Елена Феранте
Гениалната приятелка (81)

59.

Последва бъркотия, в която всички се скупчиха около младоженците, когато те излязоха от църквата под мощните звуци на органа и светкавиците на фотографа. Лила и Стефано се спряха на входа сред целувки и прегръдки, сред хаоса на автомобилите и нервниченето на роднините, оставени да чакат, докато други, дори не кръвни роднини, но по-важни, по-обичани, по-богато облечени — госпожите с най-екстравагантните шапки — биваха веднага натоварени на колите и закарани в ресторанта на Вия Орацио.

Колко се беше издокарал Алфонсо! Никога не го бях виждала с тъмен костюм, бяла риза и вратовръзка. Без износените си училищни дрехи, без месарската престилка ми се видя не само по-голям за шестнайсетте си години, но и внезапно — помислих си — физически различен от брат си Стефано. Вече беше по-висок, по-източен, най-важното — изглеждаше красив като испанския танцьор, когото бях гледала по телевизията, с големи очи, плътни устни и все още без следа от брада. Явно Мариза му се беше залепила, отношенията им се бяха развили, сигурно се бяха виждали, без аз да знам. Дали Алфонсо, колкото и да ми беше предан, е бил победен от пищните къдрици на Мариза и от безспирното й дърдорене, което го освобождаваше — срамежлив, какъвто си беше — от грижата да попълва празнините в разговора? Бяха ли станали гаджета? Съмнявах се, той щеше да ми каже. Но се виждаше, че нещата вървят натам, щом я беше поканил на сватбата на брат си. А тя, за да получи разрешение от родителите си, със сигурност беше накарала Нино да дойде насила.

И сега ето го, младия Сараторе, на входа на църквата, съвсем не на място с раздърпаното си облекло, прекалено висок, прекалено слаб, с прекалено дълга и несресана коса, с ръце прекалено надълбоко наврени в джобовете на панталона, с вид на човек, който не може да си намери мястото, с очи, насочени към младоженците, както всички останали, но без никакъв интерес, а просто за да ги насочи нанякъде. Това неочаквано присъствие допринесе много за емоционалното безредие в този ден. В църквата само се поздравихме шепнешком: здравей, здрасти. Нино се беше залепил за сестра си и за Алфонсо, а аз бях в здравата хватка на Антонио и макар и да се изтръгнах веднага, се озовах в компанията на Ада, Мелина, Паскуале, Кармела, Енцо. Докато стояхме в блъсканицата и изчаквахме младоженците да се вмъкнат в една голяма бяла кола заедно с фотографа и помощника му, за да отидат да се снимат в парка „Римембранца“, ме обзе тревога, че майката на Антонио ще познае Нино, че може да разпознае в лицето му някоя черта на Донато. Но тревогата ми се оказа безпочвена. Майката на Лила, Нунция, повлече със себе си отнесената Мелина заедно с Ада и с по-малките й деца към един автомобил, с който отпътуваха.

Всъщност никой не позна Нино — дори Джилиола, дори Кармела, дори Енцо. Нито пък забелязаха Мариза, въпреки че чертите й все още наподобяваха тези от детските й години. За момента и двамата Сараторе минаваха незабелязани. После Антонио започна да ме побутва към старата кола на Паскуале, с нас се качиха Кармела и Енцо и вече се канехме да тръгнем, когато ми дойде на ум да попитам:

— Къде са родителите ми? Дано някой се погрижи за тях.

Енцо отговори, че ги е видял в нечия кола, и вече нямаше как да се бавим, тръгнахме и аз само успях да хвърля един поглед към Нино, който още стоеше на входа на църквата с Алфонсо и Мариза, а те разговаряха помежду си.

Обзе ме нервност. Антонио, чувствителен към всяка моя промяна в настроението, ми прошепна в ухото:

— Какво има?

— Нищо.

— Ядосана ли си за нещо?

— Не.

Кармела се разсмя:

— Ядосана е, че Лина се омъжи, и иска да се омъжи и тя.

— Защо, ти не искаш ли да се омъжиш? — попита Енцо.

— Аз, ако зависи от мен, ще се омъжа още утре.

— И за кого?

— Знам си аз за кого.

— Млъквай — каза й Паскуале, — теб няма кой да те вземе.

Пътувахме надолу към крайбрежната част на града, Паскуале караше като бесен. Антонио така му беше форсирал колата, че той натискаше газта като състезател. Носеше се със силно свистене, без да обръща внимание на тръскането по разбитите улици. Настигаше скоростно колите, които се движеха пред него, все едно искаше да ги блъсне, набиваше спирачки на сантиметри, преди да се забие в тях, рязко извиваше волана и ги изпреварваше. Ние, момичетата, надавахме уплашени викове или възмутено го предупреждавахме да внимава, което го развеселяваше и го подтикваше да кара още по-бясно. На Антонио и Енцо не им мигваше окото, подиграваха се на бавните шофьори, смъкваха прозорците и докато Паскуале изпреварваше, крещяха обидни думи.

Точно по време на това пътуване към Вия Орацио започнах отчетливо да се чувствам различна и нещастна поради своята отчужденост. Бях израсла с тези момчета, поведението им ми се струваше нормално, бруталният им език ми беше понятен. Но също така вече от шест години ежедневно следвах един път, за който те си нямаха и понятие, а аз така блестящо се справях, че се бях оказала най-добрата. Нищо от това, което научавах всеки ден, не можех да споделя с тях, трябваше да се въздържам и в известен смисъл да се държа на по-ниско положение. Това, което бях в училище, пред тях трябваше да го прикривам или пък да го използвам от засада, за да ги сплаша. Запитах се какво правя в тази кола. Да, в нея бяха приятелите ми, беше и гаджето ми, отивахме на сватбеното празненство на Лила. Но точно това празненство доказваше, че Лила, единствената, от която все още имах нужда дори когато съдбите ни тръгнаха в различни посоки, вече не е част от всичко това, а след като и нея я нямаше, всяка връзка между мен, тези младежи и тази бясно носеща се по улиците кола беше прекъсната. Защо тогава не бях с Алфонсо, с когото споделях и произхода, и бягството? И най-вече защо не се бях спряла да кажа на Нино: остани, ела на празненството, кажи ми, когато излезе списанието с моята статия, нека си говорим двамата, нека си изкопаем дупка, в която да се скрием от това шофиране на Паскуале, от вулгарните му думи, от бруталния говор на Кармела и на Енцо и също — да, също — на Антонио?