Елена Феранте
Гениалната приятелка (7)

3.

Лила се появи в живота ми в първи клас и веднага ме впечатли, защото беше много лоша. Всички момичета в класа бяхме лоши по малко, но само когато учителката, госпожа Оливиеро, не можеше да ни види. А тя беше лоша винаги. Веднъж накъса на дребни листчета попивателната хартия и след като напъха всяко парченце в мастилницата, започна да ги вади с върха на писеца и да ни замерва с тях. Мен ме уцели два пъти по косата и веднъж по бялата якичка. Госпожата нададе характерния си крясък, който ни вцепеняваше от страх, защото се забиваше в нас като дълга и остра игла, и й нареди веднага да отиде наказана зад дъската. Лила не се подчини, дори не изглеждаше уплашена, напротив — продължи да хвърля насам-натам парченца хартия, пропити с мастило. Тогава госпожа Оливиеро, която беше едра жена и ни се струваше много стара, макар че трябва да е била в началото на четиресетте, слезе от подиума и заплашително се запъти към нея, но се подхлъзна неясно на какво, не успя да запази равновесие и се просна по лице върху ръба на един чин. Остана да лежи на пода като умряла.

Не помня какво се случи после, помня само тялото на госпожата, неподвижно като тъмен вързоп на пода, и Лила, която се беше втренчила в нея със сериозно изражение.

Разполагам с много спомени за подобни случки. Живеехме в свят, в който деца и възрастни често се нараняваха, от раните течеше кръв, гноясваха и понякога се умираше от това. Една от дъщерите на госпожа Асунта, зарзаватчийката, се беше наранила с пирон и умря от тетанус. Най-малкият син на госпожа Спанюоло умря от круп в гърлото. Един мой братовчед, тогава двайсетгодишен, една сутрин отиде да рие строителни отпадъци, а вечерта беше вече мъртъв, затиснат и кървящ от ушите и от носа. Бащата на майка ми падна от строежа на сграда и загина. На бащата на господин Пелузо му липсваше едната ръка, защото един струг го беше издебнал и му я беше отрязал. Сестрата на Джузепина, жената на господин Пелузо, умря от туберкулоза на двайсет и две години. Големият син на дон Акиле — никога не го бях виждала, а ми се струваше, че го помня — беше отишъл на война и умрял два пъти — първо се удавил в Тихия океан, а после рибите го изяли. Цялото семейство Мелкиоре загина от една бомбардировка, докато крещели от страх, прегърнати. Старата госпожица Клоринда умря, защото дишала газ вместо въздух. Джанино, който беше в четвърти клас, когато ние бяхме в първи, един ден умря, защото намерил бомба и я пипнал. Луиджина, с която си бяхме играли в двора, а може би не, просто помнех името й, си отиде от петнист тиф. Такъв беше светът ни, пълен с думи убийци: круп, тетанус, петнист тиф, газ, война, струг, бомбардировка, бомба, туберкулоза, гнойна инфекция. Всички страхове, които ме съпровождаха през целия ми живот, за мен водят началото си от тези думи и от тези години.

Умираше се и от на пръв поглед нормални неща. Можеше да умреш например, ако пиеш студена вода от чешмата, когато си потен, без преди това да си си намокрил китките отвътре: тогава тялото се покрива с червени точици, започваш да кашляш и спираш да дишаш. Можеше да умреш, ако ядеш от черните череши, без да плюеш костилките. Можеше да умреш, ако дъвчеш дъвка и без да искаш, я глътнеш. И най-вече можеше да умреш от удар по слепоочието. Слепоочието беше много крехко място, всички много си го пазехме. Стигаше един камък, а тогава си беше нормално да се хвърлят камъни. На излизане от училище банда момчета от селата начело с един Енцо, на галено Енцучо, един от синовете на зарзаватчийката Асунта, ни замерваха с камъни. Дразнеше ги, че ние, момичетата, бяхме по-добри от тях. Политаха ли камъните, разбягвахме се всички, само Лила не — тя продължаваше с нормалната си походка, а понякога дори се спираше. Много я биваше да проследява траекторията на камъните и да се отдръпва със спокойно движение, което днес бих нарекла елегантно. Тя имаше по-голям брат и може би от него се беше научила, не знам, имах братя и аз, но бяха по-малки от мен и нищо не бях научила от тях. И все пак, когато усетех, че е изостанала, спирах да я изчакам, макар че много ме беше страх.

Още тогава имаше нещо, което ми пречеше да я изоставя. Не я познавах добре, никога не се бяхме заговаряли, въпреки че бяхме в постоянно състезание в училище и извън училище. Но усещах смътно, че ако избягам заедно с другите, ще й оставя нещо свое, което никога повече нямаше да ми върне.

В началото се криех зад някой ъгъл и се подавах да видя дали идва Лила. После, като видех, че не помръдва, отивах при нея, подавах й камъни и хвърлях и аз. Обаче не го правех с увереност, много неща в живота направих по същия неуверен начин, някак винаги се чувствах откъсната от собствените си действия. А за Лила още от малка — не мога точно да кажа дали от шест-, или от седемгодишна, или откогато осемгодишни, почти на девет, се качихме заедно по стълбите към дома на дон Акиле — беше характерна една абсолютна увереност. Дали ще сграбчи трицветната дръжка на писалката, някой камък или перилата на тъмното стълбище, излъчваше все същата непоколебимост, че това, което ще последва — да забие с точен замах писеца в дървения чин и да изстрелва напосоки куршуми, напоени с мастило, да уцели селските момчета или да се качи до вратата на дон Акиле, — ще бъде направено без колебание.

Бандата идваше откъм насипа на железопътната линия и се запасяваше с камъни от коловозите. Водачът им, Енцо, беше много опасно дете. Беше поне с три години по-голям от нас, повтарач, с много къса руса коса и светли очи. Хвърляше с точност камъни с остри режещи ръбове, а Лила изчакваше, за да му покаже как умее да се отдръпва и да го ядоса още повече, след което да отвърне със също толкова опасен мерник. Веднъж го уцелихме по десния глезен, и казвам ние, защото аз бях тази, която подаде на Лила един плосък камък с остри краища. Камъкът се плъзна по кожата на Енцо като бръснач и остави след себе си червена резка, от която веднага потече кръв. Момчето погледна към ранения си крак — сякаш още ми е пред очите: между палеца и показалеца си държеше камъка, който се готвеше да хвърли, ръката му вече беше вдигната в замах, но се спря стъписан. Момчетата, чийто главатар беше, също гледаха невярващо кръвта. Лила обаче не показа никакво задоволство от точното си попадение и се наведе за друг камък. Аз я сграбчих за ръката — беше първото ни докосване, внезапно и паническо. Усещах, че бандата ще се разяри, и исках да се оттеглим. Но нямаше време. Въпреки кървящия си глезен Енцо се съвзе от ступора и хвърли камъка, който държеше. Още стисках здраво Лила, когато камъкът я удари в челото и я откъсна от мен. В следващия миг лежеше на земята със счупена глава.