Елена Феранте
Гениалната приятелка (77)

55.

Накарах Антонио също така да ме придружи на сватбата на Лила и му казах да не ме оставя сама нито за миг, да говори и евентуално да танцува само с мен. Беше ме много страх от този ден, чувствах го като окончателен разрив и исках до мен да има някой, който да ме подкрепя.

Това искане вероятно допълнително усложни живота му. Лила беше разпратила покани на всички. Във всички домове в квартала майките и бабите вече от доста време се трудеха: шиеха рокли, стараеха се да си набавят подходящи шапчици и чантички, обикаляха да търсят сватбени подаръци, в повечето случаи сервизи — чаши, чинии, прибори. Полагаха това усилие не толкова заради Лила, колкото заради Стефано, който беше човек на място, позволяваше да му се плаща в края на месеца. И най-вече една сватба беше повод, събитие, на което никой не можеше да си позволи да се изложи, особено момичетата без годеник, на които се удаваше случай да си намерят такъв и да се уредят, като на свой ред се омъжат през следващите години.

Точно поради тази причина исках Антонио да ме придружи. Нямах никакво намерение да официализирам нещата — внимавахме да държим връзката си в пълна тайна, — но исках да поставя под контрол стремежа да изглеждам привлекателна. Исках по време на събитието да се чувствам овладяна, спокойна, с очилата ми и бедняшката ми рокля, ушита от майка ми, със старите обувки, и в същото време да си мисля: имам всичко, което трябва да има едно шестнайсетгодишно момиче, не ми трябва нищо и никой.

Антонио обаче не гледаше на нещата така. Обичаше ме, смяташе ме за най-голямото щастие, което някога му се е случвало. Често се питаше на глас, с нотка на тревога, която се прокрадваше под шеговития тон, как така съм избрала точно него, толкова глупав, че да не може да върже две думи на кръст? В действителност нямаше търпение да се появи пред нашите, за да официализира връзката ни. В резултат на което, когато му отправих искането си, вероятно си помисли, че най-после се бях решила да го извадя от нелегалност, и се охарчи за костюм по поръчка, без да се брои сумата за сватбен подарък, за дрехите за Ада и за братята му и необходимото, за да изглежда Мелина като за пред хора.

Аз нищо не забелязвах. Прекарвах дните си между училището, спешните консултации, които давах при всяко настъпило търкане между Лила, зълва й и свекърва й, и приятното нетърпение да видя статията си публикувана всеки момент. Бях тайно убедена, че истинското ми съществуване ще започне от момента, в който ще се появи отпечатан подписът ми, Елена Греко, и си живурках в очакване на този ден, без да обръщам особено внимание на Антонио, който си беше наумил да допълни тоалета си за сватбата с чифт обувки „Черуло“. От време на време ме питаше:

— Ти знаеш ли докъде са стигнали?

Отговарях му:

— Питай Рино, Лила и без това нищо не знае.

Така беше. През ноември двамата Черуло привикаха Стефано, без изобщо да помислят да покажат обувките първо на Лила, която все пак още живееше в къщата им. Стефано обаче нарочно се появи с годеницата си и с Пинуча, и двете с вид на слезли от телевизионния екран. Лила ми каза, че когато видяла готовите обувки, които била нарисувала преди години, изпитала много силно вълнение, сякаш се била появила някоя фея и била изпълнила желанието й. Обувките били точно каквито си ги представяла навремето. Пинуча също остана с отворена уста. Поиска да пробва един модел, който си хареса, и похвали много Рино, с което показа, че го счита за истинския автор на тези шедьоври на стабилна лекота и на контрастна хармония. Единственият недоволен беше Стефано. Прекъсна хвалбите на Лила към брат й, баща й и работниците, заглуши медения гласец, с който Пинуча величаеше Рино, докато повдигаше към него глезен да покаже как невероятно пасваше обувката на крака й, и модел след модел, започна да подлага на критика измененията, въведени спрямо оригиналните скици. Особено се наежи, когато сравни мъжката обувка, изработена от Рино и Лила тайно от Фернандо, и същия модел, произведен от бащата и сина.

— Какви са тия ресни, какви са тия шевове, каква е тази златна катарамка? — попита ядосано.

Колкото и да се опитваше Фернандо да обясни измененията с мотиви като здравина или прикриване на някой дефект в самия проект, Стефано остана непоклатим. Заяви, че е инвестирал твърде много пари не за да получи какви да е обувки, а съвсем същите като нарисуваните от Лила.

Напрежението растеше. Лила гальовно се обяви в защита на баща си и помоли годеника си да зареже спора: със сигурност промените, които, между другото, не бяха толкова големи, бяха нужни, защото нейните скици са само едни детски фантазии. Рино обаче застана на страната на Стефано и споровете продължиха още дълго. Прекъснаха чак когато Фернандо, капнал от умора, седна в един ъгъл и отправил поглед към картинките на стената, каза:

— Ако искаш обувките за Коледа, ще си останат така. Ако ги искаш съвсем същите като рисунките на Лила, да ги направи някой друг.

Стефано отстъпи, отстъпи и Рино.

По Коледа обувките се появиха на витрината заедно с една витлеемска звезда, направена от памук. Минах да ги видя: бяха елегантни, прецизно изработени; само при вида им човек добиваше чувство за благосъстояние, което контрастираше с бедната витрина, с отчаяния пейзаж отвън, с вътрешността на обущарницата — парчета кожа и гьон, работни плотове, шила, дървени калъпи и кутии с обувки, натрупани чак до тавана в очакване на клиенти. Макар и с промените, направени от Фернандо, това бяха обувките от детските ни мечти и не отговаряха на действителността в квартала.

И наистина за Коледа не се продаде нито един чифт. Появил се само Антонио и поискал от Рино номер 44 за проба. По-късно ми разказа какво удоволствие изпитал да се почувства с такива удобни обувки на краката и да си се представи на сватбата с мен, облечен с новия костюм и с новите обувки на краката. Но това не се случи. Когато попитал Рино за цената и получил отговора, останал с отворена уста:

— Ти луд ли си?

Рино му казал:

— Ще ти ги продам на изплащане.

Той му отговорил през смях:

— По-добре да си купя мотопед „Ламбрета“.