Елена Феранте
Гениалната приятелка (2)

1.

Тази сутрин ми се обади Рино: помислих, че пак ще ми иска пари, и се подготвих да му откажа. Но поводът за обаждането му беше друг: майка му беше изчезнала.

— Откога?

— От две седмици.

— И ми се обаждаш чак сега?

Тонът ми сигурно му се стори враждебен, въпреки че не бях нито сърдита, нито възмутена — беше по-скоро леко саркастичен. Опита се да обясни, но говореше твърде неясно, смутено, отчасти на диалект, отчасти на италиански. Предположил, каза, че майка му кръстосвала из Неапол, както обикновено.

— И през нощта ли?

— Знаеш я каква е.

— Знам, но две седмици отсъствие нормално ли ти се струва?

— Да. Ти отдавна не си я виждала, но състоянието й се влоши. Изобщо не спи, влиза, излиза, прави каквото й хрумне.

Накрая все пак се притеснил. Разпитал навсякъде, обиколил болниците, дори се обадил в полицията. И — нищо, майка му я нямало никъде. Ама че син: едър мъж, около четиресетте, който никога не е работил в живота си, а се е занимавал само с тъмни сделки и пилеене на пари. Представих си с какво старание я е издирвал. Нулево. Безмозъчен тип, загрижен единствено за себе си.

— Да не би да е при теб? — попита ме внезапно.

Майка му? Тук, в Торино? Беше наясно с нещата, само си говореше на вятъра. Виж, него го биваше да пътува, беше идвал у нас поне десетина пъти без покана. А майка му, която, за разлика от него бих посрещнала с удоволствие, никога в живота си не беше напускала Неапол. Отговорих му:

— Разбира се, че не е при мен.

— Сигурна ли си?

— Рино, ако обичаш: казах ти, че не е тук.

— И къде е отишла тогава?

Разплака се и аз го оставих да си разиграе сцената на отчаяние с хлипания, които от фалшиви се превръщаха в истински. Когато приключи, му казах:

— Моля те, поне веднъж постъпи както тя би искала: не я търси.

— Ама какви ги говориш?

— Това, което казах. Няма смисъл. Научи се да живееш сам и престани да търсиш и мен.

Затворих му.