Елена Феранте
Гениалната приятелка (82)

60.

Първи от младите влязохме в залата за празненството. Настроението ми още повече се влоши. Силвио и Мануела Солара вече се бяха настанили на отредената за тях маса заедно с търговеца на метали, неговата съпруга флорентинка и майката на Стефано. Родителите на Лила също бяха седнали на една дълга маса с други роднини, с моите родители, с Мелина и Ада, която не издържаше повече и посрещна Антонио с ядосани жестове. Музикантите от оркестъра заемаха местата си и изпробваха инструментите, певецът проверяваше микрофона. Изпаднахме в неудобно положение — не знаехме къде да седнем, а никой от нас не смееше да пита сервитьорите. Антонио се беше залепил за мен и се опитваше да ме развесели.

Майка ми ме извика, аз се направих, че не я чувам. Отново ме извика, аз пак не реагирах. Тогава тя стана и тръгна към мен с накуцващата си походка. Искаше да отида да седна до нея. Отказах. Тя просъска:

— Синът на Мелина защо все се върти около теб?

— Никой не се върти около мен, мамо.

— Ти за тъпа ли ме мислиш?

— Не.

— Ела да седнеш до мен.

— Не.

— Казах да дойдеш! Не сме те оставили да учиш, за да те провали един работник с луда майка.

Подчиних се, беше бясна. Започнаха да пристигат и други младежи, все приятели на Стефано. Между тях забелязах Джилиола, която ми направи знак да отида при нея. Майка ми ме задържа. Паскуале, Кармела, Енцо и Антонио накрая седнаха с групата на Джилиола. Ада успя да се освободи от майка си, като я повери на Нунция, и дойде при мен да ми прошепне в ухото: „Ела!“. Опитах да стана, но майка ми гневно ме сграбчи за ръката. Ада направи разочарована физиономия и отиде да седне до брат си, който от време на време гледаше към мен, а аз му правех знаци с очи, повдигнати към тавана, че съм заложница.

Оркестърът засвири. Певецът, около четиресетгодишен мъж с много фини черти, затананика нещо за проба. Пристигнаха и други гости, залата се напълни. Никой не прикриваше глада си, но трябваше, разбира се, да изчакаме младоженците. Опитах отново да стана, но майка ми просъска:

— Ще стоиш близо до мен.

Близо до нея. Помислих си колко си противоречи, без да се усеща, с нейните сръдни и със заповедническите жестове. Не искаше аз да уча, обаче сега, когато така и така учех, ме смяташе за по-добра от младежите, с които бях израсла, и даваше да се разбере, че мястото ми не е сред тях — нещо, което току-що впрочем бях установила и аз. И все пак, ето че ми налагаше да стоя до нея, за да ме спаси от кой знае какви морски бури, водовъртежи и зейнали пропасти, каквито в нейните очи олицетворяваше Антонио. Но да остана до нея, означаваше да остана в нейния свят, да стана съвсем същата като нея. А ако станех същата като нея, кой друг ми се полагаше, ако не Антонио?

В това време влязоха младоженците сред ентусиазирани аплодисменти. Оркестърът веднага засвири сватбения марш. Прехвърлих завинаги върху майка ми, прикрепих неразривно към тялото й онази отчужденост, която все повече ме обземаше. Ето я Лила, център на вниманието на квартала; изглеждаше щастлива. Усмихваше се — елегантна, учтива, ръка за ръка с мъжа си. Беше невероятно красива. Върху нея и нейната походка бях заложила като малка, за да избягам от майка ми. Бях допуснала грешка. Лила си остана там, неразделно свързана с този свят, от който си въобразяваше, че е взела най-доброто. А най-доброто беше този младеж, тази сватба, това празненство, играта на обувки за Рино и баща й. Нищо общо с моя път на учено момиче. Почувствах се напълно сама.

Накараха младоженците да танцуват под светкавиците на фотографа. Завъртяха се из залата с прецизни движения. Трябва да си отбележа, казах си: дори и Лила няма да може да се измъкне от света на майка ми. Аз обаче трябва да успея, не мога повече да се примирявам. Трябва да я обезвредя, както умееше да прави госпожа Оливиеро, когато се появяваше у нас, за да й наложи това, което беше добре за мен. Беше ме хванала за ръката, но аз не трябваше да й обръщам внимание, трябваше да си спомня, че съм най-добрата по италиански, латински и гръцки, да си спомня, че се опълчих срещу учителя по вероучение, да си спомня, че щеше да излезе статия с моя подпис в същото списание, в което публикуваше едно красиво и много умно момче от трети клас на лицея.

Нино Сараторе влезе в този момент. Видях го, преди да забележа Алфонсо и Мариза, видях го и скочих на крака. Майка ми опита да ме задържи за подгъва на роклята и аз я издърпах от ръката й. Лицето на Антонио, който не ме изпускаше от очи, светна и той ми отправи подканящ поглед. Аз обаче тръгнах в посока, обратна на Лила и Стефано, които се бяха запътили да заемат мястото си в центъра на масата между съпрузите Солара и двойката от Флоренция, и се насочих право към входа към Алфонсо, Мариза и Нино.