Елена Феранте
Гениалната приятелка (74)

52.

Разредих срещите при блатата, и без това скоро започваше учебната година. Сигурна бях, че именно заради уроците и домашните Лила ще ме изключи от подготовката за сватбата, беше свикнала да изчезвам в училищно време. Но не стана така. Разногласията й с Пинуча много се задълбочиха през лятото. Вече не ставаше дума за рокли, шапки, шалчета или дрънкулки. Веднъж Пинуча казала на брат си, в присъствието на Лила и съвсем директно, че или годеницата му щяла да отиде да работи в месарницата, ако не веднага, то след сватбеното пътешествие — да работи, както винаги било работило цялото семейство, както правел и Алфонсо всеки път, когато училищните задължения му го позволявали, — или тя самата щяла да престане да работи. И този път майка й я подкрепила безусловно.

На Лила не й мигнало окото, казала, че би започнала веднага, още утре, на позиция, която семейство Карачи й определи. Този отговор, както и всички отговори на Лила открай време, с колкото и миролюбива цел да беше произнесен, съдържаше в себе си нещо непреднамерено, нещо презрително, което разярило още повече Пинуча. Очевидно беше, че двете жени считаха дъщерята на обущаря за вещица, дошла да се разполага и да хвърля пари на вятъра, без да си мръдне и пръста, за да ги печели; да подчини мъжа в къщата с изкусните си деяния и да го накара да постъпва несправедливо срещу собствената си кръв, тоест срещу сестра си, негова кръв и плът, и дори срещу родната си майка.

Както обикновено, Стефано не отговорил веднага. Изчакал сестра му да излее гнева си и после, все едно въпросът за Лила и нейното място в малкия семеен бизнес никога не е бил повдиган, кротко казал, че Пинуча, вместо да работи в месарницата, по-добре било да помогне на годеницата му да приготви необходимото за сватбата.

— Нямаш вече нужда от мен ли? — сопнала се сестра му.

— Не. От утре ще извикам на твоето място Ада, дъщерята на Мелина.

— Тя ли те подучи? — изкрещяла Пинуча, като сочела Лила.

— Не е твоя работа.

— Мамо, чу ли го? Чу ли какво каза? Мисли си, че е върховен господар тука.

След един миг на непоносима тишина Мария станала от стола зад плота на касата и казала на сина си:

— Намери някого и за това място, защото съм уморена и не искам повече да работя.

При тези думи Стефано едва не изгубил почва под краката си. Казал бавно:

— Хайде да се успокоим, не съм господар на нищо, работата в месарницата не е само моя, а на всички ни. Трябва да вземем решение. Пину, ти имаш ли нужда да работиш? Не. Мамо, имате ли нужда да прекарвате деня, седнала зад касата? Не. Тогава да дадем работа на тези, които имат нужда. Зад щанда ще сложа Ада, а за касата ще помисля. Иначе кой ще се занимава със сватбата?

Не знам със сигурност дали зад отстраняването на Пинуча и на майка й от ежедневната работа в месарницата и зад назначаването на Ада наистина е стояла Лила (Ада беше убедена в това, убеден беше най-вече Антонио, който започна да се изказва за приятелката ни като за някоя добра фея). Тя със сигурност не се зарадва, че сега зълва й и свекърва й разполагаха с цялото си свободно време, за да се нахвърлят върху подготовката на сватбата й. Двете жени допълнително й усложниха живота, възникваха конфликти и за най-малкото нещо: поканите, подредбата в църквата, фотографа, оркестъра, мястото на приема, менюто, тортата, подаръчните торбички, халките, дори и сватбеното пътешествие, тъй като Пинуча и Мария смятаха за недостатъчно да се отиде само до Соренто, Позитано, Иския и Капри. И така най-неочаквано бях въвлечена и аз, уж за да давам на Лила мнението си за това или онова, но всъщност за да я подкрепям в тази трудна битка.

Бях в началото на първи клас в лицея, имах много и трудни нови предмети. Обичайната ми старателност, граничеща с инат, щеше да ме довърши, учех с прекалено ожесточение. Веднъж обаче на връщане от училище срещнах приятелката си и тя подкара направо:

— Моля те, Лену, ела утре да ме посъветваш.

Дори не знаех за какво говори. Бяха ме изпитали по химия и страдах, че не се бях представила добре.

— Съвет за какво?

— Съвет за булчинската ми рокля. Моля те, не ми отказвай, защото, ако не дойдеш, като нищо ще убия зълва ми и свекърва ми.

Отидох. Присъединих се към нея, Пинуча и Мария с голямо неудобство. Ателието беше на „Ретифило“, спомням си, че си бях пъхнала някой и друг учебник в чантата с надеждата да намеря начин да поуча малко. Но беше невъзможно. От четири следобед до седем вечерта гледахме модели, опипвахме платове, Лила изпробва булчинските рокли от манекените на витрината. Каквото и да облечеше, красотата й правеше роклята да изглежда добре, роклята пък подчертаваше красотата й. Добре й стояха твърдата органза, мекият атлаз, прозирният тюл. Добре й стояха дантеленото бюстие и бухналите ръкави. Добре й стоеше разкроената рокля, както и тясната, най-дългият шлейф, както и късият, нагънатият воал, както и семплият, коронката от дребни камъчета, както и тази от портокалови цветчета. А и тя послушно разглеждаше моделите и нахлузваше за проба роклите от витрината. Но от време на време, когато не можеше повече да търпи гнусливото изражение на бъдещите си роднини, пускаше по някоя реплика с насмешка:

— Ами ако се спрем на рокля от зелен атлаз или на червена органза, или пък черен тюл, даже по-добре жълт?

Налагаше се аз да се позасмея, за да се изясни, че булката се шегува, и да продължим да прехвърляме платове и модели със строга сериозност. Шивачката само повтаряше ентусиазирано:

— Моля ви, каквото и да изберете, донесете ми снимки от сватбата, за да ги изложа на витрината, така ще мога да се хваля, че това момиче съм го облякла аз.

Обаче не беше лесно да се избере. Всеки път, когато Лила посегнеше към даден модел или плат, Пинуча и Мария се изказваха в полза на друг модел и друг плат. Аз си мълчах през цялото време, бях леко замаяна от всичките тези пререкания и от миризмата на новите тъкани. Накрая Лила ядосано ме попита:

— Ти какво мислиш, Лену?

Настъпи тишина. Веднага долових, донякъде стъписана, че двете жени очакваха този момент и се страхуваха от него. Приложих една техника, която бях научила в училище и която се състоеше в следното: всеки път, когато не знаех какво да отговоря на даден въпрос, се разпростирах във въведение с уверения глас на човек, който знае къде иска да стигне. Започнах — на италиански — с това, че много ми харесват моделите, посочени от Пинуча и майка й. Впуснах се не в хвалби, а в аргументирани доказателства колко подходящи бяха те за формите на Лила. В момента, в който, както и в училище с учителите, усетих, че предизвиквам одобрението и симпатията на майката и дъщерята, избрах един от моделите напосоки, наистина случайно, като внимавах да не го подбера сред тези, към които клонеше Лила, и се заех да демонстрирам, че обединява в себе си както предимствата на моделите, харесвани от двете жени, така и предимствата на моделите, предпочетени от приятелката ми. Шивачката, Пинуча и майка й веднага се съгласиха с мен. Лила само се втренчи в мен с присвити очи. После си върна нормалния поглед и каза, че и тя е съгласна.

На излизане и Пинуча, и Мария бяха в добро настроение. Обръщаха се към Лила добронамерено и коментираха избора, като непрекъснато ме цитираха с изречения от типа: както каза Ленуча, или: правилно каза Ленуча, че… Лила направи така, че да изостане малко сред вечерната тълпа на „Ретифило“. Попита ме:

— Това ли учиш в училище?

— Кое?

— Да използваш думите, за да се подиграваш на хората.

Почувствах се наранена, промърморих:

— Не ти ли харесва моделът, който избрахме?

— Много ми харесва.

— Тогава?

— Тогава направи ми услугата да идваш с нас всеки път, когато те помоля.

Ядосах се, казах й:

— Искаш да ме използваш, за да им се подиграваш?

Разбра, че съм се обидила, и силно стисна ръката ми:

— Не исках да кажа нищо лошо. Исках само да подчертая, че много умееш да се харесваш на хората. Разликата между теб и мен винаги е била, че хората ги е страх от мен, а от теб — не.

— Може би защото ти си лоша? — подхвърлих, все по-ядосана.

— Възможно е — отговори и усетих, че я бях наранила, така както тя беше наранила мен. Тогава се разкаях и бързо добавих, за да компенсирам:

— Антонио е готов да умре за теб, каза да ти благодаря, задето си дала работа на сестра му.

— Стефано й даде работа на Ада — отвърна тя. — Аз съм лоша.