Метаданни
Данни
- Серия
- Неаполитански романи (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- L’amica geniale, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод отиталиански
- Вера Петрова, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Елена Феранте
Заглавие: Гениалната приятелка
Преводач: Вера Петрова
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: италиански
Издание: първо
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: италианска
Печатница: „Инвестпрес“
Излязла от печат: 02 ноември 2016
Редактор: Бояна Петрова
Технически редактор: Симеон Айтов
Художник: Стефан Касъров
Коректор: Нели Германова
ISBN: 978-619-150-869-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10529
История
- —Добавяне
50.
Почти незабелязано се привързах към Антонио. Сексуалните ни игри станаха малко по-смели, малко по-приятни. Мислех, ако Лила дойде пак на Sea Garden, да я питам какво става между нея и Стефано, когато се отдалечат с колата сами. Дали правеха същите неща, които правим ние с Антонио, или повече, например онези неща, които разнасяха като слух двамата Солара? Нямаше с кого да се сравня, освен с нея. Но не се отвори случай да се опитам да й задам тези въпроси, не се появи повече на Sea Garden.
Към средата на август работата ми приключи, приключи и радостта от слънцето и морето. Книжарката беше много доволна от грижите, които бях положила за децата, и когато те, въпреки че ги бях предупредила да си мълчат, й разказаха, че понякога с нас идвал на плажа един младеж, мой приятел, с когото скачали във водата, вместо да ме укори, тя ме прегърна и каза:
— Слава богу, отпусни се малко, моля те, прекалено си разсъдлива за възрастта си. — И добави злобно: — Като си помислиш какви ги върши Лина Черуло.
Вечерта при блатата казах на Антонио:
— Винаги е било така, още от деца — всички смятат, че тя е лоша, а аз съм добра.
Той ме целуна и промърмори с ирония:
— Защо, не е ли така?
Този отговор ме разнежи и ми попречи да му съобщя, че трябва да се разделим. Струваше ми се, че спешно трябва да взема това решение: близостта не е любов, обичах Нино и знаех, че ще го обичам винаги. Бях си приготвила една кротка реч за пред Антонио, исках да му кажа: беше хубав период, помогна ми много в момент, в който се чувствах тъжна, но сега започва училището, а тази година ще съм в първи клас в лицея, ще имам нови предмети, ще бъде трудна година, ще трябва много да уча; съжалявам, но трябва да скъсаме. Разбирах, че трябва да стане така, и всеки следобед се отправях към блатата с готовата си реч. Но той беше толкова мил, толкова страстен, че нямах смелост и отлагах. На Богородица[1]. След Богородица. До края на месеца. Казвах си: не може да целуваш, да опипваш някого, да се оставяш да те опипва и да си само малко привързана към него; Лила обича Стефано извънредно много, а аз Антонио — не.
Времето минаваше и така и не намерих сгоден момент да му го кажа. Той беше угрижен. Обикновено в жегите състоянието на Мелина се влошаваше, но през втората половина на август влошаването стана очебийно. Беше си спомнила за Сараторе, когото наричаше Донато. Казваше, че го е видяла, че бил дошъл да я отведе, децата й не знаеха как да я успокоят. Аз се уплаших, че Сараторе наистина се е появил по улиците на квартала, но за да търси не Мелина, а мен. Нощно време се будех и скачах в леглото с усещането, че е влязъл през прозореца и се намира в стаята. После се успокоих, помислих си: сигурно прекарва отпуска си в Барано, на плажа Маронти, не и тук в тая жега, сред мухите и прахоляка.
Но една сутрин, когато отивах на пазар, чух някой да ме вика. Обърнах се и в първия момент не го познах. После фокусирах черните мустаци, приятните черти на лицето, потъмнели от слънцето, устата с тънките устни. Продължих напред, той ме последва. Каза, че съм го накарала да страда, като не ме намерил в къщата на Нела в Барано това лято. Каза, че мислел само за мен, че не можел да живее без мен. Каза, че за да придаде облик на любовта ни, бил написал много стихотворения и искал да ми ги прочете. Каза, че искал да ме види, да си поговори с мен на спокойствие, и че ако съм откажела, щял да се самоубие. Тогава спрях и му изсъсках да ме остави на мира, защото си имам гадже и не искам никога повече да го видя. Отчая се. Прошепна, че щял да ме очаква вечно, че всеки ден в дванайсет на обяд щял да чака на входа на тунела към шосето. Тръснах енергично глава, никога нямаше да отида. Протегна се да ме целуне, аз отскочих назад с погнуса, той се усмихна неодобрително. Промърмори:
— Ти разбираш, чувствителна си, ще ти донеса стихотворенията, на които най-много държа. — И си отиде.
Бях много уплашена, не знаех какво да правя. Реших да се обърна към Антонио. Същата вечер при блатата му казах, че майка му е права, Донато Сараторе се върти из квартала. Че ме е спрял на улицата. Че ми е казал да предам на Мелина, че ще я чака винаги, всеки ден, на входа на тунела към шосето, в дванайсет на обяд. Антонио помръкна, прошепна:
— Какво да направя?
Казах му, че аз самата ще го придружа на срещата и че заедно ще обясним ясно на Сараторе здравословното състояние на майка му.
Цяла нощ не спах от притеснение. На другия ден отидохме до тунела. Антонио беше мълчалив, вървеше, без да бърза, усещах, че носи на гърба си товар, който забавя крачките му. Една част от него беше бясна, другата тънеше в смут. Помислих си ядно: успя да се опълчи на братята Солара заради сестра си Ада и заради Лила, но сега е разколебан, Донато Сараторе в неговите очи е важен човек, човек с авторитет. Това ме накара да се почувствам още по-решена, доиска ми се да го разтърся, да му извикам: ти не си написал книга, но си много по-добър от този човек. Но само го хванах под ръка.
Когато Сараторе ни видя отдалече, се опита да изчезне бързо в мрака на тунела. Аз го извиках:
— Господин Сараторе!
Обърна се неохотно.
Като му говорех на официалната италианска учтива форма — нещо, което в нашето обкръжение тогава не беше познато, — му казах:
— Не знам дали помните Антонио, големия син на госпожа Мелина.
Сараторе извади един звънък глас и каза много любезно:
— Разбира се, че го помня, здравей, Антонио.
— Той е моят приятел.
— А, добре.
— И сме обсъдили нещата, сега ще го чуете.
Антонио разбра, че е дошъл неговият ред, и твърде блед, напрегнат, с мъка намиращ точните думи на италиански, каза:
— Много се радвам да ви видя, господин Сараторе, аз не съм забравил. Винаги ще съм ви благодарен за това, което направихте за нас след смъртта на баща ми. Най-вече съм ви благодарен, задето ми помогнахте да започна работа в сервиза на господин Горезио, дължа на вас това, че научих занаята.
— Кажи му за майка ти — пришпорих го нервно.
Стана му неприятно, направи ми знак да мълча. И продължи:
— Вие обаче вече не живеете в квартала и положението не ви е ясно. Майка ми губи ума и дума само като чуе името ви. И ако ви види, макар и само веднъж да ви види, ще свърши в лудницата.
Сараторе се намеси:
— Антонио, синко, никога не съм имал намерение да навредя на майка ти. Ти правилно си спомняш колко усилия положих да се погрижа за вас. Така е наистина, винаги съм искал само да помогна, на нея и на всички вас.
— Тогава, ако искате да продължите да й бъдете полезен, не я търсете, не й изпращайте книги, не се показвайте из квартала.
— Това не можеш да го искаш от мен, не можеш да ми забраниш да посещавам местата, към които съм привързан — каза Сараторе с топъл, фалшиво развълнуван глас.
Тонът му ме възмути. Познавах този тон, беше го използвал често в Барано, на плажа Маронти. Беше плътен, гальовен, такъв, какъвто той си представяше, че трябва да бъде тонът, с който говори някой, пишещ стихове и статии във вестник „Рим“. Понечих да се намеся, но Антонио ме изненада и ме изпревари. Сви рамене, главата му хлътна в извивката между тях, протегна ръка към гръдния кош на Донато Сараторе и го натисна със силните си пръсти. Каза на диалект:
— Не ви го забранявам. Но ви обещавам, че ако отнемете на майка ми и последния останал й разум, ще ви мине завинаги желанието да посещавате тези лайняни места.
Сараторе силно пребледня.
— Да — каза бързо, — разбрах, благодаря.
Обърна се на пети и забърза в посока към гарата.
Мушнах ръката си под тази на Антонио, горда от избухването му, но установих, че трепери. Замислих се, може би за пръв път, какво трябва да е било за него като малко момче да преживее смъртта на баща си, след това работата, отговорността, която му се е стоварила на гърба, рухването на майка му. Дръпнах го да си ходим, изпълнена с обич, и си дадох друг краен срок: ще го оставя след сватбата на Лила, казах си.