Елена Феранте
Гениалната приятелка (79)

57.

Дойде 12 март, мек пролетен ден. Лила пожела да отида в старото й жилище отрано и да й помогна да се изкъпе, да си направи прическата и да се облече. Отпрати майка си и останахме сами. Седна на ръба на леглото по гащи и сутиен. До нея булчинската рокля лежеше като мъртво тяло; пред нея, върху пода на шестоъгълни шарки, беше поставено медното корито, пълно с димяща вода. Ненадейно ме попита:

— Според теб извършвам ли грешка?

— За кое?

— Че се омъжвам.

— Още ли мислиш за историята с кума?

— Не, мисля за учителката ни. Защо не ме пусна да вляза?

— Защото е една опърничава старица.

Помълча известно време, загледана в блестящата вода в коритото, после каза:

— Каквото и да стане, ти продължавай да учиш.

— Още две години, после взимам дипломата и приключвам.

— Не, недей да приключваш, ще ти дам аз парите, трябва да учиш, без да спираш.

Засмях се нервно и казах:

— Благодаря, но в даден момент училището свършва.

— Не и за теб: ти си гениалната ми приятелка, трябва да надминеш всички, момчета и момичета.

Стана, свали си гащите и сутиена и каза:

— Хайде, помогни ми, че ще закъснея.

Никога не бях я виждала гола, досрамя ме. Днес мога да кажа, че се срамувах от това да отправям с удоволствие поглед към тялото й, да бъда пряка свидетелка на красотата й на шестнайсетгодишна часове преди Стефано да я пипне, да влезе в нея, може би да я деформира, като я забремени. Но тогава всичко беше едно неспокойно чувство на неудобство по необходимост, състояние, в което изпадаш, защото не можеш да отместиш поглед, не можеш да отдръпнеш ръка, без да признаеш собственото си смущение, защото точно чрез отдръпването всъщност го декларираш; без да влезеш в конфликт с невъзмутимата невинност на този, който ти причинява смущението; без да изразиш именно чрез отказа силното вълнение, което те залива, поради което се насилваш да останеш, да не местиш погледа си от момчешките й рамене, от гърдите й с настръхнали зърна, от тесния ханш и стегнатото дупе, от възчерния пубис, от дългите крака, от нежните колене, от извивките на глезените, от елегантните стъпала; правиш се, че нищо не се случва, докато всъщност всичко се случва тогава и там, в скромната и неосветена стая с бедняшко обзавеждане, върху очукания под, опръскан с вода, и кара сърцето ти да прескача, а вените ти да пламнат в огън.

Измих я с бавни и прецизни движения, първо я оставих седнала, свита в коритото, после я накарах да се изправи; още чувам в ушите си стичащата се вода; останало ми е впечатлението, че медта на коритото е със същата консистенция като плътта на Лила — гладка, твърда, спокойна. Бях обзета от объркани чувства и мисли: да я прегърна и да си поплача с нея; да я целуна, да й дръпна косата и да се разсмеем; да се направя на веща в секса и да й дам инструкции с напътстващ тон; да я държа на разстояние чрез думите точно в мига на най-голяма близост. Но накрая ми остана едничката враждебна мисъл, че я пречиствам от главата до петите в ранната сутрин само за да може Стефано да я омърси през нощта. Представих си я: гола като сега, двамата с мъжа й с преплетени тела в леглото на новото жилище, докато влакът трака под прозорците им, а силната му плът се врязва в нея с едно отчетливо движение като коркова тапа, натисната с длан да влезе в гърлото на шише вино. И изведнъж си помислих, че единственият лек за болката, която изпитвах, която щях да изпитам, беше да намеря някое достатъчно усамотено кътче, където Антонио да причини и на мен по същото време съвсем същото нещо.

Помогнах й да се избърше, да си облече бельото, да надене булчинската рокля, която аз — аз, помислих си със смесица от гордост и мъка — бях избрала за нея. Платът се оживи, по снежната му белота пробягаха топлината на Лила, червеното на устните й, тъмният отблясък на строгите й очи. Накрая обу обувките, които сама беше проектирала. Рино беше настоял, твърдеше, че ако не обуела техни обувки, щял да го почувства като предателство, и тя си избра един чифт с нисък ток, за да не изглежда много по-висока от Стефано. Погледна се в огледалото и дръпна малко роклята нагоре.

— Грозни са — каза.

— Не е вярно.

Засмя се нервно.

— Ами да, гледай: мечтите в главата се оказаха долу под краката.

Обърна се, внезапно придобила уплашено изражение:

— Какво ще стане с мен, Лену?