Елена Феранте
Гениалната приятелка (76)

54.

Върнах се вкъщи щастлива. Затворих се в тоалетната, за да не притеснявам останалите у дома, и учих докъм три през нощта, след което най-после си легнах. Надигнах се в шест и половина, за да препиша текста. Първо обаче го прочетох, изписан с хубавия закръглен почерк на Лила, почерк, останал същият още от началното училище, вече много различен от моя, който се беше смалил и опростил. На страницата пишеше същото, което аз бях написала, но по-чисто, по-непосредствено. Зачеркванията, разместванията, малките добавки и по някакъв начин самият й почерк ми създадоха впечатлението, че съм избягала от себе си и сега тичам със сто крачки напред с една енергия и същевременно една хармония, които при старта не съм и допускала, че имам.

Реших да оставя текста с почерка на Лила. Занесох го на Нино така, за да задържа видимата следа от присъствието й в моите думи. Той го прочете, като на няколко пъти премигна с дългите си мигли. Накрая внезапно заяви с неочаквана тъга в гласа:

— Госпожа Галиани е права.

— За кое?

— Пишеш по-добре от мен.

И макар и да ми стана неудобно и да протестирах, повтори същото още веднъж, после ми обърна гръб и си тръгна, без да си вземе довиждане. Дори не ми каза кога ще излезе списанието или как да се сдобия с един брой, а аз не посмях да го попитам. Държанието му ме подразни. Още повече че, докато се отдалечаваше, за секунди припознах походката на баща му.

Така приключи тази наша нова среща. Още веднъж объркахме всичко. Дни наред Нино продължи да се държи, все едно да пиша по-добре от него, беше вина, която трябваше да се изкупи. Разсърдих се. Когато най-неочаквано си припомни за съществуването ми, отчете физическото ми присъствие и ми предложи да повървим заедно на връщане от училище, му отговорих студено, че вече имам уговорка и чакам гаджето ми да дойде да ме вземе.

Известно време сигурно си мислеше, че гаджето ми е Алфонсо, но това съмнение се разсея, когато веднъж на излизане от часовете се появи сестра му Мариза, която имаше нещо да му казва. Не се бяхме виждали с нея от престоя ни на Иския. Затича се към мен, зарадва ми се неимоверно много, сподели колко й било мъчно, че не съм била отново в Барано през лятото. Бяхме заедно с Алфонсо, така че й го представих. Тъй като брат й вече си беше тръгнал, тя настоя да повърви малко с нас. Първо ни разказа за всичките си любовни мъки. После, когато разбра, че аз и Алфонсо не сме гаджета, престана да се обръща към мен и започна да го омайва с приказките си. Вкъщи трябва да беше разказала на брат си, че между мен и Алфонсо няма нищо, защото на следващия ден той веднага започна отново да се навърта около мен. Но бях започнала да се дразня само като го видех. Дали не беше лекомислен като баща си, макар че го ненавиждаше? Дали не си въобразяваше, че другите не могат да не го харесват и обичат? Толкова ли беше втренчен в себе си, та не можеше да понася някой да има качества като неговите?

Накарах Антонио да дойде да ме вземе от училище. Той веднага се подчини, едновременно объркан и благодарен. Но най-много вероятно го изненада, че на видно място, пред всички, хванах ръката му и преплетох пръсти с неговите. Винаги бях отказвала да се разхождаме така, независимо дали бяхме в квартала, или вън от него, защото ми се струваше, че изглеждам като момиченце на разходка с баща си. Този път го направих. Знаех, че Нино ни гледа, и исках да разбере коя съм. Пишех по-добре от него, щях да публикувам нещо в списанието, в което публикуваше и той, бях също толкова успешна в училище, ако не и повече, и имах мъж, ето го; така че нямаше да се затичам след него като някое вярно животинче.