавала от белите четириетажни блокчета, от двора, от енорийската църква, от градинката, нито пък бях почувствала някога подтик да го направя. Отвъд полето непрекъснато минаваха влакове, нагоре-надолу по шосето се разминаваха автомобили и камиони, а аз не си спомням нито един случай, в който да съм запитала себе си, баща ми, госпожата: накъде отиват автомобилите, камионите, влаковете — в кой град, в кой свят?

Лила също не беше проявявала кой знае какво любопитство, но онзи път всичко организира тя. Каза ми да обясня на майка ми, че след училище сме щели да отидем всички у госпожата, за да отпразнуваме края на учебната година, и макар да се опитах да й напомня, че учителките никога не канеха нас, ученичките, в домовете си, за да празнуваме, тя заяви, че именно по тази причина трябва да кажем точно това. Събитието щеше да изглежда толкова необичайно, че никой от родителите ни нямаше да има безочието да отиде да пита в училище дали беше вярно. Доверих й се, както обикновено, и всичко мина, както тя беше предвидила. У нас всички ми повярваха — не само баща ми, братята и сестра ми, а дори и майка ми.

Предната нощ не можах да мигна. Какво имаше извън квартала, отвъд така добре познатия ни периметър? Зад нас се издигаха едно хълмче, гъсто засадено с дръвчета, и някоя и друга рядка постройка зад лъскавите релси. Пред нас, от другата страна на шосето, покрай блатата се виеше един път, целият в дупки. Вдясно, веднага след дворната врата, се простираше линията на полето без никакви дървета под огромно небе. Вляво имаше троен тунел, но ако се изкатерехме горе до железопътните релси, при хубаво време отвъд едни ниски къщи, отвъд туфените стени и гъстата растителност се виждаше синя планина с един по-нисък и един по-висок връх, която се казваше Везувий и беше вулкан.

Но нищо от това, което всеки ден беше пред очите ни, или от това, което можехме да видим, като се покатерим на хълма, не успяваше да ни впечатли. Свикнали бяхме от учебниците да се изказваме компетентно за неща, които никога не бяхме виждали, но невидимото ни привличаше неудържимо. Лила твърдеше, че в същата посока, където е Везувий, се намирало морето. Рино беше ходил и й беше разказал, че то е синя блещукаща вода и че е прекрасна гледка. През летните недели, а понякога и през зимните той тичаше дотам с приятелите си и се къпеха; беше й обещал, че ще я заведе. Разбира се, не беше единственият, който е виждал морето, бяха го виждали и други хора, които познавахме. Един път Нино Сараторе и сестра му Мариза ни разказаха за него с тона на хора, за които е нормално да ходят там от време на време и да похапват гевречета и морски дарове. И Джилиола Спанюоло беше ходила. Тя, Нино и Мариза бяха късметлии с родители, които водят децата си на разходка много далече, а не само да се разтъпчат до църковната градинка. Нашите не бяха такива, нямаха време, нямаха пари, нямаха желание. Вярно, като че ли имах от морето някакъв смътен синкав спомен, майка ми твърдеше, че ме е водила като малка, когато трябвало да си прави процедури с морски пясък на болния си крак. Но нямах вяра на майка ми и тъй като Лила нищичко не знаеше, устройваше ме да не знам и аз. И така, тя направи план как да постъпи като Рино и да се отправи натам сама. Убеди ме да я придружа. На другата сутрин.

Станах рано и се държах, все едно отивам на училище — хлябът, натопен в топло мляко, чантата, престилката. Изчаках както обикновено Лила пред вратата, само че, вместо да завием надясно, пресякохме шосето и тръгнахме наляво към тунела.

Беше ранна утрин, а вече беше топло. Миришеше силно на земя и трева, които съхнат на слънцето. Изкачихме се между високите храсти по неясно очертаните пътеки към релсите. Когато стигнахме до един електрически стълб, свалихме престилките и ги сложихме в чантите, които скрихме в храстите. После хукнахме през полето — познавахме го добре, и превъзбудени, направо полетяхме по един склон, който ни изведе до тунела. Десният отвор беше възчерен, никога не бяхме попадали в такъв мрак. Хванахме се за ръце и влязохме. Преходът беше дълъг и светлият кръг на изхода изглеждаше далеч. Щом свикнахме с полумрака, под оглушителното ехо на стъпките ни различихме сребърните следи на водата, която се стичаше по стените, видяхме и големи локви. Напредвахме с обтегнати нерви. После Лила нададе вик и се разсмя, когато звукът мощно избухна. Веднага след нея извиках и аз и се засмях на свой ред. От този момент нататък не спряхме да викаме, заедно и поотделно: смях и викове, викове и смях — изпитвахме удоволствие да ги чуваме многократно усилени. Напрежението спадна, започна пътешествието.

Предстояха ни часове, в които никой от семействата ни нямаше да ни потърси. Когато размишлявам за радостта от свободата, се сещам за началото на онзи ден, за момента, в който излязохме от тунела и се озовахме пред един напълно прав път, който продължаваше докъдето поглед стига и който според казаното от Рино на Лила накрая свършваше при морето. С радост се почувствах отворена за неизвестното. Това не можеше да се сравни със слизането в мазето или с изкачването до апартамента на дон Акиле. Слънцето беше като обвито в мъгла, носеше се мирис на изгоряло. Вървяхме дълго между порутени стени, превзети от бурените, ниски сгради, от които чувахме говор на диалект и спорадични трясъци. Видяхме кон, който предпазливо се смъкна от един насип и пресече пътя, цвилейки. Видяхме млада жена, надвесена от едно балконче, да се разресва с тесен гребен за въшки. Видяхме много сополиви деца, които спряха да играят и ни отправиха заплашителни погледи. Видяхме и един дебел мъж по потник, който изскочи от една срутена къща, разкопча си панталона и ни показа пениса си. Но не се уплашихме от нищо: дон Никола, бащата на Енцо, понякога ни даваше да галим коня му, децата гледаха заплашително и в нашия двор, а пък старият дон Мими ни показваше гнусното си нещо всеки път, когато се връщахме от училище. Продължихме още поне три часа, но пътят, по който вървяхме, не изглеждаше по нищо различен от онзи отрязък от шосе, който виждахме всеки ден. Така и не почувствах нужда да следя за посоката. Държахме се за ръка, напредвахме тяло до тяло, но за мен, както обикновено, беше все едно Лила вървеше с десет крачки напред и знаеше с точност какво да направи и накъде да върви. Бях свикнала да съм втора във всичко и затова бях сигурна, че на нея, която винаги беше първа, всичко й е ясно: колко бързо да вървим, колко време ни е нужно, за да отидем и да се върнем, откъде да минем, за да стигнем до морето. Сякаш усещах всичко подредено в главата й и заобикалящият ни свят нямаше как да внесе объркване. Отпуснах се с весела лекота. Помня една приглушена светлина, която като че идваше не от небето, а от дълбините на земята, нищо че на повърхността тя изглеждаше бедна и отблъскваща.

После започнахме да усещаме умора, жажда и глад. За това не бяхме помислили. Лила забави крачка, забавих и аз. На два-три пъти я хванах да ми отправя поглед, все едно се разкайва, че ме е въвлякла в беда. Какво ставаше? Забелязах, че често се обръщаше назад, и взех да се обръщам и аз. Ръката й започна да се поти. От много време бяхме престанали да виждаме тунела — границата на квартала — зад нас. Изминатият път вече не ни беше познат, както и този, който ни предстоеше нататък. Хората изглеждаха напълно безразлични към съдбата ни. В същото време пейзажът около нас започна да става съвсем унил: смачкани бидони, обгорели дърва, стари каросерии от коли, колела от каруца със счупени спици, потрошени мебели, ръждясала железария. Защо поглеждаше Лила назад? Защо спряхме да говорим? Какво не беше наред?

Вгледах се по-добре. Небето, което в началото беше много високо, сякаш се беше снижило. Зад гърба ни съвсем почерня; големи, тежки облаци надвиснаха над дърветата и над електрическите стълбове. Пред нас светлината беше все още ослепителна, но изглеждаше като обрамчена от една сивота с виолетови оттенъци, която започваше да я приглушава. Чуха се далечни гърмежи. Уплаших се, и то най-вече от изражението на Лила, ново за мен. С отворена уста и ококорени очи тя се оглеждаше нервно напред, назад, встрани и стискаше много силно ръката ми. Възможно ли е да я е страх, питах се. Какво й ставаше?

Първите едри капки закапаха върху прашния път и образуваха малки кафяви петна.

— Да се връщаме — каза Лила.

— А морето?

— Прекалено далече е.

— А до нас?

— Също.

— Тогава да вървим към морето.

— Не.

— Защо?

Толкова притеснена не бях я виждала никога. Имаше нещо — нещо, което беше на върха на езика й, но не се решаваше да ми каже, което я караше бързо да ме повлече обратно към къщи. Не разбирах: защо да не продължим? Имахме време, морето сигурно не беше далеч, а пък дали по пътя обратно към къщи, или по пътя напред, все щяхме да се намокрим, ако завали. Беше логика на мислене, която бях възприела от нея и се чудех защо не я прилага.

Пурпурна светлина раздра черното небе, загърмя по-силно. Лила силно ме задърпа и аз неохотно се затичах по посока на нашия квартал. Излезе вятър, капките се сгъстиха и за няколко секунди се превърнаха във водна завеса. На никоя от нас не й хрумна да потърсим подслон. Тичахме, заслепени от дъжда, дрехите ни прогизнаха на мига, а протритите сандали на босите ни крака трудно се задържаха върху бързо разкалялата се земя. Тичахме, докато имахме дъх.

Когато вече не издържахме, забавихме ход. Святкаше, гърмеше, сякаш лава от дъждовна вода се стичаше по краищата на шосето, забързани камиони изреваваха край нас и разпръскваха вълни от кална вода. Извървяхме пътя с бърз ход, първо под пороя, после под лек дъжд и накрая под сиво небе. Бяхме подгизнали, с коси, залепнали за главите, с посинели устни и уплашени очи. Преминахме отново през тунела, тръгнахме нагоре през полето. Храстите, натежали от дъжда, ни закачаха и ни караха да потръпваме. Намерихме чантите, сложихме си сухите престилки върху мокрите дрехи и се отправихме към къщи. Напрегната, свела поглед, Лила повече не ме хвана за ръка.

Скоро разбрахме, че нещата съвсем не бяха се случили според предвижданията ни. Над квартала небето почерняло, когато било време за излизане от училище. Майка ми отишла пред училище с чадър, за да ме придружи до дома на госпожата за празненството. Разбрала, че ме няма и че няма никакво празненство. Търсила ме с часове. Когато отдалеч видях жално накуцващата й фигура, оставих веднага Лила, за да не тръгне да се кара на нея, и затичах насреща й. Даже не ме остави да проговоря. Заваляха шамари и удари с чадъра, крещеше, че ще ме убие, ако пак направя подобно нещо.

Лила се покри, у тях никой нищо не беше разбрал.

Вечерта майка ми разказа всичко на баща ми и го накара да ме набие. Той се нервира, не искаше да ме удря и накрая се скараха. Първо удари шамар на нея, после, ядосан на себе си, ме наби едно хубаво. През цялата нощ се опитвах да разбера какво всъщност се беше случило. Трябваше да отидем до морето, но не отидохме, бяха ме натупали напразно. С Лила си бяхме разменили ролите по мистериозен начин: аз исках да продължа въпреки дъжда, чувствах се далече от всичко и от всички, а отдалечеността — разбрах го за пръв път — ме освобождаваше от всякаква обвързаност и притеснение; Лила внезапно съжали за собствения си план, отказа се от морето и пожела да се върне в границите на квартала. Наистина недоумявах.

На следващия ден не я изчаках на двора, а отидох на училище сама. Видяхме се в градинката, тя забеляза синините по ръцете ми и ме попита какво е станало. Вдигнах рамене, вече нямаше значение.

— Само те набиха ли?

— А какво трябваше да ми направят?

— Пак ли ще те пускат на уроци по латински?

Изгледах я неразбиращо.

Възможно ли беше? Дали ме беше помъкнала със себе си с надеждата, че родителите ми за наказание ще ми забранят да продължа учението си? Или ме беше завлякла на обратно по най-бързия начин точно за да избегне да ме накажат по този начин? Или — питам се днес — в различни моменти си беше пожелала и двете?