Елена Феранте
Гениалната приятелка (84)

62.

Бяхме на шестнайсет. Седях срещу Нино Сараторе, Алфонсо и Мариза и се насилвах да се усмихвам, докато казвах с престорено безразличие:

— Нищо, ще има други възможности.

Лила се намираше на другия край на залата — беше булката, кралицата на празника, — Стефано й говореше на ухото и тя се усмихваше.

Дългият, изтощителен сватбен обяд приключваше. Оркестърът свиреше, певецът пееше. Антонио, обърнат с гръб, потискаше в гърдите си болката, която му причиних, и гледаше морето. Енцо може би шептеше на Кармела, че я обича. Рино със сигурност вече го беше сторил с Пинуча, която му говореше нещо и го гледаше право в очите. Паскуале по всяка вероятност още увърташе, уплашен, но Ада щеше да направи каквото трябва, за да изтръгне от устата му преди края на празненството нужните думи. Беше дошло времето на тостовете с нецензурно съдържание и търговецът на метали се прояви като блестящ талант в тази област. Подът беше окапан със соса от паднала детска чиния и с виното, разлято от дядото на Стефано. Преглътнах сълзите си. Помислих си: може би ще публикуват моите няколко реда в следващия брой, може би Нино не е настоявал достатъчно, може би е трябвало сама да се заема с това. Но не казах нищо, продължих да се усмихвам, дори събрах сили да произнеса:

— И без това веднъж вече се скарах със свещеника, нямаше нужда да се карам с него отново.

— Именно — каза Алфонсо.

Но нищо не можеше да облекчи разочарованието ми. Полагах усилия да преодолея нещо, прилично на затъмнение в главата ми, нещо като болезнен спад в напрежението, но не ми се удаваше. Оказа се, че съм считала публикуването на тези няколко реда и печатната ми слава за доказателство, че действително имам бъдеще, че мъката на учението наистина води някъде нагоре, че госпожа Оливиеро е била права да избута напред мен и да изостави Лила. „Знаеш ли какво са плебеите?“ „Да, госпожо.“ Какво са плебеите, разбрах в този момент с много по-голяма яснота, отколкото преди години, когато госпожа Оливиеро ми зададе въпроса. Плебеите бяхме ние. Плебеите спореха за храната и виното, караха се кой да бъде обслужен пръв и по-добре, бяха мръсният под, по който минаваха напред-назад сервитьорите, все по-вулгарните тостове. Плебсът беше майка ми, която си беше пийнала и сега се облягаше с гръб на рамото на сериозния ми баща и се смееше със зейнала уста на сексуалните алюзии на търговеца на метали. Смееха се всички, и Лила също, с вида на човек, който има роля и ще я играе докрай.

Вероятно отвратен от ставащото наоколо, Нино се изправи и каза, че си тръгва. Уговори се с Мариза да се приберат заедно и Алфонсо обеща да я заведе на уреченото място в уречения час. Тя изглеждаше много горда с такъв изпълнителен кавалер. Попитах Нино колебливо:

— Няма ли да поздравиш булката?

Направи широк жест с ръка, изфъфли нещо по повод облеклото си и без дори да подаде ръка, без какъвто и да е знак за довиждане към мен и към Алфонсо, се отправи към вратата с обичайната си поклащаща се походка. Знаеше как да идва и да си тръгва от квартала, когато си иска, без опасност да се зарази. Можеше го, удаваше му се, вероятно го беше научил преди години, по времето на преместването им с бурните емоции, които едва не му костваха живота.

Обзе ме съмнение, че ще успея. Ученето нямаше смисъл: можеше и да ми пишат десетки на контролните, но това си беше само училище; обаче хората от списанието бяха хвърлили едно око на моето резюме, моето и на Лила, и не го бяха публикували. Виж, Нино можеше всичко, имаше лицето, жестовете, походката на човек, който ще постигне все повече успехи. Когато изчезна, се почувствах така, сякаш е изчезнал единственият човек в цялата зала, който притежаваше енергията да ме отведе оттук.

След това ми се стори, че вратата на ресторанта се затръшна от порив на вятъра. Но всъщност нямаше вятър, не се бяха задвижили от само себе си крилата на входната врата. Случи се това, което можеше да се очаква да се случи. Точно за тортата и за раздаването на торбичките с бонбоните се появиха, извънредно красиви и елегантни, двамата братя Солара. Тръгнаха през залата, като поздравяваха този и онзи с типичния за тях господарски маниер. Джилиола увеси ръце на врата на Микеле и го повлече да седне до нея. Лила внезапно почервеня по врата и около очите, дръпна енергично мъжа си за ръката и му каза нещо на ухото. Силвио направи вял жест към синовете си, Мануела ги огледа с майчинска гордост. Певецът запя „Ладзарела“, като дискретно имитираше Аурелио Фиеро. Рино покани Марчело да седне с приятелска усмивка. Марчело седна, разхлаби вратовръзката си, кръстоса крак върху крак.

Едва тогава дойде ред на неочакваното. Видях как Лила загуби цвета на лицето си и стана толкова бледа, каквато беше като дете, по-бледа от бялата си булчинска рокля, а очите й внезапно се свиха по онзи начин, който ги превръщаше в цепки. Пред нея имаше бутилка вино и се уплаших, че погледът й ще я прониже с такава сила, че ще я раздроби на хиляди парчета и виното ще опръска всичко. Но тя не гледаше бутилката. Гледаше по-далече, гледаше обувките на Марчело Солара.

Бяха мъжки обувки „Черуло“. Не моделът в продажба, този със златната катарама. Марчело беше обул обувките, които преди време купи Стефано, мъжът й. Беше онзи чифт, който тя беше изработила заедно с Рино, чифтът, който правиха и преправяха месеци наред и с който беше съсипала ръцете си.