Елена Феранте
Гениалната приятелка (75)

53.

От този момент нататък постоянно ме викаха да участвам при всеки по-оспорван избор и понякога — както открих — не по искане на Лила, а по искане на Пинуча и майка й. На практика аз избрах ресторанта на Вия Орацио. На практика аз избрах фотографа и ги убедих да добавят към услугата и видеофилмче. Във всеки от тези случаи установявах, че ако се вълнувах за всяко нещо, като че всеки от възникналите въпроси беше репетиция за момента, когато щях да се омъжвам аз, то Лила обръщаше много малко внимание на отделните етапи в организацията на сватбата си. Това ме учуди, но със сигурност беше така. Това, което наистина я занимаваше, беше веднъж завинаги да даде да се разбере, че зълва й и свекърва й не трябваше да се месят в бъдещия й живот на съпруга и майка. Но не ставаше дума за класическия конфликт между свекърва, снаха и зълва. От това как ме използваше и как манипулираше Стефано останах с впечатлението, че се мъчи да намери вътре в клетката, в която се беше затворила, един неин си начин на живот, който обаче й беше неясен.

Разбира се, изгубих цели следобеди да потушавам споровете им, учех малко и дори два пъти стана така, че не отидох на училище. В резултат на това бележките ми за първото тримесечие не бяха особено блестящи. Новата ми учителка по латински и гръцки, многоуважаемата госпожа Галиани, ми правеше живота лесен, обаче по философия, химия и математика едва успях да закърпя задоволителни оценки. Отгоре на всичко една сутрин се забърках в голяма каша. Тъй като учителят по вероучение непрекъснато отправяше нападки срещу комунистите и срещу техния атеизъм, аз почувствах импулс да реагирам — не знам дали идваше от привързаността ми към Паскуале, който открай време се бе обявил за комунист, или просто защото почувствах, че всички злини, които свещеникът приписваше на комунистите, се отнасяха пряко и до мен, доколкото бях любимка на най-спряганата за комунистка госпожа Галиани. Така или иначе, вдигнах ръка и заявих — аз, която бях завършила с успех дистанционен курс по теология, — че развитието на човечеството е така очевидно изложено на поривите на сляпата случайност, че да се оставиш в ръцете на Бог, на Исус, на Светия дух (като тази последната същност беше напълно излишна, съществуваше само за да допълни троицата, много по-благородно звучаща от просто двоицата баща — син), е същото, като да колекционираш фигурки, докато градът гори в адския огън. Алфонсо веднага усети, че прекалявам, и ме дръпна плахо за престилката, но аз не му обърнах внимание и отидох докрай, до заключителното сравнение. За пръв път бях изгонена от клас и получих забележка в дневника.

Щом се озовах в коридора, най-напред се почувствах объркана — какво се беше случило, защо се бях нахвърлила така неочаквано, откъде се беше взело твърдото ми убеждение, че нещата, които произнасям, са правилни и че може да бъдат произнесени? — и после си спомних, че този разговор го бях водила с Лила, и си дадох сметка, че се забърках в тази каша само защото въпреки всичко продължавах да й приписвам авторитет, достатъчен, за да ми вдъхне силата да се опълча срещу учителя по вероучение. Лила не похващаше книга, беше престанала да учи, беше на път да стане жена на месар, вероятно щеше да заеме мястото на майката на Стефано на касата, а аз? Аз бях почерпила от нея енергия, за да изнамеря образ, определящ религията като колекциониране на фигурки, докато градът гори в адския огън? Значи, не беше вярно, че училището е мое и само мое богатство, този път далече от нейното влияние? Пролях сълзи мълчаливо пред вратата на класната стая.

Но нещата внезапно се промениха. В дъното на коридора се появи Нино Сараторе. След последната среща с баща му още повече имах причина да се държа, все едно не съществува, но като го видях в този труден момент, се оживих и побързах да изтрия сълзите си. Той, изглежда, също забеляза, че нещо не е наред, и се насочи към мен. Беше пораснал, адамовата му ябълка беше силно изпъкнала, синкавата брада подсилваше чертите му, погледът му беше по-твърд. Нямаше как да избягам от него. Не можех да се върна в час, не можех да се отдалеча към тоалетните — и в двата случая щях да утежня положението си, ако учителят по вероучение надзърнеше от вратата. Останах на място и когато застана пред мен и ме попита защо съм навън и какво е станало, му разказах всичко. Свъси вежди и каза:

— Веднага се връщам.

Изчезна и след няколко минути се появи отново с госпожа Галиани.

Галиани ме отрупа с похвали.

— Сега обаче — каза, все едно преподаваше урок на мен и на Нино — след успешната офанзива е време за примирие.

Почука на вратата на класната стая, влезе и я затвори след себе си и след пет минути отново се появи с усмивка. Можех да вляза в час при условие че се извиня на учителя за твърде агресивния си тон. Извиних се, раздвоена между тревогата от възможни последствия и гордостта от подкрепата, оказана ми от Нино и от госпожа Галиани.

Не продумах и дума за станалото пред родителите ми, но разказах всичко на Антонио, който гордо преразказа случката на Паскуале, който пък на свой ред една сутрин срещнал Лила и разтърсен от любовта, която все още изпитваше към нея, като не знаел какво да й каже, се вкопчил в моята случка като в спасителен пояс и й я разказал. Така за нула време се превърнах в героиня както за старите ми приятели, така и за малобройната, но изключително войнствено настроена група от преподаватели и ученици, които се противопоставяха на досадните проповеди на учителя по вероучение. Междувременно, тъй като разбирах, че извиненията към свещеника не бяха достатъчни, се постарах да възстановя добрите си отношения с него и с преподавателите, които бяха на негова страна. Без усилие се разграничих от думите си; към всички учители, които се държаха враждебно с мен, проявих дълбоко уважение, сервилност, старание и послушание, така че скоро си възвърнаха предишното мнение за мен: свястно същество, на което може да бъдат простени някои странни изказвания. Оказа се, че и аз можех да постъпвам като Галиани — да излагам твърдо мнението си и в същото време да сключвам примирие и да печеля уважението на всички с безупречно поведение. В рамките на няколко дни добих впечатлението, че бях отново начело на списъка — заедно с Нино Сараторе, който беше в трети клас в лицея и тази година щеше да се явява на зрелостни изпити — на най-обещаващите възпитаници на опърпания ни лицей.

Имаше и още. Няколко седмици по-късно Нино, с неговата мрачна осанка, поиска от мен без предисловия да напиша много спешно половин лист от тетрадка, на който да разкажа за сблъсъка си със свещеника.

— За какво ти е?

Отговори ми, че сътрудничил на едно списанийце, наречено „Неапол, хотелът на бедните“. Говорил за случая в редакцията и му казали, че ако успея навреме да го опиша накратко, ще опитат да го включат в следващия брой. Показа ми списанието. Брошурка в мръсносив цвят от петдесетина страници. В съдържанието фигурираше той, с име и презиме, като автор на статия, озаглавена „Мизерията в цифри“. Спомних си за баща му, с какво задоволство и суетност ми прочете на плажа Маронти статията си, излязла във вестник „Рим“.

— И стихове ли пишеш? — попитах го.

Така енергично и възмутено отрече, че побързах да обещая:

— Добре, ще опитам.

Прибрах се вкъщи превъзбудена. Главата ми вече беше пълна с изреченията, които щях да напиша, по пътя подробно ги споделих с Алфонсо. Той се разтревожи за мен, закле ме да не пиша нищо.

— С твоето име ли ще го подпишат?

— Да.

— Лену, свещеникът пак ще се ядоса и ще те скъса на изпита, ще привлече на своя страна химичката и математичката.

Предаде ми своята тревожност и се разколебах. Но щом се разделихме, идеята, че щях скоро да покажа списанието с моята статия и моето име, отпечатано, на Лила, на родителите ми, на госпожа Оливиеро, на господин Фераро, надделя. После щях да се оправям с последствията. Беше толкова зареждащо да получа одобрението на тези, които смятах за по-добрите (госпожа Галиани, Нино), и да се изправя срещу тези, които смятах за по-лошите (свещеника, учителката по химия, учителката по математика), но като същевременно се държа с противниците така, че да не загубя уважението им и да не престанат да ме харесват. Щях отново да задвижа същата схема, когато излезеше статията.

Прекарах следобеда в писане и пренаписване. Измислих синтезирани, плътни изречения. Опитах се да изразя позицията си чрез възможно най-стройната теоретична постановка, като прибягвах до сложни думи. Написах: „Ако Бог присъства навсякъде, каква нужда има да търси проявление чрез Светия дух?“ Но половината страница бързо свършваше, отиваше само за увода. А останалото? Започвах отново. И понеже от основното училище бях тренирана да опитвам отново и отново с инат, накрая постигнах достоен за внимание резултат и се заех да си уча уроците за следващия ден.

Но само половин час по-късно съмненията ми се завърнаха и изпитах нужда от потвърждение. На кого можех да прочета текста си, за да даде мнение? На майка ми? На братята и сестра ми? На Антонио? Не, разбира се, единствената беше Лила. Но да се обърна към нея, означаваше да продължа да признавам авторитета й, а в действителност аз бях тази, която вече знаеше повече от нея. Така че в началото се колебаех. Опасявах се, че ще ликвидира моята половин страничка с някоя омаловажаваща реплика. И още повече се опасявах, че тази реплика щеше да се загнезди в главата ми и да ме подтикне към крайни мисли, които накрая щях да вместя в моята половин страничка и така да проваля равновесието й. И все пак накрая се предадох и хукнах към тях с надеждата да я открия. Беше си вкъщи с родителите си. Казах й за предложението на Нино и й подадох тетрадката.

Погледна страницата без желание, сякаш написаното я бодеше в очите. Попита ме точно като Алфонсо:

— Ще сложат ли името ти отдолу?

Кимнах утвърдително.

— Така, Елена Греко?

— Да.

Подаде ми тетрадката:

— Не мога да кажа дали е добро, или не.

— Моля те!

— Не, не мога.

Наложи се да настоявам. Казах й, макар да знаех, че не е вярно, че ако не й харесва или дори ако отказва да го прочете, няма да го дам на Нино за печат.

Накрая го прочете. Стори ми се, че цялата се сви, като че й бях стоварила някаква тежест отгоре. И добих усещането, че прави болезнено усилие да изнамери и освободи някъде от дъното на съществото си старата Лила — тази, която четеше, пишеше, рисуваше, проектираше леко и естествено, водена от инстинктивните си реакции. Когато това се случи, всичко протече гладко и приятно.

— Може ли да зачерквам?

— Да.

Зачеркна много от думите и едно цяло изречение.

— Може ли да преместя нещо?

— Да.

Огради новия ред и го премести с една извита линия най-отгоре на листа.

— Може ли да ти препиша всичко на нов лист?

— Аз ще го направя.

— Не, нека аз да го направя.

Преписването й отне известно време. После ми върна тетрадката с думите:

— Много те бива, затова все ти пишат десетки.

Усетих, че го каза без ирония, беше искрена. После внезапно добави грубо:

— Не искам повече да чета нещата, които пишеш.

— Защо?

Позамисли се.

— Защото боли — удари се с пръсти отгоре по главата и избухна в смях.