Елена Феранте
Гениалната приятелка (80)

58.

В кухнята ни очакваха нетърпеливо Фернандо и Нунция, готови от доста време. Никога не бях ги виждала толкова издокарани. По онова време родителите — нейните, моите, всички, ми изглеждаха стари. Не правех голяма разлика между тях и родителите на майка ми или на баща ми — все същества, които в моите очи живееха някакъв студен живот, битието им нямаше нищо общо с моето, с това на Лила, на Стефано, на Антонио, на Паскуале. Тези, които горяха в огъня на чувствата и във вихъра на мислите, бяхме ние. Едва сега, докато пиша, си давам сметка, че по онова време Фернандо трябва да е бил на не повече от четиресет и пет години, а Нунция със сигурност беше с няколко години по-млада; в онази сутрин двамата заедно — той с бяла риза и тъмен костюм, с лицето на Рандолф Скот, а тя цялата в светлосиньо, със светлосиня шапчица с воалетка — изглеждаха наистина много представителни. Същото се отнасяше за моите родители, по отношение на чиято възраст мога да бъда по-точна: баща ми беше на трийсет и девет години, а майка ми на трийсет и пет. В църквата дълго ги наблюдавах. Бях обзета от неприятното чувство, че в онзи ден моите успехи в учението изобщо не им служеха за утеха, напротив, доказваха, особено на майка ми, че представляват една излишна загуба на време. Когато Лила, великолепна в ослепително бялото сияние на роклята и на въздушния си воал, пристъпи в църквата на Светото семейство, водена под ръка от обущаря, и се отправи към Стефано — извънредно красив пред обсипания с цветя олтар, блазе на цветаря, който ги беше доставил в изобилие, — майка ми, нищо че играещото й око изглеждаше насочено другаде, ме погледна, като да ме упрекне, че ето, седя си там с очилата, далеч от центъра на събитията, а лошата ми приятелка се е сдобила със състоятелен съпруг, извоювала е прехрана за семейството си, свой дом, и то, представете си, собствен, с вана, фризер, телевизор и телефон.

Церемонията продължи дълго, енорийският свещеник я проточи безкрайно. При влизането в църквата роднините и приятелите на младоженеца се бяха подредили всички от едната страна, роднините и приятелите на булката — от другата. През цялото време фотографът снимаше — направи безброй снимки, използваше светкавица и прожектори, — а неговият млад помощник заснемаше на филмче най-важните моменти.

Антонио предано седеше до мен през цялото време в новоушития си костюм и остави на Ада, много сърдита, защото като продавачка в месарницата на младоженеца бе очаквала съвсем друга позиция, задачата да се настани в дъното с Мелина и да я наблюдава заедно с другите им братя. Един-два пъти ми прошушна нещо в ухото, но не му отговорих. Трябваше да седи до мен, но само толкова, не трябваше да демонстрира прекалена интимност, за да не тръгнат клюки. Обходих с поглед претъпканата църква, хората се отегчаваха и също като мен се оглеждаха наоколо. Носеше се силен мирис на цветя и на нови дрехи. Джилиола беше много красива, също и Кармела Пелузо. И момчетата не им отстъпваха. Енцо и Паскуале изглеждаха, сякаш искаха да покажат, че биха могли да се представят още по-достойно от Стефано на олтара до Лила. Що се отнася до Рино, ако зидарят и зарзаватчията оставаха в дъното на църквата като стражи, бдящи над успешното протичане на церемонията, то той като брат на булката беше пренебрегнал реда на фамилната подредба и се беше настанил до Пинуча в зоната за роднините на младоженеца, отлично изглеждащ и той в новия си костюм и с обувките „Черуло“ на краката, лъщящи като намазаната му с брилянтин коса. Какъв разкош! Очевидно беше, че никой от получилите покана не е искал да пропусне събитието, напротив, всички се бяха отзовали, облечени богато, което, доколкото знаех аз, доколкото знаеха всички, означаваше на практика, че на повечето — може би на първо място на Антонио, седнал до мен — се беше наложило да поискат пари назаем. Тогава насочих поглед към едрия Силвио Солара, в тъмен костюм, застанал прав до младоженеца, с блестящо в изобилие злато по китките. Погледнах към жена му Мануела, облечена в розово и отрупана с бижута, застанала от страната на булката. Парите за разкоша идваха оттам. След смъртта на дон Акиле този мъж с мораво лице, сини очи и силно оголели слепоочия и тази слаба жена с дълъг нос и тънки устни бяха хората, които раздаваха пари назаем на целия квартал (по-точно Мануела беше тази, която се занимаваше с практическата страна на този вид дейност: всички знаеха и се страхуваха от тефтера с червени корици, в който отбелязваше датите и крайните срокове). В действителност сватбата на Лила се беше оказала добра сделка не само за цветаря, не само за фотографа, а най-вече за тази двойка, която, между другото, беше доставила и тортата, и бонбоните в подаръчните торбички.

Забелязах, че Лила изобщо не ги поглежда. Не се обърна нито веднъж и към Стефано, беше забила поглед само в свещеника. Помислих си, че погледнати така, в гръб, не бяха хубава двойка. Лила беше по-висока, той по-нисък. Лила разпръскваше наоколо една енергия, която нямаше как да не усетиш, а той изглеждаше като някое безцветно мъжле. Лила имаше крайно съсредоточен вид, сякаш си беше наумила да вникне докрай в истинското значение на този ритуал, а той от време на време се обръщаше към майка си, разменяше подсмихвания със Силвио Солара или леко се почесваше по главата. По едно време ме обзе тревога. Помислих си: ами ако Стефано наистина не е такъв, какъвто изглежда? Но не задълбах в тази мисъл по две причини. Най-напред, двамата младоженци уверено и ясно произнесоха „да“ сред всеобщото умиление; размениха си пръстените, целунаха се и аз трябваше да констатирам, че Лила наистина се беше омъжила. А после стана така, че внезапно престанах да се занимавам с младоженците. Дойде ми на ум, че съм видяла всички, освен Алфонсо; потърсих го с поглед сред роднините на младоженеца и го открих в дъното на църквата, почти скрит зад една колона. Направих му знак, той ми отвърна и се запъти към мен. Тогава зад него се откри, силно наконтена, Мариза Сараторе. И веднага след това, с ръце в джобовете, кожа и кости, чорлав, с омачканото сако и панталони, с които ходеше на училище — Нино.