Елена Феранте
Гениалната приятелка (71)

49.

Започнах работа, сдобих се с гадже. Книжарката ми взе карта за транспорта и всяка сутрин аз прекосявах града с трите деца в претъпканите автобуси, за да ги заведа в едно изпъстрено от цветове място с чадъри, синьо море, циментови платформи, студенти, заможни дами с много свободно време, пищни жени с хищни лица. Отнасях се любезно със спасителите, които се опитваха да ме свалят. Грижех се за децата, къпех се дълго в морето с тях, перчейки се с банския, който Нела ми беше ушила предишното лято. Хранех ги, играех с тях, оставях ги да пият до насита от кранчето на една каменна чешмичка, като внимавах да не се подхлъзнат да си счупят някой зъб в коритото й.

Прибирахме се в квартала късно следобед. Връщах децата на книжарката и тичах към тайната си среща с Антонио, обгоряла от слънцето, солена от морската вода. Стигах до блатата по странични улички от страх да не ме види майка ми или, още по-зле, госпожа Оливиеро. Първите истински целувки си размених с него. Скоро му позволих да ме опипва по гърдите и между краката. Аз бях тази, която една вечер реши да стисне пениса му, скрит в панталона — втвърден и голям, и когато той го извади, проявих желание да го държа с една ръка, докато се целувахме. Възприех тези жестове с два отчетливи въпроса в главата. Първият беше: Лила прави ли ги тези неща със Стефано? Вторият беше: удоволствието, което изпитвам с това момче, същото ли е като онова, което изпитах вечерта, в която Донато Сараторе ме опипа? И в двата случая Антонио се оказваше само илюзорен образ, с помощта на който, от една страна, пресъздавах любовните игри между Лила и Стефано, от друга — силното вълнение, трудно за класифициране, което беше предизвикал у мен бащата на Нино. Но никога не се почувствах виновна от това. Беше ми толкова благодарен, така явно ми даваше ми да разбера, че е станал напълно зависим от малкото ни близки срещи в блатата, че скоро се убедих, че той ми е длъжник: удоволствието, което му доставях, беше много по-голямо от това, което доставяше той на мен.

Понякога в неделя идваше с мен и децата до Sea Garden. Харчеше много пари с привидна лекота, макар че печелеше малко, а освен това мразеше да се пече на слънце. Но го правеше заради мен, само за да бъде до мен, без никаква непосредствена отплата, като се има предвид, че през целия ден нямаше как да се целуваме или опипваме. Отгоре на всичко забавляваше децата с клоунски смешки и атлетически скокове във водата. Докато той играеше с тях, аз лягах на слънце да си чета и се разтапях в страниците като медуза.

Веднъж в един от онези случаи вдигнах поглед за миг и видях едно високо, тънко, елегантно момиче с невероятно красив червен бански от две части. Беше Лила. Привикнала вече да привлича всички мъжки погледи, се движеше, все едно в това пренаселено пространство нямаше никого, нито дори младия плажен служител, който й проправяше път до мястото й под чадъра. Не ме видя, а аз се почудих дали да я извикам. Носеше слънчеви очила, чантата й от плат в ярки цветове беше добре изложена на показ. Още не бях й казала за работата ми, нито за Антонио, възможно е да се опасявах от оценката й както за едното, така и за другото. Ще изчакам тя да ме повика, помислих си и сведох отново поглед към книгата, но повече не успях да чета. И все пак скоро пак погледнах в нейната посока. Служителят й беше отворил шезлонга, беше се разположила на слънце. Междувременно се зададе Стефано, съвършено бял, в тъмносин бански, с портфейл, запалка и цигари в ръка. Целуна Лила по устните, както правят принцовете със спящите красавици, седна и той в един шезлонг.

Опитах се отново да чета. Отдавна си бях изработила дисциплина и този път в продължение на няколко минути успях наистина да се върна към смисъла на думите, помня, че четях „Обломов“. Когато отново вдигнах очи, Стефано още седеше, загледан в морето, а Лила я нямаше. Потърсих я с очи и видях, че говори с Антонио и Антонио сочи към мен. Помахах й радостно с ръка, на което тя отговори също толкова радостно и веднага се обърна да извика Стефано.

Отидохме да се изкъпем в морето тримата заедно, докато Антонио пазеше дъщерите на книжарката. Беше привидно весел ден. По едно време Стефано ни замъкна всички на бара и поръча от всичко по много: сандвичи, напитки, сладоледи, и децата веднага изоставиха Антонио и пренесоха цялото си внимание към него. Когато двамата младежи започнаха разговор за не знам точно какъв проблем с кабриолета — разговор, в който Антонио се представи блестящо, отведох момиченцата настрани, за да не им пречат. Лила ме настигна.

— Колко ти плаща книжарката? — попита ме.

Казах й.

— Малко е.

— Според майка ми даже ми плаща много.

— Трябва да държиш да те ценят високо, Лену.

— Ще стане, когато тръгна да водя твоите деца на плаж.

— Ще ти дам сандъци с жълтици, аз знам колко струва времето, прекарано с теб.

Погледнах я, за да разбера дали се шегува. Не се шегуваше, пошегува се веднага след това, когато заговори за Антонио:

— Той знае ли цената ти?

— Гаджета сме от двайсет дни.

— Обичаш ли го?

— Не.

— Тогава?

Отправих й предизвикателен поглед.

— Ти обичаш ли Стефано?

Отговори сериозно:

— Базкрайно много.

— Повече от родителите ти, повече от Рино?

— Повече от всички, но не повече от теб.

— Подиграваш ми се.

Но в същото време си помислих: дори да ми се подиграва, хубаво е да си говорим така на слънцето, седнали на топлия цимент с крака във водата; нищо че не ме попита коя книга чета; нищо че не ме попита как са минали изпитите в края на пети гимназиален клас; може би не всичко е приключило и след като се ожени, нещо между нас ще остане. Казах й:

— Идвам тук всеки ден. Защо не идваш и ти?

Идеята я вдъхнови, сподели я със Стефано и той се съгласи. Беше хубав ден, всички като по чудо се чувствахме леко и на място. Когато слънцето започна да слиза ниско, дойде време да отведем децата. Стефано отиде на касата, където се оказа, че Антонио вече е платил всичко. Много се огорчи, после благодари сърдечно. По пътя, веднага щом Лила и Стефано се изнесоха с кабриолета, му се скарах. Мелина и Ада миеха стълбищата в блоковете, той печелеше съвсем малко като монтьор.

— Защо плати ти? — почти му се развиках на диалект, сърдита.

— Защото аз и ти сме по-хубави и по-благородни — отговори ми.