Елена Феранте
Гениалната приятелка (83)

61.

Настанихме се. Поведох общ разговор с Алфонсо и Мариза с надеждата, че Нино ще се реши да ме заговори. В същото време Антонио се приближи зад гърба ми и се наведе да ми каже на ухото:

— Запазил съм ти място.

Прошепнах:

— Върви си, майка ми е разбрала всичко.

Огледа се нерешително, силно смутен. Върна се на масата си.

В залата се носеше недоволен ропот. Някои гости се бяха озлобили, защото веднага бяха забелязали нередни неща. Виното не беше с еднакво качество за всички маси. Някои вече ядяха първото ястие, докато на други още не бяха сервирали ордьовъра. Някои коментираха на висок глас, че масите с роднини и приятели на младоженеца се обслужват по-добре от тези с роднини и приятели на булката. Изпитах непоносимост към тази нарастваща свадливост. Набрах смелост и въвлякох Нино в разговора, като го помолих да ми разкаже за статията върху бедността в Неапол, и се канех веднага след това да го попитам кога излиза следващият брой на списанието с моята половин страничка. Той подхвана, много добре информиран, с много интересни данни за състоянието на града. Порази ме неговата убеденост. На Иския още носеше чертите на измъчено момче, сега ми се стори дори твърде зрял. Как беше възможно осемнайсетгодишно момче да говори за мизерията не с общи понятия и разпален тон като Паскуале, а с конкретни факти, като цитира точни данни, и то с дистанциран тон?

— Откъде ги знаеш тези неща?

— Достатъчно е да чете човек.

— Какво да чете?

— Вестници, списания, книги, третиращи проблема.

Аз дори не бях разлиствала някога вестник или списание, четях само романи. Дори Лила по времето, когато четеше, не похващаше друго, освен стари разпарцаливени романи от училищната библиотека. Бях изостанала във всичко, а Нино можеше да ми помогне да наваксам.

Започнах да му задавам все повече въпроси и той ми отговаряше. Отговаряше, да, но не даваше стъписващи отговори като Лила, не притежаваше умението й да представя всяко нещо по увлекателен начин. Подреждаше и изразяваше мислите си научно, изреждаше многобройни конкретни примери и всеки мой въпрос сякаш отприщваше порой: говореше, без да спре, без да се постарае да украси речта си, без капка ирония, твърд и рязък. Алфонсо и Мариза скоро се почувстваха изолирани. Повече нищо не чухме от ставащото около нас, не знаехме какво ни сервираха в чиниите, какво ядяхме или пиехме. Аз полагах усилия да измислям въпроси, които да му задам, и старателно изслушвах отговорите му, леещи се като река. Скоро обаче долових, че в думите му като основна нишка се прокрадва една фиксидея, определяща целия му стил: отказът от високопарни думи, необходимостта да се посочват ясно проблемите, изнамирането на възможни и приложими решения, нуждата от намеса. Аз непрекъснато кимах с глава и се съгласявах с всичко. Придобих учудено изражение само когато се изказа лошо за литературата.

— Ако искат да се правят на шарлатани — повтори два-три пъти, много ядосан на враговете си, тоест на всеки, който се правеше на шарлатанин, — нека да пишат романи, ще ги прочета с удоволствие, обаче ако искаме наистина да променим нещата, така няма да стане.

Всъщност мисля, че разбрах — използваше думата „литература“, за да критикува онези, които пълнеха главите на хората с нещо, наречено от него ненужни брътвежи. На един мой вял опит да се противопоставя например отговори така:

— Прекалено много лоши рицарски романи трябват, Лену, за да се получи един „Дон Кихот“. Но ние, с цялото ми уважение към дон Кихот, нямаме нужда, тук в Неапол, да се бием с вятърни мелници, това е само прахосване на сили. На нас ни трябват хора, които знаят как действат мелниците и които да ги задвижат.

Не беше нужно да го слушам дълго, за да ми се прииска да мога всеки ден да дискутирам с младеж на неговото ниво: колко грешки бях допуснала с него, каква глупост беше да го желая, да го обичам, и при това непрекъснато да го отбягвам. Виновен беше баща му. Но и аз бях виновна — аз, която дотолкова не понасях майка си, бях позволила бащата да хвърли сянка върху сина, така ли? Разкаях се, насладих се на разкаянието си и на романа, в който се виждах героиня. Често повишавах глас, за да надвикам шума в залата и музиката, той също. Понякога поглеждах към масата на Лила: смееше се, ядеше, разговаряше, изобщо не беше забелязала къде съм и с кого говоря. Затова пък по-рядко поглеждах към масата на Антонио; боях се, че ще ми направи знак да отида при него. Но много добре усещах, че не откъсва поглед от мен и че е нервен, на път да се ядоса. Какво да се прави, помислих си, и без това вече съм решила, утре ще го оставя, не мога да продължавам с него, твърде различни сме. Да, наистина, обожава ме, изцяло ми е предан, но като кученце. А начинът, по който Нино ми говореше, без никакво чувство за подчиненост, ме омайваше. Излагаше пред мен идеите за бъдещето си и начина, по който смята да го построи въз основа на тях. Когато го слушах, въображението ми се разпалваше, почти както някога го разпалваше Лила. Вниманието му, насочено към мен, ми помагаше да израсна. Виж, той щеше да успее да ме спаси от майка ми, той, който толкова силно желаеше да се спаси от баща си.

Усетих докосване по рамото, беше отново Антонио. Каза ми мрачно:

— Да танцуваме.

— Майка ми не дава — прошепнах.

Отговори ми нервно на висок глас:

— Всички танцуват, какъв е проблемът?

Поусмихнах се смутено на Нино, той много добре знаеше, че Антонио ми е гадже. Изгледа ме сериозно и се обърна към Алфонсо. Станах.

— Не ме притискай.

— Не те притискам.

Беше се вдигнала голяма шумотевица и цареше радостно опиянение. Танцуваха млади, стари, деца. Но аз усещах какво ставаше зад привидното веселие. Роднините на булката проявяваха недоволство, желанието за свада беше изписано на лицата им. Особено на жените. Бяха се ошушкали за подарък и за дрехите, които носеха, задлъжнели бяха дори, а сега се държаха с тях като с просяци — носеха им евтино вино и закъсняваха недопустимо с обслужването. Защо Лила не се намесваше, защо не протестираше пред Стефано? Познавах ги. Щяха да сдържат гнева си заради Лила, но в края на празненството, когато тя отидеше да се преоблече и се върнеше с тоалета си за път, когато раздадеше подаръчните торбички с бонбони и когато си тръгнеше с мъжа си в цялата си елегантност, тогава щеше да избухне нечуван скандал, който да предизвика омраза, подхранвана през следващите месеци и години, съпрузи и синове щяха да си правят на инат и да се обиждат, за да покажат пред майките и сестрите си кой е мъжът в къщата. Познавах ги всичките. Наблюдавах свирепите погледи на момчетата към певеца и към музикантите, които си позволяваха да заглеждат приятелките им или да се обръщат към тях с намеци. Наблюдавах как си говорят Енцо и Кармела, докато танцуват, наблюдавах също Паскуале и Ада, седнали на една маса: беше ясно, че до края на празненството щяха да са гаджета, че после щяха да се сгодят и най-вероятно след година или след десет години щяха да се оженят. Наблюдавах Рино и Пинуча. В техния случай всичко щеше да се развие по-бързо: ако производството на обувки „Черуло“ стартираше наистина, най-късно след година щяха да празнуват сватба, не по-малко разкошна от тази. Танцуваха, гледаха се в очите, притискаха се силно един в друг. Любов и интереси. Месарница плюс обувки. Стари блокове плюс нови блокове. Като тях ли бях? Бях ли още?

— Кой е този? — попита Антонио.

— Кой да е? Не го ли познаваш?

— Не.

— Нино, големият син на Сараторе. А тя е Мариза, помниш ли я?

Мариза не го интересуваше изобщо, но Нино — да. Упрекна ме ядосано:

— А ти, първо ме водиш при Сараторе да го заплашвам, а после отиваш да си бъбриш с часове със сина му? Уших си нов костюм, за да седя да гледам как се забавляваш с онзи там, който дори не се е подстригал и не си е сложил вратовръзка?

Заряза ме насред залата и се отправи с бърза крачка към стъклената врата, от която се излизаше на терасата.

Няколко секунди се чудих как да постъпя. Да настигна Антонио. Да се върна при Нино. Майка ми ме следеше с очи, макар че кривогледото й око изглеждаше насочено другаде. Баща ми също беше забил поглед в мен и гледаше лошо. Казах си: ако се върна при Нино, ако не отида при Антонио на терасата, той ще ме изостави и за мен ще бъде по-добре така. Пресякох залата; оркестърът продължаваше да свири, двойките продължаваха танца си. Седнах на мястото си. Нино, изглежда, изобщо не бе обърнал внимание на случилото се. Сега изливаше порой от думи по адрес на госпожа Галиани. Защитаваше я от Алфонсо, който, както много добре знаех, я мразеше. Казваше му, че и той често се спречквал с нея — беше прекалено строга, — но че като преподавател била изключителна, винаги го окуражавала и му била предала способността да учи. Опитах да се намеся в разговора. Изпитвах спешна нужда Нино да се захване отново с мен, не исках сега да започва разговор със съученика ми, както беше разговарял преди това с мен. Изпитвах нужда — за да не хукна да се сдобрявам с Антонио и да му кажа през сълзи: да, прав си, не знам коя съм и какво точно искам, използвам те и те захвърлям, но не е по моя вина, чувствам се половинчата и разкъсана на две, прости ми — Нино да ме признае за достойна да съм част от нещата, които знае, от способностите му, да ме припознае като еднаква с него. Затова взех думата без предупреждение и докато той се опитваше да продължи прекъснатия разговор, изброих книгите, които учителката ми беше дала за четене от началото на годината, и съветите, които ми даваше. Кимна в знак на съгласие, леко намръщен, спомни си, че преди време тя била дала и на него една от тези книги, и започна да говори за текста. Но аз имах все по-спешна нужда от признание, което да ме разсее от Антонио, и попитах без никаква връзка:

— Кога излиза списанието?

Вгледа се в мен колебливо, с известно безпокойство:

— Излезе преди две седмици.

Подскочих от радост и попитах:

— Къде да го намеря?

— Продават го в книжарница „Гуида“. Но и аз мога да ти го намеря.

— Благодаря ти.

Поколеба се, после каза:

— Твоята статия не я публикуваха, оказало се, че няма място.

Алфонсо веднага се усмихна с облекчение и измърмори:

— Слава богу!