Елена Феранте
Гениалната приятелка (70)

48.

Тази новина ме порази. Когато Лила ми съобщи за сватбата си, беше юни, часове преди устните ми изпити. Можеше да се очаква, разбира се, но сега, когато беше насрочена датата, 12 март, се почувствах, все едно съм се блъснала в някоя врата по невнимание. Грозни мисли ми минаха през главата. Преброих месеците: девет. Може би девет месеца са достатъчно време, за да успеят коварната ненавист на Пинуча, враждебността на Мария и приказките на Марчело Солара, които продължаваха да обикалят квартала от уста на уста като мълвата от „Енеида“, да подкопаят устоите на Стефано и да го доведат до разтуряне на годежа. Засрамих се от себе си, но вече нямаше как да предначертая такова развитие на нещата, което да предвижда поемането на съдбите ни в различни посоки. Конкретността на тази дата направи конкретно разклонението, което щеше да раздалечи живота на едната от този на другата. И, което е по-лошо, смятах за даденост, че нейната съдба щеше да бъде по-добра от моята. По-силно от всякога почувствах колко незначителен е поетият от мен път на образованието и ми стана ясно, че го бях избрала преди години само за да може Лила да ми завижда. А тя сега не отдаваше вече никакво значение на книгите. Престанах да уча за изпита, през нощта не можах да спя. Мислех за оскъдния си любовен опит: веднъж бях целунала Джино, веднъж бях докоснала едва устните на Нино, бях изтърпяла мимолетните и гнусни аванси на баща му — това беше всичко. А пък Лила от март нататък, шестнайсетгодишна, щеше да има съпруг и в рамките на една година, на седемнайсет — дете, и после още едно, и още едно, и още едно. Почувствах се като сянка и горко плаках.

На следващия ден отидох на изпита без никакво желание. Но се случи нещо, от което настроението ми се подобри. Господин Джераче и госпожа Галиани, която беше в комисията, започнаха да сипят похвали за писмената ми работа по италиански. Джераче, по-конкретно, заяви, че съм овладяла още повече изложението. Реши да прочете един откъс на останалите в комисията. И чак когато се заслушах, си дадох сметка какво се бях опитвала да направя през изминалите месеци всеки път, когато се случеше да пиша: да се освободя от изкуствено построените изречения, от твърде схематичните изрази; да се опитам мисълта ми да тече гладко и завладяващо, като тази на Лила от писмото до Иския. Когато чух собствените си думи от устата на учителя, докато госпожа Галиани слушаше и мълчаливо кимаше в съгласие, си дадох сметка, че бях успяла. Не беше, разбира се, начинът на писане на Лила, беше моят. И моите учители го считаха за наистина различен от посредственото писане.

Преминах в първи клас на лицея с десет по всичко, но у нас никой нито се учуди, нито ме поздрави. Бяха доволни, това си личеше, но не дадоха особена тежест на събитието. Майка ми, напротив, прие учебния ми успех за нещо съвсем естествено, а баща ми каза да отида веднага у госпожа Оливиеро, за да я подсетя да ме снабди навреме с учебници за следващата година. Докато излизах, майка ми се провикна:

— И ако пак иска да те изпрати на Иския, кажи й, че аз не съм добре и трябва да ми помагаш вкъщи.

Госпожата ме похвали, но без ентусиазъм, отчасти защото и за нея успехът ми вече се беше превърнал в даденост, отчасти защото не се чувстваше добре, болките в устата много я мъчеха. Изобщо нищо не спомена за нуждата ми от почивка, за братовчедка си Нела, за Иския. Вместо това изненадващо заприказва за Лила. Беше я видяла на улицата отдалече. Била с годеника си, каза, месаря. И добави едно изречение, което винаги ще помня:

— Красотата, която Черуло имаше в главата си още от малка, не намери начин да се прояви, Греко, отиде всичката в лицето, гърдите, бедрата и гъза й, места, от които бързо си отива, все едно че никога не я е имало.

Откакто я познавах, никога не бях я чула да употребява нецензурни думи. Но тогава каза „гъз“ и после измърмори: „Извинявай“. Но не това ме изуми, а горчивината — сякаш госпожата си даваше сметка, че нещо от Лила се беше провалило точно защото тя като учителка не го беше защитила и развила добре. Почувствах се като най-успешната й ученичка и си тръгнах облекчена.

Единственият, който ме поздрави на всеослушание, бе Алфонсо, който също премина в по-горен клас, имаше седмици по всичко. Усетих колко искрено е възхищението му и това ми достави удоволствие. При раздаването на бележниците бе обхванат от ентусиазъм и в присъствието на съучениците ни и на техните родители направи нещо нередно, сякаш беше забравил, че съм момиче и е недопустимо да ме докосва: притисна ме силно към себе си и ме целуна по едната буза със звучна целувка. После се притесни, пусна ме веднага, извини ми се, но все пак не се сдържа и извика:

— Десет по всичко, невероятно, десет по всичко!

На връщане към къщи говорихме много за сватбата на брат му, за Лила. Тъй като се чувствах в особено добро разположение на духа, го попитах за пръв път какво мисли за бъдещата си снаха. Не ми отговори веднага. После каза:

— Помниш ли състезанието, на което ни накараха да се явим в училище?

— Че кой може да го забрави?

— Аз бях сигурен, че ще победя, всички ви беше страх от баща ми.

— Лила също, затова известно време се опитваше да се въздържи да те бие.

— Да, обаче после реши да победи и ме унижи. Прибрах се вкъщи разплакан.

— Лошо е да губиш.

— Не беше за това: стори ми се непоносимо, че всички си умираха от страх от баща ми, аз на първо място, а това момиченце — не.

— Влюби ли се в нея?

— Шегуваш ли се? Винаги е предизвиквала страхопочитание у мен.

— В какъв смисъл?

— В смисъл че брат ми е голям смелчага да се ожени за нея.

— Какви ги говориш?

— Такива, повече харесвам теб и ако трябваше да избирам на негово място, щях да се оженя за теб.

Това също ми достави удоволствие. Избухнахме в смях, когато се разделихме, още се смеехме. Той беше осъден да прекара лятото в месарницата, а аз, по решение по-скоро на майка ми, отколкото на баща ми, трябваше да си намеря работа за лятото. Обещахме си да се видим, да отидем поне веднъж заедно на плаж. Не се случи.

През следващите дни се въртях с неохота из квартала. Питах дон Паоло, бакалина с магазинче до шосето, дали има нужда от продавачка. Нямаше. Попитах продавача на вестници, и на него не му бях нужна. Наминах при книжарката, тя се разсмя: да, имаше нужда, но не сега; трябваше да се върна през есента, когато започва училището. Понечих да си тръгна, но тя ме повика:

— Ти си много сериозно момиче, Лену, имам ти доверие. Ще се наемеш ли да водиш децата ми на плаж?

Излязох от магазина й много щастлива. Книжарката щеше да ми плаща — и то да ми плаща добре, — за да водя на плаж децата й, три момиченца, през целия юли и първите десет дни на август. Море, слънце и пари. Трябваше всеки ден да ходим на едно място между Мерджелина и Позилипо, за което нищо не знаех и което носеше чуждо име, казваше се Sea Garden. Отправих се към къщи превъзбудена, сякаш животът ми беше получил решителен обрат. Щях да спечеля пари за родителите си, щях да се къпя, щях да стана гладка и позлатена от слънцето както през лятото на Иския. Колко леко е всичко, помислих си, когато денят е хубав и изглежда, че всяко радостно нещо очаква само теб.

След няколко крачки усещането за щастливите часове, които ме очакваха, се затвърди. Настигна ме Антонио в омазнен гащеризон. Зарадвах се; когото и да бях срещнала в този момент на весело настроение, щеше да бъде добре дошъл. Беше ме видял да минавам и изтичал след мен. Веднага му разказах за книжарката, сигурно разбираше по лицето ми колко щастлива бях. Месеци наред се бях бъхтила и се бях чувствала самотна и грозна. Макар и да бях сигурна, че обичам Нино Сараторе, непрекъснато го бях избягвала и дори не бях отишла да видя дали преминава и с какви оценки. Лила беше на път да направи окончателен скок отвъд моя живот, нямаше вече да мога да държа нейното темпо. Но сега се чувствах добре и исках да се чувствам още по-добре. Когато Антонио, доловил, че съм в подходящото разположение на духа, ме попита дали искам да му стана гадже, веднага му казах „да“, въпреки че обичах друг, а към него не изпитвах нищо повече от известна симпатия. Да имам за гадже него, голям, връстник на Стефано, работещ, ми се стори не по-различно от преминаването в горен клас с десет по всичко, от задачата да водя срещу заплащане дъщерите на книжарката в Sea Garden.