Елена Феранте
Гениалната приятелка (8)

4.

Кръв. Обикновено потичаше от раните чак след като биваха разменени ужасяващи клетви и отвратителни псувни. Спазваше се винаги този ред. Макар да ми изглеждаше добър човек, баща ми непрекъснато сипеше обиди и заплахи срещу хора, които според думите му трябваше да бъдат изтрити от лицето на земята. Отнасяше се главно за дон Акиле. Винаги намираше за какво да го упрекне, а аз понякога си запушвах ушите с ръце, за да не се стряскам прекалено от грозните му думи. Когато го споменаваше пред майка ми, го наричаше „братовчед ти“, но тя веднага отричаше подобна кръвна връзка (свързваше ги много далечно роднинство) и добавяше нова доза обиди към неговите. Плашеха ме техните изблици на гняв, а най-много ме плашеше мисълта, че дон Акиле може да има толкова чувствителен слух, че да чува обидите, изречени на голямо разстояние. Страх ме беше, че ще дойде да ги убие.

Заклетият враг на дон Акиле обаче не беше баща ми, а господин Пелузо, много способен дърводелец, който вечно беше без пари, защото проиграваше всичко, което спечели, в задната стаичка на бар „Солара“. Пелузо беше баща на нашата съученичка Кармела, на Паскуале, който беше голям, и на още две деца, още по-бедни от нас, с които аз и Лила играехме понякога и които и в училище, и навън винаги се опитваха да ни откраднат нещо: писалката, гумата, желето от дюли, така че се прибираха вкъщи целите в синини от боя, който им нанасяхме.

Всеки път, когато срещнехме господин Пелузо, той ни изглеждаше като олицетворение на самото отчаяние. От една страна, губеше всичко на комар, от друга — си биеше шамари публично, задето не знаеше как след това да изхрани семейството си. По незнайни причини приписваше на дон Акиле собственото си разорение. Упрекваше го, че зад гърба му си бил присвоил — сякаш туловището му беше от магнит — всичките му дърводелски инструменти, което обезсмисляше съществуването на работилницата. Обвиняваше го, че после взел и нея и я превърнал в месарница. Години наред си представях клещите, триона, френския ключ, чука и менгемето и хиляди, хиляди пирони, засмукани като рояк от метални стърготини от материята, изграждаща тялото на дон Акиле. Години наред си представях как излиза от това тяло, грубо и натежало от разнородни вещества, салами, пити сирене, мортадела, свинска мас и бутове сурова шунка, и винаги го виждах като рояк.

Тези действия принадлежаха на отминали тъмни времена. Явно чудовищната същност на дон Акиле се беше проявила, преди да се родим. Преди. Лила често използваше тази формула — и в училище, и извън него. Но, изглежда, не я занимаваше толкова какво се беше случило преди нас — обикновено мрачни събития, за които големите или мълчаха, или се произнасяха много пестеливо, — колкото че наистина е съществувало едно „преди“. Това навремето я караше да изпадне в недоумение и дори понякога я нервираше. Когато станахме приятелки, толкова много ми говори за този абсурд — преди нас, — че накрая предаде и на мен от своята нервност. Ставаше дума за едно дълго, много дълго време, в което нас ни е нямало; време, в което дон Акиле беше показал пред всички истинската си същност: зло същество с неясна минерално-животинска физиономия, което — както изглеждаше — смучеше кръвта на другите, а той самият никога не пускаше кръв, дори може би не беше възможно да го одраска човек.

Бяхме може би във втори клас и още не си говорехме, когато се заприказва, че точно пред църквата на Светото семейство след края на службата господин Пелузо се бил развикал разярено на дон Акиле, а дон Акиле се отделил от групата, състояща се от големия му син Стефано, Пинуча, Алфонсо, който ни беше връстник, и жена му, и като придобил за миг най-страховития си образ, се нахвърлил върху Пелузо, повдигнал го, запратил го срещу едно дърво в градинката и го оставил там в безсъзнание, докато кръвта му изтичала от стоте рани по главата и навсякъде, без нещастникът дори да може да произнесе: „помогнете ми!“.