Метаданни
Данни
- Серия
- Неаполитански романи (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- L’amica geniale, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод отиталиански
- Вера Петрова, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Елена Феранте
Заглавие: Гениалната приятелка
Преводач: Вера Петрова
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: италиански
Издание: първо
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: италианска
Печатница: „Инвестпрес“
Излязла от печат: 02 ноември 2016
Редактор: Бояна Петрова
Технически редактор: Симеон Айтов
Художник: Стефан Касъров
Коректор: Нели Германова
ISBN: 978-619-150-869-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10529
История
- —Добавяне
46.
Разказах за тази караница, за да обясня как премина годината и какви бяха настроенията по отношение на избора на Лила, особено сред младежите, които тайно или явно я бяха обичали, бяха я желали, а по всяка вероятност и все още я обичаха и желаеха. Що се отнася до мен, трудно беше да се каже каква бъркотия от чувства изпитвах. Защитавах Лила във всякакви ситуации и това ми харесваше, харесваше ми да говоря с авторитета на човек, който учи сложни неща. Но знаех също, че с не по-малка готовност бих разказала, като дори попреувелича някои неща, как Лила следеше наистина всяка крачка на Стефано, и аз заедно с нея, като се придвижвахме стъпка по стъпка, все едно решавахме математическа задача, за да получим крайния резултат: да се подсигури, да подсигури брат си, да се опита да реализира проекта за производството на обувки и дори да може да вземе пари за поправка на очилата ми, ако се счупят.
Минавах покрай старата обущарница на Фернандо и изпитвах задочно победно чувство. Очевидно Лила беше успяла. Над старата врата на обущарницата, която никога не беше имала име, сега се мъдреше табела с надпис „Черуло“. Фернандо, Рино и тримата чираци съшиваха, поръбваха, изчукваха, шлифоваха от сутрин до късна вечер, наведени над плотовете. Знаеше се, че баща и син много се карат. Знаеше се как Фернандо твърди, че обувките, особено дамските, не може да бъдат изпълнени както Лила ги е замислила, че са само плод на детска фантазия. Знаеше се, че Рино твърди обратното и ходи да вика Лила да се намеси. Знаеше се, че Лила вече не се интересува и че след нея Рино отива при Стефано и го мъкне в работилницата да дава конкретни заповеди на баща му. Знаеше се, че Стефано отива там и дълго гледа скиците в рамки по стените, усмихва се на себе си и кротко казва, че иска обувките точно както е показано на картинките, че затова ги бил закачил. Знаеше се, че нещата вървят със закъснение, защото работниците първо получават указания от Фернандо, после Рино ги променя и всичко спира, после се започва наново и Фернандо забелязва промените и отново връща процеса, после идва Стефано и хайде отначало, накрая се стига до крясъци и счупени предмети.
Хвърлях поглед и продължавах право напред. Но ми оставаха в ума картинките, окачени на стените. Мислех си: „Тези скици за Лила си бяха чиста фантазия, парите нямат нищо общо, никой не се е продал. Цялото това бъхтене е крайният резултат на едно нейно вдъхновение, което Стефано оцени само от любов. Блазе й, че е толкова обичана и че обича. Блазе й, че я обожават за това, което е, и за това, което е в състояние да измисли. Сега, когато даде на брат си каквото той искаше и го спаси от неприятности, сигурно ще си измисли нещо друго. Затова не искам да я губя от поглед. Нещо ще се случи“.
Но не се случи нищо. Лила затвърди ролята си на годеница на Стефано. И когато намирах време да си поговорим, винаги ми изглеждаше доволна от това, в което се е превърнала, сякаш отвъд не виждаше нищо, сякаш не искаше да види нищо друго, освен сватба, дом, деца.
Бях разочарована. Изглеждаше омекнала, нямаше я обичайната й острота. Дадох си сметка за това след време, когато чрез Джилиола Спанюоло до мен достигнаха клевети по неин адрес.
Джилиола злобно ми съобщи на диалект:
— Твоята приятелка сега се прави на принцеса. Ама дали знае Стефано, че когато Марчело ходел у тях, тя му правела свирки всяка вечер?
Не знаех какво значи свирка в този смисъл. Бях чувала думата от дете, но звученето й ми навяваше само мисълта за нещо позорно, нещо много унизително.
— Не е вярно.
— Така казва Марчело.
— Той е лъжец.
— Така ли? И дори брат си ли лъже?
— На теб Микеле ли ти каза?
— Да.
Надявах се тези брътвежи да не достигнат до Стефано. Всеки път, когато се връщах от училище, си казвах: трябва да предупредя Лила, преди да се е случила някоя беля. Но ме беше страх, че ще побеснее и че както като малка, какъвто си й беше характерът, ще хукне директно към Марчело Солара с обущарския нож. Все пак накрая се реших; беше по-добре да й кажа какво бях научила, така щеше да бъде подготвена да се справи с положението. Но открих, че вече знае всичко. И не само: беше по-информирана от мен по въпроса за свирките. Забелязах го от факта, че използва по-ясен израз, за да ми обясни, че тя това нещо никога не би го направила на никой мъж, толкова й било гадно, та какво оставало на Марчело Солара. После ми разказа, че клюката вече била стигнала до Стефано и той я попитал какви точно са били отношенията между нея и Марчело в периода, в който той посещавал дома на семейство Черуло. Отговорила му ядосана: „Никакви, ти луд ли си?“. И Стефано побързал да отговори, че й вярва, че никога не е имал съмнения, че й задал въпроса само за да я осведоми, че Марчело разказва мръсотии по неин адрес. Но в същото време придобил отнесен израз като някой, погълнат от сцени на мъст, които, макар и неволно, си представя. Лила забелязала това и дълго разговаряли; признала му, че и тя изпитва желание да си окървави ръцете. Но какъв смисъл имало? След много приказки най-накрая решили по взаимно съгласие да се изкачат с едно стъпало по-горе от Солара и от начина на мислене в квартала.
— Едно стъпало по-горе? — попитах я изненадано.
— Да, като не им обръщаме внимание: на Марчело, на брат му, на баща му, на дядо му, на никого. Да се държим, все едно не съществуват.
И така, Стефано продължил да си работи, без да защити честта на годеницата си, Лила продължила да води живота си на годеница, без да прибягва до нож или друго средство, а двамата Солара продължили да разнасят нецензурни слухове. Тръгнах си от този разговор изумена. Какво ставаше? Не разбирах. По-ясно ми се виждаше държанието на двамата Солара, по-адекватно на начина, по който живеехме от деца. А тя и Стефано какво си мислеха, къде си мислеха, че живеят? Държанието им не се срещаше дори в поемите, които изучавах в училище, нито в романите, които четях. Бях объркана. Не реагираха на обидите, даже и на наистина непоносимата, която им нанасяха Солара. Парадираха с любезност и се държаха ласкаво с всички, сякаш бяха Джон и Жаклин Кенеди на визита в бедняшки квартал. Когато излизаха заедно на разходка — той, обгърнал раменете й с ръка, — изглеждаше, че никое от старите правила не важеше за тях: смееха се, шегуваха се, притискаха се един в друг, целуваха се по устата. Виждах ги да прелитат с откритата кола, сами дори по вечерно време, винаги облечени като актьори от киното, и си мислех: кой ги знае къде отиват без надзор, и то не тайно, а със съгласието на родителите им, със съгласието на Рино, да правят каквото им скимне, без да се интересуват от хорското мнение. Лила ли беше тази, която пречупи Стефано до такова поведение, превърнало ги в най-възхитителната и най-одумваната двойка в квартала? Какво искаше — да ни извади от собствената ни стара кожа, да я захвърли и да ни наложи да наденем нова, подобаваща на тази, която тя си беше измислила?