Елена Феранте
Гениалната приятелка (9)

5.

Не изпитвам носталгия по детството ни, то беше изпълнено с насилие. Какво ли не ни се случваше всеки ден и вкъщи, и навън, но нямам спомен някога да съм си мислила, че ни се е паднало да живеем особено тежък живот. Животът си беше такъв и толкова, а ние растяхме със задължението да го направим труден за останалите, преди те да го направят труден за нас. Разбира се, харесваха ми любезните маниери, които проповядваха учителката ни и енорийският свещеник, но усещах, че такова поведение не е особено подходящо за жителите на нашия квартал, дори и за жените. Жените се биеха повече и от мъжете, хващаха се за косите, намираха начини да си причинят болка една на друга. Да причиняваш болка, беше истинска мания. Като дете си представях едни миниатюрни животинки, почти невидими, как идват нощно време в нашия квартал: излизаха от блатата, от старите ненужни влакови вагони зад насипа, от миризливите треволяци, наричани вонливки, от жабите, от саламандрите, от мухите, от камъните, от праха, влизаха във водата, в храната, във въздуха и превръщаха нашите майки и баби в бесни кучки. Заразата ги ловеше повече от мъжете, които лесно побесняваха, но накрая им минаваше, докато жените, на пръв поглед тихи и кротки, когато се случеше да се ядосат, следваха бесовете си и отиваха докрай, без да могат да се спрат.

У Лила остана траен белег от това, което се случи с Мелина Капучо, роднина на майка й. А също и у мен. Мелина живееше в нашето блокче, където живеех и аз с родителите си, ние на втория етаж, тя на третия. Беше малко над трийсетте, с шест деца и на нас ни изглеждаше като старица. Мъжът й беше на нейната възраст, разтоварваше касетки на пазара за плодове и зеленчуци. Помня го нисък и набит, но хубав, с горд израз на лицето. Една нощ излязъл от къщи, както обикновено, и умрял — или бил убит, или бил преуморен. На скръбното погребение присъства целият квартал заедно с моите родители и тези на Лила. След известно време на Мелина нещо й стана. На външен вид изглеждаше същата — кльощава жена с голям нос и вече побелели коси, с рязък висок глас, който вечер извикваше децата от прозореца едно по едно по име и който удължаваше сричките с гневно отчаяние: Ааа-дааа, Мииике. В началото много й помогна Донато Сараторе, който живееше в апартамента точно над нейния, на четвъртия и последен етаж. Донато беше ревностен посетител на енорията на „Светото семейство“ и като добър християнин се постара много да събере за нея пари, стари дрехи и обувки и уреди да вземат най-големия й син, Антонио, на работа в сервиза на Горезио, негов познат. Мелина му беше толкова благодарна, че в гърдите й на отчаяна жена благодарността прерасна в любов и страст. Не се знаеше дали Сараторе някога разбра за това. Беше много сърдечен, но и много сериозен човек: от къщи на работа и от църквата вкъщи. Беше част от пътуващия персонал на държавните железници на постоянна заплата, с която достойно издържаше жена си Лидия и петте си деца, най-голямото от които се казваше Нино. Когато не беше на път по трасето Неапол — Паола, се занимаваше с дребни ремонти вкъщи, пазаруваше, разхождаше последното новородено в количката. Неща, твърде нетипични за квартала. На никой не му идваше на ум, че Донато полага цялото това старание, за да облекчи положението на жена си. Не: всички мъже от съседните блокчета, начело с моя баща, смятаха, че му харесва да се прави на женчо, още повече че пишеше стихове и ги четеше с удоволствие на всеки. Не й идваше на ум и на Мелина. Вдовицата предпочете да си мисли, че поради благородния му характер жена му му се е качила на главата, и затова реши да се бори ожесточено срещу Лидия Сараторе, за да го освободи и да му даде възможност да се събере с нея за постоянно. Последва война, която в началото ми изглеждаше забавна и за която се говореше и у нас, и навън със злобен присмех. Лидия простираше току-що изпраните чаршафи и Мелина се качваше горе, стъпваше на перваза и ги цапаше с една тръстикова пръчка, чийто връх беше обгорила специално за целта на огън; Лидия минаваше под прозорците и тя се изплюваше на главата й или я заливаше с кофи мръсна вода; Лидия вдигаше шум през деня, като ходеше заедно с разбеснелите се свои деца над главата й, и тя се настървяваше цяла нощ да удря по тавана с пръчката от четката за миене на пода. Сараторе се опита да въдвори ред по всякакъв начин, но беше прекалено чувствителен, прекалено любезен човек. И така, от правене напук двете жени преминаха към словесни нападки при всяка среща на улицата или по стълбите — тежки, ожесточени думи. От този момент нататък започнаха да ме плашат. Една от многото ужасяващи сцени от детството ми започва с виковете на Мелина и Лидия, с обидите, които си отправят от прозорците и после на стълбите; после продължава с майка ми, която хуква към външната ни врата, отваря я и се показва на площадката, следвана от нас, децата, и завършва с една гледка, която и до днес ми е непоносима, на двете съседки, които се търкалят, вкопчени, надолу по стълбите и главата на Мелина се удря в цимента на площадката, на сантиметри от обувките ми, като изтърван от някого пъпеш.

Трудно ми е да кажа защо по онова време ние, момичетата, бяхме на страната на Лидия Сараторе. Може би защото имаше правилни черти и руса коса. Или защото Донато беше неин и разбирахме, че Мелина иска да й го вземе. Или пък защото децата на Мелина бяха дрипави и мръсни, докато тези на Лидия бяха измити, добре сресани и първият, Нино, който беше с няколко години по-голям от нас, беше хубав, харесвахме го. Лила единствена беше на страната на Мелина, но никога не ни обясни защо. Само по някакъв повод каза, че ако някой убие Лидия Сараторе, така щяло да й се пада, и аз си помислих, че смята така отчасти защото имаше лош нрав, отчасти защото с Мелина бяха далечни роднини.

Един ден се връщахме от училище, бяхме четири-пет момичета. С нас беше Мариза Сараторе, която обикновено допускахме до нас не защото ни беше симпатична, а защото се надявахме, че чрез нея ще успеем да се доберем до по-големия й брат, тоест Нино. Тя първа се усети за Мелина. Жената вървеше от другата страна на шосето с бавна крачка и носеше в едната си ръка хартиена кесия, а с другата ядеше от нея. Мариза ни я посочи и я нарече „мръсницата“, но не с презрение, просто повтори термина, който използваше майка й вкъщи. Макар да беше по-дребничка и много слаба, Лила моментално я зашлеви така силно, че я събори на земята; направи го хладнокръвно, както постъпваше винаги когато прибягваше до насилие, без да извика преди или след това, без да обели и една предупредителна дума, без да мигне, ледена и решителна.

Аз първа се притекох на помощ на разплаканата Мариза и й помогнах да стане, после се обърнах да видя какво прави Лила. Беше слязла от тротоара и пресичаше шосето, за да отиде при Мелина, без да обръща внимание на минаващите камиони. Забелязах, повече в поведението, отколкото на лицето й, нещо, което ме притесни и което все още ми е трудно да определя, дотолкова, че за момента ще се огранича да го кажа така: макар и да се движеше, докато минаваше напряко през шосето, една такава малка, черна и нервна, макар и да го правеше с обичайната си решителност, беше неподвижна. Застинала вътре в това, което правеше роднината на майка й, застинала от съжаление, застинала като направена от сол, също като статуите от сол. Плътно прилепнала. Едно цяло с Мелина, която крепеше в дланта си тъмния настърган сапун, с който се беше сдобила малко преди това от сутерена на дон Карло, а с другата ръка си взимаше от него и похапваше.