Елена Феранте
Гениалната приятелка (73)

51.

Тази сватба дълго я помниха в квартала. Подготовката за нея се преплете с бавната, изстрадана с труд, предизвикваща свади поява на обувките „Черуло“ — човек имаше чувството, че по една или друга причина никое от двете събития нямаше да бъде доведено докрай.

Сватбата, наред с други неща, се отразяваше до голяма степен на работата в обущарницата. Фернандо и Рино се бъхтеха здраво не само с новите обувки, от които за момента нямаше никаква печалба, но и с хиляди други дребни поръчки, които се заплащаха веднага и от чиито приходи спешно се нуждаеха. Трябваше да съберат достатъчно пари, за да осигурят на Лила все някаква зестра и да поемат разходите за почерпката, за което настояха на всяка цена, за да не се изложат като някои дрипльовци. Поради което обстановката в семейство Черуло месеци наред беше напрегната до краен предел: Нунция бродираше чаршафи ден и нощ, а Фернандо постоянно вдигаше скандали и оплакваше отминалите щастливи дни, в които, сврян в дупката си, лепеше, шиеше и удряше с чука на спокойствие с пирончета в устата.

Единствено двамата годеници изглеждаха все така ведри. Само на два пъти между тях прехвърчаха искри. Първият беше по повод на бъдещия им дом. Стефано искаше да купи апартамент в новия квартал, а Лила предпочиташе да вземат апартамент в някое от старите блокчета. Поведоха спор. Жилището в стария квартал беше по-голямо, но тъмно и нямаше изглед, както впрочем и всички останали жилища наоколо. Апартаментът в новия квартал беше по-малък, но в него имаше огромна вана, като тази от рекламата на „Палмолив“, имаше биде и гледка към Везувий. Не помогна забележката, че докато Везувий беше нетрайно и далечно очертание, което избледняваше в облачни дни, то на по-малко от двеста метра се стрелкаха ясно очертаните влакови линии. Стефано беше привлечен от новото, от апартаментите с блестящи подове, от искрящото бяло на стените, и Лила скоро отстъпи. Повече от всичко я занимаваше, че още преди да навърши седемнайсет, ще бъде собственичка на жилище с топла вода, която тече от крановете, че ще има свое жилище, а не под наем.

Вторият спорен момент беше сватбеното пътешествие. Стефано предложи като дестинация Венеция, но Лила, разкриваща една тенденция, която щеше да бележи целия й живот, настоя да не се отдалечават много от Неапол. Предложи да посетят Иския, Капри, може би амалфитанския бряг, все места, на които не беше ходила. Бъдещият й съпруг почти веднага се съгласи.

Останалото бяха дребни търкания, най-вече отражение на вътрешни проблеми в съответните им семейства. Например всеки път, когато Стефано отидеше в обущарница „Черуло“ и после се срещнеше с Лила, ставаше така, че му се изплъзваха обидни думи по отношение на Фернандо и Рино, на нея й ставаше неприятно и скачаше да ги защити. Той поклащаше глава в несъгласие; започваше да му се струва, че в цялата тази история с обувките е вложил твърде много пари, и в края на лятото, когато се стигна до силни разногласия между него и двамата Черуло, постави в строги рамки цялата дейност на бащата, сина и помощниците им. Заяви, че до ноември иска да види първите резултати; поне зимните модели, мъжки и дамски, трябваше да бъдат готови да бъдат изложени на витрината преди Коледа. Веднъж, както бил ядосан, се изпуснал пред Лила, че Рино е по-склонен да иска пари, отколкото да работи. Тя защитила брат си, той й отговорил, тя се разсърдила и той веднага дал заден ход. Отишъл да потърси онзи чифт обувки, от който тръгна целият проект, обувки, които беше купил, но никога не беше ползвал, тези ценни свидетели на тяхната история; опипал ги, помирисал ги и заговорил с вълнение как усещал, как виждал, как винаги си бил представял нейните почти детски ръчички да се трудят заедно с грубите ръце на брат й. Намирали се на терасата на старото жилище, откъдето пускахме ракетите в надпревара с братята Солара. Взел пръстите й в ръка, целунал ги един по един и й казал, че никога повече няма да позволи да се съсипват.

Самата Лила ми разказа за тази любовна сцена, силно развеселена, когато ме заведе да видя новото жилище. Каква прелест: лъскави подове и цветни плочки, вана за къпане с пяна, резбовани мебели в трапезарията и в спалнята, фризер и дори телефон. Развълнувана, си записах номера. Бяхме родени и израсли в малки жилища, без да имаме собствена стая, без място за учене. Аз още живеех така, тя скоро вече нямаше да живее по този начин. Когато излязохме на балкона с гледка към железопътната линия и към Везувий, предпазливо я попитах:

— Ти и Стефано идвали ли сте тук сами?

— Понякога да.

— И какво става?

Погледна ме, сякаш не разбира.

— В какъв смисъл?

Притесних се.

— Целувате ли се?

— Понякога.

— И после?

— После нищо, още не сме женени.

Почувствах се объркана. Възможно ли е? При цялата тази свобода — нищо? Толкова приказки из целия квартал, мръсотиите, разнасяни от двамата Солара, а те само се целували понякога?

— Ама той не си ли иска?

— Защо, Антонио иска ли си от теб?

— Да.

— Той от мен не. Съгласен е, че първо трябва да се оженим.

Обаче ми се стори много изненадана от въпросите ми, колкото и аз бях изненадана от отговорите й. Значи, тя не позволяваше нищо на Стефано, въпреки че излизаха сами с колата, въпреки че щяха да се женят, въпреки че вече имаха техен си обзаведен дом и легло с още неразопаковани дюшеци. А пък аз, която нямаше да се женя, отдавна бях прехвърлила целувките. Когато, обзета от искрено любопитство, ме попита дали давах на Антонио нещата, които иска от мен, ме досрамя да й кажа истината. Казах й, че не, и тя ми се стори доволна.